Джил Шелдън
Лятото на огъня (17)

Епилог

Ани стоеше на скалите, загледана в океана. Залязващото слънце като че ли бе запалило хоризонта. Развълнуваната водна стихия бе сякаш отражение на бъркотията в душата й. Огън.

Тя затвори очи за миг.

И когато ги отвори отново, мъничката, изгаряща болка беше изчезнала. В края на краищата, вече цели две лета бяха дошли и си бяха отишли от ужасния пожар, в който тя едва не изгуби живота си. Кошмарите също си бяха отишли.

И се беше омъжила за Ноа.

Сведе поглед и се усмихна на прекрасния диамант, който блещукаше на пръста й. Ноа я обичаше. Имаше чувството, че този факт никога няма да престане да я удивлява и да бъде нейната най-голяма радост.

Животът с него бе всичко друго, но не и предсказуем.

Но бяха щастливи. Дори повече от щастливи. Да, животът беше хубав. И току-що бе станал още по-хубав. Но това не беше в състояние да успокои нервите й. Все още не бе казала на Ноа и въпреки че бе сигурна, че той ще се зарадва, се чувстваше ужасно напрегната. По устните й заигра загадъчна усмивка и младата жена се спусна надолу по стълбите към плажа. Спря за миг някъде по средата, защото внезапно главата й се замая леко.

Едва-що бе стъпила на пясъка, когато две силни ръце я обгърнаха в прегръдка.

— Ани — прошепна Ноа. — Липсваше ми.

— Няма ме едва от десет минути — засмя се тя, и обви ръце около него. — Радвам се, че си тук. Трябва да ти кажа нещо. — Тя се озърна наоколо, към красивите скали и прекрасния плаж. — И исках да е точно тук.

— Трябва да ми кажеш нещо?

Тя се усмихна.

— Да.

Ноа я погледна изплашен.

— О, не-е. Да не би да си прала пак?

— Ах, зло такова! Разбира се, че не съм. Това е твоя работа. — Поколеба се за миг, защото й се зави свят и прокара ръка по челото си.

— Ани! — Притесненият му глас достигна до нея, през мъглата, която сякаш се бе спуснала пред сетивата й. — Скъпа, какво има?

Мина й съвсем бързо.

— Нищо — усмихна се весело. Беше готова да му каже.

Той се намръщи и обви ръка около нея, за да я подкрепя.

— Да не би пак нещо с ребрата?

Дори сега, цели две години след онзи кошмарен пожар, ребрата, които бе счупила тогава, я наболяваха от време на време.

— Не. Исках да ти кажа…

— Главата?

— Не, Ноа…

— Господи! Ани, скъпа, просто ми кажи!

Тя се засмя отново. Чувстваше се толкова щастлива.

— Ами нали това се опитвам да направя. Седни.

— Защо? — попита той. — Вие ли ти се свят? Хайде, ще повикаме лекар.

— Вече бях на лекар.

Ноа замръзна на мястото си.

— Какво?

Тя го дръпна на пясъка до себе си. Почти беше успял да я извади извън кожата й. Но Ани си обеща, че няма да позволи на ината на мъжа, когото обичаше, да провали прекрасния момент. Тя бавно взе ръката му и я постави върху корема си. Гласът й потрепери леко.

— Аз…

— О, боже! — Ноа сведе поглед към мястото, където лежеше ръката му. След това изведнъж грабна Ани и я настани в скута си, като впи поглед в очите й. — Ти си… бременна?

От прекрасните му, кафяви очи струяха толкова много чувства и Ани почувства, как спокойствието завладява мислите й.

— Да, бременна съм.

Той продължаваше да я гледа така, с полуотворена уста. След това сведе поглед и с едно внимателно движение нежно докосна корема й. Благоговейното изражение на лицето му накара очите й да се изпълнят със сълзи.

— О, Ани. Бебе!

Тя се засмя нервно.

— Две.

Погледът му я стрелна недоверчиво.

— Две?

Ани преглътна и сълзите, които досега съумяваше да сдържа, се стекоха по бузите й. Опита се да се усмихне отново и кимна.

— Докторът смята, че бебетата са две, Ноа. Нали знаеш, сега може да се предвиди по-рано. Така… става ли?

— О, разбира се! — прошепна той. Очите му не се откъсваха от нейните. — Но искам да са момичета. Искам да приличат на теб.

Тя поклати глава.

— Искам момче и момиче. Розмари и Джес.

Ноа се усмихна. Очите му се бяха изпълнили със сълзи и той кимна сериозно.

— Господи, Ани, обичам те. И бебетата също — прегърна я нежно. — Знам, че понякога съм невъзможен, но ти винаги ме разбираш, винаги ми прощаваш. Искам да знаеш — ти си моята сила, моята надежда, моят живот. Никога преди не съм разбирал какво означава истинско семейство, но сега знам. Ти си всичко, от което имам нужда. Твоята любов ме прави силен.

Тя го целуна. Почувства влагата на сълзите и силата на любовта, която струеше от него. Чувството бе толкова съвършено и силно и тя бе сигурна, че ще бъде живо завинаги. Нежните й пръсти погалиха лицето му.

— Когато ме гледаш така — каза той тихо, — чувствам, че ме обичаш.

— Обичам те.

Той се усмихна — тази красива, сексапилна усмивка.

— Ще го запомня. — Изправи се и я взе на ръце.

— Къде отиваме? — попита тя, останала без дъх.

— Вкъщи. Нямам търпение да съобщя на момчетата.

— Не е нужно да ме носиш.

Той я притисна към себе си и се спря за една дълга, нежна целувка.

— Напротив. Никога вече няма да те пусна. Никога. Ани Тейлър, ти си моя, сега и завинаги.