Джил Шелдън
Лятото на огъня (12)

Глава единадесета

Ани изтръпна, когато изведнъж се оказа заобиколена от потискаща, непрогледна тъмнина. Беше й трудно да повярва, че целият този кошмар се разиграва в къщата, където бе израснала.

— Ехо — извика тя на неясната фигура, която се виждаше само на метър и половина пред нея. Ани разтръска отчаяна фенерчето си, но напразно.

— Джери? — повика тя отново, и отстъпи крачка назад. Гласът й потрепери нервно.

Който и да стоеше пред нея в тъмното, не отговори, само също отстъпи назад. Кръвта й замръзна и тя се закова на мястото си. Същото направи и другият.

Като пое дълбоко въздух, тя пристъпи напред и вдигна фенерчето над главата си, твърдо решена да сплаши човека, който стоеше там. Истеричен вик се надигна в гърдите й, когато другият също вдигна някакъв предмет над главата си, но Ани успя да се овладее и стовари с всичка сила фенерчето върху противника си. Разнесе се оглушителен трясък на счупени стъкла, придружен от нейния ужасен писък.

Парчетата стъкло се сипеха върху нея, а като че ли в далечината тя чуваше Ноа, който я викаше и се опитваше да я открие някъде в коридора отвън:

— Ани? Ти ли си! Къде, по дяволите, изчезна?

Вратата се отвори с трясък и фенерчето на Ноа зашари из стаята, точно когато коленете на Ани окончателно отказаха да изпълняват функцията си и тя се стовари на осеяния със стъклени отломки под.

— Ударих го, Ноа — каза тя разтреперана. — Светни тук. Хванах го.

Ноа първо освети Ани и зад блясъка на фенерчето тя видя лицето му, в началото изплашено и угрижено, а в следващия миг облекчено. След това светлината скочи върху мястото, където трябваше да бъде омаломощеният противник… Вратата на гардероба зееше отворена, голямото огледало, което някога бе висяло на нея, сега лежеше наоколо разбито на парчета.

— О, мили боже, Ноа — прошепна тя смаяна. — Това е било моето собствено отражение! — Внезапно схванала комичността на ситуацията, тя се разсмя тихо, като притискаше ръце към галопиращото си сърце.

Ноа стоя за миг така, загледан в счупеното огледало, после премести поглед към Ани, но накрая по устните му заигра усмивка. Смехът все повече го завладяваше, докато накрая и двамата се хилеха неудържимо и той се стовари безпомощно на пода до нея, без да може да се сдържа повече.

Минаха няколко минути преди да успеят да се успокоят. Малко поизплашена от инцидента, Ани не се отделяше от него, докато двамата методично претърсиха останалата част от къщата. Нямаше и следа от Джери. В една от стаите на първия етаж, в ъгъла си стояха непокътнати сгънат спален чувал, възглавница и мека постелка — нещата, които тя бе донесла лично днес следобед.

— Виж! — възкликна Ноа, и клекна до тях. Лицето му бе озарено от надежда. — Може би тук спи?

— Ами-и — поколеба се тя. Трябваше да помрачи радостта му и това прободе сърцето й. — Аз ги донесох днес тук.

Ноа я погледна.

— Исках да му е топло — каза тя, като сви рамене, сякаш се оправдаваше. — А тъй като след пожара не остана нищо от килима, донесох и тази постелка.

Ноа се изправи и като протегна ръце към нея, я притисна в прегръдките си.

— Ани — каза той, като се засмя тихо и поклати леко глава. — Ти си невероятна!

Думите му сгряха нейното вледенено и изплашено сърце.

— Да вървим.

Пред задната врата Ноа спря.

— Сигурна ли си, че предната врата е заключена?

— Не е — отвърна тя. — Оставих я, за да може Джери да влезе, ако поиска.

— О, не така — настоя той. — Твърде е опасно. Все още имаш доста неща тук. Ще ида да заключа. Не мърдай оттук.

Две секунди по-късно дръжката на вратата се размърда и някой се опита да я отвори. Ани имаше само миг възможност за паника, докато с облекчение не разпозна силуета на Рос в дълбокия нощен мрак.

— Рос, какво правиш тук? — започна тя с усмивка, която замръзна на лицето й, когато зърна буреносното изражение на лицето му.

— Какво по дяволите правиш ти тук по това време? — попита той гневно, като мина покрай нея и се огледа наоколо. След това се обърна и я хвана за раменете с големите си силни ръце. Беше страшно ядосан. — Нямаш работа тук!

Почувства се така, сякаш някой бе излял кофа ледена вода в лицето й.

— Аз все още имам някои неща тук, Рос — отвърна тя хладно, като не можеше да скрие изненадата и болката в гласа си.

— Господи, Ани — каза той рязко. Лицето му вече не бе гневно, по-скоро измъчено. — Няма ток и е късно. Какво, за бога, те накара да дойдеш тук. Не осъзнаваш ли, че тази къща — както е празна — би могла да бъде основна цел за подпалвача!

Ноа изникна зад гърба на Ани и хвана ръката на Рос, който все още стискаше младата жена за раменете.

— Успокой се, тя не е сама.

— Няма значение — настоя възрастният мъж, но все пак я пусна. Пое си остро въздух и прокара пръсти през посивялата си коса. — Извинявай.

Ани въздъхна малко поуспокоена.

— Всичко е наред. — Не си спомняше някога вторият й баща да я бе хокал. Нито когато избяга от училище, за да отиде на ски с приятели. Нито когато безразсъдно влезе да се къпе в океана, когато имаше вълнение и вдигна цялата спасителна служба на крак. Нито дори когато блъсна скъпоценния му „Камеро 1974“ в един стълб. Нещо се бе случило сега и то очевидно бе много лошо.

— Не, не е — отвърна Рос. Лицето му бе изкривено от погнуса. — Не е!

— Рос? — Докосна рамото му, когато той й обърна гръб и фенерчето му се залута безцелно по пода на кухнята. — Какво има?

Светлата точка остана неподвижна доста дълго време, насочена право напред, в празната стая.

— Видях те да стоиш там, Ани. Толкова приличаше на майка си. Стресна ме, признавам. Стоеше сама, изглеждаше толкова изплашена и беззащитна, и аз направо откачих. — Обърна се към тях, очите му се взираха в нея. — Стават разни неща, неща, които не мога да обясня. Но аз трябва да съм сигурен, че ти ще си добре. Трябва да знам, че, си в безопасност!

Тя го прегърна спонтанно.

— Всичко е наред, Рос.

— Ти не разбираш — каза той, и бързо поклати глава. Изглеждаше отчаян. — Нещата, които се случват…

— Са свързани? — помогна му Ани внимателно. — Просто ни кажи истината, Рос. Няма нужда да се опитваш да ме предпазиш. Нещата са зле, нали?

— Да — погледна ги нещастно. — И далеч не всичко е приключило. Трябва да бъдеш внимателна, Ани!

И тримата се замислиха как тя съвсем скоро бе успяла да се измъкне само на косъм от няколко пожара: първо тук, в къщата, след това в жилището на Ноа и накрая в кухнята на Тейлър Хаус.

— Защо, Рос? Защо точно тя привлича този тип? — попита Ноа. Лицето му бе напрегнато.

Рос прехапа устни и погледът му се залута някъде встрани. След малко промълви:

— Единственото, за което се сещам, е отмъщение.

— Значи смяташ, че всички тези неща са свързани — прошепна Ани. — Знаех си! — Повдигаше й се от цялата тази гадост. — Добре тогава. Щом е така, значи лесно може да бъде хванат. Просто трябва да се прегледат архивите и да се проверят всички случаи, които си успял да разрешиш, като се започне още преди смъртта на мама и Джес.

Дрезгав звук, подобен на смях се откъсна от гърдите на инспектора.

— О, Ани. Ако беше толкова просто…

— А защо не е? — притисна го Ноа.

— Трябва да съм затворил стотици откачалки, а бомбата в колата беше преди десет години. А ако този, с който си имаме работа сега, е някой появил се по-скоро, то броят на заподозрените може да стигне хиляди.

Ани и Ноа се спогледаха. Тя бе сигурна, че и той си мисли за това, което бе открил във файловете на отдела — че всъщност няма никакви заподозрени.

— Спомняш си какво стана предния път, нали? — попита възрастният мъж. — Впрегнах всичките си хора, до последния човек. Претърсихме всичко сантиметър по сантиметър, всичко на сто километра наоколо. Знаехме, че е умишлен палеж, знаехме, че е отмъщение и въпреки това не открихме нищо. Накарах хората си да работят ден и нощ, направо ги подлудих и… нищо.

— Направихте всичко възможно — каза Ани тихо.

— Цялото това разследване бе убийство за мен. Пък и за хората ми. Те ме мразеха тогава, мразеха да работят за мен и не ги обвинявам.

— Това са техните задължения — прекъсна го Ноа.

— На тях изобщо не им влиза в задълженията да работят за човек, обладан от зъл дух. И сега всичко се повтаря. Те се оплакват от извънредната работа, оплакват се от моето… отношение към тях. Но аз се страхувам. Страхувам се, че ако не ги притискам, следващия път някой ще пострада. Както… преди.

— Никой не може да те обвинява, че искаш да разрешиш този случай — каза Ани. — И ако те го правят, значи мястото им не е там.

— Полицията не ви ли помага? — попита Ноа.

Рос се изсмя — дрезгаво, студено.

— Сигурен съм, че си чувал за страхотното съперничество и напрежението, което се създава между следователите и моите хора. А много често, както в случая, никой не е сигурен кой трябва да се занимава с разследването — ние или те.

— Всички трябва да работят заедно — каза Ани възмутено. — Да се спори чий е случаят е направо лудост! Той просто трябва да бъде разрешен.

— Просто не става така, Ани — отбеляза Ноа. — Обикновено хората от отдела на Рос свършват цялата работа, а когато дойде време за арестите, следователите от полицията поемат случая и по този начин те обират славата, в съда и извън него.

— И моите хора се възмущават, но това май е всичко, което могат да направят. Случвало се е хиляди пъти — призна Рос. — И точно заради това сега е толкова трудно, ако не и невъзможно, да работим заедно.

— И въпреки всичко, това е глупост!

— Може би този път има достатъчно заподозрени, за да стигнат за всички — каза Рос.

— Но… — започна Ани.

— Мисля, че Рос е прав — прекъсна я Ноа, като леко поклати глава. Ани разбра, че той не иска да притиска Рос.

— Трябва да внимаваш повече от друг път.

— Да — съгласи се инспекторът с видимо облекчение.

— Така ще се чувствам не малко по-добре. Още повече, щом оставаш за по-дълго, отколкото отначало планираше.

— Ще внимавам — обеща тя с готовност, и се усмихна. — Не се притеснявай за мен.

Но когато Роб протегна ръце и я притисна в прегръдките си и тя почувства и облекчението и обичта, които струяха от него, погледът й срещна сериозните очи на Ноа. „Защо той лъже?“ — питаха я те.

Нямаше никаква представа защо.

Но чувстваше, че нещо не е наред, нещо страхотно се е объркало.

 

 

През следващите няколко дни случката в къщата преследваше Ани навсякъде. Единственото обяснение за лъжите на Рос, което можеше да измисли бе, че той просто се опитва да държи разследването в тайна. А причина, за да го прави, бе неговата маниакална загриженост — да я предпази. В това изобщо не се съмняваше. Но всичко това я накара да си мисли, че каквато и да бе всъщност истината, тя не бе никак приятна.

Ноа вероятно бе стигнал до подобни заключения, защото вече с голяма неохота я оставяше сама. Нощите прекарваше с нея, в къщичката, което бе истинско блаженство.

Двамата бяха като създадени един за друг и Ани знаеше, че не само тя усеща тази предопределеност. Бяха заедно всяка нощ и това бяха най-страстните и незабравими преживявания в живота й. Всеки път, когато се отдаваха един на друг, душите им се сливаха. Всичко щеше да бъде наистина прекрасно, но имаше един основен недостатък.

Ноа не я обичаше. Сякаш бе умъртвил тази част на сърцето си, бе я държал скрита толкова дълго, че сега просто не можеше — или не искаше — да направи някакъв опит. Бяха много близки и въпреки това той не бе напълно неин. Имаше неща, до които просто не я допускаше.

Ани започна да си мисли, че всичко е заради ужасното му детство. Че всичко, което бе преживял тогава, пък и по-късно го бе оставило неспособен да направи тази последна крачка, която тя толкова жадуваше. Мисълта за това направо я убиваше. Защото с всеки изминал ден, докато тя снимаше и пращаше лентите към Ню Йорк, денят на равносметката приближаваше и тя трябваше да вземе едно почти невъзможно решение — какво щеше да прави, когато приключеше със задачата си тук.

Отчаяно искаше да поговори с Розмари, но бедната жена бе изгубена в собствения си свят. Лекарят каза, че няма почти нищо, което може да се направи, освен да се грижат за нея както досега и препоръча да я изпратят в специалния дом за стари хора. Ноа, разбира се, категорично отказа.

Това накара Ани да го заобича още повече.

Но знаеше, че без неговата обич тя просто не би могла да остане тук. Нямаше сили да понесе болката, която следваше от всичко това, особено с чувствата, които изпитваше към него. Така че продължаваше да прави снимки, като се молеше Джери да се появи и се надяваше подпалвачът да бъде хванат, продължаваше да обича Ноа и се чудеше какво ли ще излезе накрая.

Лятото си отиваше. Ани седеше в люлката на верандата, загледана в нощното небе. Някъде напред, откъм моравата се появи Ноа.

Той се усмихна, когато се настани в люлката до нея и я придърпа към себе си. Обожаваше лекия му мъжки аромат, начина, по който ръцете му я обгръщаха. Двамата стояха така, загледани в далечината, където се кълбяха и танцуваха облаци, които заплашваха да глътнат ярката луна.

„Красиво е“ — помисли си Ани.

— Знаеш ли, като гледам нощта и всичко наоколо, изобщо не мога да си представя защо съм искала да живея някъде другаде.

Тъмните, изразителни очи на Ноа се взряха в нея.

— Ами не си тръгвай.

— Молиш ме да остана?

— Това си е твое решение — отвърна той уклончиво.

Ани почувства как той се отдръпна от нея.

— Не е толкова лесно.

— Напротив — каза той, очите му внезапно помръкнаха. — Или искаш да останеш, или си тръгваш. Толкова е просто.

Тя се обърна и се облегна на страничната дръжка на люлката, за да може да го вижда по-добре.

— Значи така. Оставам или не, няма голямо значение, а?

Той издаде някакъв звук, който бе наполовина изсумтяване, наполовина гневна въздишка.

— Не съм казал нищо такова, Левърти. Не изопачавай думите ми.

— Добре — отвърна тя безстрастно, макар че сърцето й заплашваше да изхвръкне. — Тогава просто ми кажи какво мислиш?

— За какво?

От гърдите й се откъсна разочарована въздишка.

— За нас! — Погледна го, взря се през студената маска, която си бе сложил и видя отново топлата и нежна душа, която се криеше отдолу. — Ще се промени ли животът ти с нещо, когато аз си тръгна?

Той притвори очи, облегна се назад в люлката и потъна в мълчание. Чакаше и усещаше как сърцето й ускорява ритъма си с всяка изминала секунда.

Накрая той я погледна, лицето му бе напълно безизразно.

— Харесва ми да съм с теб, Ани — започна Ноа внимателно. — Наистина е страхотно. Чувствам се по-щастлив от всякога. Но повече от това… просто не знам. А ако става въпрос за нещо по-дълготрайно…

— Не съм те молила за нищо дълготрайно! — прекъсна го Ани бързо. Самата тя не бе сигурна, че е готова за нещо подобно. — Попитах те ще се промени ли животът ти, ако си тръгна.

Той поклати бавно глава, чертите му бяха като издялани от камък.

— Ще ми липсваш. Повече, отколкото изобщо можеш да си представиш. Но, предполагам, че като цяло животът ми ще си остане същият. — Той я погледна. — Ако не можеш да живееш с това, по-добре ми кажи още сега. — Потръпна, щом видя отчаянието, изписано по лицето й. — Предполагам това означава, че не би могла.

Сърцето й се сви, когато чу думите му, когато осъзна, че нищо нямаше да се промени. Независимо колко време останеше при Ноа Тейлър, той все пак нямаше да допусне да я заобича, нямаше да си позволи да има нужда от нея. Ани бе сигурна в едно — заслужаваше много повече.

— Съжалявам — каза тя тихо, и стана. Слезе от верандата, като се бореше със сълзите, които напираха в гърлото й. — Преди си мислех, че е достатъчно просто да ме желаеш, но сега разбирам — това просто означава, че всичко между нас е само взаимно физическо привличане, което ние задоволяваме със секс. Не ми харесва начинът, по който всичко това ме кара да се чувствам.

— Значи само толкова, така ли? — попита той вяло.

Беше се отпуснал без сили в люлката, а пръстите му стискаха дървената дръжка толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели от усилието и това й подсказа, че той всъщност изобщо не бе толкова безразличен, колкото искаше да изглежда.

„Искам да се нуждаеш от мен, да копнееш за мен, да ме обичаш!“ — беше готова да изкрещи тя, но вместо това прошепна:

— Не знам. Трябва да помисля.

— Ще трябва да ми кажеш, когато решиш нещо — промърмори той. — Още не мога да чета мисли.

И точно в този миг тя усети как Ноа се отдръпна от нея. Все още си седеше в люлката, но това пак бе мълчаливото, затворено и вечно намръщено момче, което някога познаваше и което криеше дълбоко в себе си всяка мисъл или емоция.

— Добре тогава — каза тя, като полагаше огромни усилия да не се разплаче. — По-добре да вървя.

Обърна се и тръгна през моравата, като призоваваше остатъците от достойнството си на помощ, за да не избяга в същия миг. През целия път усещаше очите му върху себе си.

Ноа я остави да си тръгне. Не че имаше голям избор. Не можеше да й каже онова, което тя искаше от него. Просто не беше готов.

„По дяволите“ — изруга наум той. Все така седеше на люлката, загледан в обсипаното с блещукащи звезди небе изобщо някога щеше да бъде готов.

Не можеше да определи. Знаеше ужасно малко за тези чувства, които тя очакваше от него. Единственото, което усещаше съвсем ясно бе, че нещо умря в него, докато я гледаше как се отдалечава. Някаква тъпа болка бавно завладяваше сърцето му, като заличаваше всяка следа от топлината, която нейното присъствие му бе донесло и на нейно място оставяше вечен, непобедим, леден студ.

Откакто се помнеше, Ноа бе оставен да разчита единствено и само на себе си и досега се бе справял наистина добре. Беше успял да намери удовлетворение и смисъл в нещата, които правеше за другите.

Да помага на момчета като Мартин и Джери — това бе неговият живот. Даваше им това, което самият той никога не бе получавал, като се надяваше да им помогне да превъзмогнат изпитанията на живота. А да се грижи за Розмари след всичко, което тя бе направила за него, бе негов дълг, и поне за сега, не представляваше проблем.

Беше много по-лесно да отдава обичта си на хора, които отчаяно се нуждаят от нея. А Ани изобщо не бе от тях — никога не бе срещал по-самоуверена жена в живота си. Независимо какво казваше или мислеше — тя просто нямаше нужда от него. Оцеляването й не зависеше от него.

Беше наистина отдавна — единствен и последен път, когато си бе позволил да обича някого, който не се нуждаеше от него и сега просто не бе сигурен, че е готов. Той поклати глава. Беше твърде късно за тези мисли. Чувствата му бяха стигнали далеч. Много по-далеч, отколкото му се искаше.

Ани беше права. Винаги се бе заобикалял с хора, които зависеха от него. Изобщо всичко, в което тя го бе обвинила, беше истина.

Но това, че сега осъзнаваше правотата й, не променяше нищо. И когато Ани се изгуби в нощта, Ноа остана сам, загледан все още след нея. Чудеше се дали току-що не бе разрушил най-прекрасното нещо, което му се бе случвало някога.

 

 

На следващата сутрин Ноа стана и се захвана с обичайните сутрешни занимания, но нещо не бе наред. Тъпата болка в сърцето му си бе още там и изглежда нямаше никакво намерение да го остави на мира.

Чувстваше се наистина зле, което се отразяваше отвратително на настроението му и за това той реши, че един хубав сутрешен крос е най-добрата рецепта срещу всичко, което му се бе струпало напоследък. Изскочи от задната врата и замръзна на мястото си.

Ани седеше в някакъв стол с наведена глава. Изглеждаше безкрайно нещастна и когато я видя такава, болката в сърцето му стана почти непоносима.

— Ани?

Тя вдигна глава и в този миг Ноа осъзна, че всъщност тя изобщо не бе изгубена в своята мъка, както той бе предположил, а просто се бе съсредоточила върху нещо, с което се занимаваше в скута си.

Почувства се като пълен идиот и студенината и враждебността в очите й подсилиха още повече това усещане.

— Добро утро — промълви тя тихо.

— Аз просто… отивам на джогинг.

Тя кимна и се наведе отново към работата си.

— Какво правиш?

— Шия любимата риза на Мартин. Вчера я разпра, докато играеше с момчетата. — Не вдигна глава, когато му отговаряше. Само прехапа устни упорито, докато внимателно прекарваше иглата през плата.

— Това, което правиш… е смешно, Ани.

— Не, не е. — Бодна още веднъж, и все още не го поглеждаше.

— Напротив — настоя той. Е, какво друго можеше да очаква след всичко, което се бе случило снощи. Но въпреки това все още не бе достатъчно наясно с чувствата си, за да може поне да се опита да оправи нещата по някакъв начин. — Значи си мислила — каза той. Отчаяно се надяваше, че тя не бе решила да го изостави само защото той не знаеше какво да прави с тяхната връзка.

— От къде знаеш? — попита тя с подмамващо благ глас, като все така не отделяше поглед от заниманието си. — Нали сам каза, че не четеш мисли.

„Заслужих си го“ — помисли си той.

— Разкарай се, Ноа.

Някакъв смътен страх се прокрадна в душата му. Не разбра откъде се появи разяждащото усещане. Не знаеше какво да каже или да направи и за това се загледа в работата й. Прииска му се да се засмее. Шевовете, които Ани правеше, бяха широки, неравни и съвсем не на мястото, където всъщност трябваше да бъдат.

— Ами… ти… често ли шиеш? — обади се Ноа.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Може би.

— Трябва ли ти помощ?

Ани подскочи и изруга, когато иглата се заби в пръста й.

— По дяволите! — лапна наранения си пръст, и започна да изсмуква кръвта. Несъзнателно погледът на Ноа се закова върху устата й, и което бе още по-невероятно, тялото му се напрегна.

Мигна глупаво, когато осъзна, че Ани бе казала нещо.

— Какво?

Тя изсумтя отвратено и хвърли ризата в ръцете му.

— Кого се опитвам да залъгвам. — Затвори очи и подпря главата си с ръце. — Не мога да шия. Не мога да върша никаква домакинска работа. Направо е смешно.

Никога през живота си той не се бе чувствал по-объркан.

— Ти можеш да правиш много други неща, Ани. Кой го е грижа, че не можеш да шиеш. Или че не можеш да сготвиш нещо, без да го изгориш. Или пък да изпереш, без да боядисаш нещо в розово. Предполагам, че не си много на ти и с чистенето, но пък винаги можеш да си наемеш прислужница, нали?

Тя се засмя кисело.

— Май така излиза. Благодаря ти.

Въпреки усмивката на устните й, тъгата в очите й не бе изчезнала. И причина за това бе единствено той. Ноа захвърли ризата и въздъхна, преди да коленичи до стола и да вземе ръката й в своята. Тя се опита да я дръпне, но той я стисна здраво. Устните му докоснаха влажното място, където се бе убола с иглата и Ани скочи на крака.

— Недей.

— Ани…

— Моля те, остави ме, Ноа. Трябва ми още време, да помисля.

— За нас ли?

Тя кимна и този път страданието бе изписано по лицето й.

— Остави ме сама. Върви. Нали каза, че отиваш на джогинг?

— Но…

Тя се изправи рязко.

— Виж, Ноа. Снощи ти ми каза честно какво чувстваш. Това, че винаги сме били честни един към друг, е най-хубавото нещо между нас. Сега е мой ред да бъда честна с теб. Не мога да го понеса, Ноа. Просто не мога. Това, че те виждам, че усещам присъствието ти навсякъде и че сме просто приятели… това е наистина… — Гласът й замря и сърцето му се сви от болка. — Трудно е — прошепна тя. — Просто ми трябва малко време, да помисля. Моля те, направи го, заради мен. Моля те.

Ани го гледаше с прекрасните си, разплакани очи и той просто нямаше никакъв избор.

 

 

Два дни по-късно Ноа не можеше да си намери място. Имаше отвратителното усещане, че полудява.

Хората от персонала на Тейлър Хаус се бяха захванали с организирането на малкия карнавал, който правеха за децата всяка година, и всеки, до последния човек бе зает с това. Ноа също не можа да се сдържи и да остане настрана от суматохата — карнавалите бяха слабото му място. Винаги си спомняше как, като беше малък, крадеше пари от гаджето на майка си и се промъкваше сред тълпата на местния панаир. Обичаше всичко, свързано с него — шумотевицата, хората с щастливи лица, игрите, отвратителните сладки неща, които се продаваха на всяка крачка. Споменът за това, че майка му го пребиваше от бой веднага щом се върнеше, бе като че ли поизбледнял. Това, което никога не можеше да забрави, бе тръпката от събитието.

Когато Розмари разбра колко много Ноа обича тези неща, тя започна организирането на годишния карнавал в Тейлър Хаус, с което спечели вечната му признателност. Дори сега, след двадесет години, предстоящият празник го караше да се чувства по същия начин — превъзбуден от очакването.

Розмари като по чудо или божия милост бе оздравяла точно сега и ръководеше подготовката с присъщата за нея дарба. Но само фактът, че тя бе станала от леглото, въодушевяваше всички и празничната атмосфера се чувстваше навсякъде. Ед беше отворил няколко сергии в единия край на задния двор и забавляваше децата с безбройни игри и силна музика, а Ани… Всъщност Ани бе причината за неговата лудост.

Тя се смееше с децата, помагаше им в игрите и създаваше такова радостно настроение у всички, че Ноа просто не можеше да си представи какво би бил карнавалът без нея. Тя заемаше мислите му ден и нощ, и въпреки това колкото повече мислеше, толкова по-силно усещаше, че започва да полудява. Страхуваше се за безопасността й, притесняваше го мъката, която бе видял в очите й, липсваше му предишното й отношение към него и в същото време всичко в него страдаше до болка и жадуваше близостта на нежното й, стройно и стегнато тяло.

Тя не го избягваше. Напротив — беше страшно мила. Винаги намираше какво да му каже, когато се сблъскваха някъде случайно, а това се случваше доста често. Но нещата очевидно бяха различни. Ани не го търсеше вече, не го изненадваше в кабинета му, не си открадваше по някоя целувка, когато се разминаваха в коридора, нито пък му се усмихваше с онази специална усмивка, която той добре знаеше, че е лично за него и която сгряваше сърцето му.

Всичко това му липсваше. Липсваше му начинът, по който тя го караше да не се взема твърде на сериозно, начинът, по който смехът й озаряваше всичко наоколо.

Тя седеше в ъгъла на двора с фотоапарата, провесен на врата й, притисната между две от децата и изглеждаше така, сякаш прекарва най-страхотния ден в живота си, напълно безчувствена към страданията, които изгаряха Ноа отвътре.

— Слушайте всички — извика Ед. — Моментът настъпи. Да вървим!

Ани скочи елегантно на крака и забърза да помага на Ед. Пътьом прошепна нещо в ухото на Мартин, което озари намръщеното лице на момчето с радостна усмивка.

Като си пробиваше път между хората от персонала и развеселените деца, Ноа се прокрадна към нея. Една безкрайна минута той стоя зад нея, като гледаше с възхищение как тя с лекота забавлява децата. Ани се засмя отново и това извика в съзнанието на Ноа сломени, които направо му подкосиха коленете.

Внезапно тя се обърна и направи крачка напред, като налетя директно на него. Фотоапаратът й го блъсна в стомаха, като почти му изкара въздуха, но все пак той успя да я задържи, като я хвана здраво за раменете. Болката го зашемети за секунда, но той успя да зърне през тъмната пелена, която забули погледа му, радостното проблясване в очите й, когато го видя. И в следващия миг всичко изчезна и на негово място остана само една безизразна, непроницаема маска, която Ноа не бе виждал никога досега.

— О-о — промълви тя тихо, и направи крачка назад, за да се освободи от ръцете му. — Извинявай.

Беше наистина неотразима — в една от нейните свободни летни роклички, които толкова й отиваха. Нежната й кожа блестеше на светлината с лекия си тен, а прекрасните й сиви очи бяха толкова дълбоки, че той просто се изгуби в тях. Желаеше я отчаяно.

— Ани…

— Съжалявам, Ноа — каза, и му обърна гръб. — Отговарям за едната от будките. Трябва да бягам.

— Но…

Тя се запъти нанякъде, сякаш изобщо не го бе чула.

— По дяволите — изруга той под носа си.

— Хей, Ноа. — Мартин се приближи, и застана до него. Двамата бяха вперили очи в Ани, която се отдалечаваше. — Защо ти е толкова сърдита?

Както винаги притесненото лице на момчето накара сърцето му да се свие. Цели седмици Ноа се бе опитвал да освободи Мартин от стреса, който бе преживял, а сега се бе подредил страхотно — не можеше да помогне на никого и най-малко на себе си.

— Не ми е сърдита — каза Ноа колебливо, очите му бяха залепени към елегантно поклащащите се бедра на Ани.

Момчето го погледна недоверчиво.

— Щом казваш. — Ани се обърна, и повика с ръка момчето. — Трябва да вървя — каза той, и изтича след нея, без да поглежда назад.

С усилие на волята Ноа преодоля желанието си да ги последва, като глупаво пале, и се запъти през тълпата към сергията, за която отговаряше. Всъщност това беше може би най-популярното забавление на целия карнавал — накисването, при това по съвсем обясними причини. Само за едно пени всяко от децата получаваше право на изстрел срещу човек от персонала, който от своя страна се сменяше на „горещия“ стол. Целта на играта бе да се уцели този, който седи на върха на малка куличка над огромната открита цистерна и да се потопи във водата.

Ноа постоя за няколко минути отстрани, докато наблюдаваше как Тони — най-малкото момче в Тейлър Хаус засега — от пръв опит успя да уцели Ал и да го събори в басейна.

Ал цамбурна шумно и замята ръце и крака във водата, като пръскаше ентусиазираните деца, които се смееха и крещяха весело.

Когато се измъкна от доста високата и украсена за случая цистерна, той се усмихна на Ноа.

— Ти си наред, шефе! Само да те предупредя — водата е студена, приятелю. Много студена.

— Страхотно!

Върху предната стена на пъстроцветно боядисания контейнер висеше надпис — „Голямото накисване“. Ноа го бе видял предишния ден и Ед му бе обяснил през смях, че Ани и Розмари били страшно горди и развеселени от името, което измислили на играта. Ноа пристъпи напред и всички се въодушевиха. След това хвърли поглед към доста пълния контейнер и съжали, че не се бе сетил за топла вода.

— Хайде Ноа! Скачай! Ти си нашата мишена! — Ед се хилеше злобарски.

— Ей, само децата! — Но въпреки протестите си, Ноа се запъти към стълбичката, която щеше да го изведе към върха на импровизираната кула, където трябваше да застане, надвесен над цистерната. Това той ли беше или някой му бе изпил мозъка? Погледна към засмените, горящи от нетърпение лица и въздъхна.

— Съблечи се, съблечи се, съблечи се! — викаха в хор те.

Той събу маратонките си, докато Мартин си пробиваше път към първата редица.

— Първо аз!

Ноа се засмя — еуфорията беше заразителна.

— Добре, добре. Идвам. — Хвана тениската си, и точно когато се накани да я съблече, с крайчеца на окото си зърна Ани. Тя се приближаваше бавно, вперила поглед в него.

И тогава се случи нещо невероятно. Цялата врява наоколо стихна и за миг всичко изглеждаше така, сякаш двамата бяха съвсем сами на поляната. Очите й бяха пълни със съжаление, обич и някакво спотаено обещание, което той не проумя. Ноа мигна и развали магията. Измъкна тениската си през главата и я захвърли настрани.

Погледът на Ани бавно се смъкна към гърдите му и дъхът му спря, когато почувства нежната й ласка — сякаш дългите й пръсти го докосваха.

— Побързай, Ноа! — викна Мартин, като подхвърляше нетърпеливо топката в ръката си. — Готов съм да те накисна!

Докато се качваше по стълбичката, Ноа извърна глава, за да види още веднъж Ани, но тя му бе обърнала гръб. И когато я погледна пак, тя отново го гледаше, но в очите й нямаше и следа от предишните емоции — само съвсем слаб интерес. Беше ли си въобразил всичко преди?

Когато Ноа седна на мястото си, отдолу се разнесоха възбудени овации и той трябваше да се усмихне. Спомняше си, че когато беше малък нямаше по-голямо удоволствие от това да потопиш някоя авторитетна фигура във водата. Някои неща никога не се променят.

Но как, по дяволите, самият той бе станал авторитетна фигура?

Та той не можеше да вкара в ред дори собствения си живот.

Мартин се прицели и хвърли топката и… не улучи. Слава богу. Ноа усещаше хладния бриз върху кожата си и се наложи да потисне треперенето си. Изобщо не му се искаше да екзалтира още повече тълпата долу, като им покаже, че замръзва. Те направо щяха да изпаднат във възторг. Ноа се ухили. Неговите момчета имаха доста странно чувство за хумор и това му хареса. Но въпреки всичко му беше адски студено. Щеше ли да излезе чак такъв късметлия, че да пропусне съприкосновението с ледената вода? Погледна надолу. Това си бяха повече от три метра свободно падане!

Нещата изобщо не бяха толкова смешни от неговата гледна точка.

Още две деца стреляха и пропуснаха. Всички страшно се изненадаха, но това само увеличи врявата, защото тълпата крещеше и то съвсем не в нейна полза. Най-вече Ал.

Ноа започна истински да се отпуска, след още два несполучливи опита.

Да, имаше страхотни шансове да го направи. Щеше да е първият, който не са успели да потопят. Нещата се развиваха доста добре.

И тогава Ани пристъпи до линията и грабна топката в ръка. Вдигна глава и погледите им се срещнаха. Но този път там нямаше никаква симпатия или копнеж, а още по-малко обич. Очите й бяха озарени от блясъка на предизвикателството.

— Не е честно! — извика той, като пренебрегна начина, по който сърцето му реагира, когато я видя. — Ти не си дете!

Това предизвика шумен спор, чийто резултат далеч не бе в негова полза. Ани не беше от персонала, следователно имаше право да потопи Ноа.

„По дяволите!“

Тя се прицели, стиснала устни съсредоточено. Лицето й бе напрегнато. Ако Ноа не висеше на повече от три метра, готов да падне в контейнера с ледена вода, вероятно щеше да се усмихне — Ани изглеждаше наистина страхотно.

И тя го уцели. Последната му мисъл, преди да цамбурне във водата бе:

„Две на нула за нея.“

 

 

Час по-късно Ноа бе вече сух и отново се чувстваше добре. За това му помогна атмосферата наоколо, карнавалът. Усещането нямаше нищо общо с крещящите, щастливи деца, нито пък със силната музика. Нито дори с игрите и забавленията. Всичко беше заради свободата. Напомняше му за детството.

И точно такова детство той щеше да даде на колкото се може повече деца.

„Смешно — помисли си той. — Ани се е покрила някъде, след като ме накисна.“

Не я обвиняваше.

Тя вероятно бе решила, че той ще поиска да си отмъсти, и ако обстоятелствата бяха други, може би щеше да го направи. Но сега изобщо не му бе до това. Искаше му се просто да види някоя от нейните очарователни усмивки.

Трябваше да се опита да си извоюва поне една.

Намери я зад една от импровизираните сергии, заобиколена от балони. Усмихна му се любезно и изморено, когато го видя. Музиката гърмеше и към нея се прибавяха виковете на децата около него. Обстановката не бе никак подходяща да очарова някого.

— Здрасти отново — каза той глупаво.

— Здравей. Вече си сух.

— Имаш точна ръка, Левърти. Страхотно точна.

Тя прехапа устни, но очите й заискриха развеселени.

— Сърдиш ли се?

— Не-е. Записах те доброволец за следващите няколко часа.

— Записал си ме? — попита тя, като присви очи.

— Да, доброволец за басейна. Децата сметнаха, че идеята е страхотна. Нали нямаш нищо против? — Той я погледна невинно, и постигна целта си, тя се усмихна.

— Ти-и, мошенико! — изчурулика тя сладко, и протегна отворената си ръка. — Едно пени, моля!

В другата си ръка държеше три стрелички. Докато измъкваше пенито от джоба си, Ноа оглеждаше стратегически разположените балони зад нея.

— Каква е моята награда — попита той, като през съзнанието му преминаха цял легион похотливи мисли. И очевидно някой от тях се бяха изписали на лицето му, защото по устните й заигра тънка усмивчица.

— Градският „Киуани Клъб“ ни е спонсорирал с мелби. Ако успееш да спукаш балон със стреличките, получаваш талонче за сладолед. Три опита!

В мислите му изплува еротично видение — Ани, облечена само в страхотно секси бельо му поднася купа, пълна с фантастична мелба — и това го накара да онемее за момент. Внимателно претегли стреличката в ръката си, като съсредоточено изучаваше целта.

— Ще я споделиш ли с мен?

— Кое?

— Мелбата.

В очите й вече се четеше повече интерес. Тя се наведе напред и се подпря с ръце на масата пред себе си. Изглеждаше така, сякаш се чувства прекрасно, въпреки че в главата й бе истински водовъртеж от мисли.

— Звучи интригуващо — отвърна тя, точно когато Ноа хвърли първата си стреличка.

Не улучи.

„По дяволите“ — изруга наум той. Можеше да прати топката за тенис, където си пожелае по игрището с точност до няколко сантиметра, а сега не успя да уцели проклетия балон на някакви си два метра!

Ани хвърли бърз поглед на падналата стреличка със светнали очи и прехапа устни. Без да каже нито дума, тя се наведе още по-напред, опряла лакти на плота, като позволи деколтето й да се поразтвори леко, точно когато Ноа хвърли отново.

Възбуждащата гледка, която се разкри пред жадните му очи, изглежда му дойде твърде много, защото и втората стреличка пропусна целта си, но се заби трогателно в дървеното табло, на което висяха балоните. Трите деца, които стояха зад гърба му, се закикотиха тихо, но веднага придобиха сериозен вид, когато той се обърна и ги погледна не твърде благосклонно.

— Остава ти само една стреличка — каза Ани безгрижно, като надвикваше силната музика и се изправи. По устните й танцуваше лека усмивка, която караше стомахът му да се свива болезнено. — Струва ми се, че не трябва да се интересуваш толкова от наградата, колкото от това, как ще се справиш с целта.

Цели два дни той не можеше нито да я докосне, нито дори да поговори с нея, а сега тя бе толкова близо, бе почти болезнено. Единственото, което искаше Ноа, бе да я грабне в ръце и да я отнесе на някое тихо местенце. Искаше му се да може да говори с нея, да я гледа, да я чувства до себе си… Някъде далеч от любопитни очи.

— Предлагам ти сделка — каза той спокойно, като измъкна от джоба си цяла шепа дребни монети.

— Положението ти изобщо не е подходящо за сделки — отвърна тя, като поклати глава и погледна подканващо към следващия на опашката.

— Така е, Ноа — провикна се Розмари над глъчката наоколо. — Или идвай зад сергията да помогнеш, или изчезвай.

— Хей, Ноа. Побързай! — извика Мартин. Лицето му бе озарено от щастие.

„Няма нищо по-детско от карнавала“ — помисли си Ноа. Чувстваше нейния изпитателен поглед върху себе си и знаеше, че точно в този момент тя се чуди какво ли ще направи той.

— Какво ще кажеш? — попита той тихо. — Трябва ли ти малко помощ?

Тя сви рамене безразлично.

— Справям се. Не ми трябва никаква помощ.

Отчаяно искаше да му позволи да бъде до нея, искаше и много други неща. И изведнъж не можеше да си представи, че би могъл да бъде някъде другаде, въпреки че тя не го искаше. Когато се наведе, за да премине под дървения плот, тя се сви настрана, за да му направи място и упорито избягваше погледа му.

— Казах, че се справям — промърмори тя, докато подаваше три стрелички на следващото дете в редицата. Прибра паричката, вдигна няколко паднали стрелички, опита се да закачи повече балони и в същото време да не бави опашката. А трябваше да се надуят още балони, да се връща ресто, да се събират падналите по земята стрели. Просто не би могла да свърши всичко сама и двамата отлично съзнаваха, че тя истински се нуждаеше от помощта му.

— Справям се — повтори тя, когато той вдигна две стрелички от земята.

— И въпреки това — отвърна той, и се наведе точно навреме, когато две стрелички прелетяха над главата му — искам да ти помогна.

Той сложи ръце на кръста й, за да я премести, но тя вместо това се отпусна към него и изведнъж се оказа, че Ноа изобщо няма сили да я отблъсне. Тя се вглеждаше внимателно в чертите на лицето му, в очите му и след това погледът й се плъзна към устните му. Ноа се чудеше дали ще го помоли да я целуне. Отчаяно се надяваше на това. Внезапно тя се дръпна назад.

— Свети Тейлър — прошепна тя, и се усмихна чаровно на Мартин, който успя да спука балон. — Винаги там, където има нужда от него.

— Не ме кори, Ани — каза Ноа тихо, и взе кутията със стреличките от ръцете й. Очите й се взираха в него, пълни с тъга и съжаление. Той я побутна леко встрани и се зае с предните позиции, като остави балоните на нея.

Без да кажат нито дума двамата продължиха да работят в пълно единство. Ани надуваше балони и следеше на таблото да има винаги достатъчно, а Ноа вземаше пенитата и раздаваше стрелички. И двамата често се навеждаха, за да събират падналите по земята и при това телата им се отъркваха едно в друго. Всеки път, когато се докосваха, Ноа чувстваше тръпката, която преминава през нея. Самият факт, че близостта му има такъв ефект върху нея, караше сърцето му да бие лудо.

Децата наоколо се забавляваха, музиката гърмеше силно, но в тясното пространство зад плота Ноа усещаше само и единствено нейното присъствие. Ръката му пробяга по гърба й, когато тя се наведе, за да прибере един паднал балон и учудените й очи го стрелнаха моментално. Приведена напред, с леко разтворени от изненада устни, тя изглеждаше невероятно възбуждащо. Златната й коса се бе разпиляла около лицето й. Ноа й подаде ръка, като я изправи до себе си и двамата впиха погледи един в друг.

В този миг воалът от безразличие падна от очите й и Ноа видя тъгата, страстта и обичта, струящи от тях. За пръв път в живота си той си пожела нещата да се бяха случили по много по-различен начин. Искаше му се да може да й се довери дотолкова, че да й даде онова, от което и двамата имаха толкова голяма нужда. Той отвори уста, за да каже нещо, но думите замряха в гърлото му.