Джил Шелдън
Лятото на огъня (10)

Глава девета

За него останалата част от вечерта премина като насън. Произнесе речта, която всички очакваха от него, вдигаше наздравици, когато беше необходимо, усмихваше се по задължение, но не си спомняше нищо от това.

Защото Ани я нямаше. Не се виждаше никъде наоколо и той знаеше, че си бе тръгнала от бала. Подсказваше му го дълбокото чувство на празнота, което усещаше в гърдите си. Как бе могла да му каже онова, което бе изрекла едва чуто след онзи зашеметяващ танц, и просто да си тръгне? И въпреки че изобщо не му се искаше да обсъжда с никого онези две кратки думи, знаеше, че трябва да я намери и да поговорят. Иначе нещата между тях никога нямаше да бъдат същите.

По дяволите! Кого се опитваше да залъгва. Нещата така или иначе нямаше да бъдат същите!

Бе казала, че го обича. Ноа бе на тридесет и две и никога не бе произнасял тези думи, не бе и помислял, че някога би могъл да го направи. А Ани ги бе казала, на него и той знаеше, че това бе истина. То преливаше от прекрасните й очи, излъчваше се от тялото й, докато нежно се бе притиснала към него в ритъма на онзи танц.

— Къде е Ани? — попита Рос, който се бе приближил до него. Бяха до фонтана от леещо се шампанско. — Искам да танцувам с нея.

— Ами…

— Изглежда страхотно тази вечер, нали? — продължи Рос гордо. — Понякога се опитвам да се залъгвам и да смятам, че тя е все още дете, но като я погледна сега, единственото, което виждам, е една изумително красива жена.

— Аз… и аз мисля така — заекна Ноа. Чувстваше се като глупаво хлапе и ужасно мразеше това. — Струва ми се обаче, че малко си закъснял за танца.

Рос присви очи.

— Замина ли си?

— Струва ми се да.

— Какво става, синко? Мислех, че сте се разбрали как стоят нещата между вас?

Ноа погледна притеснено Рос, чието изражение бе доста развеселено.

— Не че това, което става между нас, ти влиза в работата, но мислех, че все пак не го одобряваш.

— Може би наистина бе така, в началото. Но аз съм поостарял вече, ще трябва да ми простиш, че теб също преценявах като момчето, което някога беше. Сега обаче осъзнах, че както Ани, и ти си пораснал. Превърнал си се в истински мъж, Ноа, при това мъж на място. Розмари трябва страшно да се гордее с теб.

Ноа примигна стъписан и малко притеснен от тези комплименти.

— Благодаря ти. А що се отнася до Ани…

— Знаеш ли — прекъсна го Рос, и се усмихна добродушно — начинът, по който и двамата се мъчите да отричате, че има нещо, страшно ви издава.

Ноа затвори уста и почувства как по лицето му изби червенина.

Рос явно съжали за думите си, наведе се заговорнически към Ноа и го хвана за лакътя.

— Не се притеснявай, синко. Аз ще те покривам тук, а ти върви, намери я и гледай, каквито и да си ги свършил, да замажеш положението пред нея. За нещастие на нас мъжете ни се е паднало да се правим на клоуни.

Без изобщо да знае какво ще каже на Ани, без дори да е наясно какво всъщност изпитва към нея, Ноа послуша съвета на Рос, напусна бала и тръгна да я търси.

Не беше в своето жилище, нито в голямата къща. Но когато откри, че я няма и в родния й дом, започна да се притеснява. Къде се беше потопила?

Ноа се отпусна в широката люлка на верандата на Тейлър Хаус, но не можа да се отърси от безпокойството си. Мислите му се въртяха трескаво. Отново и отново в съзнанието му прозвучаваше нейното тихо обяснение в любов и, трябваше да си признае, то караше сърцето му да бие лудо.

Шумът на разбиващите се вълни долиташе отдалече, мамещ, обещаващ спокойствие. Без да го е грижа за смокинга или за кожените обувки Ноа се заспуска надолу по бетонните стъпала, вдишвайки дълбоко соления, влажен въздух. Нощта бе непрогледна, небето покрито с гъсти сиви облаци, които се трупаха заплашително.

„Ще има буря — помисли си той. — Съвсем навреме!“

Ако сетивата му не бяха толкова изострени, ако не я търсеше толкова отчаяно, може би щеше да мине покрай нея, без изобщо да я забележи. В своята черна рокля тя изобщо не се различаваше в черната нощ, върху фона на черното небе и тъмния пясък.

Ани бе седнала съвсем до водата, загледана в кипящото, разпенено море. Няколко кичура коса се бяха освободили от фибите и се мятаха лудо около лицето, подгонени от вятъра. Сандалите с високи токове лежаха на пясъка до нея. Едната презрамка на роклята й бе паднала и, това Ноа видя или по-скоро почувства осезателно, тя потреперваше и притискаше все по-плътно коленете към гърдите си. Сърцето му се сви при вида на пълното отчаяние, изписано по лицето й.

— Ани.

Тя вдигна глава. Прекрасните й очи бяха с цвета на облачното небе зад нея — мрачни и навъсени. Чу слабия й вик на изненада и безпокойство, когато го видя. Ани скочи на крака, грабна сандалите си и те се завъртяха в ръката й. Остана така, като се взираше в него, безмълвна.

— Направо откачих от притеснение — каза той. — Никъде не можах да те открия!

— Съжалявам — прошепна тя, и сведе глава. Въздъхна и отново впери поглед в него, очите й блестяха. — Но не мога да се чувствам виновна за онова, което казах. Изобщо не исках да го казвам, но то се трупаше бавно в мен и накрая просто не можех да го сдържам повече! И не очаквам да ми отговориш със същото.

Той отвори уста, за да каже нещо, въпреки че изобщо не бе сигурен какво точно. И преди да успее да измисли, тя прошепна:

— Трябва да вървя.

Обърна му гръб и закрачи в мрака.

 

 

Искаше й се да избяга надолу по плажа колкото се може по-бързо, но някак си съумя да потисне това импулсивно желание, тъй като добре знаеше, че Ноа я наблюдава. Погледът й бе размътен от сълзите, насъбрали се в очите й, сълзите, които не искаше да освободи. Е, добре, престраши се, произнесе ония две кратки думички и знаеше, че те бяха смутили сърцето и мислите му, направо го бяха ужасили. Но просто не можеше да не го направи и отказваше да съжалява за това.

Щеше да си тръгне утре, независимо дали имаше задача или не. Просто не можеше да остане близо до него, когато вече бе разкрила чувствата си.

Вълните с трясък се разбиваха в пясъка и караха земята да трепери под босите й крака. Отдясно скалите бяха натрапчиво черни и безкрайно високи, губещи се някъде в черното небе. А тя никога не се бе чувствала по-самотна в целия си живот.

Една твърда, но нежна ръка я спря и я накара да се обърне. Лицето на Ноа бе тъмно, напрегнато. Изчака го да заговори пръв, но той мълчеше и това бе едно нямо свидетелство за причината, която го бе накарала да я спре. В отговора сърцето й ускори ритъма си и тялото й се стегна.

Той пристъпи към нея и повдигна брадичката й с пръсти. Опиянена от страстта и желанието в очите му, сърцето й заплашваше да изхвръкне, когато той вдигна ръка и я сложи на гърдите й.

След това я целуна отчаяно, като влагаше цялото си сърце и душа и в следващия миг тя просто се прилепи безумно, безпомощно към него. Коленете й се подкосиха и когато той откъсна устни от нейните, тя бе като в транс.

— Желая те — прозвуча ниският му, дрезгав глас. — Желая те повече от всичко. Но не искам да те лъжа.

— Знам — прошепна тя. Сърцето й се сви от болка.

Той отчаяно се опитваше да я накара да разбере. Тъмните му, като мрака наоколо, очи я пронизваха.

— Не знам дали това означава, че те обичам — призна той тихо. Пръстите му нежно галеха бузата й, — но ти означаваш за мен повече от всеки друг, когото познавам. Повече, отколкото някой някога е означавал за мен — взираше се в нея внимателно. — Това достатъчно ли е?

Очите му бяха пълни със страст, искрена загриженост, някакъв мъничък страх и много, много повече.

„Той просто все още не го осъзнава“ — помисли си Ани.

— Да — прошепна тя. — Достатъчно е.

— Не искам да те нараня. Господи, това е последното нещо, което бих искал да направя. — Той грабна главата й в дланите си и я повдигна леко нагоре, като се взираше, за да види по-добре лицето й в тъмнината.

Ани знаеше, че е неизбежно, знаеше също, че иска да бъде с Ноа Тейлър, и го бе пожелала от първия миг, в който се бе върнала тук. Не можеше, просто не можеше да се противопостави на чувствата си.

— Целуни ме отново — прошепна.

Впи устни в нейните сякаш преди още да бе успяла да го каже, падайки на колене в пясъка и повличайки я със себе си. Умелите му пръсти освободиха и последните фиби, които държаха косата й и пробягаха през нея. Топлите му длани се спуснаха надолу по голите й рамене, назад по гърба и отново нагоре по босите й крака.

— Цяла вечер се чудя — промълви той с дрезгав глас — какво носиш под тази рокля.

— Почти нищо — отвърна тя шепнешком, и Ноа рязко си пое въздух, когато пръстите му го убедиха в истинността на този факт. Бавно и възбуждащо смъкна и другата презрамка от рамото й и дръпна еластичната материя на роклята й надолу, докато пръстите му изучаваха всеки сантиметър от разголената кожа. Очите му следваха пътя на пръстите и погледът му бе толкова изгарящ, че я оставяше без дъх.

Без да промълви и дума, Ноа прилепи жадни устни към разголената й гръд, като я притисна плътно до себе си. Направи кръгче с език около набъбналото зърно и след това леко го захапа. Продължи да я измъчва по този начин, докато тя не започна да стене от удоволствие.

Измъкна се от смокинга си, разстла го на пясъка и след като отстрани несръчните й, треперещи пръсти, разкопча ризата си. Двамата бързо свалиха останалата част от дрехите си без изобщо да обръщат внимание на отекващите в далечината гръмотевици и на врящия океан. Той я дръпна със себе си надолу и двамата се озоваха един срещу друг, неговите напрегнати мускули срещу нейната прекрасна, мека топлина. Ръцете му я обгръщаха нежно и тя притвори очи, когато той я целуна, превръщайки я в едно трептящо, превъзбудено кълбо от чувствителни нервни окончания.

Чувстваше го, огромен и твърд до себе си и когато го обви с длани, Ноа изстена. Това я накара да потрепери, но й даде и кураж, който обикновено й липсваше в такива случаи. Даде й и някакво прекрасно чувство на сила, което я опияни. Когато ръката му се плъзна по гърдите й, надолу по гладкия корем и откри горещата, влажна и пулсираща точка, дъхът й спря. И когато пръстите му започнаха сладостния ритъм, който я караше да потръпва, тя отново започна да диша, припряно, неравномерно. Чувстваше се така, сякаш всеки миг ще избухне и… да, направи го. Напълно. Милиони звезди се посипаха пред очите й, обсипвайки небето със светли резки и единственото нещо, което виждаше бяха безброй ярки цветове.

И още преди да бе успокоила дъха си, преди да я бе разтърсила последната тръпка на зашеметяващия оргазъм, Ноа се надвеси над нея, разтвори бедрата й и проникна в нея с един бърз, мощен тласък. Тя гледаше безпаметна в тъмните му, напрегнати черти, докато погледът й не се замъгли. Всички усещания я напуснаха, след като той бе в нея и клепачите й се спуснаха безсилни. И в следващия миг тя експлодира отново. Тялото й се изгуби в безкрайното, разтърсващо, завладяващо усещане. Смътно усети как Ноа я притискаше към себе си, лицето му, долепено до рамото й, нежните думи, които мърмореше, и накрая неговия собствен, пулсиращ триумф.

Той остана да лежи върху нея. Мускулите му потръпваха, дъхът му бе неравен, също като нейния. Тя го притискаше към себе си, притворила очи, опиянена от равномерния шум на разбиващите се в брега вълни. Искаше й се да лежи така вечно, не можеше да си представи, че той би могъл да се откъсне от нея. И може би най-прекрасното нещо бе, че Ноа също бе готов да направи всичко, за да продължи сливането на телата им завинаги.

Накрая той все пак се размърда и се подпря на лакти, обгръщайки лицето й с дланите си. Не продумваше, само се взираше в нея. По лицето му бе изписано учудване, примесено със сладостно опиянение. Палците му леко галеха устните й. Невероятно, но тялото й реагира отново, само от това, че той се бе надвесил над нея и пронизваше с очи, които я гледаха така, сякаш бе най-ценното нещо на света.

— Май ще те смачкам — промърмори той, и легна на една страна, като обърна и нея заедно със себе си. Пясъкът проскърца нежно под омачкания му смокинг. — Искаш ли да станеш?

Тя бързо поклати глава. Отчаяно искаше да го запази до себе си. И той остана. Като приглади назад кичурите коса, които бяха паднали върху лицето й, той нежно целуна влажното й чело. Ръцете му пробягаха по тялото й и я накараха да потръпне, отнемайки й възможността да разсъждава трезво. Никога не се бе чувствала толкова хубаво. Искаше още.

Приближаващата буря бе стоплила въздуха. Ниският бриз, който галеше телата им, не бе студен. Шумът на вълните до тях бе някак далечен, нежен и приспивен.

— Имам пясък… там, където изобщо не би трябвало да има пясък — каза той след малко.

Тя се усмихна.

— Оу!

Той прокара пръст надолу по шията й, след това между гърдите й, наслаждавайки се на това, как зърната й откликнаха на докосването му.

— Обожавам тялото ти — каза той просто. И когато устните му последваха пътя на ръката му, мислите й се разбягаха във всички посоки, разнесени от вятъра, който ги обгръщаше.

— Искам да го направим пак — промърмори, заровил лицето си в мекотата на кожата й. Пръстите му я докоснаха там, където тя се нуждаеше от тях и Ани не можа да сдържи стона си. — Позволи ми да те имам отново — прошепна той, и устните му се върнаха върху нейните. — Моля те.

— Да — промълви тя задъхана. Пръстите й се впиха в пясъка. — Господи, да-а!

Този път не беше припряно и необуздано. Беше нежно, чувствено и бавно — мъчително бавно. Само с умелите си пръсти, а след това и с език, Ноа я накара да забрави къде се намира, да се върти и извива под него, да се носи по вълните на чистото удоволствие. И когато дойде нейният ред да го измъчва сладостно, Ани се отдаде на това изцяло, за да го накара да шепне името й безпомощно, докато тя изучаваше всеки сантиметър от тялото му с устни. Накрая той я преобърна и проникна в нея невероятно силно и мощно, отдавайки й се така пълно, че тя просто не можеше да мисли, нито да говори, но бе сигурна, че не би искала това някога да свърши.

 

 

Първото нещо, което Ани усети, когато сетивата й започнаха да функционират нормално, бе трясъкът на вълните. В следващия миг една огромна, студена капка се приземи върху нея. И след нея още една. Една назъбена светкавица озари нощното небе, когато дъждът заплющя наоколо, измокряйки ги до кости само за секунди.

— По дяволите! — Ноа скочи на крака, и я дръпна със себе си. Тя се олюля — все още бе приятно замаяна. Той я хвана за раменете, за да я подкрепи и по лицето му заигра нежна, разбираща усмивка. Помогна й припряно да облече роклята си и след това светкавично навлече доста измачкания си и съвършено мокър панталон. Събра безразборно останалите дрехи.

— Хайде!

Затичаха по пясъка, носейки обувките си в ръце. Когато стигнаха до имението, се поколебаха за миг накъде да поемат — към голямата къща или към бунгалото на Ани. Но след миг мълчаливо затичаха към нейното жилище. Влетяха направо в банята и заедно влязоха под душа.

Ани прокара насапунисаните си ръце по широките му рамене, надолу, по гладките, мускулести гърди и обратно нагоре по гърба. Не можеше да откъсне хипнотизираните си очи от великолепното му тяло и изглежда с него бе същото. Той я насапуниса бавно. Очите му светеха, когато виждаше ръцете си върху гладката й кожа.

Когото топлата вода свърши, той изруга и след това я дръпна след себе си, все още мокра и капеща, в тясното пространство между душ-кабината и мивката. Но сред сплетените ръце и блъскащите се колена, смеейки се реши, че няма достатъчно място за това, което искаше да направи с нея, така че, като й шепнеше палави обещания в ухото, той я поведе към спалнята.

Ани нетърпеливо го последва през хола, като се смееше на капките, които все още се стичаха от него по пода. До вратата на спалнята Ани се обърна към него с намерение да го подразни с това, колко много вода бяха изразходили по пътя дотук, но думите й замряха в гърлото, когато вместо във възбудените му очи, погледът й се удари в скованите му рамене. Прекрасното му, голо тяло беше напълно неподвижно. Ноа бе вперил очи натам, където стоеше багажът й, подреден в отворения куфар, към леглото, оправено за последно, преди заминаването, както бе планирала, утре.

Беше забравила напълно. Тръгваше си.

Вече му бе казала какво чувства, пък и не можеше да се преструва повече. И ако той не изпитваше същото към нея, просто нямаше никакъв смисъл да продължава тази история и да използва работата си като извинение, за да остане. Това просто щеше да я убие. Усещайки сърцето си в гърлото, тя се допря до него.

— Заминаваш си — каза той унило.

— Знаеш, че все някога трябва да го направя.

„Накарай ме да остана“ — молеше сърцето й. Виждаше страха и познатото й чувство на изоставеност в очите му. Сърцето й се късаше — за него, за нея, за тях двамата. — Ще ти липсвам ли?

— Не! — Той се обърна към вратата.

Тя го последва.

— Лъжеш!

Той се обърна към нея толкова рязко, че тя премигна изненадана.

— Така да е — каза той твърдо, като я сграбчи за раменете и се вгледа отчаяно в очите й. — Ще ми липсваш. Много добре знаеш това! Но ти каза нещо тази вечер, Левърти. Нещо, което ме разтърси и което не бих могъл да забравя. И просто умът ми не го побира! Как може, след като ми наговори такива неща, все още мислиш да заминаваш?

Тя се опита да се освободи от ръцете му, но той не й позволи. Никога през живота си не бе чувствала такава любов, каквато изпитваше към Ноа. Може би беше малко бавна в тия неща, но със сигурност схващаше едно нещо: животът и без това си е достатъчно трудна работа — и вероятно никой не го знаеше по-добре от Ноа — така че човек трябва да грабне щастието в момента, в който го усети. Отказа да се бори с него и се отпусна в ръцете му. Сърцето й се свиваше, когато виждаше объркването и мъката, които се четяха в очите му.

— Казах, че те обичам и не мога да се отрека от думите си.

— Но откъде знаеш? — прошепна той, и конвулсивно стисна раменете й. — Откъде можеш да си толкова сигурна?

— Просто това чувствам. Не те карам да ми отговориш със същото. Разбира се, че бих искала ти също да ми отвърнеш с обич, но това просто не зависи от мен. Но моята любов е дар, Ноа, не бреме! Не можеш насила да я почувстваш, не можеш да я потискаш и със сигурност няма да успееш да я помрачиш. — Тя протегна ръка, и докосна дълбоката бръчка, която винаги се образуваше между веждите му, когато бе притеснен. — Това е покана — от мен за теб, която ти си искал. Но аз не мога да се откажа от нея. Така че, поне за тази нощ… — Тя сви рамене, сякаш изгубила сили — … наслаждавай й се!

Той поклати глава, за да отхвърли думите й.

— И след всичко, което каза — как може просто да си тръгнеш?

А как можеше да не го направи?

— Ами, помоли ме да остана — прошепна тя.

В дълбоките му, тъмни очи проблесна паника.

— Не мога.

Гневът заля мислите й моментално, придавайки на думите й болезнена острота, която тя просто не съумя да смекчи.

— Защо? Защото не се нуждая от теб по начина, по който се нуждаят от теб хората, с които си се заобиколил?

Без да отвърне нито дума, той се обърна и излезе от стаята. Пресече хола и се пъхна в банята. Хвърли й оттам една хавлия и, докато Ани се увиваше в нея, той започна да попива водата от тялото си с бързи, отсечени движения.

— Това беше удар под кръста — процеди той през зъби.

— Да, но това е истината, нали? Заобиколил си се с хора, които имат нужда от теб и се опитваш да направиш така, че да не се нуждаеш от никого така, както те се нуждаят от теб.

— По дяволите всичко това! — Той запрати кърпата на пода, и се обърна към нея сякаш изобщо не усещаше, или не му пукаше, че бе абсолютно гол. — Вече ти казах, там на плажа, че искам да съм с теб, че ме е грижа за теб, че не искам да те нараня и ти каза…

— Много добре знам какво казах — прекъсна го Ани. Гневът й започна да се поуспокоява. Болката в очите му късаше сърцето й, а обичта, която изпитваше към него, надделя над всичко друго. Всъщност любовта като че ли никога не бе съществувала за него. Винаги я бяха стъпквали пред очите му и тя нямаше право да направи същото. А нейната любов към него бе по-силна от това, по-добра и може би, но само може би, тя щеше да успее да му я засвидетелства достатъчно ясно, така че и той да повярва в нея. — Казах, че е достатъчно. — Тя пристъпи към него и остави хавлията да се свлече на пода. — И все още е така.

„Засега“ — помисли си тя, докато нетърпеливите му устни се впиха жадно в нейните и Ноа я притисна силно към себе си. — „Достатъчно е, засега.“

 

 

Слънцето изгря само няколко кратки часа по-късно. Ани спеше блажено на три четвърти от леглото, окупирала цялата завивка. Ноа се отказа от опитите да си извоюва поне ъгълче от одеялото и остана така, излегнат до нея.

Тя си тръгваше — вероятно днес. Мисълта за това го караше да усеща тъпата болка в гърдите си, но той все пак нямаше никакво право да я моли да остане. Той не можеше да й предложи нищо. Абсолютно нищо. Парите и другите неща, свързани с тях, нямаха никакво значение — тя си го харесваше много преди да бе успял да ги спечели. Не, тя искаше единственото нещо, което той не би могъл да й даде — любовта му.

И как би могъл да я накара да разбере, че изобщо не го бива в тези работи. Преди си мислеше, че не заслужава ничия обич — майка му или по-точно жалкото подобие на майка, което му се бе паднало, бе направила всичко възможно да го накара да повярва в това. Трогателно безсилната, пък и безчувствена система, която се предполагаше, че трябва да помага на децата в беда, само бе подсилила това негово чувство. Бяха му нужни години, за да успее да разбере, че всеки заслужава обич. Но по някакъв начин, не знаеше точно кога, той бе решил, че няма нужда от нея. Още повече знаеше, при това от собствен опит, че след любовта винаги идва болката и то твърде бързо.

Измъкна се от леглото. Беше страшно гладен. Напъха се в мокрите си, измачкани панталони и направи гримаса на отвращение. Усещаше тялото си някак влажно — по онзи прекрасен, неопределен начин, по който можеше да се чувства само след една нощ, изпълнена с необуздан секс.

„Не — намръщи се. — Беше много, много повече от просто секс!“ — При тази мисъл всичките бурни и обърка ни чувства, които изпитваше, се стовариха с цялата си сила върху него. Това бе най-невероятната, прекрасна и чувствена нощ, която някога бе прекарвал с жена.

Стомахът му се сви болезнено, когато си спомни за всичко, което се бе случило снощи.

„Тя си тръгва — запротестира разчувстваното му сърце. — Не й позволявай да си замине!“ Но разумът му отхвърли тази възможност. Ани си имаше свой живот, далеч оттук — при това доста добър. Какво право имаше Ноа да я моли да се откаже от всичко това заради него. Не можеше да й предложи нищо.

Снощи Ани му бе казала, че трябва само да поиска от нея да остане и тя ще го направи. Но той просто не можеше да постъпи така, не беше честно. Щеше да я нарани.

Стомахът му отново се сви.

Нещото, от което се нуждаеше, бе нещо за хапване, а беше сигурен, че и Ани не би се отказала. Прииска му се да се засмее, глупаво, при мисълта колко много енергия бяха похабили снощи. Но в натрапчивата действителност на дневната светлина удоволствието се изгуби. Сега просто трябваше да приготви стабилна закуска и да я сервира на Ани — в леглото. Този път не можа да се сдържи и се засмя. Закуската, сервирана в леглото, предоставяше няколко интересни възможности.

Докато стоеше пред печката и пържеше омлетите, телефонът внезапно звънна. Пресегна се и бързо грабна слушалката — искаше да остави удоволствието да събуди Ани за себе си.

— Ало!

— Здравейте. Обажда се Сю, шефката на Ани. Тя да е някъде наоколо?

„Работата вече я зове“ — помисли си той. Не им ли беше достатъчно, че щеше да го напусне, за да се върне при тях. Точно сега ли трябваше да се обаждат и да ангажират и последните няколко часа, които му оставаха да прекара с нея.

— Тя спи — отвърна той троснато.

— Никога не е била от ранобудните — засмя се Сю. — Не я будете, тогава. И без това вероятно няма да ми е от голяма полза току-що станала от сън. Просто й предайте, че чакам решението й за онази задача в прекрасната земя, която вие наричате Калифорния.

— Решението й?

— Да — обясни му Сю с ужасния си нюйоркски акцент, който направо му лазеше по нервите. — Казах й, че може да си помисли до понеделник, но отговорът й ми трябва още днес, за да мога да подготвя някой друг, ако тя откаже задачата.

— Някой друг? — Знаеше, че звучи като пълен идиот, но всичко това така го шашна, че просто не можеше да измисли нищо по-умно.

— Предполагам, че ще отнеме поне месец, за да стане както трябва. Знам, че там нещата са по-невероятни, отколкото дори мога да си ги представя. — Тя въздъхна замечтано. — Както й да е… Ако се съгласи — остава. Ако откаже, се връща обратно тук. И изобщо няма да е пресилено, ако кажа, че тя е единственият фотограф, който може да направи снимките наистина страхотни и след това да успее да напише и добри материали. Кажете й, че ще й платя повече, отколкото получи за онази история с Шотландия. Става ли?

— Става — отвърна Ноа, и върна слушалката на мястото й. Остана така, загледан в нея. Сърцето блъскаше яростно в гърдите му.

„Предложили са й възможност да остане!“ — Той отстъпи назад, сякаш телефонът го бе ухапал. Плъзна ръце в джобовете си, усещайки болката и предателството, които го заляха. Тя би могла да остане, но бе решила да си тръгне. Готовият куфар бе нямо свидетелство за това.

Бе казала, че го обича и въпреки това бе избрала — съзнателно — да си тръгне. Защо? Защо го правеше?

С едно бързо, гневно движение, той изключи котлона и излезе от къщичката. Апетитът му внезапно бе изчезнал.

В голямата къща откри, че Розмари все още не е добре. Изобщо не се очертаваше хубав ден.

Влезе в кабинета си, прегази камарите разпечатки и книги и се отпусна в стола си, загледан навъсено в екрана на компютъра. Включи го по-скоро за успокоение, отколкото за да довърши работата си.

Беше ли излъгала, когато каза, че го обича? Може би и тя бе поредното момиче от тълпите почитателки, които искаха частица от него и от славата му, без изобщо да ги е грижа за истинския Ноа Тейлър.

„Не! — яростно отхвърли тази мисъл. — Ани не е такава!“ Никога не се бе интересувала какво мисли общественото мнение за него. Тя просто харесваше онзи Ноа, когото винаги бе познавала.

Но, по дяволите! Какво трябваше да си помисли той, след като тя все пак си тръгваше!

Опита да се поразсее, като зареди няколко файла на компютъра. Откакто му бяха дали пълен достъп до информацията на общинската администрация, отварянето на поверителни документи не бе никакъв проблем. Разрови се из архива на противопожарната охрана, прочете отчетите за палежите и през цялото време имаше натрапчивото чувство, че разрешението на проблема е пред очите му, че пропуска някаква малка подробност от първостепенно значение.

Прегледа набързо файла с неразрешените случаи, истински впечатлен от работата на Рос. Нямаше много неприключени дела. Всъщност с пожара в къщата им и в неговото собствено имение почти се изчерпваха неразкритите палежи.

Нещо просто не се връзваше и внезапно Ноа почувства, че Ани бе в извънредна опасност, и колкото и да се опитваше да се отърси от това предчувствие, то не преставаше да го преследва.

— Значи това предпочиташ да правиш сутрин, вместо да обладаваш невинни девици — каза един сънен и страшно възбуждащ глас зад гърба му. — Изобщо не може да се каже, че се чувствам поласкана.

Ноа се обърна рязко и се намери лице в лице с Ани. Тя бе просто неустоима — свежа, с лека руменина по бузите и с такъв дързък блясък в очите, че той изпита почти непреодолимо желание да свали всичко на пода и да я обладае там, на бюрото.

Погледът й пробяга по екрана на монитора. Ноа светкавично се протегна назад и щракна клавиша, но вероятно подозрителната му припряност го бе издала, защото тя присви очи и ги впи в неговите.

— Какво има?