Джил Шелдън
Лятото на огъня (9)

Глава осма

Ноа беше по средата на пътя между жилището на Ани и голямата къща, когато чу писъка. Втурна се напред, викът й го накара да се върне години назад, но пушекът, който идваше от задната част на къщата беше достатъчно красноречив.

— Обади се на 911! — извика на едно от по-големите момчета, което се бе спряло на верандата и се оглеждаше изплашено.

Стъписано, момчето кимна и побягна.

Плъзна се по тревата и спря. Загледа се ужасен във вратата на кухнята. Тя бе единственото нещо, което гореше, ярките, жълти езици облизваха касата. Грабна градинския маркуч, издърпа го от тревата, пусна водата и го насочи срещу пламъците. Разбра, че огънят не е голям и лесно може да бъде изгасен.

Вратата все още димеше, когато я отвори с трясък. Беше все още с маркуча в ръка. Ани бе замръзнала на мястото си, подпряла ръце на масата. Сирените на пожарните коли виеха в далечината. Той пусна маркуча и се втурна към нея.

Тя се отпусна в прегръдките му, като трепереше силно.

— Всичко е наред, мила — каза той. Думите се изплъзнаха с такава лекота, че не усети дори кога ги бе произнесъл. Прокара ръце по гърба й, като се опитваше да успокои мъчителното й треперене. — Всичко свърши. Огъня го няма вече.

— Пак той. Той стои зад всичко това — задъхваше се. Бе притиснала силно глава към гърдите му, беше сграбчила отчаяно ризата му в свитите си юмруци. — Не издържам, Ноа.

Обхвана го силен гняв срещу онзи, който и да бе той, който им причиняваше това. Беше ясно, че този път бе предизвикал пожара, за да ги тормози, а не да причинява щети. Имаха си работа с опасен и отчаян, откачен пироман.

И въпреки искреното му желание, Ани едва не пострада. Отново.

Когато Рос пристигна, изглеждаше блед и несигурен и първото нещо, което направи, бе да прегърне побелялата като платно Ани. Бе изпил поне два пъти повече алкохол от Ноа миналата вечер, но съумяваше да остави всичко настрана, за да успокои дъщеря си. Самият Ноа се чувстваше така, сякаш през главата му постоянно минаваше парен локомотив и знаеше точно какво му е на Рос в този момент. Това го накара да изпита огромно уважение към възрастния мъж. Въпреки че Рос смяташе, че не бе достатъчно добър за дъщеря му…

Рос хвърли един поглед към обкованата с ламарина врата, цялата почерняла, след това към жалките останки от изтривалката пред нея и поклати глава. От едната страна на вратата, все още просмукана от водата, имаше парчета обгорял картон, един напълно обезобразен чадър и чифт доста пострадали високи гумени ботуши. Рос вдигна изтривалката, помириса я и се заоглежда дълго и мълчаливо наоколо.

— Какво има? — попита Ноа.

Рос въздъхна.

— Всичко е под следствена тайна. Съжалявам, Ноа, нищо повече не мога да ти кажа.

Гневът на тенисиста направо експлодира:

— По дяволите, Рос. Майната му на твоето разследване! Това е моята къща и аз настоявам да знам какво си открил!

Инспекторът вдигна глава и огледа тъжно стаята.

— Добре. Но няма да ти хареса. Доколкото мога да преценя по сериозните следи от изгаряния по пода тук долу, изглежда някой е напълнил тази кутия с нафта и я подпалил. Добре, че си бил толкова наблизо и си успял да потушиш огъня. Щял е да обхване стаята, а вероятно и цялата къща само след броени минути.

— Исусе! А, аз си мислех, че сме в безопасност. Нали така каза, Рос? В безопасност, а?

— Ноа… — започна Ани колебливо. Звучеше така, сякаш се оправдава. — Вината не е в него.

— Всичко е наред, Ани — каза Рос спокойно. — Това разследване се проточи твърде дълго. Всички сме доста изнервени.

— И пак ли е същият маниак, който си доставя перверзно удоволствие, като те преследва по този начин, заради някакво идиотско отмъщение? — попита Ноа вбесен, като грабна ледената ръка на Ани.

Тъгата изчезна от очите на инспектора и в тях веднага се появиха гневни пламъчета.

— Ако е той, ще го хванем. Но ми се струва, че ще е по-добре този път да гледаме по-близо до твоята къща! Имаш ли някакви пакостници тук наоколо?

— Не — отсече Ноа раздразнено. — Абсолютно не! А ти очевидно няма с какво да се захванеш!

— Виж, Ноа — каза Рос спокойно. По тона му личеше, че е свикнал често да задава въпроси. — Знам, че тук прибираш деца, които са имали трудно минало. Тези деца могат да таят проблемите си дълбоко в себе си. Един такъв пожар може да не е израз на някаква злоба лично срещу теб, а просто последица от дълго спотайваните отрицателни емоции.

— Никое от момчетата тук не би направило такова нещо — заяви Ноа твърдо. Вярваше в това, което казва, с цялото си сърце.

— Имал ли си случай напоследък някое от децата да е нанесло някакви щети? Независимо какви.

Ноа плъзна поглед към Ани и разбра, че и тя мисли за Джери и това, как той бе разпилял нарочно ябълките на стълбите. Но това беше по-различно, много по-различно. Джери не би подпалил собствената си къща!

— Не, нищо от сорта.

Рос въздъхна, погледна за миг към обгорялото място на пода и пъхна ръце в джобовете си. Ноа усещаше, а беше сигурен, че и инспекторът знае, че повечето от момчетата слухтят от другата страна на вратата.

— Добре — каза възрастният мъж бавно и ясно. — Това са всичките ми въпроси, засега. Пожарът беше сравнително малък, а и няма пострадали — замълча многозначително. — Но ако огънят се беше разпрострял, нямаше да остане нищо от тази къща преди пожарникарите изобщо да се появят. Надявам се, че ако някой знае нещо за този пожар, каквото и да било, ще бъде достатъчно честен и ще ми го съобщи.

Всички мълчаха.

Но Ноа никога не бе бил по-сигурен в нещо през целия си живот. Това не беше работа на никой от обитателите в тази къща, и доколкото можеше да прецени от паниката в очите на Ани, тя също го знаеше.

 

 

Всички изглеждаха страшно напрегнати и Ноа го чувстваше по-болезнено от останалите. Може би защото се страхуваше за живота на Ани. Надвечер я хвана да се разхожда край отвесните скали над океана. Изглеждаше самотна и изплашена.

— Рос не е прав — каза тя безизразно, без дори да го погледне, когато той я настигна и закрачи бавно редом с нея.

— Знам.

— Не може да са момчетата!

Прииска му се да се усмихне на нейната страстна защита на децата, но въпросът беше твърде сериозен. Всички до един бяха дълбоко потресени от пожара. Ноа се бе опитал да обясни на всеки поотделно, че не обвинява никого, но не беше твърде, сигурен дали бе достатъчно убедителен.

— И аз мисля така — отвърна той. Изненада се, когато тя грабна ръката му, но след това не направи нищо друго и те продължиха да вървят така.

Отляво слънцето бавно се потапяше в тъмносиния океан, като озаряваше водата и я обагряше в причудливи цветове. Вълните се разбиваха равномерно и успокояващо в прибоя и соленият морски въздух бе толкова свеж, че накара поне част от напрежението на Ноа да се изпари.

— Понякога — промълви Ани, но толкова тихо, че той трябваше да се наведе към нея, за да я чуе — си мисля, че щеше да е по-добре, ако никога не бях идвала.

— По-добре?

— По-безопасно.

Беше изплашена, а той мразеше това.

— Няма да позволя да ти се случи нищо!

Тя вдигна очи към него и се усмихна тъжно.

— Моят герой? — Той смръщи вежди и тя се засмя. — Шегувам се — увери го тя. — Не ставаш за герой.

Е, разбира се, знаеше това много добре, но не му хареса твърде начина, по който Ани го изтъкна.

— Ако правилно си спомням, вече няколко пъти ти спасявам кожата.

Тя не обърна внимание на забележката му и сви по бетонните стълби, които щяха да ги отведат на плажа. Когато стъпиха на пясъка, тя се измъкна от сандалите си, хвърли му дяволит поглед и се запъти към водата.

За момент Ноа остана неподвижен и не откъсваше очи от отдалечаващата се фигура. Късите й панталонки разкриваха пред жадните му очи изящните крака с добре оформени бедра. Той не можеше да пропусне удоволствието от тази гледка. Късата риза, с която бе облечена Ани, оставяше открита тънка ивица гладка кожа и Ноа моментално си припомни колко мека и топла бе тя при докосване.

Стисна очи, за да се опомни и я последва.

— Какво си намислила, Левърти?

— Абсолютно нищо, Скелет!

Познаваше този тон твърде добре или поне си го спомняше от детството. Тя бе намислила нещо и то изобщо не предвещаваше да бъде хубаво.

Тя стъпи върху влажния пясък и заби палци в него. Поредната вълна я намокри до глезените.

— Чудесно е!

— Изобщо нямам намерение да си играя на водни битки с теб!

Тя го погледна невинно и му се усмихна мило. Ноа бе застанал на границата, докъдето достигаха вълните. Бе сложил ръце на хълбоците си. Просто не беше възможно да остане тук на брега, когато тя го гледаше по този начин, и да не я целуне. А той бе абсолютно твърдо решен да не се предава на внезапно обзелото го желание.

— Имам работа. Трябва да се връщам.

— Добре, върви.

Тя му обърна гръб и сви леко рамене, сякаш й беше все едно.

„По дяволите!“ — Той въздъхна. Ани не трябваше да остава сама. Не и когато бе толкова потисната.

— Хайде, Ани. Да се връщаме.

— Аз ще дойда по-късно. — Не го поглеждаше. Ноа пристъпи напред, изруга и си събу обувките.

— Просто не мога да те оставя тук сама.

— Разбира се, че можеш. Хайде, върви!

— За бога, Ани! — Застана зад нея и следващата вълна се удари в краката му. — Не…

Дъхът изскочи със свистене от ноздрите му, когато тя се наведе бързо, загреба шепа ледена морска вода и я плисна в лицето му. Изправи се и се обърна, кикотейки се.

Той се надвеси над нея, по носа му се стичаха капки вода.

— Не мога да повярвам, че го направи!

— Аз… съжалявам.

— Не, изобщо не съжаляваш!

Тя залепи ръка на устата си, но не можа да сдържи смеха си.

— Наистина, съжалявам.

— Изглеждаше тъжна…

— Защото ти искаше да се върнеш ли? — Тя се разсмя отново. — И ти не искаше аз да се чувствам зле? Добре, Скелет. Но аз съм свикнала да бъда сама. Така че — връщай се на работа.

Тя нямаше нужда от него, не искаше да поплаче на рамото му. Трябваше да се почувства страшно облекчен. Искаше да се почувства облекчен.

Но вместо това се чувстваше точно обратното.

— Значи не си била тъжна — каза той. Знаеше, че се повтаря, но не се сети какво друго да каже — беше стъписан. Студената вода се процеди под тениската му и той присви очи. — Значи се опитваше да ме измамиш, така ли?

— М-да-а! — Очите й блестяха, бузите й се изчервиха. Беше неустоима.

Той трябваше да я върне вкъщи и щеше да го направи с най-голямо удоволствие. Тя вдигна ръце, смеейки се и запристъпва назад, навътре във водата.

— Е. Хайде, Ноа — засмя се отново. — Беше само шепичка, само малка, нищожна шепичка, за разведряване на настроението. Имам предвид, че водата не е толкова студена, а пък и аз не те измокрих чак толкова.

— Мм-хм — съгласи се той и пристъпи напред. — Мислех си, че си си взела поука от случката в кухнята — с брашното и лимонадата.

— Каква поука? — попита тя. Отвори широко очи, когато една вълна я заля до бедрата.

— Че аз никога не губя — каза той непринудено.

— О-у! — Ани сдържа дъха си и след това въздъхна шумно.

По устните му заигра дяволска усмивка. Разбра точно какво се бе случило. Последната, доста студена вълна се оказа и доста висока. Късите й панталони бяха мокри.

— Какво стана, Ани? Водата не е чак толкова студена, нали си спомняш?

— Ти… нали каза, че имаш работа? — попита тя припряно. Очевидно бе решила, че не е много мъдро да продължава да отстъпва навътре във водата. Закова се на мястото си и Ноа също спря — пред нея.

— Ще те изпратя — предложи той щедро.

— Не… не мисля. Не все още. — Този път Ани подскочи заедно с вълната, но въпреки това ризата й се намокри и тялото й реагира веднага на допира с ледените капки.

— Студено ли ти е? — попита той невинно, като се наслаждаваше на руменината по лицето й.

Усмивката грейна на лицето й с такава бързина, с каквато успя да плисне, още шепа вода върху гърдите му. Но той бе готов за това. В следващия миг тя бе в обятията му.

Изгубила твърдата земя под краката си, тя изпищя и обви ръце около врата му.

— Ноа! Веднага ме пусни долу!

— Не-е. Не и преди да се измокриш поне колкото мен! — Подхвърли я във въздуха, и с лекота я улови. Тя се вкопчи здраво в ризата му, като едновременно пищеше и се смееше.

— Спри веднага — заповяда му тя. — Остави ме долу на минутата!

— Както кажеш — каза той невинно, и я пусна във водата.

По-късно трябваше да си признае — беше голяма грешка, че й обърна гръб. Но следващото нещо, което осъзна, бе, че се намира във водата редом с Ани. Тъкмо бе успял да изтрие водата от лицето си и бе срещнал нейните смеещи се очи, когато една огромна вълна ги заля целите.

 

 

Пръстите на Ноа запрепускаха по клавиатурата, докато се взираше в екрана на компютъра. Хвърли бърз поглед през прозореца. Навън бе непрогледна нощ. И тъй като това бе нощта преди големия бал, той отдавна трябваше да е в леглото, но сънят просто бягаше от очите му.

Късно се захвана с работата си заради Ани и нейните лудории на плажа. Още не можеше да повярва, че го бе надхитрила, но му доставяше огромно удоволствие да планира отмъщението си. Дълго нямаше да може да забрави какво се бе случило, защото Ани бе разказала на всички в къщата как го бе победила в собствената му игра.

Момчетата направо откачиха.

Усмивката му бързо се стопи. Всички момчета не престанаха да му се подиграват, че едно момиче е успяло да го накисне до кости. Всички, освен Джери, защото Джери просто бе изчезнал. Мартин каза, че го е направил заради пожара в кухнята. Мисълта, че момчето бе избягало, не оставяше Ноа на мира, защото той просто бе убеден, че Джери не би направил такова нещо. Мартин се кълнеше, че двамата са били заедно в стаята си, когато пламнал огънят, и Ноа му вярваше.

Така че, защо бе избягал Джери? Отговорът прободе сърцето на тенисиста. Беше избягал, защото си бе помислил, че ще го обвинят. Момчето имаше толкова малко увереност в собствената си способност да докаже невинността си и толкова малко вяра в хората около себе си, че бе решило, че бягството е единственият му шанс. Ноа бе принуден да се обади в полицията и да ги уведоми, че едно от момчетата липсва, заради задълженията, които имаше като настойник, въпреки че изобщо не му се искаше да го прави. Полицаите само щяха да го изплашат, а това, което той искаше, бе сам да намери момчето и да го върне вкъщи, да го убеди да повярва, че не е заподозрян и да го накара да разбере, че е на негова страна. Имаше някаква надежда, защото днес Ед бе открил, че липсват някои неща за ядене от кухнята. Ноа бе сигурен, че Джери се крие някъде наоколо и че Мартин му носи храна, което наистина бе обнадеждаващо. Това означаваше, че Джери е наблизо и в сравнително по-голяма безопасност. А това бе най-голямата грижа на Ноа. Той и останалите хора от персонала нарочно пуснаха слуха, че пожарът е предизвикан от някакъв луд пироман, който няма нищо общо с Тейлър Хаус и че никое от момчетата не е заподозряно.

Надяваше се, че това ще е достатъчно, и че Джери ще се върне скоро сам. Ако не го направеше, Ноа щеше да го открие. Самият той бе израснал тук и знаеше всяко скришно местенце наоколо.

Но имаше и нещо друго, което държеше Ноа буден и то нямаше нищо общо с Тейлър Хаус — неговата русокоса гостенка с магнетичните сиви очи. Не можеше да спре да мисли за нея. Навсякъде го преследваше нейният образ. Колко крехка и ранима бе тя. Колко изплашена бе след пожара в кухнята. Начинът, по който го гледаше, когато му съобщи, че той бе казал, че я желае.

Бяха се разбрали по един въпрос — знаеха, че се привличат. Но да предприеме тази стъпка с Ани щеше да бъде много по-различно, отколкото с всяка друга жена. Щеше да означава много повече и точно за това той не беше готов.

Но пък от друга страна какво значение имаше? Тя така или иначе щеше да си замине.

Опита се да не обръща внимание на силната болка, която прониза гърдите му и отново си повтори, че не беше никак мъдро да се отдава на чувствата си. За него те винаги бяха вървели ръка за ръка с болката. И точно сега не беше готов за още едно разочарование.

Надяваше се, че работата ще го накара да се поотпусне. Взираше се в програмата на общината и за своя голяма изненада откри, че има достъп до всички досиета на служителите, включително и до тези от пожарната. Внезапно го осени натрапчива идея и в следващите няколко минути пръстите му препускаха бясно по клавиатурата, а съзнанието му попиваше интересната информация. Работата успя да го откъсне от мислите, които го преследваха и особено от Ани, докато в следващия миг самата тя не се появи.

— Ще имаш ли нещо против компанията ми?

Той подскочи и се завъртя заедно със стола, при звука на мекия й глас. Тя стоеше на прага, облечена в пухкав пуловер и изтрити джинси, с измъчено изражение на твърде бледото лице.

— Лош сън, а?

Тя кимна.

Ноа бутна един стол към нея и тя се отпусна в него. По лицето й се изписа облекчение, което смекчи поне малко изопнатите й черти.

— Пак пожар? — попита той. Ужасно му се искаше да може да я успокои някак и кошмарите й да престанат. Но единствената възможност това да стане, бе да бъде заловен подпалвачът.

— Беше от най-лошите — въздъхна, свела поглед към сключените в скута си ръце. — Опитах се да измъкна Джес и мама от онази кола, но не успях и… изгорях заедно с тях. И болката бе толкова истинска. — Тя обърна ръцете си с дланите нагоре, сякаш очакваше да види ужасните рани от изгарянията.

Ноа разбираше всичко толкова добре.

— Дълги години след като това се случи — произнесе той, — аз го сънувах всяка нощ! По най-различни начини. Понякога бях заедно с тях, хванат в адския горящ капан. Друг път бях отвън и се опитвах да ги измъкна… но никога не успявах. И така всяка нощ, толкова дълго…

— И с мен беше така — съгласи се тя. — Но с времето започнаха да избледняват. И сега, когато се върнах отново тук, всичко започна отново. А това, че онзи маниак е отново тук, прави всичко още по-ужасно.

Искаше му се да й каже, че според това, което той започваше да подозира и това, което знаеше полицията, подпалвачът можеше да бъде хванат съвсем скоро, но не биваше. Ако го направеше, това означаваше да я изложи на още по-голяма опасност. Но пък от друга страна мразеше да вижда безпокойството и болката, които изпълваха очите й и знаеше, че ако й се случи нещо, преди да са успели да разрешат случая, никога няма да може да си го прости.

Приплъзвайки стола си напред, Ноа взе ръцете й в своите.

— Скоро всичко ще свърши.

— Мислиш ли?

Той кимна. Почувства се странно при допира с нея.

— Някакви новини за Джери? — попита тя. Очите й, с цвят на бурно море, бяха измъчени и неспокойни.

— Не, още нищо. Сигурен съм, че Мартин знае повече, отколкото казва, но за сега няма да насилвам нещата. Бих предпочел Джери да се върне вкъщи по собствено желание.

— Смяташ, че ще се засегне, ако го накараш да се върне насила?

— Ако бях на негово място, аз щях да се засегна — отвърна той тъжно.

— Ноа — каза тя, като се усмихваше леко. — Когато беше колкото Джери, ти се засягаше от всичко и от всеки.

— Права си — призна той, свивайки рамене. — И точно за това мога да го разбера отлично. Но ако Джери не се върне още ден-два, ще преобърна околността, за да го открия. Ще го намерим.

Тя се вгледа в лицето му и усмивката продължаваше да играе по устните й.

— Какво има?

— Какво стана с обецата, която носеше? Онази, дето Розмари вечно заплашваше, че ще ти отскубне от ухото?

— Спомняш си това?!

— Да-а. — Тя отново стана сериозна. Взираха се един в друг, докато той почувства, че тялото му реагира на погледа й. — Спомням си доста неща.

И с него бе така. Спомняше си как винаги се притесняваше, когато Ани вечно се мъкнеше след тях. Страхуваше се да не се нарани или да не си навлече неприятности.

Джес винаги се смееше на неговата загриженост и казваше, че сестра му е доста способно момиче и може сама да се грижи за себе си, но Ноа не можеше да спре да се притеснява.

— Ти беше такъв инат тогава, Ани — погали я по бузата. — И все още си.

— Да знам. Упорита и твърдоглава също. Но какво стана с обецата, Скелет?

— Е, не, твърдоглава не е точната дума — каза той нежно, и се облегна назад. — Журналистите и останалите от света на тениса ме наричаха „Лошото момче на корта“. И…

— И ти не можа да понесеш, че са ти измислили прозвище, така че я махна. — Тя се изкикоти. — О, Ноа. Винаги ти е доставяло огромно удоволствие да бъдеш напълно непредсказуем. Понякога е много хубаво, че някои неща не се променят никога. — Топлите й настойчиви очи не изпускаха неговите. — Благодаря ти, че прати момчетата да ми помогнат с прибирането на къщата. Свършиха страхотна работа.

— Те са добри деца.

— Знам. И аз мисля така — каза тя, и топлата усмивка, която винаги така сгряваше сърцето му, отново заигра по устните й.

— Те те харесват. А ти го правиш с такава лекота.

— Сърцето ми се къса, като си помисля какво са преживели и колко много са страдали.

По погледа й разбра, че не бе забравила, че и той бе започнал живота си по същия начин.

— Децата са направо невероятни. Съвземат се страшно бързо. Тук се чувстват наистина добре. — Импулсивно пръстите му започнаха да масажират леко ръката й.

— Благодарение на теб. Боготворят те.

— Не искам да е така.

— Знам. Но те виждат какво ти си направил със собствения си живот и това им дава надежда. Окрилява ги — поколеба се за миг. — Смятам, че това, което си направил тук, е направо страхотно. Не си бил длъжен да се връщаш тук и да продължаваш да се занимаваш с Тейлър Хаус. Можел си да позволиш на Розмари да я затвори.

Той се намръщи и пусна ръката й.

— Всеки би го направил, Ани. Не ме изкарвай светец.

— Не — отвърна тя, и бързо поклати глава, така че косата й леко погали лицето му. — Ти не си светец и това ми е добре известно. Но ти си един истински състрадателен и чувствителен човек, който знае от собствения си опит какво са преживели тези деца. Ти си човек, когото дълбоко уважавам, с цялото си сърце. И освен това мисля, че грешиш, Ноа. Не всеки би се занимавал с Тейлър Хаус и не би я поддържал с парите от труда си. Повечето хора не биха се поколебали да я затворят, защото знам, че е ужасно трудно да се поддържа едно такова нещо и още по-трудно да накараш някого да го прави вместо теб.

— Това направо щеше да убие Розмари — каза той. — Това място е нейният живот.

Ани се усмихна — тази красива усмивка направо му подейства физически.

— Знам това. Исках само да знаеш, че смятам това, което правиш, за наистина невероятно. — Тя се наведе напред и грабна ръцете му отново. — И мисля, че и ти също си невероятен.

Ноа поднесе ръцете й към устните си и целуна пръстите й, докато приплъзваше стола й по-близо. Тя бе между коленете му и в този миг той престана да мисли. Беше способен само да действа, подвластен единствено на чувствата, които бушуваха в него. Наведе се леко напред и получи всичко, за което бе мечтал някога. Долепи устни до гладката й шия и притвори очи, за да вкуси мекотата на кожата й.

Все още държеше ръцете й и галопиращият й пулс го караше да чувства властта си над нея. Знаеше, че това е самозаблуда, но не можеше да й се противопостави. Когато Ани дръпна ръцете си от неговите и ги сложи на раменете му, като го стисна силно, той я хвана през кръста й я пренесе в скута си. Пуловерът й бе невероятно мек и пухкав, а джинсите толкова тесни, че можеше да почувства всяка нейна изящна извивка.

— Последния път, когато бяхме сами — припомни му тя, задъхвайки се, когато ръцете му се обвиха около кръста й, притискайки я все по-близо — се сдърпахме.

— Не — промърмори той, устните му все още бяха върху шията й и проправяха своя път с леки целувки към ухото й. — Ти си търсеше белята и си я намери.

— Аз… — Тя се сепна, когато той леко захапа ухото й. — Никога не съм ти се присмивала, Ноа. Просто исках и ти да се нуждаеш от мен толкова, колкото аз от теб.

Ноа направо замръзна както си беше. Спомни си колко се развълнува, когато видя онези свои снимки. Колко страстно бе изражението му на тях, колко много чувства й бе показал без дори да го осъзнава.

Ръцете на Ани се плъзнаха по раменете му и се обвиха около врата му, придърпвайки го по-близо.

— Недей — прошепна тя. — Не смей да се дърпаш точно сега, Ноа Тейлър. Не искам пак да започваме всичко отначало. — Тя се наведе напред и докосна с устни ухото му. — Моля те.

Той притвори очи и измърка от удоволствие, когато тя се притисна към него. При всяко докосване на устните й по гърба му полазваха приятни тръпки.

— Ани. — Гласът му бе дрезгав. Трябваше да й го каже, преди да е изгубил всякаква способност да мисли. — Разкажи ми всичко, за което си мислила. Не искам да криеш нищо от мен.

— Независимо как ще те накара да се почувстваш?

— Да — отвърна той живо. — И ако се държа като глупак, просто ме целуни.

Почувства как устните й се разтеглиха в усмивка.

— Добре тогава! — промърмори тя, повдигайки глава и, като го гледаше с широко отворени очи право в неговите, го целуна.

И както винаги, той бе изгубен.

Когато тя отново вдигна глава минута по-късно, Ноа се чувстваше направо замаян.

— Струва ми се — каза тя, усмихвайки се замечтано, и се изправи, — че сега ще мога да спя спокойно.

— Но… — Тя изсумтя пренебрежително, бутна стола настрана, и стъпвайки върху някаква купчина листи, се запъти към вратата, а Ноа продължаваше да седи и да я наблюдава. — Къде отиваш? — Проклятие! Тя не можеше, просто не можеше да го целува така — с цялото си съзнание, душа и тяло — и след това да го зареже!

— В леглото си — обърна се, и му хвърли дълъг замислен поглед, пълен с такава нежност и с толкова чувства, че той просто изгуби дар слово. — Лека нощ, Ноа!

— Ани — промълви той, като стана и тръгна към нея. Едната му ръка хвана нейната, а другата се обви около кръста й, придърпвайки я по-близо. — Искам те!

— Знам. Вече ми го каза — прокара нежно пръст върху устните му, очите й искряха страстно. — Аз също те искам? Но ти ми обеща, че когато го направим, ще бъде на някое топло и приятно място, някъде, където ще можем да бъдем сами.

Ноа прокле собствените си думи.

— Каза, че искаш да покриеш тялото ми с целувки, „всеки сантиметър от тялото ми“, нали така? Аз искам да направя същото. — Нежните й пръсти погалиха лицето му. Възбудата караше кръвта му да бушува. Тялото му бе изопнато от напрежение, което само тя бе способна да облекчи. Ани се освободи внимателно от прегръдката му и прекрачи прага на вратата. Обърна се и го погледна — очите й изгаряха като въглени.

— Така ще бъде, Ани! — Желаеше го толкова отчаяно, че му се искаше то да се претвори в реалност още в този миг.

Тя се усмихна дяволито и чувствено и си тръгна. Ноа остана сам в стаята. Чувстваше се така, че дори не можеше да си представи, че би могъл да заспи. Беше му непоносимо горещо и… беше по-възбуден от всякога!

 

 

Традиционният годишен бал беше нещо, което всеки жител на градчето очакваше с нетърпение. Провеждан в историческата зала на Кметството, което бе една овехтяла тухлена сграда, скроена някъде в началото на века, балът бе забележително събитие. Всички знаменитости на градчето участваха в него и местните радио и телевизионни канали го отразяваха в новините. Ани си спомняше за бала от детството си, когато родителите й го посещаваха всяка година. Така че и се струваше странно, и малко носталгично, че самата тя се приготвя за него.

В цялата къща не можеше да се намери никакво огледало, освен тясното стъкло на вратата на шкафчето с лекарствата. През всичките тези седмици Ани се бе справяла чудесно без тази придобивка на цивилизацията, защото не беше на работа, пък и беше лято. Нямаше почти никаква нужда от грим, а и се обличаше предимно в любимите си къси панталонки и тениски. Но сега отиваше на срещата на живота си — или поне така се надяваше — и искаше да бъде сигурна, че изглежда неотразимо.

Можеше да види само горната част на черната, плътно прилепнала по нея рокля, която трябваше да играе ролята на официална. Придържана само от две тънки презрамки, тя оставяше открити леко загорелите й рамене. Ани подскочи веднъж и успя да зърне за миг долната част на дрехата заедно с безспорно най-атрактивното нещо, което притежаваше. Отказа се от чорапогащника в последния момент — отчасти, защото ги мразеше, отчасти, защото успя да пусне бримка на единствения чифт, който имаше, докато го обуваше. Беше искрено благодарна на майка си, че я бе дарила с доста прилични крака.

Сръчно събра косата си в изящен кок, закрепи го с няколко фиби и изхвърча от банята. Един бърз поглед наоколо в малката къщичка потвърди това, което толкова седмици бе отказвала да повярва.

Тръгваше си утре.

Убеждаваше си, че го прави, защото така ще е най-добре, но това изобщо не й помагаше. Повтаряше си, че си има работа, която не иска да изгуби, но и това не помагаше.

Не искаше да напусне Ноа. Но за съжаление нямаше никаква причина да остане повече.

На вратата се почука, в същия миг иззвъня телефонът и това я изтръгна от мислите й. Ноа бе сложил телефона, след като неканеният посетител бе претършувал жилището й и тя все още не бе свикнала, че го има. Поколеба се за миг и изтича към вратата нервно.

Пред очите й се разкри страхотна гледка — Ноа, облечен в черен смокинг, изглеждаше толкова невероятно, че никакви думи не биха могли да го опишат подобаващо. Тъмната му коса бе все още влажна и от него се носеше божествен аромат. Ани наблюдаваше как очите му внимателно обхождат тялото й и навсякъде, докъдето се докоснеха, кожата й настръхваше.

— Оу! — Това бе единственото нещо, което успя да каже, когато най-после погледът му се спря върху нейния.

Телефонът звънна още веднъж, и като се усмихна нервно, Ани се протегна към слушалката. Очите й не се откъсваха от неговите.

— Ало?

— Този път направо си надминала себе си, Ани!

— Сю! — Не можеше да сбърка този невероятен нюйоркски акцент.

— Че кой друг! — Тя се засмя радостна. — Просто поразително, скъпа!

— Какво имаш предвид? — попита Ани, като все още не можеше да откъсне поглед от Ноа. Той прекрачи прага и затвори вратата, оставяйки навън свежия нощен въздух, като я наблюдаваше с подобаваща сериозност.

— За снимките, които си ми изпратила. Нима си забравила! Плажът, скалите, зелените поля — направо са разкошни.

— Благодаря. Помислих си, че ще ги харесаш. Нали все се оплакваш, че никога не си била на Западното крайбрежие.

— Да ми харесат ли?! — попита тя с недоверие в гласа. — Та аз направо ги обожавам! Това, между другото е и новата ти задача. Ще направим цял брой за Калифорния.

— Цял брой?

— Точно така! Ще са необходими още стотици снимки. Ще се заемеш ли?

Ани се отпусна в стола до масичката с телефона. Сю й предлагаше шанс да остане тук поне за още малко, предоставяше й извинение! Хвърли поглед към Ноа и срещна искрящите му очи, които я изучаваха.

— Не знам — отвърна тя колебливо. Можеше ли да остане тук и да обича този мъж, който не показваше никакво желание да сподели чувствата й.

— Помисли за това, скъпа! Може да е шансът на живота ти. Ще ти се обадя в понеделник. — И връзката прекъсна.

Остана така няколко секунди — загледана в слушалката — и след това бавно я остави на мястото й.

— Всичко наред ли е? — попита Ноа, когато Ани не помръдна.

— Мъ-хъ.

Той й подаде ръка, за да стане и неочаквано се усмихна.

— Кое е толкова смешно? — попита тя. Устните й неохотно се разтеглиха в усмивка. Ноа бе толкова неустоим, когато се смееше.

— Обула си обувки на токове. При това доста високи.

— Много си наблюдателен.

— А ти си ми умница!

— Това пък какво общо има?

— Има — отвърна той дрезгаво, като я придърпа към себе си и целуна връхчето на носа й. — Защото така си висока почти колкото мен! Харесва ми.

Тя се изкикоти. Обута в своите сандали на висок ток, тя почти стигаше метър и осемдесет и така той бе само няколко сантиметра по-висок от нея!

— Повечето мъже биха се почувствали застрашени.

— Това ли целиш? — попита той. В гласа му се прокрадваше весела нотка, а очите му блестяха.

— Не-е. Но малко сплашване никога не вреди!

— О, бейби, с тези крака! Бих искал да ме заплашваш по-често!

Тя завъртя очи настрана.

— Ти си откачил.

— Знам, но на теб това ти харесва!

Излязоха и се запътиха към голямата къща, където беше паркирана колата на Ноа.

— Къде е Розмари?

Той се взря в питащите й очи и се засмя подигравателно. Беше толкова поразително красив, че на Ани й се прииска да се разплаче. Как щеше да го напусне?

— Беше ми съобщено, че тази среща е само между мен и теб — каза той.

Внезапно цялото чувство на радостно очакване, което я съпътстваше през целия ден, докато се приготвяше за бала, се изпари и душата й се изпълни с тъга и мъка. Едва сега си спомни, че Ноа бе тук, само заради едно обещание — обещание, което бе дал против волята си.

— Съжалявам, ако чувстваш, че го правиш на сила, Ноа — каза тя тихо, като полагаше усилия да накара гласа си да не трепери. — Все още не е твърде късно да се върнем…

— Нямам никакво намерение да се връщам — отвърна той със същата сериозност, и внезапно вдигна ръка и приглади кичур от косата й, който непокорно се бе изплъзнал от кока. — А ти?

Очите му блестяха предизвикателно и дяволито. Тя се усмихна. Беше истинско облекчение да вижда пламъчетата в погледа му, които толкова й напомняха за предишния, нейния Ноа.

— Няма начин!

— Добре тогава — каза той предлагайки ръката си. — Тръгваме ли?

Ноа държеше вратата на колата, докато тя се плъзна плавно на предната седалка на мустанга му. И когато изпъна крака, той бавно поклати глава. По лицето му бе изписано възхищение. Когато се настани до нея, очите му още веднъж пробягаха по тялото й.

— Повярвай ми, Ани. Изглеждаш направо… зашеметяващо!

Думите, топлата усмивка и блясъкът в очите му накараха сърцето й да ускори ритъма си. Искаше й се нещата да се бяха подредили по друг начин… но нямаше никакво намерение да си проваля вечерта със съжаления.

— И ти изглеждаш доста добре, Скелет. Направо е учудващо как си се стъкнал.

Той се изкикоти и след това се засмя с глас.

— Винаги си имала голяма уста, Левърти. — Хвърли й бърз поглед, и поклати глава. — Но тялото ти… сега е съвсем различно. Последния път, когато те видях, ти беше едно доста мършаво хлапе.

— Тогава бях на тринадесет — отвърна тя възмутено. — Освен това ти и така ме харесваше.

— Просто те търпях — поправи я той, като включи двигателя и подкара автомобила.

Той и Джес винаги бяха проявявали много повече от търпение към нея. Въпреки че беше с пет години по-малка от тях, те винаги я бяха приемали за равна и се грижеха за нея с нежност и внимание, толкова рядко срещано у децата, а още по-малко у тийнейджърите. Пък и сега бе достатъчно омагьосана от предстоящото събитие, за да позволи на забележката му да я ядоса.

Нищо не можеше да провали вечерта й. Нито обаждането на Сю, чието предложение направо я бе зашеметило, като й бе дало една нова възможност, която дори не бе подозирала. Нито колебанието на Ноа да й даде онова, което тя бе сигурна, че би могъл да й даде. Нито подпалвачът, когото все още не бяха открили и който очевидно не се канеше да я остави на мира.

Нито пък фактът, че бе лудо влюбена в мъжа, който седеше до нея.

 

 

Пристигнаха преди другите гости съвсем по план. Като домакин, Ноа трябваше да посреща всеки новодошъл и да разменя с него традиционните любезности — едно задължение, което той искрено мразеше, но изпълняваше заради повода на събитието: Тейлър Хаус.

Беше готов да направи всичко за този дом, включително и да се преструва в една нощ от годината на светски мъж.

Въздъхна. Спомни си, че нарочно накара Ани да си мисли, че Розмари ще бъде на тържеството. Но тя просто нямаше да дойде. Когато я остави в ръцете на преданата сестра, беше в такова състояние, че не можеше дори да стигне до вратата, преди да е забравила изобщо накъде се е запътила.

Остра болка стегна сърцето му, но трябваше да не й позволява да го завладее, не и тази вечер. Тази вечер той щеше да се справи със задълженията си на отвратителния бал и щеше да го направи заради Розмари. Знаеше, че тя би искала да е така.

Кимна на новопристигналите и се зачуди къде ли се бе изпарила Ани. Не я виждаше никъде наоколо. Следващия цял час прекара, здрависвайки се и усмихвайки се любезно, но през цялото време очите му шареха сред тълпата от вечерни костюми и официални рокли и търсеха Ани.

Известността му изобщо не го удовлетворяваше, всъщност напротив, доста го притесняваше. Тук се бяха събрали стотици хора и всеки от тях искаше от него поне секунда внимание. Освен това всеки от тях, до последния човек, пропускаше да си спомни, че когато Ноа растеше в този град, той бе абсолютно никой. Дори по-лошо от никой! Той бе прицел за техните глупави шеги, момчето, на което всеки можеше да се подиграва.

Смешното беше, че се намираше в зала, пълна с познати физиономии, а се чувстваше напълно сам.

Трябваше да намери Ани.

Разходи се наоколо, усмихваше се любезно. Кимна на една групичка, в която беше Рос с още двама, които разпозна — шефът на пожарната и секретарят на общината и които вече познаваше лично благодарение на работата си и на подпалвача.

„Скоро, Ани — обеща си той наум. — Много скоро всичко ще приключи.“

Но къде все пак бе тя.

Точно в този миг я забеляза. Жадните му очи я погълнаха и кръвта му забушува. Облечена в тясната си рокля, която лично според него трябваше незабавно да бъде забранена със закон, Ани стоеше в центъра на една групичка от хора, които той познаваше бегло, и при това повечето бяха мъже.

„Сигурно я молят да танцува с тях!“ — помисли си той възмутено. А тя се държеше по-високомерно и надменно и от Кралицата на Англия.

Но това изобщо нямаше значение — той искаше да бъде само с нея и с никоя друга.

Роклята й проблясваше под пъстроцветните светлини, златните й коси бяха като огън в нощта. Той я желаеше. Приближи се към нея, точно навреме, за да чуе прекрасния й смях.

Сграбчи ръката й и я поднесе към устните си. Погледите им се сляха. Бавно и нежно той целуна пръстите й, докато ненаситните му очи бродеха по тялото й.

— Здравей — каза той тихо, напълно пренебрегвайки хората около тях.

— Ъ-ъ… здравей — заекна тя, когато той нежно стисна ръката й. Тя погледна към останалите, очевидно смутена. — Ноа, нали си спомняш… — Той се усмихна разбиращо на ужасеното й, объркано изражение и с лекота я спаси от неловкото положение.

— Ако позволите, господа — каза той, но очите му не се откъсваха от нейните. — Ще трябва да ви открадна госпожица Левърти за няколко минути.

Измъкна я от изисканата бална зала и двамата се озоваха в пасажа, водещ към кухнята. Тя му се усмихна притеснено и той я дръпна до себе си и я целуна.

Шумът около тях изведнъж изчезна и единственото нещо, което Ноа чуваше, бяха пулсиращите вълни в главата му. Ани издаде някакъв мек звук и се притисна плътно към него, отдавайки се на целувката му изцяло, без въпроси и оставяйки го без дъх. Отлепи се от нея, но тя изсумтя в знак на протест и той я целуна отново. Обичаше сладкия вкус на устните й, обичаше да усеща голите й ръце, обвити около врата си, обичаше отчаянието, с което Ани отдаваше дълго сдържаните си емоции и се чудеше какво ли би направила, ако сега, точно в този миг, я занесе вкъщи. Исусе! Коленете му се подкосяваха при тази мисъл.

Вратата на кухнята се отвори зад тях и един сервитьор с пълна табла с напитки в ръце се измъкна оттам, спря се и им се усмихна радушно, когато те се дръпнаха встрани, за да му направят път.

Ани вдигна ясните си очи към Ноа. Устните й бяха леко разтворени и влажни.

— Вече нямаш никакво червило — отбеляза, той с лека усмивка.

Тя се ухили.

— Така е, защото сега всичкото червило е по теб.

— Смешно! — избърса устните си с кърпичката си, и когато я погледна, цялата бе в прасковени петна. Тя се изкикоти. — Много смешно! — повтори, напъхвайки кърпичката обратно в джоба си.

Знаеше, че трябва да се връща в залата, за да продължи да се усмихва любезно на гостите, но единственото нещо, което искаше, бе да бъде с нея, така че реши да направи компромис с двете неща.

— Един танц?

Тя погледна към дансинга, където стотици двойки се въртяха в такта на музиката и след това към коляното му.

— Позволено ли ти е?

Той се замисли за задълженията си като домакин на бала.

— Определено не, но си струва да опитаме!

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се осъществи. Дансингът беше претъпкан от двойки, облечени по всички правила в блестящи вечерни рокли и смокинги, но това изобщо не правеше впечатление на Ноа. Двамата заедно си проправяха път навътре в тълпата, здраво стиснали ръцете си. Душите им се бяха слели в едно.

За Ноа този танц с Ани бе нещо абсолютно различно от всичко, което бе преживявал преди. Тя се отдаде в ръцете му, когато успяха да си намерят едно малко местенце и двамата се притиснаха един до друг с естествената лекота и грация на хора, които са се познавали през целия си живот. Вкопчени здраво един в друг, те се въртяха и накланяха, плъзгаха се по дансинга, сякаш бяха едно цяло.

Но това не бяха двама стари приятели, танцуващи заедно след толкова години. Те бяха нещо много, много повече… Ръцете й, обвити около него, го караха да се чувства на седмото небе. От косите й се носеше зашеметяващ аромат на люляк и рози, очите й блестяха, пълни с желание и страст. Знаеше, че всички тези чувства са само за него и това още повече разпалваше пламъка в сърцето му и го караше да я желае още по-силно. И когато телата им се сляха с едно едва доловимо движение, той почувства забързаното й дишане, твърдите й гърди, притиснати към своите, бедрата й, движещи се заедно с неговите. Притисна я в прегръдките си и знаеше, че тя може да почувства възбудата му, да усети лудия ритъм на сърцето му. От устните й се откъсна въздишка, изпълнена с копнеж, която почти го накара да изстене от удоволствие.

Мелодията свърши и се преля в друга, докато Ноа се опитваше да отхвърли това, което чувстваше. Когато притвори очи под непреодолимата сила на необузданите емоции, сетивата му внезапно се изостриха, да усеща стройното гъвкаво тяло на Ани притиснато до себе си беше почти непоносимо мъчение. Музиката замря, но те все още се въртяха прегърнати. Сърцето му заплашваше да изхвръкне от гърдите, все още подвластно на това, което се бе случило — най-еротичното и чувствено преживяване в целия му живот. Стотиците хора наоколо, като че ли бяха съществували, защото чува, вижда и усеща единствено нея.

Благодарен за сумрака в залата, пусна ръката й, но тя остана така, притисната към него. Сигурен, че на лицето му е изписано огромното му желание към Ани и хората могат да го видят, той я отблъсна от себе си, но тя докосна лицето му с дългите си изящни пръсти и очите им се срещнаха.

— Обичам те — каза тя тихо, и докато той я гледаше смаян, тя се повдигна леко и го целуна нежно. Отдръпна се, обърна му гръб и се изгуби в тълпата.