Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2011)
Корекция
sonnni(2015)
Форматиране
hrUssI(2015)

Издание:

Джил Шелдън. Лятото на огъня

ИК „Слово“, Велико Търново, 1999

Английска. Първо издание

Редактор: Татяна Вишовградска

ISBN: 954-439-577-6

История

  1. —Добавяне

Глава седма

Бързо и вещо Ноа се справи с месото, докато Мартин и Джери го наблюдаваха.

— Знаеш да готвиш? — попита Джери, гледайки подозрително как Ноа умело се справя с яденето.

— Да. — Ноа свали гумените ръкавици.

— И как стана така? Само мамините дечица могат.

— Грешиш! — възмутено запротестира Мартин, поглеждайки Джери заплашително. — Ноа в никакъв случай не е мамино синче!

Да, той не беше мамино синче. Ноа беше започнал да готви от петгодишен не заради някаква особена любов към кулинарството, а заради самото оцеляване. Неговата истинска майка имаше навика да забравя, че има още едно гърло за хранене. Колко много пъти беше наблюдавал как тя слага всичката храна за седмицата върху две големи, сочни пържоли — една за нея, а другата за поредния й любовник. След това препичаше за Ноа една или две филии, а после го заключваше в стаята му за цялата нощ. Беше истински щастлив, ако можеше да хапне веднъж на няколко дни.

— Готвенето не е само за глезльовците, Джери — каза той с горчива усмивка. Бяха минали много години преди да започне да се наслаждава, когато готви. — Нито е само за момичетата.

Джери все още гледаше недоверчиво.

— Тогава защо престилките са направени като рокли?

Момчето хвана натясно Ноа.

— Искаш ли да се научиш да готвиш?

— Не — отвърна то, гледайки лакомо месото. — Някой ден ще си взема жена, за да ми готви. Може би дори готвач. Ще стана богат.

— Ноа е богат — каза Мартин. — Той е толкова богат, че няма нужда от жена. Нали, Ноа?

— Е, не, не точно — отговори той, повдигайки бузата си с език. — Парите нямат нищо общо с това. Човек се жени просто, защото иска.

Момчетата го гледаха така, сякаш му бяха израснали еленови рога.

— Е, значи, аз няма да се оженя — каза Мартин категорично. Целият потръпна. — Гадост.

— Аз пък ще си взема жена. Така ще мога да правя секс винаги, когато си поискам. Жените харесват това.

Ноа пъхна месото във фурната и вдигна вежди, докато изучаваше Джери. Знаеше, че Джери е живял в обстановка, много по-лоша от тази, в която беше живял той. Майка му беше проститутка и никой не знаеше кой е баща му. Един от любовниците й се беше опитвал на няколко пъти да го малтретира.

— Откъде знаеш какво искат жените, Джери?

— Мижитурката, която беше при майка ми, обикновено ме изритваше навън да спя на тревата. Казваше, че искат да правят секс на спокойствие. Аз просто напуснах, за да не може той… — Момчето се обърна. — Няма значение.

Вътрешностите на Ноа се преобърнаха при мисълта как високият едва 140 сантиметра и тежащ около 35 килограма Джери, се бие с приятеля на майка си.

— Тук си на сигурно място, Джери. Никой няма да ти направи нищо, нито ще те кара да правиш нещо против волята си. Запомни това.

— Майка ми… харесваше нещата, които правеше той.

Ноа избърса ръцете си в кърпата и погледна към момчетата.

— Не всички жени искат секс. Всъщност, повечето не искат това. Те искат любов.

„Откъде, по дяволите, ми дойде наум тази велика мъдрост“ — помисли си той, докато наблюдаваше как момчетата напускат стаята. — „Не знам нищо за любовта, а и не искам да знам.“ — Тогава защо точно в този момент Ани изплува в съзнанието му?

Опитвайки се да мисли за друго, не беше чудно, че следващото нещо, за което се сети, бяха пожарите. Някой целенасочено се бе опитал да го задържи на разстояние в нощта на пожара в къщичката, заблуждавайки него и Ани с пистолетния изстрел. Всичко бе изчислено до секундата. В момента, в който напуснаха къщичката, огънят бе избухнал.

Рос твърдеше, че не може да издава никаква информация, преди да е свършило разследването.

Но не беше нужен много мозък, за да се разбере защо огънят бе започнал именно в спалнята и то от матрака. Ноа беше скрил под леглото видеокамерата заедно със записа, който можеше да служи като улика срещу подпалвача.

Инспекторът знаеше всички подробности, защото Ноа му бе разказал. Но това, което Ноа не знаеше, бе какво мисли Рос по въпроса. Онази нощ инспекторът беше твърде зает със събиране на доказателства, а и нямаше желание да обсъжда каквото и да било. Бяха минали няколко дни оттогава и Ноа искаше да знае.

Едва след вечеря младият мъж имаше възможност да си почине, но точно тогава коляното му го заболя прекалено силно и не успя да превъзмогне болката. Взирайки се в пълното шишенце с хапчета в аптечката си, той стисна зъби и затвори вратата на банята. Беше против вземането на болкоуспокояващи, защото мразеше начина, по който те го караха да се чувства. Но днес болката го бе надвила. Въздъхна и взе шишенцето. „Само този път“ — зарече се пред себе си той, докато вземаше двете, предписани му от доктора таблетки. „Само този път ще се предам.“

За да докаже на себе си, че е така, той пренебрегна болката и се запъти към къщата на семейство Левърти, надявайки се да завари там инспектора. Имаше късмет.

Рос му отвори вратата, облечен с мръсни дънки и скъсана тениска, държейки в ръката си чук. Сивата му коса беше опръскана с черни точици, които изглеждаха и миришеха като пепел.

— Ноа! — каза той с необикновено развеселен глас. — Влизай, синко. Аз… да свърша някоя работа. Надявам се да накарам предприемача да посвали малко цената. — Той се изхили.

Смехът беше толкова нетипичен за него, че Ноа чак премигна изненадано. Той се взря в кървясалите му очи и бузите на червени петна. Ако не го познаваше добре, би предположил, че Рос е на път към веселото пиянство. Но Рос не пиеше, никога не бе пил и се отвращаваше от тази слабост на другите.

— Всичко ли е наред? — попита младият мъж, като последва леко олюляващия се Рос в дневната.

— Не може да бъде по-добре — твърдо заяви другият мъж, усмихвайки се широко и размахвайки чука. — Искаш ли да помогнеш?

Ноа беше доста учуден заради неочакваното приятелско отношение на Рос. Откакто се познаваха не си бяха разменили повече от десетина кратки реплики и то най-вече, след като Ани се бе завърнала. Но Ноа имаше нужда от информация и беше достатъчно упорит, за да се сдобие с нея, независимо какво правеше Рос.

— Разбира се, ще помогна — прие Ноа, и предпазливо взе чука, който инспектора му тикна в ръцете. — Искам да си поговорим за пожара при нас.

— Ужасно нещо! — промърмори си Рос под носа, докато се влачеше към срещуположния край на стаята. Взе друг чук, завъртя се и удари стената, влагайки цялата си огромна сила. Ноа се дръпна назад стъписан, защото пораженията от този изблик на гняв бяха доста големи. Трябваха му няколко секунди, за да се отпусне, напомняйки си, че двамата бяха от една и съща страна на закона.

— Какво искаш да знаеш? — попита Рос, завъртайки се отново.

Ноа присви дни, когато той се препъна в собствените си крака и се блъсна в стената, изругавайки шумно.

— Какво можеш да направиш с доказателството, за което ти бях казал? Разваленият запис, открадната обеца? Това, че и двата пожара бяха умишлени и избухнаха толкова скоро един след друг?

— Виж, Ноа — отвърна му инспекторът, подпирайки се на стената, която беше ударил с чука. — Това е твоя собственост и ти имаш право да изискваш отговори. — Избърса лицето си и хлъцна силно. — Повярвай ми, много добре разбирам какъв гняв те обхваща, когато някой ти наруши спокойствието по този начин. — Той огледа около себе си разрушенията от пожара в собствената си къща. — Знам точно как се чувстваш, синко. — Той спря да говори, а Ноа за миг се пренесе на друго място и в друго време. Пред очите му изскочи картината на двата ковчега — на Джес и майка му — които едновременно потъваха в земята. По раменете му полазиха ледени тръпки.

Рос въздъхна дълбоко и разклати глава, сякаш искаше да проясни мислите си.

— Почти невъзможно е да припиша на някого това, което се случи, без някакво по-конкретно доказателство. А в момента нямаме такова. Нямаме и заподозрян!

— Ако се опитваш да ми кажеш, че двата пожара не са свързани…

— Казвам ти само, че все още не съм приключил разследването, това е всичко.

Ноа преглътна раздразнението си от неясния и незадоволителен отговор.

— Трябва да повярваш, че пожарите са свързани помежду си! Просто обстоятелствата са дяволски странни! — Ноа натъртваше на всяка дума. — Касетата, обецата…

Рос отново поклати глава.

— Касетата бе унищожена, а обецата не означава нищо, Ноа. Не и без какъвто и да е заподозрян! Съжалявам. — Той захвърли чука, който държеше и се запъти към стълбището. Стовари се на най-долното стъпало и грабна полупразна бутилка „Джак Даниелс“. Рос допря бутилката до устните си и изля част от съдържанието й в гърлото си, докато Ноа го наблюдаваше стъписан.

„Той е пиян!“ — Мисълта внезапно изскочи в съзнанието на Ноа, но той все още не можеше да повярва.

— Какво зяпаш? — попита Рос. — Не си ли виждал никога мъж да обръща едно заслужено питие в края на деня?

— Не и теб.

— Исусе — простена Рос, и отпусна глава в скута си. — Съжалявам. Просто не мога да повярвам, че всичко се повтаря отново. Не мога с нищо да му се противопоставя, точно както тогава! — Отпи глътка уиски и избърса устни с опакото на ръката си.

Сърцето на Ноа се късаше при мисълта колко много бе страдал мъжът пред него. И все пак му се прииска да го разтърси, да го накара да се опомни. Инспекторът се бе предал точно сега, когато нещата ставаха истински опасни.

— Ти си просто човек. Може би имаш нужда от помощ?

Рос притвори очи.

— Всичките ми налични хора работят по това. И, уверявам те, всеки от тях дава всичко от себе си! Но, просто… явно не е достатъчно. Не и когато става въпрос за моя дом! — Произнасяше думите припряно и неясно, така че Ноа трудно успяваше да го разбира.

Изведнъж Рос утихна и сякаш застина. Сърцето на тенисиста се сви. Той пристъпи напред.

— Рос?

Мъжът повдигна глава и Ноа потръпна неспокойно при вида на издайническите, мокри следи по лицето му.

— Не мога. Просто не мога да се справя с това.

Остра болка се впи в сърцето на Ноа. Не бяха ли страдали вече достатъчно? Бяха минали десет години и все пак тази болка винаги го пронизваше, когато си спомнеше за Джес.

— Вината не е твоя, знаеш това.

— Липсват ми, Ноа. Липсват ми ужасно, до ден-днешен. — Предложи бутилката на Ноа, но той поклати глава.

— И на мен ми липсват — каза младият мъж. — Не минава ден, без да мисля за Джес. — Болката в гърдите отново го прободе. Бавно се приближи към Рос и се отпусна на стъпалото до него. Струваше му се, че никога не е виждал толкова измъчен и изгубен човек. Изведнъж си спомни колко много бе завиждал на Джес и Ани. Те си имаха своето щастливо, сплотено семейство. А сега? Как ли би се почувствал той на мястото на Рос — всичко си бе отишло в един миг.

— Ти и Ани — изстреля внезапно Рос, като повдигна глава и спря кървясалите си очи върху Ноа. — Май нещо…

— Не, не е така…

— Ти… Ти я харесваш…

Въпросът направо го смая.

— Така е, нали? — настоя Рос.

Ситуацията му се стори повече от тягостна — леко пийналият баща на Ани го разпитваше за нея. Отгоре на всичко те се познаваха от деца!

— Харесваш я — повтори Рос, и предложи бутилката на Ноа. Той поклати глава. Възрастният мъж сви рамене и отпи голяма глътка. Потръпна, когато течността премина през гърлото му. — Харесваш я. Сто процента!

Ноа се облегна назад и се загледа в тавана. Откъде му беше хрумнало това?

— Знам какво е, казвам ти — каза инспекторът, и се засмя тихо. — Майка й беше същата — независима, красива, упорита… Истинска магьосница. Жена, която не би могъл да забравиш. — Той отново отпусна глава върху ръцете си. — По дяволите!

Ноа започна да съжалява, че бе отказал да пийне.

— Видях ви да се целувате. На плажа — смънка Рос, разтривайки слепоочията си. — Аз си стоях на скалите отгоре…

Рос се вгледа в Ноа въпросително, а младият мъж не знаеше какво да каже.

— Ние сме… просто… приятели. Всъщност, като… като брат и сестра.

Рос се ухили самодоволно, сякаш всичко му беше ясно и бутна бутилката към него.

— Точно така.

„Ние сме просто приятели — помисли си Ноа. — Или…“

— Онази целувка изглеждаше доста… приятелска. — Рос кимна сериозно, и младият мъж потръпна. — Абсолютно приятелска.

Ноа все пак реши, че една глътка ще му дойде добре. Задави се, когато огнената течност се разля в гърлото му. Споменът за онази невероятна целувка го накара да осъзнае, че чувствата между него и Ани бяха много повече от приятелски. Краката му изтръпнаха без никаква причина и, тъй като това му се стори странно, той погледна надолу и зяпна от изненада. Нямаше ги!

— Краката ми… — промълви той, и ги заопипва с пръсти. — О-о! На мястото си са.

Рос се изсмя и непривичният звук се вряза почти болезнено в съзнанието на Ноа.

— Ти си се побъркал!

— Не-е! — настоя Ноа, въпреки че му беше ужасно трудно да говори. — Никога не смесвай болкоуспокояващи с алкохол! — присви очи, сякаш се опитваше да фокусира нещо пред себе си. — После не можеш да виждаш!

— Ами, аз си виждам абсолютно… абсолютно добре — упорстваше Рос. — И те видях да се целуваш с дъщеря ми!

Внезапно всичко в съзнанието на Ноа се завъртя и разбърка, докато в следващия миг той почти почувства мекото и топло тяло на Ани, притиснато до своето. Шумът на вълните пулсираше в главата му, долавяше поскърцването на пясъка под себе си. Ноа примигна, когато гласът на Рос го изтръгна от това видение.

— „Само приятели“, а? — изсумтя той и отпи глътка уиски. Главата му се килна назад и той се загледа в опушения таван. — Ани ще си замине пак, ще ни зареже и ще разбие сърцата ни. Т’ва трябва д’ти е ясно!

Тази глътка не бе толкова пареща, колкото предишната и Ноа се ухили широко на Рос. Чувстваше се страшно развеселен.

— Да, ама… Аз ня’ам сърце! — довери му той, и Рос се изхили. Фактът, че Ани си заминаваше следващата седмица, правеше всичко някак по-обяснимо. — Освен т’ва, ние сме само приятели. Честно!

— Както кажеш, шефе — отвърна Рос.

— Не-е — възпротиви се тенисистът, и поклати глава. Всичко пред очите му се разлюля. — Ти си шефът!

И двамата се засмяха високо на шегата. Внезапно инспекторът се опомни.

— Ако й направиш нещо, ще… ще се наложи да ставам груб!

Ноа погледна към забележително едрия мъж до себе си. Въпреки че беше пиян, заплахата му се стори съвсем реална.

— Не съм си и помислял!

— Добре. Щеше да е жалко да ти размажа хубавата физиономия.

— Ани щеше да размаже физиономиите и на двама ни, ако можеше да ни види сега — избоботи Ноа, като замазваше ужасно всяка дума. — Изобщо не обича някой да я обсъжда!

— А още по-малко обича наквасените мъже!

Неизвестно по каква причина и на двамата това им се стори невероятно смешно и им трябваха няколко минути, за да престанат да се хилят истерично. Ноа не бе чак толкова пиян и изведнъж осъзна, че му предстоеше почти непосилната задача да се прибере вкъщи.

Чувстваше езика си необяснимо удебелен. Ръцете изобщо отказваха да реагират на сигналите на мозъка му, така че трябваше да положи почти нечовешки усилия, за да се изправи на крака.

— Аз… наистина не искам да я видя наранена — каза Рос внезапно. — Говоря сериозно!

— Аз също — отвърна Ноа мрачно, като се олюля леко. — Но тя… сякаш привлича неприятностите.

„Мен също“ — помисли си той.

— Трябва да… — „По дяволите, какво наистина трябваше да направи?“ — Ъ-ъ… да проверя момчетата! — „Май това беше.“

— Може би ще е по-добре, когато си замине. — Рос пусна вече празната бутилка до крака си, и тя се изтърколи напред. — Няма да се притеснявам толкова много. Пък и ще е по-безопасно за нея.

Едва сега Ноа осъзна, че обсъждаха не него, като заплаха за Ани, а подпалвача! Мисълта, че въпреки всички предпазни мерки и забрани, които й бе наложил, Рос се притеснява за безопасността й, изобщо не бе успокоителна.

— Не ми харесва да знам, че някой би могъл да я нарани!

— Тя скоро ще си тръгне — повтори Рос и се намръщи, сякаш не можеше да реши дали иска Ани да остане, или да си отиде.

— Да-а — отвърна Ноа. Щеше да е по-добре за всички.

Земята под краката му се завъртя лудо и той разпери ръце, за да запази равновесие. Притисна главата си с длани и измърмори нещо за собствената си глупост.

— Ще ми липсва — смънка Рос, като се облегна на ламперията и притвори очи. — Ще ми липсва.

Ноа изобщо не мислеше така. Когато Ани си заминеше, нямаше да му се налага да мисли за нея, да мечтае за нея, да я желае до болка. Освен това нямаше да е необходимо да се чувства виновен за това, че я желае толкова силно.

Тя щеше да си замине и животът му щеше да продължи.

 

 

Ани поклащаше леко люлката с единия си крак, следеше пътя на луната по приказното нощно небе и мислеше за живота си. Осъзна, че всъщност той бе доста самотен. Не бе имала истински дом през последните десет години и сега за пръв път съжали за това.

А тук, в Тейлър Хаус, въпреки бъркотията и кошмара на пожарите, тя се чувстваше щастлива. Знаеше, че това се дължи до голяма степен и на Ноа. И въпреки че не го признаваше, той се чувстваше по същия начин.

След още ден-два, тя щеше да приключи със събирането на вещите. Рос й бе помогнал само малко, но тя знаеше, че му е трудно и не го упрекваше. През всичките тези часове, в които бе събирала парченца от детството си, Джес и майка й се бяха върнали при нея. Спомените бяха толкова живи, че тя изобщо не се изненадваше, когато някой от тях заставаше до нея, докато тя пълнеше кашон след кашон.

Някакъв шум откъм ливадата я накара да застане нащрек. Звучеше така, сякаш някой пееше. Наведе се напред и се заслуша. Като че ли някой бе забравил радиото си включено. Гласът звучеше високо и фалшиво. Ани се изправи, за да огледа по-добре и зяпна от изненада, но веднага след това се усмихна.

Ноа вървеше през ливадата със странна походка, пееше колкото му глас държи и мяташе ръце в такт със смешната и цинична песничка. Тя ахна, когато чу следващия доста похотлив стих от песента и осъзна, че Ноа бе страшно пиян. Той заподскача някаква смешна жига и Ани залепи длан върху устата си, за да приглуши смеха си.

След това смръщи чело. Въпреки че Ноа имаше недостатъци, прекаляването с каквото и да било не бе един от тях. Вярно е, че дълги години бе известен като черната овца на градчето, но никога не бе пил или вземал наркотици.

Господи! Той пееше ужасно!

Внезапно разбра, че той изобщо не танцуваше, нито пък подскачаше, както си бе помислила отначало. Ноа куцаше, и то много лошо.

Тя се спря в края на пътя, за да го изчака. Не можа да повярва на очите си. Ноа разпери широко ръце и направи циганско колело. Изпъна се, подсмихвайки се и се поклони несръчно. Но в следващия миг се олюля и се строполи на земята.

Ани изтича и се хвърли на колене до него, взирайки се в стъклените му, ясни очи, които сякаш гледаха през нея.

— Господи, Ноа! Какво ти е? Къде те боли?

Той не отговори. Само затвори очи и се намести по-удобно на тревата, сякаш се канеше да остане така дълго време.

— Ноа?

Приключи с наместването и застина неподвижен.

— Ноа! — Гласът й бе остър. Вече беше истински притеснена.

— Ъхъ — проломоти той. Очите му все още бяха затворени. — Т’ва е моето име — не го хаби напразно. — Изсмя се грубо, сякаш бе казал невероятно смешна шега и Ани почти се задави от алкохолните изпарения, с които бе смесен дъхът му.

Никога не го бе виждала такъв — толкова извън контрол.

— Какво си направил?

Единият му клепач се отлепи с мъка и той фокусира окото си върху нея, но в следващия миг отново го затвори. След това се изхили глупаво — сякаш й се подиграваше!

— Хей, скъпа. Мога да скивам всичко под тая рокля! Красива… гледка. Страшно красива.

Ани задърпа ядосано късата и доста оскъдна лятна рокличка, но веднага се отказа. Хвана мъжа за раменете и се опита да го раздруса.

— Ноа? — изкрещя отчаяно, когато осъзна, че не може да го помръдне. — Зле ли ти е?

— Ами-и, не! Само малко съм… се позагрял, натровил, наквасил, накиснал, отрязал…

— Ясно, схванах положението — прекъсна го тя твърдо, и седна назад. — Но защо го направи? Нали не пиеш?

— Демерол и уиски… май нещо не си допадат. — Бавно вдигна ръка към очите си. — Нещо не се чувствам хич добре.

— Без майтап. И защо пиеш, след като си вземал болкоуспокояващи? — настоя тя, като се взираше в коляното му.

„Защо изобщо е излязъл да се разхожда, след като го е болял кракът?“

— Рос каза, че ние двамата не сме само приятели, а аз му казах, че сме.

— Така че трябваше да се напиеш като дъска, за да му го докажеш?

— Само две глътки, кълна се! — Вдигна ръка към гърдите си, за да потвърди клетвата си, но не уцели и се удари през лицето. — Той не смята, че аз съм достатъчно добър за теб.

Ани въздъхна и завъртя поглед.

— Мъже! — каза тя с отвращение. — И защо изобщо говорехте за мен?

— Казах му, че ще побеснееш.

Тя изобщо, абсолютно в никакъв случай нямаше да се ядосва с мъж, който бе твърде пиян, за да води приличен разговор.

— Каза, че ще ме зарежеш, че ще разбиеш сърцето ми. Пък аз му казах… — гласът му утихна до шепот, — че не можеш да разбиеш нещо, което аз изобщо нямам.

Нейното сърце се сви, когато си спомни как Ноа бе избягал от майка си, която не се интересуваше от него, как бе попаднал в една система, която невинаги смяташе интересите на децата за свой приоритет и как в крайна сметка се бе оказал в една къща, при друга майка, която не бе съумяла да му даде всичко, от което бе имал нужда. И въпреки това той бе станал истински мъж — трезво мислещ, но и невероятно чувствителен. Той се грижеше за децата и им даваше всичката любов и нежност, от която се нуждаеха. Ноа Тейлър имаше голямо и обичащо сърце, независимо дали искаше да си го признае, или не. Самият факт, че се грижеше за Розмари, а не я бе изпратил в някой дом, бе още един красноречив пример. И Ани знаеше, че никога няма да забрави как с готовност й бе помогнал след първия пожар, когато би могъл да я остави в ръцете на Рос и на пожарникарите и да се върне в леглото си.

— Ти имаш сърце, Ноа.

Той поклати глава.

— Рос се притеснява за теб. Казах му, че си… упорита, независима, че нямаш нужда от никого.

Само по тениска и шорти на влажната трева, Ноа трепереше. Загрижеността за него я накара да забрави всичко останало. На всяка цена трябва да го заведе до къщата и да го стопли. Отлично знаеше колко опасна може да бъде комбинацията от алкохол и болкоуспокояващи.

— Хайде, Ноа! — Пъхна ръце под раменете му, и се опита да го повдигне. Беше невъзможно. — Помогни ми, за да мога и аз да ти помогна да станеш.

— А ти определено нямаш нужда от мен — продължи той, гледайки замислено към обсипаното със звезди небе.

„Непосилно е“ — помисли си тя безпомощна. Ноа потръпна отново и затвори очи.

— Ноа! — Гласът й бе умолителен. — Отвори очи, Ноа! Моля те, Ноа. — Не помръдваше. — Хайде, не искаш ли още веднъж да погледнеш под роклята ми?

Очите му моментално се отвориха и той й хвърли похотлив поглед.

— Знаех си, че ще ме молиш някой ден…

Ани все още не можеше да го помръдне.

— Стани, Ноа Тейлър! Ти си две педи по-висок от мен и поне с тридесет килограма по-тежък — не мога да те вдигна сама.

Острият й тон очевидно надделя над пълната му апатия. Очите му се отвориха и се впиха в нейните. Зениците му бяха огромни и кафяви.

— Когато ме гледаш по този начин… — каза той бавно, като произнасяше всяка сричка внимателно, — приисква ми се да правя разни неща за теб.

— Да правиш…

— Да завладея света, да укротя някой звяр, глупости от тоя сорт.

Тя се засмя, но усетила сериозността в думите му, дойде на себе си.

— Не искам да правиш нищо за мен — каза тя внимателно. Нещо прободе сърцето й при мисълта, че може би той бе привлечен от нея само, защото си въобразяваше, че тя има нужда от него. Той се бе заобиколил с хора, които имаха нужда от него и правеше всичко възможно да не му се налага да изпитва нужда от тях. Изобщо не й се искаше да стане поредната придобивка към колекцията му от такива хора. — И сама се справям прилично.

— Знам. Постоянно си го повтарям — усмихна й се тъжно. — Но не мога да спра, Ани. — Изправи се несигурно на крака, залитайки и олюлявайки се заплашително. Ани обви ръка около кръста му, за да го задържи прав. Подпря се на нея и брадата му се заби остро в главата й.

— Ах! — простена тя. — Сега върви! Сложи единия крак пред другия, точно така. — Окуражаваше го, докато той бавно помръдна напред, почти напълно отпуснат върху нея.

— Ние израснахме заедно, нали?

— Да, Ноа.

„Господи!“ — помисли си тя. — „Тежи цял тон!“

— Като брат и сестра.

— Ами… — поколеба се тя. Колко далеч от сестринските чувства бяха нейните! — Не точно така. По-различно беше.

— Не ме изоставяй, Ани!

— Няма. Сега ще те заведа вкъщи.

— Ще ме изоставиш… Всички така правите.

Сърцето й направо спря.

„Господи, Ноа!“ — помисли си тя — „Ще престанеш ли да ме измъчваш така?“ — Жените винаги го бяха изоставяли. Дори Розмари го бе изоставила по свой начин. Мисълта, че тя все пак означава нещо за него, сгря сърцето й. Силата, която притежаваше над него и с която можеше да го нарани, я ужаси.

— Няма да те изоставя, Ноа.

— Не, ще го направиш — настоя той. Росата се бе просмукала в сандалите й, докато почти го пренасяше през ливадата. Изведнъж той спря и се отпусна върху нея.

— Изморих се.

— Знам.

Какво да прави с него. Със сигурност нямаше да успее да го качи по стълбите до неговата стая в голямата къща, а и той щеше да вдигне такава врява. Промени посоката и се запътиха към нейното жилище.

Някъде по средата на пътя той се препъна и двамата едва не се намериха на мократа трева, но Ани успя някак да го задържи прав.

— Боли ли те коляното?

— Не-е — отрече той. — Не чувствам нищо. — След минута добави: — Трудно е да вървиш, когато не си чувстваш краката. — Засмя се. Дъхът му, пропит с миризмата на уиски, се блъсна в лицето й.

— Ти си странен тип, Ноа — каза тя сухо.

— Отказвам се — смотолеви той, когато почти бяха стигнали. — Главата ми ще падне!

— Изобщо не е трябвало да тръгваш! — процеди Ани. Загрижеността й се бе превърнала в гняв. — Заслужаваш да ти падне главата!

— Ани — въздъхна той, — къде ти е сърцето?

Някак си успя да отключи вратата на къщичката, без да го изпуска. В спалнята го пусна на леглото. Остана там, където падна, притихнал.

„Вече заспа“ — помисли си тя раздразнено. Въздишаше и го гледаше…

И знаеше, че го обича.

Като се опитваше да не се отдава на паниката, когато си помисли, че ще трябва да си замине след няколко дни, Ани се захвана с едната му маратонка и успя да я свали от крака му.

Ноа се завъртя.

— Ани — прошепна той, и притисна възглавницата й в прегръдките си. — Целуни ме отново.

Тя дръпна другата маратонка, след това му събу и чорапите. Опита се да го обърне, за да огледа коляното му, но той бе просто огромна, неподвижна маса.

— Ноа, имам нужда от помощта ти.

— Ти не се нуждаеш от мен — промърмори той, и се завъртя отново. — Иска ми се да беше така, както аз се нуждая от теб.

Ръцете й застинаха на мястото си.

— Не мога да спра да мисля за теб, Ани. — Главата му клюмна безпомощно на възглавницата.

Знаеше ли какво говори? Отчаяно й се искаше да вярва, че е така. Тя седна до него на леглото и провря дланта си в неговата. Чертите на лицето му бяха изострени от болка, а тялото му бе напрегнато. Махна кичур коса от очите му и премести поглед към коляното му. Беше отекло и подпухнало.

Изхвърча към фризера, измъкна от него пакет с лед и се върна отново на леглото при Ноа. Чудеше се дали да не извика доктор.

— Ноа — каза тя, като го побутна леко. — Колко болкоуспокоителни взе?

— Две — промърмори той, и след това изруга. — Не бих могъл да се помръдна, за да спася живота ти. Надявам се, че наоколо не се навъртат дракони.

— И само две глътки уиски? — настоя тя. Прииска й се да се разсмее на безсилието му. Ноа мразеше да е извън релси точно толкова, колкото тя мразеше да го гледа в това състояние.

— Да-а. Не се притеснявай… Не се каня да умирам, поне за сега.

— Добре — отвърна тя. Почувства се повече от облекчена. Той щеше да се оправи, доколкото можеше да прецени по вида му. Предстоеше още една безсънна нощ, но и без това тя едва ли щеше да спи много. Взе пакета с леда.

— Желая те, Ани.

За малко не разсипа всичко наоколо. Той не можеше да знае, не можеше дори да си представи какво се случи с тялото й при тези думи. Ноа изскимтя от изненада, когато тя сложи ледения пакет върху коляното му.

— Студено!

— Заслужаваш си го — каза тя тихо, и го зави с един чаршаф. Столът до леглото й се стори отчайващо неудобен, така че сви рамене, съблече роклята си и се мушна под чаршафа до него. Леглото беше доста тясно, особено когато Ноа се бе тръшнал по диагонал. Той веднага я придърпа към себе си и тя въздъхна, когато почувства приятната топлина на тялото му.

— Ти си гола! — промълви той. В гласа му се долавяше укор. — Аз не си чувствам ръцете, нито мога да си отворя очите, а ти си гола!

Тя се засмя, наслаждавайки се на близостта му и се долепи още по-плътно до него. Гърдите и бедрата им се притиснаха.

— Господи, ти си вещица! — простена той. Устните му докоснаха ухото й.

— Определено си го заслужаваш, Ноа Тейлър!

— Знам — промърмори той, и се притисна силно към нея. — Знам. — След секунда вече спеше.

 

 

„Бях на косъм.“

Както всяка друга нощ, загърнат в пелерината си, мъжът се разхождаше по плажа, докато луната бавно се издигаше.

„Ако някой е гледал касетата, с мен е свършено!“

Трябваше да бъде дяволски предпазлив този път.

Това, което му трябваше, бе пожар, който да го разведри. Червените, нажежени, ослепителни пламъци… А може би… Само може би някой взрив! Нищо не го вдъхновяваше толкова, колкото една оглушителна експлозия.

Смъртта, пламъците, разрушението… всичко това щеше да повдигне духа му.

Трябваше. Нямаше друг избор…

 

 

Дрезгавият вик го накара да се размърда. Тежкото и насечено дишане го накара да направи усилие и да изпълзи от пиянското вцепенение, в което бе потънал. Чувстваше се така, сякаш някой му бе разорал главата. Ноа примигна в тъмното, опитвайки се да се разсъни.

Сподавеното, мъчително изхлипване му помогна.

— Ани?! — протегна се към свитата на кълбо, и увита плътно с чаршафа фигура, която лежеше до него.

Дишането й го ужаси — насечено и припряно. Изглеждаше така, сякаш се задушаваше и въпреки това се увиваше все по-плътно с чаршафа. Ноа примижа и в следващия миг простена, защото лекото движение предизвика почти непоносима болка в главата му, която заплашваше да се разцепи.

— Ани, какво става? — Дръпна я към себе си, като се опитваше да се абстрахира от собственото си страдание. Загрижеността за нея караше сърцето му да бие лудо. Какво, по дяволите, правеше в нейното легло?! Ани се съпротивляваше, но той все пак успя да отвие главата й, и въпреки че тя все още бе страшно омотана в чаршафа, да я притисне към себе си.

Тя проплака и този звук го ужаси.

— Господи, Ани, кажи ми! Какво те боли? Какво ти е? — Дали той я бе наранил? Дали бяха…

— Мамо — изхлипа тя. Удряше с ръце и крака, където свари.

— О, Ани. Това е само сън — каза Ноа нежно. Едва сега осъзна, че тя все още спи. Разтърси я внимателно за раменете и след това приглади кичур коса, който бе паднал върху мократа й буза.

— Хайде, Ани. Събуди се. — Главата й се завъртя рязко, и срещна неговата брада. Яростни вълни от болка започнаха да се удрят в стените на черепа му. Ноа изруга. Ани се мяташе бясно и той успя да се наведе точно навреме, преди да получи втори удар, който сър сигурност щеше да го нокаутира.

— Ани, събуди се! — Дали сънищата й са такива всяка нощ? Може би точно заради това изглеждаше толкова уморена напоследък. Стомахът му се сви, като си помисли какво страдание бе преживяла Ани. Защо не му бе казала нищо? Тя простена отново. Успя да махне чаршафа настрана, притисна я до себе си и… изруга.

Ани бе съвършено гола — мека и топла.

Той стисна очи и ръцете му застинаха върху гладката кожа на гърба й. Ани се бе залепила за него и той чувстваше всяка съвършена извивка на тялото й.

Тя изхлипа отново и сърцето му спря да бие.

— Ани — прошепна той, като полагаше невероятни усилия да се контролира. Имаше чувството, че всичко наоколо се върти. — Всичко е наред. Аз съм тук. Това е само лош сън, Ани. Всичко е наред.

Ани застана неподвижно и той помисли, че се е събудила, въпреки че дишането й все още бе забързано и шумно и се врязваше почти болезнено в тихата лятна нощ.

— Ноа?

— Аз съм — промълви той, много по-тихо отколкото му се искаше. Ани трепна в ръцете му и той със сетни сили съумя да се противопостави на непреодолимото желание да я притисне до себе си и никога да не й позволи да го изостави. Кръвта в главата му запулсира от това усилие — и от последиците от неговата собствена глупост. Какво, по дяволите, се бе случило, че той се бе озовал в леглото й. И къде бяха дрехите й?

— Ноа — прошепна тя задъхвайки се. — Беше ужасен кошмар.

Ръцете й се обвиха около шията му и тя се вкопчи в него. Беше толкова близо, че можеше да почувства…

„Господи! — помисли си той отчаяно. — Как би могъл един мъж да устои на това?“ — Тялото му реагира моментално, при това яростно. Главата го цепеше ужасно и му се струваше, че ще умре.

— Ани — прошепна той. — Направо ме убиваш така.

Сякаш изобщо не го бе чула, Ани се притисна още по-силно. Със сподавен стон Ноа обви ръце около нея и стисна очи. Набъбналите зърна на гърдите й прогаряха дупки в кожата му. Напрежението в слабините му го накара да вкара коляното си между бедрата й преди изобщо да успее да разсъди какво всъщност прави. Тя се размърда, за да се намести по-удобно, потривайки се в…

Наложи му се да отвори уста, за да си поеме дъх. Бавно се обърна по гръб, но Ани се бе вкопчила толкова силно в него, че тялото й последва неговото. Тя се оказа изведнъж върху него, гърдите й се разляха върху неговите, усещаше краката й върху своите, а извивката между тях се бе притиснала върху напрегнатата му мъжественост. Когато тя се размърда и се плъзна леко настрана, Ноа изруга и с усилие я смъкна от себе си.

Желаеше я — отчаяно. Но си има правила за тези неща, нали? Как би могъл да се възползва от една ужасена жена? И как, по дяволите, би могъл да накара някои части от тялото си да действат адекватно, когато главата му сериозно заплашваше да се откъсне от тялото в резултат на жестокия махмурлук, който вече започваше да се проявява.

Е, добре. Това нямаше да е кой знае какъв проблем. Всички части на тялото му си действаха повече от адекватно. Прекалено адекватно.

— Ани — каза той, всъщност я умоляваше. — Пусни ме да стана.

— Ммммм. Не. — Тя долепи главата си на рамото му, вдигна единия си крак върху неговия и сложи ръка върху гърдите му.

— Моля те. Трябва да ми позволиш да стана. Правим го твърде бързо, спомняш ли си? Това ти го каза, не аз. Съжалявам, наистина съжалявам, че сънува кошмар. Можем да поговорим за това. Съгласна ли си? Наистина трябва да поговорим, може би пък така няма да имаш такива сънища вече, но сега трябва да ме пуснеш да стана! — Говореше абсолютно несвързано, но това бе всичко, на което бе способен точно в този момент.

Тя остана неподвижна и напълно отпусната.

— Ани?

Никакъв отговор.

— Ани?

Дишаше дълбоко и спокойно. О, по дяволите. Беше заспала отново, ако изобщо някога се бе събуждала. Малката нежна ръка върху гърдите му се плъзна надолу, към най-горното копче на панталоните му. Можеше да усети топлината й през ризата си. Имаше ужасен вкус в устата си, главата го болеше, въпреки това, я желаеше отчаяно.

Ноа пое дълбоко въздух. Искаше му се да накара тялото си да се отпусне.

Не му се удаде дълго, дълго време.

 

 

Остра и мъчителна болка се вряза в главата му, когато ярката светлина се втурна в стаята. Той изстена и притисна с ръце слепоочията си, за да задържи очите си да не паднат.

— Кой, по дяволите, светна лампите?!

— Няма никакви лампи, Ноа — пропя един отвратително жизнерадостен глас. — Само слънчева светлина. — И след това гласът — същият, който той се канеше да удуши, в момента, в който можеше отново да вижда, се разсмя. — Хайде, Ноа. Става късно. Момчетата ще тръгнат да те търсят и…

— По дяволите! — изобщо нямаше да им хареса да го открият в спалнята на Ани. Постепенно всичко се връщаше в съзнанието му — глупавото напиване в къщата на Рос, Ани, която го сложи в леглото… Кошмарът й. Той успя да си отвори едното око и видя Ани, тъкмо когато поставяше чаша кафе на стола до леглото. Ноа моментално я грабна, като с усилие успя да се изправи. Сгъна подутото си коляно, и установи, че е учудващо добре.

Но за сметка на това болката в главата му можеше да го убие.

Ани скръсти ръце и се облегна на леглото. Беше си взела душ и облечена в яркочервен спортен екип, изглеждаше по-свежа и прекрасна, отколкото някой имаше право да изглежда в сутрин като тази.

— Често ли сънуваш така?

— Дали сънувам? — Тя се намръщи. — Не съм сънувала.

— Хайде де, не си. И после направо се тръшна върху мен.

Тя се намръщи още повече. Думите й излетяха на един дъх.

— Не си спомням такова нещо. Изглеждаш ужасно. — После се ухили злобно. — Още ли си в настроение да се самосъжаляваш?

Примесената с подигравка весела забележка за неговото неразположение му подейства на нервите, фактът, че не си спомняше почти нищо от миналата нощ, изобщо не му помагаше.

— Никога не се самосъжалявам.

Веждите й се повдигнаха и тя му хвърли дързък поглед, който при други обстоятелства, би развеселил Ноа.

— Определено се самосъжаляваше снощи.

— О, така ли. — Той се запъти към банята, но ужасно му се зави свят и трябваше да се вкопчи в стената, за да не падне. Спря се до вратата. — За твое сведение, Левърти, спомням си всичко, което се случи снощи.

— Така да бъде! — Хвърли му самодоволен поглед, от който му се прииска да я хване и да изръмжи нещо неприлично.

Ноа сви рамене и тъкмо щеше да затвори вратата на банята, когато изведнъж спря. Ани изглеждаше много самодоволна, но имаше и нещо друго. Беше нервна — нещо толкова нетипично за нея. Господи, ако бе имал нейното прекрасно тяло, все трябваше да си спомня нещо!

— Нали не сме… — Смътно си спомняше как тя го бе сложила в леглото, но нищо след това, до момента, в който го бе събудил нейният вик. Със сигурност щеше да си спомня ако бяха…

— Не. — Погледът й бе абсолютно неразгадаем, така че Ноа не можа да прецени дали това й харесваше или не. — Не сме. — Самоувереността й се бе възвърнала. — Но, тъй като ти си спомняш всичко от снощи, не е необходимо да ти го казвам, нали?

Определено нещо му се губеше. Той въздъхна и се загледа през прозореца. Навън бе прекрасно лятно утро.

— Хайде, Ани. Изплюй камъчето. Какви ги говорих снощи?

Тя го стрелна с поглед. По устните й играеше лека усмивка.

— Наистина ли не си спомняш?

Ноа въздъхна, но този път много по-шумно.

— Виж, главата ми ще се сцепи всеки миг, имам чувството, че някой е използвал тялото ми за боксова круша, а освен това вероятно точно в този момент момчетата претърсват къщата за мен, така че изобщо не съм в настроение за игрички. Не, не си спомням всички подробности, ясно?

— Ясно — отвърна тя тихо, а вътрешно сякаш се смееше и това го накара да се почувства несигурен. — Ако ти кажа, че ми засвидетелства вечната си и безкрайна любов към мен, ще повярваш ли?

— Не — каза той безстрастно, като се опита да не обръща внимание на развълнувания й глас. Определено не бе казал това. Никога през живота си не бе го казвал, и ако сега го бе направил, със сигурност щеше да си спомня.

— Е, добре — призна тя тихо. Веселото й настроение се бе изпарило и очите й бяха безизразни. — Не каза това. Колко смешно и глупаво би било.

Той се намръщи.

— Ани, ако снощи съм направил или казал нещо, което те е наранило, теб или чувствата ти, искрено съжалявам. Не съм искал да го направя. Обаче да ми се присмиваш за нещо, което аз само мога да си представям, е повече от дразнещо, така че просто ми кажи.

— Сигурен ли си…

— Кажи ми! — каза той рязко. Беше започнал да губи търпение.

— Каза, че имаш нужда от мен.

Ръката му натисна силно стената и кокалчетата му побеляха. За миг затвори очи. Беше го казал, сега си спомни. Всъщност изведнъж цялата случка започна да се избистря в съзнанието му. Ани — изплашена, Ани, която го влачеше към къщата, Ани, която се пъхна в леглото при него гола, за да го тормози.

Последва дълго мълчание. Той сви отново рамене, при което главата му едва не се разпадна на малки парченца.

— Е, нищо чудно, че си толкова развеселена. Трябва да съм бил голям смешник снощи.

— Освен това, каза… — Изречението замря на средата.

— Какво? Какво казах?

Развълнуваните й очи срещнаха неговите.

— Каза, че ме желаеш.

„Желая те“ — спомни си, че й го каза с отчаян глас. Изглеждаше толкова неустоима в лятната си рокличка миналата нощ, докато с всички сили се мъчеше да му помогне да прекоси ливадата. А след това, когато се бе съблякла и го бе стоплила с тялото си. Да, бе я пожелал. И все още се чувстваше така.

— Аз наистина те желая, Ани. — Осъзна, че учестеното й дишане му доставя удоволствие. — И ако се беше събудила след онзи кошмар, сега щеше да го знаеш добре, повярвай ми.

Миналата нощ бе толкова приятно да се отдаде на последствията от алкохола и болкоуспокоителните, знаейки, че Ани ще се погрижи за него. Но сега, всред грубата трезва реалност на деня, нещото, което му бе дало уют снощи, изпълваше сърцето му с ужас. Да, желаеше я, имаше нужда от нея, но това трябваше да приключи. И никакви „братски“ чувства — той винаги бе изпитвал нещо много по-различно към нея.

Но фактът, че се нуждаеше от нея, че я желаеше, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея, й даваше необикновена власт над него, която в никакъв случай не можеше да продължава! Оставяйки гордостта му да говори вместо него, Ноа сви равнодушно рамене:

— Но желая и имам нужда са две съвършено различни неща.

Предизвикателно скръстените й ръце някак изобщо не се връзваха със спокойствието й.

— Разбирам — каза тя тихо.

— Нямам нужда от никого! — повтори той.

— Чух вече.

Той погледна към леглото, в което бяха заедно през миналата нощ. Спомни си как топлото й тяло се бе притискало към неговото, точно когато всичко го болеше непоносимо! Той се обърна и влезе в тясната баня. Подпря се на мивката, вгледа се за миг в окаяната си физиономия в огледалото и отпусна глава върху гърдите си.

Направо подскочи, когато Ани обви ръце около него и положи глава на гърба му.

— Толкова ли е трудно да си го признаеш, Ноа? Толкова ли е ужасно да имаш нужда от някого, да ти пука за някого.

Тялото му се стегна.

— Мен ми пука за теб, казах ти!

Ани го притисна нежно с ръце, надзърна зад рамото му и срещна погледа му в огледалото.

— Но нямаш нужда от мен, така ли е?

Той кимна. Не искаше да се нуждае от нея. Винаги, когато бе имал нужда от когото и да било, нещата не свършваха добре и за него оставаше само болката. И когато се бе доверявал на някого, не бе по-различно. Искаше му се да вярва, че е приключил с това завинаги.

Ани поклати бавно глава.

— Заминавам си след няколко дни, Ноа. След бала. Не можем ли просто да се насладим на оставащото време? Не можем ли да бъдем честни един към друг?

Той се отскубна от ръцете й и се измъкна колкото се може по-далеч, доколкото му позволяваше тясната баня.

— По дяволите! Аз съм честен с теб!

— Така ли мислиш? — попита тя нежно. Беше наклонила глава настрани и го изучаваше с разбиращ поглед, който го измъчваше още повече.

Не искаше да я нарани. Не искаше да се привързва към нея, нито пък тя към него, защото това означаваше задължения, които той просто не искаше да поема. Твърдо решен, че отстъплението е най-добрият ход, Ноа я заобиколи и се измъкна през вратата. Като се опитваше да не обръща внимание на болките в главата си, той грабна маратонките си, нахлузи ги на босо и погледна към Ани.

— Не знам какво се опитваш да ми кажеш, но изобщо не си въобразявай, че можеш да ме манипулираш.

— Наистина ли мислиш, че бих го направила? — Изглеждаше така, сякаш се готвеше да го разкъса с очи.

Сърцето му се сви. Знаеше, че той бе виновен за тази рязка промяна в настроението й. Опита се да не обръща внимание на това и да използва внезапно обзелата го несигурност и загрижеността си към нея, за да подхрани престорения си гняв.

— Виж, трябва да вървя. Струва ми се, че просто търсиш под вола теле, Ани!

— Кого се опитваш да залъгваш — мен или себе си? — попита го спокойно. — Или пък си толкова изплашен от факта, че не можеш просто да ме игнорираш?

Не можеше! И това, че тя така умело напипа слабото му място, си беше доста обезпокояващо. Освен това направо го вбеси.

— Ами ти, толкова ли си самоуверена, че просто не можеш да повярваш, че някой би могъл да остане недостъпен за твоя чар? — На секундата съжали за думите, които бе казал. Никога през целия си живот не бе ги използвал толкова целенасочено, за да нарани някого. И това, че го направи точно сега, срещу Ани, беше почти равносилно на кама в сърцето.

— Не, лесно мога да си представя, че не съм чак толкова неустоима — отвърна тя и се запъти към вратата на спалнята. — Това, което отказвам да повярвам, е, че ти можеш да ми устоиш! — Тя му хвърли един последен поглед, пълен със самоувереност и разбиране и излезе.

След секунда Ноа чу как затвори външната врата и се отпусна върху леглото й. Моментално се подчини на желанието си да легне по гръб и да затвори очи, но откри, че не може да лежи така, без в съзнанието му постоянно да се връща споменът за миналата нощ. Не можеше да спре да се пита дали Ани бе права и той наистина ли се нуждаеше от нея.

Върна се в банята и веднага се намери под душа. Изкъпа се с нейния сапун, който му напомняше за меката й, гладка кожа. Изми косата си с нейния шампоан, чиято миризма му напомни за прекрасните й златни коси.

Почувства се несравнимо по-добре, след като дълго стоя под струята гореща вода. Приготвяше се да си тръгне, разхождаше се из кухнята и изведнъж забеляза снимките. Спря се до масата, за да ги разгледа.

Имаше снимки на стръмния, скалист бряг, на плажа, на зелената морава. На някои се виждаха децата, играещи волейбол. Всичките бяха страхотни. Характерът на всяко момче изпъкваше моментално от снимката: Джери, очите му изпълнени със самотност и жажда за обич. Мартин, удря топката високо и на лицето му грее широка, дръзка усмивка.

Имаше една негова снимка, как се готви да бие сервис — напрегнатото тяло, очите, съсредоточени върху топката. И следващата беше негова. Гледаше право в обектива с такова изражение, че дъхът му спря, сякаш някой го удари в стомаха. Стоеше до мрежата, с реферската свирка, провесена на врата му. Готвеше се да свири начален удар, само че се бе обърнал да погледне Ани: не се усмихваше, бе стиснал устни, а очите му бяха пълни с жажда, копнеж и… обич.

От гърлото му спонтанно се откъсна неопределен звук, хвърли снимките обратно на масата и забърза към вратата. Сърцето му биеше лудо, мислите му бяха превъзбудени. Излезе, без да се обръща назад и не забеляза сянката, която се спотайваше зад ъгъла и го наблюдаваше.

Ани връхлетя в кухнята на голямата къща, твърдо убедена, че само една стабилна, калорична закуска ще излекува внезапно сполетялата я мъка.

Но кухнята бе празна, което означаваше, че ако искаше да хапне, трябваше сама да си приготви. Намръщи се — тази перспектива направо й уби апетита.

— Какво си мислиш, че правиш тук, момиче?

Ани подскочи при звука на острия глас на Розмари.

Старата жена стоеше на прага, облечена само с някакъв доста овехтял халат. Сивата й коса изглеждаше ужасно раздърпана и стърчеше във всички посоки. Нямаше и следа от грим върху бледото й сърдито лице.

— Зададох ти въпрос!

Ани пристъпи към нея колебливо.

— Розмари, всичко наред ли е?

— Не, разбира се, че не е!

Розмари се втурна в стаята. Очевидно не се притесняваше от това, че почти не бе облечена.

— Бях те извикала преди час и очаквах да дойдеш навреме. Хайде, да вървим!

— Да вървим? — повтори Ани объркано. Тя хвърли бърз поглед в коридора, за да види дали Джийни не бе там. Беше почти сигурна, че денят беше лош за Розмари, но понякога бе доста трудно да се определи… Старата жена изглеждаше толкова уверена. И ужасно ядосана.

— Къде трябва да отидеш, Розмари? — попита я внимателно.

Розмари се обърна. Объркването и страхът в очите й бяха в пълен контраст с гнева, изписан по лицето й.

— Казах ти адреса по телефона. Вие, таксиметровите шофьори трябва да си записвате такива неща. Не съм отговорна, че не знаеш… — Думите й замряха с кратко изхлипване, и тя залепи длан върху устата си.

— Всичко е наред, Розмари — каза Ани нежно, и се приближи бързо към нея.

— Не мога да си спомня къде трябва да отида — прошепна тя. — Не мога да си спомня къде съм.

Джийни се втурна в стаята, по вида й личеше, че е ужасно притеснена. Раменете й се отпуснаха облекчено, когато зърна старата жена. Тя грижливо я поведе към вратата, като през цялото време я успокояваше нежно.

Ани въздъхна шумно и се облегна на барплота. Чувстваше се изтощена.

„Господи! — помисли си тя. — Как успява Ноа да запази спокойствие и да се справя с това всеки ден? Направо е убийствено!“

Тя натрупа камара канелени кифлички на един поднос и добави маслото, като не се обърна при шума откъм вратата зад гърба й. Не беше готова да срещне гневния поглед на Ноа.

Но само секунда по-късно Ани се завъртя ужасена, когато характерната миризма на горящо дърво и боя се удари в ноздрите й. Задната врата на кухнята бе в пламъци. Вместо да избяга през вратата към хола и да бъде в безопасност, вместо да грабне телефона и да се обади в пожарната, вместо да се опита да загаси огъня с пожарогасителя, който й се набиваше в очите — закачен на стената, тя направи единственото нещо, което всъщност можеше.

Изпищя.