Джил Шелдън
Лятото на огъня (16)

Глава петнадесета

— О, боже, Ани! — възкликна Ноа, и я притисна към себе си, сякаш искаше да останат така завинаги. — Помислих си, че съм те изгубил.

Следващите думи замряха в гърлото му, щом усети, че изящното тяло в ръцете му се отпусна безпомощно.

— Господи, не! — прошепна той. Скочи на крака с Ани в ръце и се затича към най-близката линейка.

„Господи! — молеше се той наум. — Дано не е твърде късно, моля те, Господи, не я оставяй да умре!“

Но дори когато й сложиха кислородна маска, поставиха я на носилката и се погрижиха за изгарянията, сърцето на Ноа се късаше от болка. Лицата на санитарите бяха мрачни и безизразни, а Ани бе все така неподвижна и бледа.

Той настоя да остане с нея в линейката и те се съгласиха, защото нямаше никакво време да спорят с него. Но той не можеше да я докосне, защото я бяха напъхали в някакъв специален костюм против изгаряния.

Така че той седеше до нея и я наблюдаваше с пуст и безрадостен поглед. А така му се искаше да я държи за ръката. Искаха му се и много други неща…

 

 

Ноа крачеше напред-назад в чакалнята на болницата. Беше сам с тежките, тягостни мисли. Шефът на пожарната си бе тръгнал преди малко.

Двамата пожарникари, които паднаха от покрива, се бяха отървали с леки наранявания и обгаряния и вероятно вече си бяха вкъщи. Бяха извадили голям късмет.

Късметът обаче бе изневерил на Рос — той не оцеля. И единствената мистерия, която оставаше неразгадана, бе невероятното спасяване на Ани.

Само тя би могла да знае истината. Но младата жена бе все още в безсъзнание и не можеше да им каже нищо. Какво ли се бе случило в онези последни минути между нея и Рос? Стомахът на Ноа се сви от страх, но той положи усилие да се отпусне. Трябваше да вярва с цялото си съзнание, че всичко щеше да се оправи.

Но имаше хиляди въпроси, които го измъчваха до смърт. Какво щеше да стане, ако той бе изтичал след нея, когато тя избяга от кабинета му и я бе накарал да изслуша обясненията му. Фактът, че не го бе направил, доказваше отново какъв страхливец бе той. Какво би станало, ако й се бе доверил от самото начало? Тя просто нямаше да избяга от него, ако бе разбрала истинските му чувства. Ами ако бе отишъл в къщата малко по-рано? Щеше ли да успее да я измъкне невредима? Отчаяно му се искаше да вярва, че всичко ще бъде наред.

През двойната врата в чакалнята влезе висок, слаб мъж в бяла престилка.

— Вие ли чакате Ани Левърти?

— Да. Казвам се Ноа Тейлър. Аз съм неин… неин…

— Приятел? — Мъжът се усмихна леко. — Знам кой сте. Аз съм доктор Мелоу.

— Ани? — попита Ноа с дрезгав глас. Нервите му бяха болезнено опънати. — В съзнание ли е?

— Не. Все още не. — Докторът пое дълбоко въздух. — Нараняванията й са тежки, но мисля, че ще се оправи.

Ноа стисна очи и с мъка си пое дъх.

— Кажете.

— Вдишала е твърде много дим и това представлява сериозна опасност. Има изгаряния по врата и по дясното рамо и ръка. Тези наранявания могат да й причинят доста болка и значителни проблеми, но се надявам, че няма да се наложи пластична операция.

Ноа усещаше болезнено напрежението във всеки свой мускул. Не би могъл да понесе това! Просто не беше честно — Ани да изпитва болка. Трябваше да се случи на него, по дяволите, не на нея!

Докторът го докосна по рамото и той вдигна очи към него.

— Има и още?

— Да. — Усмивката на доктор Мелоу изглеждаше тъжна. — Колкото и невероятно да ви звучи, Ани е късметлийка. Голяма късметлийка. Изглежда е паднала доста отвисоко. Пожарникарите казаха, че може би е пропаднала цял етаж, може би дори два. Има сътресение на мозъка, счупена ключица, две спукани ребра и изкълчен глезен.

— Господи! — Ноа разтърка слепоочията си. — Какво, за бога, е ставало в онази къща? И колко ли много рани има Ани, които никой не може да види?

Една сестра махна припряно на доктора през стъклото и той стисна леко рамото на Ноа.

— Ще се върна, когато тя се събуди. Трябва да вървя.

Ноа потъна в най-близкото кресло и отпусна глава в дланите си. Ани бе наистина зле, но… Всъщност колко лошо бе сътресението. И каква степен бяха изгарянията. Той трябваше да научи!

Скочи бързо на крака и се хвърли през двойната врата, но една сестра го спря твърдо.

— Трябва да задам още един въпрос на доктора — запротестира той нервно.

— Съжалявам — отвърна спокойно сестрата, като упорито препречваше пътя му. — Той е зает в момента.

— Но аз току-що говорих с него — опита да я заобиколи. — Става въпрос за Ани Левърти.

Изражението на сестрата се смекчи, но тя остана все така непоколебима. Очевидно беше специалистка по оправяне с изнервени от чакане хора.

— Може би аз бих могла да ви помогна.

— Искам да я видя.

— Все още не може. Тя е все още в безсъзнание и се намира в отделението по изгаряния.

По челото му избиха капчици студена пот.

— Колко лоши са изгарянията? — Беше чел някъде, че раната от изгаряне е по-болезнена от всички други наранявания. Искаше му се да закрещи, да заплаче.

— Съжалявам — каза сестрата отново. Все още бе напълно спокойна. — Нищо не мога да ви кажа.

Беше готов на всичко, за да се добере до информация.

— Ами сътресението? Колко лошо е то? Била ли е в кома?

Проклетата сестра го погледна съчувствено.

— Защо не поседнете? Ще кажа на доктора, че искате да говорите с него. Той ще дойде, когато има възможност.

— Онази жена там — каза Ноа с дрезгав глас — означава всичко за мен. Разбирате ли? Тя лежи там в безсъзнание, сама. А аз искам да я видя. Трябва да й кажа… — Определено си беше изгубил ума. Беше готов да каже на тази напълно непозната жена нещото, което трудно признаваше дори сам пред себе си. Но гордостта нямаше никакво място тук, в слепеното отделение. Абсолютно никакво. — Трябва да й кажа, че я обичам и че искам да се омъжи за мен.

— Разбирам — отвърна сестрата търпеливо. — Знам, че ви е много трудно…

— Няма как да знаете!

— Има, но това е съвсем отделен въпрос. Сега ще ида при доктора и ще видим какво ще каже той. Има си правила — забранени са посещенията в отделението за изгаряния, освен ако не става въпрос за много близки роднини.

Е, май щеше да се наложи да използва сила. Не беше ли й казал току-що, че той е бъдещият съпруг на Ани?

— Вижте… — започна той настъпателно.

— Ноа.

Обърна се и видя Розмари зад себе си. Очите й, слава богу, изглеждаха съвсем разумни и бяха изпълнени с тревога. — Какво става?

Сестрата побърза да изчезне нанякъде.

— Нищо не знам — отвърна той и раменете му се отпуснаха безпомощно. — Съвсем нищичко.

Старата жена пристъпи към него и вдигна глава, за да срещне очите му. По лицето й бе изписана толкова мъка и състрадание.

— О, Ноа. Толкова съжалявам.

Не можеше да понесе това и се обърна настрана, но ръцете й го сграбчиха с неподозирана сила и го върнаха на мястото му.

— Добре ли си? — попита тя, като се опитваше да разгадае изражението на лицето му.

— Всичко с мен е наред — отвърна той троснато, и се обърна отново. — Единственото нещо, което ме тревожи сега, е състоянието на Ани.

Старата жена направи крачка напред, за да застане пред него и стисна ръката му така, че той бе принуден да я погледне в очите.

— Съжалявам за Ани, Ноа. Но съжалявам и за толкова много други неща.

— За какво има да съжаляваш, Розмари? — попита той вяло. Умът и душата му в този момент бяха изцяло заети с мисли и предчувствия за Ани.

— Всъщност за много неща. — Погледът й внезапно бе озарен от някаква светлина, и изражението на лицето й бе нежно, майчинско, и по дяволите, любящо. Ноа почувства остра болка в очите си и побърза да ги затвори. Усещаше, че не може да издържи повече.

— Зная, че не обичаш да говорим за това, но трябва да ме изслушаш, Ноа.

— Розмари…

— Ноа, моля те! — прекъсна го тя. Поривът й бе отчаян. — Аз… аз не съм добре и ти го знаеш. Може би това е последният ми шанс, така че ти трябва да ме изслушаш, моля те!

Той пое дълбоко въздух.

— Слушам те.

Тя го погледна. Очите й бяха пълни с емоции. След това го дръпна към канапето, накара го да седне и се отпусна до него. Взе внимателно ръката му и Ноа забеляза колко крехка бе китката й. Пръстите му нежно стиснаха нейните.

— Съжалявам, Ноа. Съжалявам за много неща. Съжалявам, че не съумях да бъда нещо повече за теб, докато растеше — започна тя тихо. — Съжалявам, че никога не ти дадох обичта, която ти заслужаваше. Съжалявам, че не бях… по-мила, че не успях да стана твоя истинска майка. — Тя спря и сви безпомощно рамене. — Тогава просто не можех…

Гласът й замря и Ноа скочи на крака. Откакто се бе разболяла, нищо друго, освен гняв не би могло да накара гласа й да се пречупи така внезапно. И сега на Ноа му бе трудно да различи мъката и съжалението в него.

— Недей, Розмари — каза той, като с огромни усилия сдържаше емоциите, които заплашваха да избухнат всеки миг. — Знам, че си ми дала всичко, което си имала… и това е, което има значение.

— Не — възрази тя, и отчаяно заклати глава. — Не е. Не разбираш ли, Ноа? Не е било достатъчно. Ти имаше нужда от много повече, а аз те предадох.

Точно както той бе предал Ани. По устните му заигра слаба, горчива усмивка.

— Е, сега си тук — произнесе той. Разбираше всичко прекрасно.

— Да, тук съм — прошепна тя. Очите й бяха пълни с нежност и облекчение. — Значи можеш да ми простиш?

— След всичко, което си ми дала, този въпрос е направо излишен. Няма за какво да ти прощавам.

— Искам да си щастлив, Ноа, а никога не съм те учила да бъдеш щастлив.

Той се спря на място и се загледа през стъклото, където хора в сини и бели престилки се разминаваха и блъскаха един друг. В спешното отделение беше истинска лудница.

— Моето щастие зависи от това, което става там вътре.

Розмари се изправи и с несигурни стъпки се приближи към него. След миг колебание, тя обви ръце около кръста му и го притисна към себе си.

— Всичко ще се оправи, Ноа. Трябва да се оправи. Ти го заслужаваш.

Това му дойде малко множко и той за малко не изпусна чувствата си. За един кратък миг отговори на прегръдката, но след това внимателно отдели старата жена от себе си и като й обърна гръб, се запъти към вратата. Розмари го проследи с поглед. В очите й блестяха сълзи.

 

 

Осем дни по-късно Ани беше изписана от болницата. Ужасно раздразнителна, изтощена до смърт, страшно слаба и с болки по цялото тяло, тя бе предадена в ръцете на Ноа от една сестра, която подозрително не сваляше блесналите си очи от Ноа и изглеждаше безумно влюбена в него.

Беше отвратително. Ужасния начин, по който той приемаше прекомерното й внимание, караше Ани да ругае наум съществата от мъжки пол като цяло. Струваше й се, че всичките са безмозъчни животни без всякаква надежда за каквато и да било еволюция!

— Трябва да й осигурите пълен покой — чуруликаше сладко сестрата, докато двамата с Ноа бутаха количката на Ани към изхода. — Ще се наложи за известно време да пази леглото.

— Ще се погрижа за това — отвърна Ноа със загрижен глас.

— Обзалагам се, че ще го направите — изчурулика сестрата и се изкикоти, като му хвърли дяволит поглед.

Ноа се засмя леко и на Ани й се прииска да скочи и да удуши единия от двамата. Наложи й се да стисне здраво зъби, за да запази самообладание.

— И не забравяйте — много нежни грижи — продължи сестрата с лигав, тънък глас, който вероятно трябваше да бъде съблазняващ, а не непоносимо дразнещ.

— Мога да се справя с това — увери я Ноа.

— О, не се съмнявам, че сте истински добър в това.

Слава на бога! Изходът беше съвсем близо, защото Ани бе сигурна, че ако чуе още само една думичка и ще повърне.

— Не забравяйте — тя ще има нужда от помощ, при смяната на превръзките на ръката и рамото. Махнахме всички останали.

Това беше последната капка!

— Аз съм тук — процеди Ани през зъби. — Спрете да говорите за мен, сякаш ме няма. Освен това мога сама да си сменям превръзките!

Сестрата се нацупи кокетно.

— Е, скъпа, не се засягай. Повечето хора в твоето положение имат проблеми с приспособяването в началото. Не забравяй да се обадиш на телефона, който ти даде доктор Мелоу, ако имаш някакви затруднения, нали?

Ноа погледна неспокойно първо сестрата, а после Ани.

— Слушай, Ани…

— Не ми трябва бавачка! — прекъсна го тя, като повиши глас. Чувстваше, че е ужасно подла и своенравна, но не можеше да се сдържи. — И какво искаш да кажеш — хората в моето положение?

— Ами… — поколеба се сестрата, и спря точно пред изхода. — Деветдесет процента от пациентите на отделението по изгаряния, които са оцелели след пожар като теб, се нуждаят от помощ, за да се справят с проблемите си, когато излязат от болницата. Доктор Мелоу обясни всичко подробно на Ноа и госпожа Тейлър и смятам, че всички са готови да ти помогнат. Е, добре, сладурче. Готова ли си?

Сега, когато стоеше пред вратата, която щеше да я изведе отново в реалния свят, от който бе откъсната повече от седмица, Ани почувства непреодолим страх някъде дълбоко в себе си. И след страха дойде паниката — смразяваща, по-силна отколкото би могла да си я представи, тя буквално скова съзнанието й.

„Не мога да го направя“ — помисли си тя. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, защото ръцете й отчаяно стискаха дръжките на количката.

Сестрата бутна стола към вратата и Ани почти изпищя.

— Не — извика тя, и отчаяно стисна очи.

Не осъзнаваше, че цялата се тресе до момента, в който Ноа се наведе над нея, внимателно отдели ръцете й от дръжките на инвалидната количка и ги пое в дланите си.

— Ани — произнесе той с твърд, но нежен глас. — Погледни ме.

Тя прехапа устни и направи това, което й бе наредил, като с мъка се бореше с напиращите сълзи. Той не й се смееше, не се подиграваше на страха й. Просто я наблюдаваше. Дълбоките му кафяви очи бяха пълни с разбиране.

— Всичко ще бъде наред — каза той спокойно. Погледът му галеше лицето й. — Обещавам ти. Можеш ли да се опиташ да ми повярваш?

— Не — прошепна тя и с ужас установи, че сълзите се стичат надолу по бузите й. Не искаше да плаче пред него. Не искаше да се показва толкова слаба. Но се чувстваше толкова дяволски изморена. И изплашена. И сама. — Не — повтори, и изхлипа. — Не искам да изляза. Не ме карай.

— О, Ани — промълви той. В очите му се четеше болка. Не можеше да понася мисълта, че тя страда. — Моля те, мила, не плачи. Най-лошото свърши, повярвай ми. Сега всичко ще се оправи. И аз ще бъда с теб, кълна се. Няма да бягам. Никога вече!

Колко много й се искаше да му повярва.

— Нормално е да си изплашена. Всеки би бил — продължи той, без да откъсва очи от нея. Силните му, но нежни ръце обгръщаха нейните. — Но аз ще бъда с теб и заедно ще се справим.

Колко чудесно би било да може да се отдаде изцяло на този дълбок, загрижен глас! Колко лесно би било да се предаде в ръцете му. Но дори в сегашното си смешно и глупаво състояние, тя помнеше. Помнеше, че той бе задържал част от себе си далеч от нея — най-важната част. Помнеше, че той събираше около себе си само хора, които имаха нужда от неговите грижи. И тя не можеше да бъде такъв човек, само за да получи любовта му.

Тя погледна навън и всичките тежки и непоколебими мисли, които изпълваха съзнанието й, се изпариха в миг, когато страхът я завладя отново.

— Хайде, скъпа — прозвуча отвратителният, досаден глас на сестрата и я изтръгна от черния страх, който бе смразил душата й. — Можеш да го направиш.

„Абсолютно си права“ — помисли си Ани, подсмърчайки и се отскубна рязко от ръцете на Ноа. Какви ги вършеше!? Беше започнала да се самосъжалява като някое хлапе! Трябваше да бъде по-силна от това.

— Готова съм — каза тя тихо и въпреки че окуражителната усмивка, която се появи върху лицето на Ноа, я накара да се почувства сигурна в себе си, Ани знаеше, че все пак трябва да погледне реалността в очите.

Къщата й бе изгоряла. На нейно място бе останала купчина обгорели отломки. Нищо повече. Нямаше никакви спомени, никакви снимки. Нищо, освен онова, което бе в главата й. Вторият й баща едва не я бе убил. А след това я бе спасил. Защото тя знаеше със сигурност, макар че някой от подробностите й се губеха, че той я бе измъкнал от горящата сграда. Но мъжът, когото тя бе възприемала като свой баща, се бе оказал откачен подпалвач и убиец, и беше издирван от властите в още три щата.

„Но има нещо много по-лошо — мислеше си горчиво тя, докато Ноа внимателно я настаняваше в автомобила, като се суетеше около нея, сякаш беше безпомощен инвалид. — Няма никакво бъдеще за нас — за мен и за единствения мъж, когото някога съм обичала.“

 

 

Дните, които последваха, бяха истинско мъчение за Ноа. Ани настоя да остане сама в малката къщичка. Не му позволяваше да остава с нея, макар че той знаеше, че тя има проблеми със съня. Прекрасните й очи бяха заобиколени от кошмарни морави кръгове. Тя отказа също да се пренесе в голямата къща, където всеки с радост бе готов да й помага. И всеки път, когато той се опитваше да я накара да се премести, Ани заплашвайте, че ще се пренесе в апартамента си в Ню Йорк. Мисълта, че тя би могла да го напусне, смразяваше съзнанието му и той просто трябваше да се научи да държи устата си затворена. Което не беше никак лесно.

Но най-трудно му бе да гледа отчаяната й борба с болката, предизвикана от изгарянията и непрестанните кошмари, които изпълваха нощите й.

Следобедът, в който я изписаха, Ноа я настани внимателно в леглото й. Сърцето му биеше лудо. Трябваше да й каже толкова много неща. Но един поглед върху напрегнатото й лице и изопнато тяло беше достатъчен, за да разбере, че не беше дошъл подходящият момент. Вероятно би могъл да опита все пак, но имаше нещо, което го възпря.

Все още си спомняше съвсем ясно разговора, когато тя го бе обвинила, че се заобикаля само с хора, които изпитват нужда от него. И въпреки че мразеше това, в този миг тя се нуждаеше от него. Ако й разкриеше любовта си сега, щеше да успокои мислите си, но също така щеше да подсили вярата й във факта, че би могъл да обича само някой, който има нужда от неговите грижи.

Това всъщност беше направо смешно. Защото ужасяващата истина бе, че самият той отчаяно се нуждаеше от нея. Повече, от когото и да било.

Така че Ноа трябваше да изчака момента, в който тя щеше да се чувства по-малко безпомощна. Може би когато станеше отново на крака…

Няколко дни по-късно той я намери в леглото, потънала сред толкова много цветя, че едва успя да я открие. Всички й бяха изпратили цветя — децата, Розмари, шефът на полицията, шефът на пожарната, редакторката в списанието. Въпреки че беше глупаво, това го подразни. Дори не можеше да поговори с нея, без да бъде прекъснат от някой посетител или от поредната пратка с цветя.

А всичко, което искаше, бе един дълъг разговор с нея. Трябваше да й обясни. Трябваше да й разкрие чувствата си. Искаше да заличи измореното, вяло изражение, което бе сякаш издълбано на лицето й и караше сърцето му да се къса от болка. Искаше да я притисне в обятията си и да накара страха в очите й да изчезне.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита я той, когато тя се изправи в леглото. Ноа моментално грабна възглавницата, за да я подложи зад гърба й, но тя блъсна ръката му.

— Недей — промълви тя отпаднало, и се отпусна назад, като притвори очи. — Престани да се държиш с мен, сякаш съм безпомощна. Не съм. Мога да се грижа за себе си.

— Не ми се сърди, не мога да направя нищо друго — призна той. Това, което се бе случило с нея, беше ужасно несправедливо и самата мисъл за това го довеждаше до бяс. Но по-лошото бе, че все още не знаеше всичко, тъй като тя бе отказала да говори за пожара с него или с когото и да било друг. Знаеше, че споменът за случилото се я потиска и беше готов да направи всичко, за да я освободи от кошмарите. Искаше му се Рос да бе останал жив, за да може да му размаже физиономията или да направи нещо друго, също толкова безсмислено и диво, макар че беше сигурен, че Ани би се отвратила от това и би го сметнала за още една мъжка глупост.

— Хайде, изчезвай — заповяда му тя. — Боли ме главата.

— Това е, защото не си яла — напомни й той, без да обръща внимание на тона й и се запъти към малката кухничка, която лично бе снабдил с всевъзможни вкуснотии. — Ще ти направя нещо за обяд.

— Не е необходимо да го правиш — промълви тя тихо.

— Знам.

Ноа се вмъкна в тясното помещение и се зае да приготвя храната, като се надяваше с това да я върне по някакъв начин към живота, да я зареди с енергия.

„Смешно е“ — помисли си. Усещаше, че се държи като някоя изнервена майка. Това, от което се нуждаеше Ани, бе време. Въпреки това, той сложи върху подноса купичка с топла, домашно приготвена пилешка супа, препечени филийки, портокали и кутия „Севън ап“. Това бяха нещата, които Розмари му приготвяше винаги, когато бе болен, въпреки че единственият човек, който се чувстваше по-добре след това, бе самата тя. Чувстваше иронията във всичко това.

С таблата в ръце Ноа влезе обратно в спалнята, но спря веднага. Ани бе заспала, увита плътно в одеялото, с което той я бе завил преди малко. Дори заспала, лицето й оставаше напрегнато от болка и страх. Той внесе подноса обратно в кухнята и се върна при нея. Седна на стола до леглото, за да може да я наблюдава и за да я пази. Имаше чувството, че е готов да скочи срещу всеки, който би се осмелил да почука на вратата или да звънне по телефона.

„Лятото е почти към края си“ — помисли си той, докато гледаше как лекият, хладен бриз кара завесите на отворения прозорец да се полюшват елегантно. Ани обичаше лятото, винаги го бе обичала. Какво щеше да се случи, когато с края на лятото завършеше и работата й? Щеше ли да си замине? Дали изобщо бе мислила за това?

Щеше да намери начин да я накара да остане. Трябваше да измисли нещо!

И когато, след два часа, тя най-накрая се събуди, Ноа моментално скочи на крака. Беше взел няколко важни решения.

Ани потри счупената си ключица. Изглеждаше малко притеснена, но и облекчена, че го вижда.

— Извинявай, май бях малко изморена.

— Има защо, сигурен съм — отвърна той. Знаеше, че тя не може да спи нощем, но беше такъв инат и толкова горда, че никога не би си признала, че я е страх или че би искала — боже опази — той да остане с нея.

— Защо си още тук?

Той въздъхна.

— Знаеш ли, май съм си сложил таралеж в гащите с теб!

В следващия миг Ноа бе вече до леглото и без да й даде възможност да се съпротивлява, я сграбчи в прегръдките си и я изнесе навън.

— Какви ги вършиш? — запротестира тя, останала без дъх.

Той изобщо не си направи труда да й отговори. От една страна, защото тя тежеше цял тон, с този гипс на рамото и на ръката и с вълненото одеяло, увито около нея, от друга, защото знаеше, че това ще я държи в напрежение. А той искаше да я изненада.

— Ноа! — вкопчи се в него със здравата си ръка. — Свали ме веднага долу!

Той я целуна по челото.

— Млъквай, Левърти.

Пренесе я покрай Тейлър Хаус. Прекоси моравата, мина покрай тенис кортовете и се запъти към скалите. За миг се спря на ръба, над пропастта и се загледа в океана. Дишаше тежко. Ани изскимтя.

— Боли ли те рамото? — притеснено попита той. Не можеше да понесе мисълта, че й е причинил болка.

— Не — отвърна тя, като отпусна глава на рамото му. — Така исках да видя океана. Струва ми се, че е минало толкова много време.

Той се усмихна леко на радостното изражение, което бе изписано по лицето й. Беше смешно, но се чувстваше горд, че бе успял да я разсее малко.

— Защо не каза?

Постави я внимателно на земята и седна до нея. Двамата се настаниха един до друг на покритите с трева скали, като провесиха крака през ръба.

Ноа пое дълбоко въздух. Беше твърдо решил този път да бъде напълно честен с нея, независимо от всичко.

— Ани, ти направо ме убиваш.

Тя го погледна изненадано.

— Убивам те? — повтори тя, сякаш не бе схванала значението на думите.

— Когато виждам колко много болка понасяш ми се иска да размажа нечия физиономия. Когато те виждам как се бориш с кошмарните видения от бог знае кой пожар, ми се иска да закрещя от безсилие, защото ти просто не искаш да говориш с мен за това. Виждам те да се бориш с чувствата си, за които всъщност мога само да предполагам, и това направо ме убива. Искам да ти помогна. — Произнесе последните думи съвсем тихо и се завъртя към нея. Лекият бриз ги обгръщаше нежно. Ноа взе ръцете й и се вгледа в изморените черти на лицето й, след това премести поглед към несръчно залепените превръзки, които тя очевидно си бе сложила сама. Изражението й изведнъж бе станало съвсем безразлично. — Моля те, Ани. Хайде да поговорим.

Измина цяла безкрайна минута, а тя все така бе впила очи в ръцете му, които държаха нейните.

— Извинявай — тихо произнесе тя. — Аз… аз бях изпаднала в едно такова състояние. Бях започнала да се самосъжалявам. И си го изкарвах на теб. — Тя вдигна глава и го погледна с ясните си сиви очи. — Знам, че ще бъде твърде много да се надявам, че сега от чиста любезност ще кажеш, че бях идеалният болен и че през цялото време се държах наистина прекрасно.

— Никога не съм претендирал, че съм любезен — напомни й той с лека усмивка. — Освен това вече ти казах, че си истински таралеж в гащите, така че въпросът е спорен.

— Така е.

В очите й проблесна пламъче и смях, а Ноа направи изненадана физиономия.

— Какво?

— Ти си нещо много повече от търпелив, Ноа Тейлър. Търпя ме по-дълго, отколкото някога съм си мислила, че е възможно.

— Защо?

— Защото те обичам!

— Защото свикнах да си наоколо — отвърна той равнодушно. — Хайде сега, кажи ми, Левърти. Разкажи ми какво е в главата ти или ще накарам ей тази ужасна мида да те глътне.

Ани се разсмя и това бе най-прекрасният звук, който той някога бе чувал.

— О, не това — успя да каже тя. — Всичко друго, само не това.

— Говоря сериозно.

От устните й се отрони въздишка.

— Страх ме е, Ноа.

Нейното тихо, искрено признание, накара сърцето му да се свие от болка.

— От Рос ли?

— Не. Той не е вече тук. Вече не би могъл да нарани или изплаши никого. — Тя вдигна очи към него. — Той ме спаси, нали знаеш?

— Не, не знам — отвърна той. — Защо не ми разкажеш?

— Страшно се ядосах заради онези касети.

— Ани, аз…

— Спокойно, Ноа. Сега аз разказвам. Отдавна вече ти простих, задето не ми каза. Сигурно изобщо не е лесно да кажеш на някого, че баща му е заподозрян в извършването на серия ужасни палежи? Освен това, когато изхвърчах от кабинета ти в Тейлър Хаус, което си беше голяма глупост, всичко някак си започна да се подрежда в главата ми. Реших, че вероятно си имал основателна причина да вземеш касетите, а единствената причина, за която се сетих изобщо не ми хареса. Предположих, че вероятно си разпознал гласа от касетата, която беше унищожена в онзи пожар и си се сетил, че Рос е записан на всички ленти от ваканциите. Така че реших да потърся Рос. Което изобщо не беше умна постъпка.

Ноа понечи да възрази, но тя не му обърна внимание.

— Намерих го. Опитваше се да се самоубие. На тавана. Предполагам, че не е можел да понася манията си повече. Може би се е досещал, че ти си го разкрил. Не знам. Когато ме видя… направо откачи. Огънят вече бе станал доста голям и той осъзнаваше, че аз не бих могла да се измъкна. Така че ме притисна към себе си и се опита да ме предпази, доколкото може. Но паднахме по долното стълбище. Спомням си само, че нещо твърдо се заби в главата ми. Когато се събудих, него го нямаше, а аз лежах сама в задния двор. Това си е било негово решение.

— Господи! — Ноа бе ужасно благодарен, че в края на краищата Рос бе поставил дъщеря си над любовта си към огъня. — Значи не се страхуваш от него.

— Не.

Ноа изчака мълчаливо и когато Ани не продума, той я докосна леко с ръка.

— Разкажи ми останалото.

— Страхувам се, че никога няма да се оправя. Мразя това — тя посочи превръзките.

Той взе ръката й в своята и докосна пръстите й с устни. С вълнение забеляза как прекрасните й сиви очи потъмняват при допира.

— Ани, ще се оправиш. Обещавам ти! — Отново нежно целуна пръстите й. — Най-лошото е вече зад гърба ни.

— Но… Чувствам се толкова слаба и… — Гласът й замря и тя рязко издърпа ръката си от неговата, като затвори очи.

— И имаш нужда от подкрепа — довърши той тихо, като отново взе ръката й. Надяваше се, че тя няма да се отдръпне от него точно сега. Сърцето му се сви от болка.

Ноа дръпна ръката й и я накара да се обърне към него. Изчака така, докато накрая тя отвори очи. — Нормално е понякога да имаш нужда от подкрепа, Ани. Не можеш да си винаги силна.

— Това, казано от теб — Кралят на нуждаещите се — май не ме топли много. Благодаря, все пак.

Изведнъж всичкото състрадание в душата му бе заменено от гняв.

— По дяволите! Стига вече! Помогнал съм на няколко души и какво от това? Какво, никога ли не си помагала на някого? — Погледът му я пронизваше.

— Не и като теб.

— Хубаво. — Той се изправи. — Отдай се изцяло на самосъжалението! Удави се в глупавата си гордост! — Протегна ръце към нея, за да я вдигне от земята, с намерение да я занесе обратно в къщата, но тя се дръпна назад. Той изруга, изправи се и се отдалечи на няколко крачки. — Но запомни едно — само самотните и себични хора вършат такива неща, които не позволяват на никого да се доближи до тях, дори на хората… които ги обичат…

— Какво? — попита тя дрезгаво, като едва не подскочи. Очите й се бяха разширили от изненада. — Какво каза току-що?

По дяволите. Как можа да му се изплъзне от езика. И то точно сега, когато тя бе в такова ужасно настроение. Страхотно попадение, Тейлър!

— Нищо. Нищо не съм казвал.

— О, не. Направи го. — Наблюдаваше го с леко присвити очи, и погледът й го накара да потръпне. — Ела веднага тук.

— Не.

— Моля те, Ноа. — Когато той не помръдна от мястото си, Ани въздъхна. — Изобщо не се опитвах да ти се подигравам заради това, че помагаш на хората. Грешно си ме разбрал. Аз ти се възхищавам за това, Ноа. Мисля, че си най-състрадателният и чувствителен мъж, когото някога съм срещала. Възхищавам ти се за това, как си понесъл своето невероятно тежко детство и то ти е послужило за пример. Така ти можеш да разбираш и да помагаш на хора в подобна ситуация. Всички деца тук имат шанс да заживеят нормален живот благодарение на теб и това ме кара да се чувствам… нищожна. Искам да бъда част от това. Обичам тези деца, Ноа, и искам да им помагам.

Тя сложи ръка върху гърдите си.

— И въпреки че раните ме болят ужасно, не за такава болка ти говорех преди. Говорех ти за болката в сърцето ми, болката, предизвикана от това, че те обичам така силно, че… — Гласът й се пречупи. Ноа пристъпи напред и коленичи до нея. — Не издържам вече — прошепна тя. Развълнуваните й очи се бяха впили в неговите. — Знам, че ме обичаш, Ноа. Но толкова силно искам и ти да го осъзнаеш.

Много внимателно той я взе на ръце и я настани в скута си. Усещаше тялото си преизпълнено с безкрайна любов към тази жена — жената, която го обичаше, независимо от това какъв бе той и какво бе направил.

— Но аз го осъзнавам, Ани — произнесе той. Гласът му потреперваше от вълнение. — Осъзнах го преди известно време. Когато си помислих, че съм те изгубил… животът ми изведнъж изгуби смисъла си. Знам, че мислиш, че аз искам хората да имат нужда от мен и това вероятно е вярно. Но това бе преди да срещна теб. Истината сега е, че аз имам нужда от теб. Имам нужда от твоята сила, от твоята жизнерадост. Имам нужда да си до мен. Нуждая се от теб повече от всеки друг на света.

Очите й бяха пълни с толкова много обич, радост и нежност. И за пръв път от седмици насам болката в сърцето му изчезна и тежките предчувствия се изгубиха някъде далеч.

— Моят живот все още не би имал смисъл, ако ти не останеш с мен. Трябва да ми обещаеш, че ще останеш, защото иначе децата ще ме линчуват. Те те обичат толкова много и също искат да останеш.

— Да остана?

— Да. — Целуна влажните й очи, целуна нежната кожа на лицето й, мека и солена от морския въздух. И накрая устните му се сляха с нейните. След минута, Ноа отново вдигна глава. — Остани — повтори той. — И се омъжи за мен.

Прекрасните й устни се изкривиха в изненадана усмивка.

— Да се омъжа за теб?

— Започваш да звучиш като папагал — подразни я той, въпреки че сърцето му биеше лудо в очакване на нейния отговор. Притисна я по-силно към себе си. — Какво ще кажеш?

— До сега не си ми казвал, че ме обичаш — каза тя, останала без дъх.

— Не съм ли? Какъв пропуск. Сега ще наваксаме пропуснатото. — Устните му отново докоснаха нейните. Когато и двамата бяха замаяни от страстната целувка, Ноа се взря в очите й. — Обичам те, Ани, и ще те обичам завинаги!

— Защо трябваше да чакаш толкова дълго?

Погледът му се зарея в безкрая на океана.

— Имах някакви странни схващания, че не бих могъл да изпитвам нещо подобно към теб, защото сме израснали заедно. Притесняваше ме Джес и това, какво би казал той за отношенията ни. Но преди всичко — бях изплашен.

— Джес би се зарадвал — отвърна тя тихо. — Страшно съм щастлива, че вече не те е страх.

Той я целуна нежно и по този начин чувството в сърцето му укрепна още повече.

— Толкова те обичам, Ани.

— Добре тогава… — Тя се усмихна закачливо. — Остава един проблем.

— Работата ти.

— Не-е. — Ани сви рамене. — За Сю няма никакво значение къде ще живея.

— Тогава, какво?

Тя го гледаше толкова сериозно, че Ноа бе готов да й обещае Земята, Звездите, Луната и Вселената, ако ги пожелаеше.

— Обещай ми, че ти ще переш.

Смехът му отекна над поляната.

— Децата вече отдавна са ти простили за това, че смени цвета на спортните им екипи. Пък и розовото е хубав цвят. Но, все пак, обещавам. По дяволите! Ако трябва и ще готвя! — Целуна я отново. — Е, какъв е отговорът. Обичаш ли ме достатъчно, за да се омъжиш за мен?

— О, да — промълви тя. — Обичам те с цялото си сърце. И повече от всичко на света искам да стана Ани Тейлър.

— Страхотно — отвърна, и отново докосна устните й с устни.

— Освен — произнесе тя — може би това… — И зашепна точни обяснения за това, което искаше от него и за това, което тя щеше да направи в отговор.

Тялото му реагира яростно на нейното предложение и той измърмори съгласието си, докато я целуваше отново. Любовта му към нея изпълваше душата му. И за пръв път откакто се помнеше, почувства, че животът му е придобил някакъв величествен, вълнуващ смисъл. От гърлото му се отрони радостен стон.

— Какво има? — прошепна тя. Вече беше свикнала с резките промени в настроението му. — Вече май съжаляваш, че ми даде името си и част от живота си?

Ноа се усмихна и я притисна към себе си.

— Ти си моят живот. Ти си всичко, от което някога съм имал нужда.