Джил Шелдън
Лятото на огъня (15)

Глава четиринадесета

На около пет километра от мястото те чуха тревогата по радиостанцията и шефът на полицията включи сигналната лампа и сирената. На около километър от къщата Ноа бе сигурен, че вече е твърде късно. В далечината се виждаше гъстият дим, открояващ се ярко на светлото небе. И когато пристигнаха на улицата, сърцето му като че ли спря да бие. Две пожарни коли ги бяха изпреварили и с всички сили се опитваха да се справят с най-високите пламъци. Но всъщност цялата къща бе погълната от огъня.

И с абсолютна сигурност Ноа можеше да се закълне, че Рос и Ани са вътре.

По средата на алеята към къщата го спряха двама пожарникаря.

— Не можеш да влезеш — извика единият. — Връщай се!

— Вътре има двама души — отвърна той, като се опита да заобиколи двамата мъже, но те бяха силни и бяха свикнали да държат изплашените, обезумели хора далеч от опасността. — Пуснете ме!

— Няма начин, човече — отвърна пожарникарят, като го избута назад. — Двама от нашите са на покрива и когато успеят да поуспокоят пламъците — влизаме.

Оставиха го сам и се втурнаха да пресекат пътя на огъня, който заплашваше да прескочи и в съседните къщи. Ноа сложи ръка на сърцето си, сякаш се опитваше да облекчи тъпата болка и забързания му ритъм. Знаеше, че не би могъл. Нищо не би могло. Ани бе там вътре — знаеше го. И ако нещо се случеше, той никога не би могъл да си прости.

Тя бе вътре, може би умираше и все още не знаеше нищо за чувствата му към нея. И ако Ани умреше сега, никога нямаше да узнае, защото той бе твърде глупав и себичен, за да не й каже. Не можеше всичко да свърши така, просто не можеше. Нямаше да бъде честно. Замига отчаяно. Опитваше се да види нещо през ярките пламъци и гъстия дим, но просто не можеше. Болката като отвратителна зараза се разля по цялото му тяло. Ани нямаше представа, че той я обичаше, че самото й съществуване придаваше смисъл на живота му, и че без нея той щеше да умре.

Вниманието му бе привлечено от пронизителен вик някъде отгоре и той напрегна очи, за да преодолее с поглед димната пелена. Видя пожарникарите на покрива, но пламъците бяха толкова огромни и горещи, че изобщо не можеше да си представи как биха могли двамата мъже да останат невредими.

Въпреки че нощта бе хладна, Ноа бе заобиколен от гъст дим, който правеше дишането почти невъзможно и от непоносима горещина, която затрудняваше всяко движение. Крачка по крачка, той се приближаваше все повече към къщата, без сам да осъзнава какво прави. Очите му отчаяно търсеха някакъв знак, че пожарникарите са открили Ани.

Внезапно покривът се срути и двамата мъже бяха погълнати от ярките пламъци. В същия миг от улицата се разнесе всеобщ вик на ужас. Сърцето му се сви от мъка и болка. Без да мисли, той се затича към горящата сграда. Но внезапно една непреодолима стена от адска горещина го спря рязко. Той сложи ръце пред очите си, за да се предпази от огнения дъжд от искри и въглени и се свлече на колене с див вик. Не можеше да гледа повече как огънят поглъща и руши къщата.

Знаеше много добре, че никой не би могъл да се спаси в този пламнал ад.

 

 

Ани простена, но остана неподвижна. Беше тъмно, но постепенно очите й свикнаха с мрака. Намираше се в градината зад къщата и знаеше, че ако се опита, би могла да си спомни как се бе озовала тук. Не искаше. Лежеше по гръб и усещаше влажната, мека трева под себе си. Бавно и мъчително тя се обърна и се изправи на крака, като с усилие на волята се застави да погледне към къщата.

По-точно към това, което някога бе нейната къща. Сега тя представляваше плътна стена от пламъци.

Внезапно всички шумове наоколо нахлуха в съзнанието й — пукотът на горящото дърво, резки, далечни викове на хора, някаква сирена. Смътно си спомни, че допреди малко бе в огъня, но тази мисъл доведе със себе си вълна от паника и страх и Ани лесно я отхвърли.

Не искаше да си спомня как се бе измъкнала.

Нощта бе много тъмна. Гъстият дим бе покрил като с пелена небето, скривайки луната и звездите. Може би за това никой не забеляза самотната, приведена сянка, която бе застанала близо до задната врата на горящата сграда.

Някъде дълбоко в себе си Ани усещаше, че трябва да разбере какво става. Като се движеше на безопасно разстояние от пламъците, заобиколи къщата. Мислите й бяха объркани и накъсани.

Спря внезапно и запремига от изненада. Наоколо цареше пълен хаос. Три полицейски коли, две пожарни и две линейки бяха спрени безразборно на улицата. По алеята — пред къщата течеше вода, а в двора безумно се кръстосваха маркучи. Съседите се бяха струпали наоколо и ужасени наблюдаваха кошмара, който всъщност вече веднъж бяха преживели. Полицаи, пожарникари и санитари тичаха напред-назад, забързани всеки по своите задачи. Чуваха се откъслечни нареждания, от радиостанциите по колите постоянно течаха кратки сводки.

Търсеха нея. Ани погледна назад към ослепителните пламъци и трепна. Дори на такова разстояние се усещаше невероятната горещина. В съзнанието й бавно започнаха да се подреждат събитията от деня. Обърна се настрани и стисна очи, докато мислите й отново се разпиляха и беше в състояние да продължи напред.

Цялата трепереща, Ани направи несигурна крачка напред, но внезапно спря. Само на няколко метра пред нея се разкри потресаваща гледка.

Ноа бе паднал на колене с наведена глава. Тялото му потръпваше конвулсивно. Видът на човека, когото обичаше повече от всичко на света, я потресе. Позата, в която беше застанал, бе красноречива — беше си помислил, че тя е загинала в пожара. Пред очите й причерня. Болката, която бе успяла да сдържи до този момент, отново започна да я завладява, но младата жена напрегна волята си, за да остане в съзнание поне още малко.

Падна на колене пред него, докосна с пръсти неговите влажни и зачервени бузи и с треперещи ръце повдигна клюмналата му глава. Очите му бяха подпухнали и пълни със сълзи.

— Ноа — опита се да каже тя, но от гърлото й се изтръгна само вопъл.