Джил Шелдън
Лятото на огъня (13)

Глава дванадесета

— Хей, тук не работите ли? — подвикна им Ед и развали магията на момента. Врявата, която сякаш бе изчезнала, изведнъж натрапчиво се вряза в съзнанието й.

Двамата се заловиха отново за работа. Ноа чувстваше присъствието й по-болезнено от всякога. С всяка изминала минута тясното пространство, в което двамата едва се разминаваха, сякаш се смаляваше. Телата им често се допираха едно до друго, докато той се мотаеше напред-назад със стреличките в ръце. Постепенно напрежението в малката будка стана почти непоносимо, но при все това лицето й оставаше непроменено — спокойно и безизразно.

Тя застана непредпазливо до таблото с балоните, точно когато едно от децата хвърли стреличка и Ноа я сграбчи за китката, като я дръпна настрани, за да я предпази. Без да иска, той се усмихна. Усещаше бясно галопиращия й пулс под пръстите си, който някак изобщо не се връзваше със спокойната, дори малко хладна маска на лицето й.

Тя хвърли бърз поглед към неговата разбираща усмивка и като измърмори нещо под носа си рязко издърпа ръката си от неговата.

— Само ми се пречкаш — смотолеви тя, като бързо се стрелна покрай него към отсрещния ъгъл на будката.

Не я спря, но и не успя да сдържи самодоволната си усмивка.

Наведе се да събере няколко паднали стрелички, когато внезапно чу нейния радостен вик. Вдигна глава точно в момента, когато тя се провря под плота и притисна някого в прегръдките си.

— О, Джери! — извика тя, и разтърси момчето за раменете. — Ти се върна!

Джери потръпна, очевидно смутен от това, че всички се скупчиха около него и започнаха да му говорят, но не се помръдна, нито направи опит да се откъсне от обятията на Ани.

Ноа се изправи и бързо прескочи плота, като внимателно издърпа момчето от ръцете й.

— Е, време беше — извика той, като притисна момчето към себе си. По лицето му се появи широка усмивка — беше радостен, че хлапето му позволи тази бърза прегръдка. — Защо чак сега?

Джери сведе поглед към земята.

— Доигра ми се — измърмори той. — Пък и огладнях. Хладилникът е празен.

Ноа се разсмя.

— Значи през всичкото това време просто е трябвало да ти спра храната и да организирам карнавала?

Джери погледна нервно първо него, а после Ани.

— Не си ли ми ядосан?

— Не, не е — отвърна бързо Ани. — Никой не ти е ядосан. Просто страшно се радваме, че се върна.

— Видя ли? — каза Мартин, който се измъкна някъде от тълпата наоколо и удари Джери по рамото. — Казах ти, че няма да се ядоса. Трябваше да се прибереш още миналата седмица! Изпусна пуйката на Ед…

— Ей, почакайте малко. Май нещо не сте разбрали, аз съм истински ядосан — прекъсна го Ноа, без да обръща внимание на острия поглед на Ани. — Но въпреки това съм страхотно щастлив, че си добре. Това, че се върна, е истинско облекчение за всички.

Лицето на Джери замръзна при първите думи и с всяка изминала секунда ставаше все по-напрегнато. Тенисистът въздъхна. Като се правеше, че не забелязва предупреждението в очите на Ани, той дръпна момчето настрана, за да могат да говорят насаме.

— Сега ще ме изхвърлиш, нали? — Джери се опита да изглежда безразлично, дори предизвикателно, но това никак не му се удаде — оставаше си все същото изплашено малко момче.

Състраданието изпълни сърцето на Ноа, когато си спомни, че преди не толкова много години, самият той бе също толкова враждебен и недоверчив към хората, които му предлагаха обич, колкото бе Джери сега.

— И преди ти казах — няма да те изхвърля, нито ще те нараня. Но в замяна на това искам да уважаваш мен и правилата тук, а това означава, че не можеш да изчезваш просто така, защото например чувствата ти са наранени. По-добре сподели с мен, вместо да бягаш.

— Не съм виновен за пожара — произнесе бързо Джери, и прехапа устни. — Кълна се!

— Знам. Никой не те е обвинявал.

Очите на момчето се плъзнаха жадно към изпълнените с игри и забавления сергии наоколо и Ноа омекна.

— Върви да играеш! — каза той, и като измъкна ръка от джоба си подаде на Джери цяла шепа дребни монети. — Ще поговорим по-късно.

За пръв път усмивката на момчето бе изпълнена с повече топлота и искреност, отколкото умора и за Ноа това бе по-важно от всякакви благодарности.

 

 

Той наблюдаваше, скрит в сенките на парка.

Нещо се сви в стомаха му, докато гледаше импровизирания карнавал. Нещо, което може би бе завист. Щастливите викове на безгрижните деца караха гърлото му да пресъхва и това бе почти болезнено непоносимо.

В неговото собствено детство не бе имало никаква радост, никакви любезни и усмихващи се хора и със сигурност никакви карнавали. Нищо, освен укор, злоба и неприязън, насочени винаги към него.

Желанието да бъде с огъня бе винаги силно, но в моменти като този бе почти непреодолимо. Пламъците — ярки, горещи и болезнено истински — само те биха могли да повдигнат духа му сега.

Огънят никога не укоряваше, нито пък се държеше високомерно и абсолютно никога не критикуваше и не обвиняваше. Огънят бе всичко, което той притежаваше.

„Скоро — помисли си той. — Скоро ще дойде времето за следващия пожар!“ Вече бе чакал дълго, много по-дълго, отколкото му се искаше. Но усещаше, че вече са по следите му и трябваше да бъде изключително внимателен.

Предстоящият пожар трябваше да бъде огромен и много забележителен — нещо като награда за търпението му. Изсмя се тихо. Не можеше да чака повече. Вече предчувстваше тръпката и възбудата.

С треперещи пръсти измъкна запалка от джоба си и я щракна бързо. Беше истинско удоволствие да се взира в трептящото пламъче.

„А-а-ах, огън! — помисли си той. — Най-красивото и съвършено нещо, което някога е съществувало.“

И единственото, което му бе останало.

 

 

Едва към полунощ Ани успя да се прибере в жилището си. Изморена до смърт, тя смъкна набързо дрехите си и се пъхна под горещия душ. Искаше й се да може да измие от себе си натрапчивото чувство на тъга и съжаление. Тази вечер бе станала част от един свят, който не би искала да напусне никога. Отпусната под струята гореща вода, тя притвори очи. Снимките, които бе направила по време на карнавала, бяха едни от най-добрите в кариерата й — усещаше го, преди още да ги бе видяла. Децата бяха на седмото небе, а Розмари не се бе чувствала по-добре от месеци насам. Дори Ноа бе по-безгрижен и спокоен от всякога.

Ноа.

Образът му веднага изплува пред очите й и накара сърцето й да се свие от болка. Искаше да бъде с него. Толкова пъти бе готова да му прошепне тези думи, да му каже, че няма значение, че той не я обича, но нещо все я спираше. Знаеше, че това бе гордостта й.

Насапуниса тялото си, като се опитваше да не обръща внимание на тръпката, която я полазваше при всяко докосване, на пулсиращата, нежна и гореща точка между бедрата й, която с нетърпение очакваше своето конвулсивно освобождение, на факта, че трепереше от отчаяното желание, което изпитваше към мъжа, когото никога не би могла да има истински.

И въпреки това бе сигурна, тревожно сигурна, че ако в този миг той се появеше всред парата в малката баня, тя би го умолявала да я допусне до себе си.

Със слаб вик на безсилие тя се протегна към крана на топлата вода и го спря, но тъй като не можа да издържи ледения душ повече от няколко секунди, раздразнена спря водата и облегна глава на стената на душ-кабината.

Господи, искаше да бъде с Ноа!

Дръпна завеската и уви кърпата около себе си. Треперейки леко, застана пред мивката и като обърна с ръка изпотеното огледало, се загледа в отражението си.

Какво й липсваше. Защо не можеше да го накара да я желае така отчаяно, както тя него?

Лекото почукване на вратата я накара да замръзне на мястото си. Но когато звукът се повтори, придружен от познатия глас, който тихо произнесе нейното име, кръвта й, допреди замръзнала от изненада, сега закипя. Не бе в състояние да каже каквото и да било.

Дръжката бавно се завъртя и Ноа изпълни рамката на вратата. Изражението на лицето му бе предпазливо маскирано.

Тя не се обърна. Очите им се срещнаха в огледалото и Ани откри, че все пак е в състояние да говори.

— Как влезе? — Учуди се колко нормално прозвуча гласът й. Пръстите й здраво стискаха кърпата, увита около треперещото й тяло.

Ноа се облегна нехайно настрани, с ръка опряна върху касата на вратата. Тъмните му, напрегнати очи плениха нейните и тя не бе в състояние да помръдне. Позата му изразяваше сила, необуздана мощ и като че ли някаква частица от отчаянието, което самата тя чувстваше.

— Вратата не беше заключена — каза той. Гласът му бе нисък, почти груб. — А трябваше да бъде.

— О! — възкликна тя, като освободи въздишката, която сдържаше, откакто той се бе появил. Ани сви рамене безразлично. — Е, вече е доста късно.

— Да. — Ноа се отлепи от вратата, и все така приковал очите й в огледалото, застана точно зад гърба й. Всяка фибра от тялото й чувстваше присъствието му, всяка клетка жадуваше за близостта му. Ани усещаше грапавината на джинсите му зад себе си и въпреки това Ноа не се докосваше до нея.

— Ти направи карнавала за децата, Ани. Исках да ти благодаря.

— Не съм го направила заради теб. Това ли дойде да ми кажеш?

Очите му се откъснаха от нейните в огледалото и се плъзнаха по шията й, след това по голото рамо и се спряха върху пръстите, които здраво стискаха ръба на кърпата върху гърдите й.

— Не — отвърна той с дрезгав глас. Пръстите му отместиха мократа й коса настрани и устните му докоснаха врата й. Той я обгърна с ръце и постави длан там, където Ани предпазливо притискаше кърпата до себе си. Силните му пръсти бавно повалиха нейните и нежно докоснаха твърдите й гърди.

Тя притвори очи. Всяка фибра от тялото й реагираше на допира с него.

— Махай се, Ноа.

Устните му нетърпеливо се разхождаха надолу-нагоре по шията й. Кичур коса бе паднал пред лицето му — застинало в напрегната маска. Очите му блестяха трескаво.

— Не ме отпращай, Ани. Моля те. Аз… имам нужда от това. Имам нужда от теб.

Пръстите му се спряха върху нейните и той положи ръката й върху мивката пред нея. След като отстрани тази бариера, Ноа поотпусна кърпата. Очите му бяха приковали нейните в огледалото, пръстите му все още стискаха ръбовете на хавлията.

— Моля те, Ани.

— Не! — Чувстваше възбудата му, през джинсите и през кърпата и това бе най-еротичното усещане, което някога бе изпитвала. С едно подсъзнателно движение, което не можеше да възпре, тя се притисна силно към набъбналата му мъжественост и това го накара да изстене.

— Ани… — Устните му се прилепиха към голото й рамо, и го покриха с нежни целувки.

Ани отпусна глава обезсилена, а пръстите й отчаяно стиснаха ръба на мивката. Коленете й заплашваха да престанат да й се подчиняват.

„По дяволите“ — изруга тя наум. Не можеше да му устои, както винаги.

— Ноа, моля те — прошепна. Изобщо не бе сигурна дали го моли да остане или да си върви.

— Не мога да си тръгна — промълви с измъчен глас в ухото й. — Искам да бъда с теб. — Отпусна кърпата, и тя се свлече на пода. Ани наблюдаваше като хипнотизирана как ръцете му се плъзнаха върху възбудените й гърди. Чувстваше нежното докосване на пръстите му и същевременно виждаше тяхната омагьосваща игра върху кожата си и това бе едно от най-прекрасните неща, които бе преживявала някога.

Устните му продължаваха да я измъчват със сладостни целувки по раменете и шията, а ръцете му се спуснаха надолу, към корема, след това се спряха върху бедрата й. Тя изскимтя и се отпусна назад върху гърдите му. Усещаше тялото си изтъкано от напрегнати нервни окончания. Чуваше тътена на бушуващата кръв в ушите си. Почувства нарасналата му възбуда и простена от удоволствие. Последната капчица съпротива, която все още се бе задържала някъде дълбоко в разумната част на съзнанието й, се изпари, когато всичките й мисли изчезнаха и на тяхно място нахлу чистата наслада от близостта на Ноа. Знаеше, че не иска да го отпрати. През всичкото това време го бе жадувала, а и любовта й към него бе по-силна от всякога.

Бавно и несигурно тя протегна ръце назад и сграбчи Ноа, като го притисна силно към себе си.

— О, господи! — промърмори той. — Ани… кажи, че всичко е наред. Кажи, че и ти ме желаеш така отчаяно, както аз теб.

Вместо отговор, тя раздвижи бедра, физиономията му в огледалото изразяваше пълно блаженство. Той се изправи и измъкна тениската си през главата и Ани долови свежия му аромат. В този миг забеляза, че дългата му коса бе влажна и блестяща, като че съвсем скоро я бе измил. Беше го направил за нея.

Ани простена, когато пръстите му леко одраскаха набъбналите зърна на гърдите й.

— Кажи — повтори той тихо. Тъмните му, блестящи очи бяха приковали нейните в огледалото.

Тя остана безмълвна. Но в следващия миг едва сдържа вика си, когато силните му, умели пръсти спряха своята сладостна игра.

— Моля те! — прошепна тя, и се подпря обезсилена на мивката, като се молеше краката й да издържат дотолкова, че да не се свлече на пода.

Ръцете му се плъзнаха надолу, по гладкия корем и се спряха върху горещата точка между бедрата й. По тялото й премина тръпка и тя прехапа устни, за да възпре стона, който се надигна в гърлото й. И когато пръстите му се раздвижиха леко, Ани стисна отчаяно ръба на мивката, като с последни сили се опитваше да задържи очите си отворени, дори когато нещата наоколо изгубиха очертания. Образът му в огледалото започна да става все по-неясен. И въпреки това тя усещаше как огненият му, настойчив поглед я пронизва, докато силните му пръсти продължаваха своя мъчително сладостен ритъм и я приближаваха до прекрасния триумф.

— Кажи, че ме желаеш, Ани — промълви той. Гласът му бе дрезгав, но нежен. — Кажи, че искаш да остана.

Когато тя не отговори нищо, пръстите му спряха омагьосващото си движение и това я накара да изстене.

— Кажи! — Това бе молба, но и заповед, а в същото време, Ани усети трепета в думите му.

В съзнанието й нахлу една-единствена рационална мисъл — разбра, че Ноа бе толкова възбуден, колкото бе и самата тя и това й даде сили.

— Остани — прошепна тя, задъхана. — Моля те, остани. Просто не спирай…

В огледалото погледът му се смекчи, а пръстите му започнаха отново своето сладостно мъчение и след няколко мига Ани се гърчеше безпомощно. Повече не можеше да сдържа експлозията от удоволствие, която се надигаше в нея.

— Ани… — прошепна Ноа нежно, но тя не чу следващите му страстни думи, защото в този миг бе разтърсена от зашеметяващ оргазъм. Задъхана и все още трепереща, тя се отпусна обезсилена назад.

— Ани… ти си… — Развълнуваните му очи изричаха това, което думите не доизказваха, но и много, много повече.

Тя понечи да се обърне, но Ноа я задържа и като съблече припряно остатъка от дрехите си, се притисна към нея. Ани почувства твърдостта му зад себе си. Той простена от удоволствие, а тя притвори очи, защото тялото й отново реагира на ласките му. И когато той проникна дълбоко в нейната влажна и мека топлина, двамата въздъхнаха.

Той постави умелите си ръце върху хълбоците й и остана за миг неподвижен.

— Мечтал съм си за този миг всяка нощ, но никога не съм си представял, че ще е толкова прекрасно — прошепна с благоговение.

Бавно започна плавни движения, изпълвайки я както никой не го бе правил досега. Тя посрещна мощните му тласъци със своите собствени, като с всички сили стискаше ръба на мивката. Той подпря глава на рамото си и тя се наведе леко назад и притисна бузата си към неговата. Ноа изстена отново и когато потърси устните му, той я целуна страстно, чувствено, а ритъмът му ставаше все по-бърз и по-бърз.

Пръстите му се плъзнаха надолу, между бедрата й и само след миг тя не можеше да сдържа стоновете си, разтърсена от поредния опустошаващ оргазъм, който окончателно отне способността й да мисли трезво. И тогава, докато тя още потръпваше, Ноа се отпусна върху нея, като я обгърна с две ръце и тя усети неговата гореща, пулсираща вълна. Изпълнена с наслада, опиянена от върховното удоволствие, Ани бе получило единственото нещо, което Ноа би могъл да й даде — себе си.

 

 

— Това не променя нещата — каза Ани, въпреки че се приплъзна по-близо до него. Бяха в леглото на следващата сутрин и небето навън току-що бе започнало да изсветлява.

Той си играеше с косата й, но когато чу думите й, остави кадифения кичур да се изплъзне измежду пръстите му и въздъхна.

— Все още смятам да си тръгна, след като си свърша работата.

Той не отвърна нищо. Само я придърпа към себе си, като се опитваше да потисне внезапно обзелата го паника.

— Чу ли какво ти казах?

— Как бих могъл да не чуя, когато викаш така?

— Не викам — каза тя, но въпреки това сниши глас. — Просто искам да поговорим за това. Нищо повече.

— Нямам какво да ти кажа. — Съвсем по детски, той скри лицето си върху рамото й. Паниката се бе превърнала в ужас, който смразяваше сърцето му. Беше сигурен, че ако тя си замине, той не би могъл да живее повече.

Искаше му се да може да узнае тайната, която ще му помогне да отдаде на Ани цялата си любов и да я направи щастлива. Никога през целия си живот не бе съумял да го постигне. Каквито и усилия да полагаше, единственото, което постигаше бе омразата и гнева на истинската си майка. Розмари се бе грижила за него, беше му помагала в трудните моменти, но той никога не успя да я накара да го заобича. Не успя да направи годеницата си достатъчно щастлива, за да я убеди да остане с него.

Как изобщо можеше да си помисли, че би могъл да задържи жената, която сега лежеше, притисната до него и която бе най-ценното нещо в живота му.

— Аз все още те обичам, Ноа — прошепна тя, и го придърпа още по-плътно към себе си. — Това никога няма да се промени.

Думите, които трябваше да всеят ужас в сърцето му, вместо това му подействаха като целебен балсам. И докато нежните й, търсещи ръце бродеха по тялото му, в съзнанието му нахлуха хиляди объркани мисли.

Любиха си в бледата светлина на настъпващия ден — прекрасно, величествено, страстно и чувствено преживяване, което изпълни очите му с влага и накара сърцето му да се свие от необяснима болка.

Но не беше необходимо да търси обяснения. Ани му се усмихна — тъжно и разбиращо и нежно потри челото си о неговото. От очите й закапаха сълзи, които се смесиха с неговите.

 

 

Малко по-късно, когато Ани отиде в голямата къща, за да закуси, с изненада откри, че Ноа бе напуснал града. Преди по-малко от час се бе измъкнал от леглото й, а сега просто бе… изчезнал.

— Заминал? — повтори тя отговора, който й даде Розмари. В стомаха й, там, където до преди миг бе чувствала само вълчи глад, сега усещаше една твърда топка от болка и нарастващ гняв. — Заминал? И къде?

Старата жена изглеждаше притеснена. Обърна се настрана и с подчертано старание се зае да си налее чаша кафе. Потърси захарта, след това се засуети с млякото. Бавно започна да бърка кафето в чашата си и упорито избягваше погледа на Ани.

— Не съм сигурна, скъпа. Той просто замина. Каза, че ще отсъства поне няколко дни. Говори с Ед и с останалите хора от персонала, за да е сигурен, че всичко ще е наред, докато го няма. Предположих, че ти е казал.

— Не ми е казвал. — Ани се намръщи, и погледна към чинията си, натрупана с всевъзможни вкуснотии. Преди малко имаше чувството, че умира от глад — след такава нощ, изпълнена със страстен, зашеметяващ секс. — Друг път изчезвал ли е така?

Розмари отпи глътка кафе и след това отново го разбърка.

— Нямам никаква представа какво става с него напоследък — произнесе тя с горчивина в гласа. — Та аз дори не знам какво става със самата мен.

Усетила настойчивия поглед на Ани, тя въздъхна и продължи:

— Но, на въпроса ти: не, не му се случва често просто да реши и да хване пътя.

Всичко звучеше страшно объркано.

В кухнята нахълта Ед заедно с две момчета, за да вземат допълнително чинии и Розмари тактично изчака, докато двете останаха отново сами. От трапезарията долитаха детски гласове и смях, шум от тропане по съдовете. Сутрините винаги бяха един от най-веселите моменти в Тейлър Хаус, особено през почивните дни. Предстояха цели два дни на игри и забавления — без училище и всекидневни задължения.

— Ноа не изглеждаше никак добре, когато тръгна — довери й Розмари внимателно. По лицето и бе изписана майчинска загриженост. — Не пожела да ми каже нищо. А ти?

— Няма много за разказване.

— Хмммм… — Очите на старата жена се присвиха замислено. — Не ти вярвам, разбира се, но все пак той ще се прибере. — Тя погали нежно Ани по ръката — един твърде необичаен за нея израз на благоразположеност. — Бъди търпелива. Той ще се оправи.

Но точно в този момент Ани изобщо не се притесняваше за него. Имаше неприятното предчувствие, че някой от двамата щеше да запази болезнените спомени от това лято завинаги, и че това в никакъв случай нямаше да бъде Ноа Тейлър. Тя въздъхна и поднесе към устата си парченце бекон с пържени яйца. Трябваше да положи усилия и да хапне нещо. Ударите на сърцето й продължиха да отекват тежко и глухо в ушите й, дори, след което си повтори няколко пъти горчивата истина: Ноа не и бе давал никога никакви обещания и винаги бе държал да бъде напълно честен и прям с нея.

Ани с тъга осъзна, че той просто не й дължеше никакви обяснения за внезапното си изчезване. Каквато и да бе причината за заминаването му, тя изобщо не й влизаше в работата и щеше да е добре да запомни този факт.

А що се отнася до последната нощ, то тя трябваше да обвинява само и единствено себе си за всичко, което се бе случило. Но въпреки това не съжаляваше за нищо — в края на краищата не можеше да си представи, че би могла да изпитва угризения за най-страстната и зашеметяваща нощ в живота си.

 

 

Следващите три дни Ани не беше на себе си. Не спеше, ядеше малко и за пръв път, откакто се помнеше, фотоапаратът й изневери. Никакви снимки не можеха да я удовлетворят, никоя гледка не можеше да я вдъхнови, а и светлината като че ли никога не бе подходяща. Всичко, което напишеше, звучеше някак фалшиво, така че скоро тя просто се отказа от безнадеждните си опити да работи. Розмари отново се разболяла откакто Ед се бе върнал на работа, Ани нямаше какво да прави.

Без занимания, без Ноа и без капчица сън от три нощи насам, тя бе просто в окаяно състояние. Една сутрин Джери я откри седнала на скалите, загледана отчаяно някъде далеч в морето.

Той седна до нея и в продължение на няколко безкрайни минути никой не продумваше. Чайките летяха високо в небето, перата им проблясваха на лъчите на утринното слънце. Лекият бриз предизвикваше елегантни вълнички по повърхността на спокойното море. Двамата наблюдаваха как птиците се реят без усилие на вятъра и си играят с въздушните течения.

— Той не искаше да те нарани — промълви момчето най-накрая. — Просто нямаше друг избор, разбираш ли?

Беше й трудно да повярва, че Джери бе толкова малък. Очите, които се взираха внимателно в нея, сякаш не бяха на тринадесетгодишно момче, а на възрастен човек.

— Знам. Той не би наранил никого нарочно, но това изобщо не прави нещата по-лесни.

— Не. Исках да кажа, че той просто трябваше да замине. Но съвсем скоро ще се върне.

Изражението на лицето му бе сериозно и… настоятелно. Можеше да има само една причина за това…

— Ти знаеш? — попита тя, като се задъхваше. — Знаеш къде е той, нали?

Джери се размърда неспокойно.

— Не. Не точно. Но знам, че той замина не защото искаше да бъде далеч от теб.

Очите му я умоляваха да не му задава повече въпроси, но тя просто не можеше да спре.

— Какво знаеш, Джери?

— Не мога — прошепна той. — Моля те, не ме питай. Аз му обещах и… не искам да си помисли, че съм го предал.

Ани грабна ръката, която нервно се свиваше и отпускаше в пясъка и Джери моментално омекна.

— Всичко е наред. Знам колко много значи Ноа за теб. Не бих могла да те моля да престъпиш дадената дума.

— Просто исках да знаеш, това е всичко. Струва ми се, че той ще се натъжи много, ако те види в това състояние.

Ани нямаше никаква представа колко много емоции бяха изписани по лицето й. Със сигурност не бе искала да разкрива болката си и сега, когато разбра, че не бе съумяла да го постигне, искрено съжали за това. Тези онеправдани деца си имаха достатъчно мъка и притеснения и без да им се налага да поделят лоялността си между малкото хора, на които имаха доверие.

— Как си станал толкова умен, а си все още дете?

Той взе въпроса й на сериозно.

— Не знам. Но не съм дете. Вече не.

— Прав си — отвърна тя тихо, като го изучаваше внимателно. — Не си.

Имаше толкова разумност в него, която изобщо не отговаряше на годините му. Въпреки че не бе едър, Джери имаше невероятен авторитет сред останалите. Много малко имаха смелостта да се закачат с него, дори и онези, които бяха с няколко години по-големи от него.

— Исках просто да знаеш, че Ноа… не те е зарязал или нещо подобно.

— Е — отвърна тя, и се опита да се усмихне непринудено, за да прикрие внезапната болка в сърцето си. — Това е истинско облекчение.

В отговор Джери също се усмихна, макар и неуверено. Изглеждаше така, сякаш от плещите му бе паднал огромен товар и Ани просто не можеше да му каже истината. Ноа може би наистина не бе искал да я нарани, но основният факт си оставаше непроменен: очевидно не го бе достатъчно грижа за нея, за да й каже къде отива.

— Значи всичко е наред, нали така? — попита момчето, за всеки случай.

— Да, добре съм — излъга тя. Всъщност вече едва ли някога щеше да бъде добре. — Просто се замислих за работата си.

— Мартин много се притеснява.

— Съжалявам. Ще поговоря с него, става ли? — Тя се усмихна отново, и този път вероятно доста по-успешно, защото Джери вече изглеждаше истински облекчен.

— Става. Той е все още дете, знаеш.

Тя кимна сериозно.

— Знам.

Загрижеността на Джери за Мартин бе трогателна и накара сърцето й отново да се свие от болка. Чувстваше се ужасно, защото знаеше, че им бе причинила тревоги, особено откакто Мартин не можеше да спи добре. Последните две сутрини Ед го бе открил заспал на пода в стаята му.

Знаеше много добре как се чувства малкото момче.

 

 

На третия ден откакто Ноа бе изчезнал, Ани чистеше първия етаж на Тейлър Хаус. Розмари си беше в леглото и въпреки че младата жена бе опитала да стои с нея, тя грубо бе отказала компанията, като постоянно крещеше, че не иска някаква си непозната да седи и да я гледа. Като се опита да не го приема лично, Ани отчаяно бе търсила нещо друго, с което да се захване, за да убие времето.

Ед я бе изритал от кухнята, като бе казал, че ще пече сладки и не иска Ани да му урочаса работата.

„Смешно“ — помисли си тя, но това изобщо не й помогна.

Би могла да иде на плажа, където повечето от децата се наслаждаваха на прекрасния, слънчев следобед, но не беше сигурна, че ще успее да изглежда достатъчно жизнерадостна.

И вместо всичко това тя се захвана с чистене. Което в никакъв случай не бе от любимите й неща, пък и с него не беше по-добра, отколкото с готвенето или прането, но така или иначе, трябваше да прави нещо или щеше да умре от твърде много мислене.

Чувстваше се самотна и през цялото време трябваше да се бори с изчезването на Ноа. През всичките тези дни се бе опитвала да разбере какво го бе накарало да избяга. Може би тя? И ако беше така, това не означаваше ли, че всичката болка и гняв са били напразно, защото той изпитваше нещо към нея, при това нещо наистина силно. А може би се бе изплашил? По устните й заигра нещо като усмивка. Ноа — изплашен? Това бе гледка, която май изобщо не можеше да си представи. Той бе безстрашен.

Трябваше да бъде внимателна към него, когато все пак се върнеше, колкото и да й се искаше да му извие врата.

Ами ако неговото изчезване изобщо нямаше нищо общо с нея? То може би просто бе свързано с работата му във фирмата и Ноа не бе сметнал за необходимо да я занимава с това.

„Добре — каза тя на нервния си стомах. — Това е лошият сценарий.“ — И все пак нямаше никаква сериозна причина да се паникьосва, преди да узнае всичко със сигурност.

Плъзна прахосмукачката покрай вратата на неговия офис.

„Тайната квартира“ — помисли си тя. По навик хвърли поглед през рамо, но естествено наоколо нямаше никой. Бавно протегна ръка, натисна дръжката и за нейна голяма изненада вратата се открехна леко. Ани бутна прахосмукачката пред себе си и влезе, като сви примирително рамене — така и така бе отворено, не можеше да спре на прага. Като уж старателно чистеше около камарите хартия и книги по пода, Ани непринудено надвеси глава над бюрото, за да разгледа нещата върху него.

Без да иска закачи с лакът една камара и няколко листа се разлетя наоколо.

— О, гледай ти! — измърмори тя, и се наведе да ги събере. — Каква бъркотия е тук!

Като използваха удобния случай, очите й жадно поглъщаха всичко, което се виждаше по листите. Но никъде нито следа. Нищо, което можеше да я насочи къде бе отишъл Ноа, нито пък каква бе причината на изчезването му.

Бутна прахосмукачката под бюрото и тя се блъсна в нещо. Беше някаква кутия. Ани се наведе и я дръпна, като се опитваше да не обръща внимание на свиването на стомаха си, предизвикано от спомена, как двамата се бяха любили точно тук.

Докато се опитваше да мръдне кутията настрана, капакът й леко бе открехна и Ани ахна от учудване. Тази кутия бе нейна, при това от собствената й къща. Всъщност познаваше я много добре — лично бе напъхала всичко в нея.

За какво са му били нейните неща.

Тя разкара прахосмукачката пред себе си и клекна, за да погледне надписа върху кутията. С нейния собствен доста неясен почерк бе надраскано: „Дневна — видеозаписи от ваканциите“.

Ани седна върху петите си с ръце на хълбоците си. Защо по дяволите Ноа бе взел тази кутия тук? След като бутна капака настрани, започна да преглежда касетите. Трябваше й някаква следа. Какво ли бе търсил Ноа?

Нямаше нищо друго, освен записи, които някога бяха правили на местата, където бяха ходили на почивка: Мамонт Маунтин — 1980, Ванкувър, Канада — 1981, Сан Франциско — 1982. Усмихна се замечтано — обожаваше този град. Нова Англия — 1983, Вашингтон — 1984. Усмивката й внезапно помръкна — това бе тяхната последна семейна почивка, защото на следващата година се случи нещастието с майка й и Джес.

— Намери ли нещо интересно — прозвуча един изморен глас зад нея, и тя замалко не припадна от уплаха.