Джил Шелдън
Лятото на огъня (1)

Пролог

— Да-а-а! — простена от удоволствие притаената в храстите фигура. С едно бързо движение мъжът повдигна камерата и я включи на запис. — Точно така!

Червени десетметрови пламъци се врязаха в нощта, оставяйки огнени следи по черното небе. Отекна експлозия, която разтърси земята. Силната топлина заливаше мъжа, но той оставаше на мястото си. Очите му сълзяха, но той като че не забелязваше. Пушекът затрудняваше дишането му и болезнено изпъваше кожата на лицето му. Това сякаш нямаше значение. Нищо, абсолютно нищо, не можеше да се сравни с неподправената възбуда, която огънят разпалваше в него.

Пламъците обхванаха цялата сграда. След още няколко секунди от нея нямаше да остане нищо за спасяване. Грамадни отломки от покрива се сгромолясваха, разпилявайки снопове искри. Мъжът стенеше от удоволствие, задъхвайки се от еуфорията, завладяваща постепенно цялото му тяло.

Стъклото на някакъв прозорец се разби с трясък и се посипа по чакъления паркинг пред къщата. Той се изкикоти зловещо — беше толкова приятно. Обожаваше прекрасното предчувствие за удоволствие, което постепенно се надигаше в него, докато подготвяше пожара, и след това невероятната кулминация — да гледа как пламъците поглъщат всичко. Имаше само още едно нещо, което би могло да подсили това прекрасно чувство — пожарникарите с техния отчаян танц в опитите си да спасят нещо от горящата сграда. Един невероятен спектакъл, който щяха да изиграят. Но те все още не бяха се появили на сцената.

Изведнъж някъде далеч в нощта прозвучаха сирени. Той въздъхна доволно и свали камерата. С малко повече късмет, остатъкът от покрива нямаше да падне преди пожарникарите да са влезли вътре.

Със зловещ смях мъжът свали качулката и бръкна в джоба си за цигара и запалка. За момент цялото му внимание бе насочено към чистата красота на малкото пламъче, което обгаряше края на цигарата.

Пожарникарите наскачаха от камионите и се затичаха към горящата къща. Чуваха се заповеди, давани на висок глас. В следващия миг поредната експлозия разтърси и без това крехката сграда. Мъжът, скрит в сянката, дишаше насечено. Тялото му бе напрегнато. Той вдигна камерата отново. Предстоеше най-хубавата част — кулминацията, така да се каже. Гневни, пращящи пламъци се извисиха в небето, носейки заплаха за всеки, който се осмелеше да се бори с този ад.

Нямаше нищо по-прекрасно от това усещане.