Джанет Дейли
Заради Майк (8)

Осма глава

— Майк!

Бе толкова стресната от неочакваната молба на сина си да я включат в плановете си, че името му бе единственият израз на протест, който й хрумна. Руменина изби по страните й от страх да не би Уейд да си помисли, че е намекнала пред Майк за поканата. Тя хвърли бегъл поглед към Уейд и видя, че се мръщи учудено.

Момчето отново настоя, не обръщайки внимание на възмущението й.

— Тя е в отпуск и няма какво да прави, особено след като аз съм с теб — продължи той, без да дава шанс на Уейд да проговори. — А и знам, че мама обича лодки, защото съм виждал снимки на тази, която сте имали навремето.

— Майк — прекъсна го остро Маги, — баща ти иска да прекарате деня сами. Двамата с теб ще си бъдем заедно по-късно.

— Да, но… — той търсеше думите — никога не сме правили нещо заедно, като едно семейство. Или поне съм бил твърде малък, за да си спомням. И…

— Ние не сме семейство — възнегодува Маги.

— Напротив, семейство сме — поправи я Уейд с тих, но твърд глас. — Ти си майката, аз съм бащата, а Майк е синът. Един развод не променя нещата.

— Не, но… — Тя се паникьоса.

— Може ли да дойде, татко? — развълнувано я прекъсна Майк, а в очите му гореше плаха надежда.

— Разбира се, че може — съгласи се Уейд и погледна към Маги.

— Ще дойдеш ли на лодката с нас?

Беше напълно объркана. Той едва ли го мислеше наистина, но нито в гласа, нито в изражението му имаше някакво нежелание.

— Ох, ами аз… — започна тя.

— Моля те, мамо! — вметна Майк, за да предотврати отказа й.

— Моля те, Маги!

Уейд снижи гласа си като Майк. Изражението му бе сериозно, нямаше и следа от насмешка.

Можеше да устои на молбата на Майк, но да отхвърли тази на Уейд бе невъзможно. Главата й кимна утвърдително, преди да успее да намери думите.

— Много добре, ще дойда с вас. — Но беше притеснена. Погледът й се плъзна по светлосините дънки и семплата плетена блуза, която носеше. — Трябва да…

Уейд видя накъде поемат мислите й и я прекъсна:

— Нищо им няма на дрехите. Чифт обувки и яке са единствената добавка, от която се нуждаеш. А пък и двамата с Майк не искаме да пилеем времето си, докато ти се обличаш безкрайно.

Този път в очите му се прокрадна насмешка.

— Е, не ми отнема чак толкова време — отрече Маги, като вирна гордо брадичка.

— Отнема ти цяла вечност — преувеличи Майк.

— Не е вярно! — Възмущение блесна в очите й.

— Поканата бе отправена с уговорката да дойдеш „така, както си“ — каза Уейд. — Майк, иди и донеси обувките и якето й.

— Дадено, тате. — И веднага превърна съгласието си в действие.

Здравият й разум се съгласи, че няма нищо лошо в облеклото й. Дънките и блузата бяха хубави и чисти. И все пак суетата в нея настоя, че в гардероба й има също толкова удобни дрехи, но много по-модни. Но в компанията на Уейд и Марк правото на избор й бе отнето.

Уейд сложи и последната дреха в панера и го остави настрани. Маги го наблюдаваше — с такава лекота вдигна тежкия кош.

Мисълта за дрехите бе изтласкана от съзнанието й, празнината бе запълнена със спомена за силното му мускулесто тяло и лъхащата от него мъжественост. Осъзнаваше колко опасно щеше да е, ако прекара следобеда или дори час с него.

— Не мисля, че идеята е добра — измърмори тя.

— Какво? — Уейд наклони въпросително глава, леко повдигна вежди и слаба усмивка заигра върху устните му. — Идеята да минеш веднъж без преобличане ли не е добра? — пошегува се той.

— Не, идването ми с вас. — И в самозащита Маги побърза да замаскира истината в отговора си: — Идеята е Майк да се настрои за предстоящата ти женитба. Моето присъствие ще го отвлича от темата.

— Не съм съгласен. — Погледна я строго. — Откакто Майк е пораснал, той е или само с теб, или само с мен, но никога в компанията на двамата. Лишен от възможността да е единствен обект на внимание. Днес ще разбере какво е когато трима души са заедно. За целите на експеримента ти ще заемеш мястото на Белинда.

— Това е много умно — промърмори тя.

Причината да настоява за нейното идване стана очевидна. Той не се стремеше към компанията й, нито пък към последната им разходка като семейство.

Не, Уейд предпазваше обичната си Белинда от евентуална бурна реакция на сина си. Някаква вътрешна радост, която Маги едва се бе осмелила да почувства, увехна при това откритие.

— Кое е умно? — попита Майк, който се бе върнал с обувките и жълтото й яке.

За части от секундата Маги не знаеше какво да отговори.

— Много умно, че баща ти ме кани, така че да не му се налага да готви.

— Да, много хитро, тате! — с усмивка се съгласи Майк.

— И аз така си помислих.

Като събу кожените чехли, Маги сложи обувките си и ги завърза. Тънкото кожено яке се провеси през рамото й. После Майк ги поведе навън.

Ако на Маги й трябваше още нещо, което да й напомня, че замества Белинда, това бе сребристият мерцедес. Зачуди се дали и яхтата също не принадлежи на бъдещата му съпруга.

Като никога, тя не намери достатъчно сили да попита. Макар че имаше достатъчно място на предната седалка и за тримата, предпочете да стои отзад сама. Това спестяваше необходимостта от безсмислени разговори.

— Какво мислиш за колата, Майк? Нищо не каза за нея вчера.

Уейд зави по оживената улица, луксозната кола се вля в движението.

— Хубава е. — Майк очевидно не бе впечатлен от лукса наоколо. — Но повече харесвах онази кола с четирите грамадни гуми, която караше в Аляска. С нея може да се ходи навсякъде.

Уейд се засмя и си призна:

— Има моменти, в които не можеш да мръднеш без онзи автомобил.

Лично Маги смяташе, че на Уейд му подхожда много повече типа кола, която Майк описа. Не че изглеждаше зле зад волана на този разкошен автомобил. Но луксозната и елегантна кола сякаш предпазваше собственика от истините в живота, а пък Уейд бе човек, който открито посрещаше реалността, приемаше ударите на съдбата и караше напред, в посока, избрана от него.

Но такова възхищение от характера му не бе разумно нещо.

Маги насочи вниманието си към града, който се разстилаше пред тях. Както Вечния град, Рим, така и Сиатъл беше построен на седем хълма. Малко след началото на века Дени Хил бил изравнен, за да може градът да се разширява. Водата преобладаваше в града не само защото Сиатъл бе пристанищен град, но и заради двете езера на територията му, както и заради корабния канал; самият град граничеше с езерото Уошингтън на изток и с Пагет Саунд — на запад.

Предвид всичко това не беше чудно, че тук имаше повече плавателни съдове на глава от населението от където и да било другаде в страната.

И според Маги сякаш всички бяха наблъскани в пристанището, където Уейд спря. Той безпогрешно ги поведе покрай лодките с най-различни форми, размери и видове. Най-накрая спря пред една лъскава мощна яхта, по-голяма и по-съвременна от тази, която имаха, когато бяха женени.

Като се качи на борда, Маги имаше чувството, че се връща назад във времето. Кожата й настръхна от безразличния допир на ръката му, когато й помогна да се качи на палубата.

— Къде отиваме? Където и да е? — На Майк му се искаше да знае посоката и в същото време не го бе грижа.

— Ще решим, когато стигнем в открито море. Какво ще кажеш? — Уейд отпусна въжетата. — А може и да не си поставяме конкретна цел.

— Мисля, че е твърде далече да пътешестваме до океана.

— Не е чак толкова далече, но има достатъчно неща за гледане и без да стигаме дотам.

Моторите забръмчаха оживено и Уейд започна да маневрира с яхтата, за да я изкара от претовареното пристанище. Майк стоеше точно до него и наблюдаваше всяко негово движение. Нещо се сви в гърлото й, като видя колко поразителна е приликата между бащата и сина. Майк бе копие на младия Уейд.

Бризът бе студен. Маги започна да облича якето си, но после каза:

— Ще сляза долу и ще се захвана с обяда.

— Отлична идея! — съгласи се Уейд и прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса. — Много добре сме се запасили с храна, така че направи каквото искаш. — Когато Маги се насочи към отворения люк, той извика след нея: — Маги, в хладилника има скариди за стръв. Не бих искал да ни ги поднесеш за обяд.

Тя чу закачливия му смях и отвърна:

— Сигурен ли си, че не искаш коктейл от скариди? — С това му напомни за времето от първата година на съвместния им живот, когато тя, без да знае, бе използвала стръвта точно за тази цел.

Гърленият му смях последва нейния.

Майк не разбра тази твърде интимна шега, той бе по-заинтригуван от стръвта:

— Ще ловим ли риба?

— Помислих си, че можем да опитаме. Разправят, че риболовът е приятно занимание.

— Хей, мамо, защо не почакаш с обяда, докато не хванем нещо?

— Не, благодаря. Мога да умра от глад дотогава — извика тя.

— Изглежда, не ни смята за надеждни рибари, нали? — чу да казва Уейд.

— Това е защото никога не е ловила риба с нас — отвърна Майк.

— Не си ли й казвал за рибата, която сме хващали заедно?

— О, разбира се!

Маги излезе от кухнята и застана в подножието на стълбите.

— Майк ми е разказвал всички онези рибарски истории с теб в Аляска. Донасяли сте по пет-шест риби и всяка тежала по седем-осем килограма — подразни ги тя.

— Истина е, мамо, честна дума! — настоя Майк.

— Следващия път ще трябва да си вземем фотоапарат, нали? — каза Уейд.

— И тогава ще трябва да ми повярва, а?

— Точно така.

Маги се върна да приготвя обяда, като слушаше шегите между баща и син. Това я караше да чувства топлота и сигурност, сякаш наистина бяха едно семейство. Искаше й се винаги да е така… или поне да е било. Но не беше и никога не би могло да бъде.

Обядът бе скромен: топла супа и студени сандвичи с месо, поднесени на палубата. Уейд бе пуснал котва в един скрит залив до остров Уидбей.

Красива и дива, крайбрежната ивица подканящо се простираше пред тях.

— Братче, тая супа наистина ти стопля стомаха! — заяви Майк.

— Вкусно, нали? — Маги отпи от горещата течност в купата си.

Бризът си остана хладен, тънък слой облаци закри топлите слънчеви лъчи. Тя се вгледа в матовосивото небе и се обърна към Уейд, който инстинктивно прочете мислите й:

— Проверих за времето преди няколко минути. Задава се въздушен фронт. Ще се заоблачи, температурите ще се понижат малко, но се очаква малко дъжд — докладва той.

— Това е съвсем нормално за този район, нали? — усмихна се тя.

Олимпийските планини на запад предпазваха островите на Пагет Саунд, както и Сиатъл, от въздушните течения, идващи от Тихия океан.

Планините поемаха по-голямата част от дъжда, който облаците донасяха, така че валежите във вътрешността бяха нормални. Малко силни бури изобщо достигаха до това защитено място.