Джанет Дейли
Заради Майк (3)

Трета глава

Същата вечер Маги седеше с престорено спокойствие на стола във всекидневната.

Къщата отново бе безупречно чиста. Нито една мръсна чиния не можеше да се намери в мивката, нито прашинка пепел — в пепелниците. Самата тя беше гримирана и на главата й нямаше кичур, който да не е на мястото си. Беше облечена в елегантен светлокафяв вълнен костюм, купен специално за случая. С изключение на здраво стиснатите ръце в скута си, изглеждаше спокойна и напълно овладяна.

Една кола спря отпред и тя несъзнателно затаи дъх. Чу как се тръшва врата, но само една. Когато кухненската врата се отвори, колата потегли. Маги бавно си пое дъх.

— Здравей, Майк! — Поздравът й бе преднамерено весел. Надигна се да го посрещне и многозначително погледна зад него. — Баща ти не е ли с теб?

— Не. След като му се развика така сутринта, да не мислиш, че ще дойде? — Въпреки че избягваше да я погледне в очите, в тона му нямаше злоба, а само болка от разочарованието.

— Не, предполагам, че не — призна си Маги. — Следобед направих торта — шоколадова, с шоколадова глазура. Искаш ли едно парче?

— Не, благодаря! — Майк разсеяно прекоси стаята и се тръшна на един от столовете. — Не съм гладен!

— Добре ли изкарахте, ти и ба… Уейд? Къде бяхте?

Жадуваше да го попита дали Уейд е коментирал сутрешната сцена, макар да бе почти сигурна, че не го е направил. Винаги беше по-сдържаният от двамата.

— Да, добре си изкарахме. — Майк вдигна рамене, показвайки нежеланието си да разказва подробности. — Ходихме до пристанището и стигнахме с ферибота до един от островите.

— Баща… Уейд каза ли колко време ще остане в Сиатъл?

— Не.

Обикновено Майк бе по-разговорлив, отколкото тази вечер, и Маги знаеше причината за неохотните му обяснения. Тя пое дълбоко въздух и започна:

— Съжалявам за тази сутрин, Майк. Наистина съжалявам.

— Как можа да го направиш? — Изглеждаше и объркан, и наранен. — Татко ти каза „здрасти“, а ти се развика. Защо? Толкова ли го мразиш?

— Не, не го мразя — отрече Маги и мислено оправда отвратителното си държание с факта, че бе страшно вбесена на Уейд. — Не знам как да ти го обясня, Майк. Може би трябва да си момиче, за да разбереш. — Тя опита да се усмихне закачливо, но това не го размекна. — Минаха пет години, откакто за последно се видяхме с… Уейд.

— Знам! И в мига, в който го зърна, започна да викаш!

— Защото бях с ролки в косата, без червило, навсякъде по масата имаше мръсни чинии, а и бях облякла онзи стар, ужасен халат. Не исках да ме вижда така. Исках да съм красива, с хубава прическа и всичко в къщата да е наред. Притесних се и всъщност точно защото се притесних, се ядосах и избухнах. Всичко това, разбира се, не извинява държанието ми, но се надявам поне да си ме разбрал.

Той се замисли за миг върху обяснението й, после закима несигурно с глава:

— Да, предполагам, че съм те разбрал.

— Уейд просто има талант да ме улавя в най-неподходящия момент. Трябваше да се сетя за това и да се подготвя. — Но станалото — станало, Маги не възнамеряваше да прави трагедия от него.

— Добре де, следващия път, като видиш татко…

— Да, тогава ще се сетя. И сигурно ще му се извиня. — Щеше да го направи заради Майк.

— Татко не е дошъл направо вкъщи, за да те свари неподготвена — защити Майк баща си.

— Разбирам го… чак сега. Нямал е търпение да те види, затова е дошъл по-рано, вместо да се обади по телефона. Липсваш му толкова, колкото и той на теб. — Маги не се съмняваше в думите си. — И това ми напомня да те питам какви са плановете ви за утре?

— Татко е зает през целия ден. Каза, че имал да свърши някои неща.

— А-а! — Маги се намръщи. — Мислех, че ще прекараш деня с него.

— Не, няма. Защо?

— Следобед се обади Аарон и ме помоли да поработя утре.

— Но нали си в отпуск! — възропта Майк.

— Знам, но Пати си е навехнала глезена и не може да отиде. И тъй като ставаше въпрос за понеделник, казах на Аарон, че мога. Помислих си, че ще си с Уейд. — Тя се замисли за малко. — Ще се обадя на майката на Дени. — Шели Биксбай живееше в съседство и от време на време наглеждаше Майк, докато Маги работеше в офиса.

— Ами мачът?

Маги се насочи към телефона, но веднага спря.

— Какъв мач?

— Бейзболният мач утре следобед! Започва в пет и тренерът иска да сме там не по-късно от четири и половина. Като знам, че не се прибираш преди пет, сигурно ще закъснея и ще си остана на пейката през цялото време. Изобщо няма да вляза в игра!

— Не мисли веднага най-лошото. Тъй като все пак съм в отпуск, ще кажа на Аарон, че ще си тръгна в четири. — Тя вдигна телефонната слушалка. — Колко жалко, че Дени не е в детската лига. Шели можеше да ви закара и двамата.

— Няма да забравиш да му кажеш, нали, мамо? Няма да закъснееш да се прибереш? — недоверчиво повтори Майк.

Пръстите й за миг замряха над номератора.

— Не, няма да забравя и няма да закъснея.

Но тя почти закъсня. Задържа се в офиса до четири и пет. Светофарите бяха развалени и имаше задръстване по главния път, откъдето трябваше да завие за вкъщи.

Пет минути преди часа, в който Майк трябваше да се намира на стадиона, спря пред къщата и натисна клаксона. Майк я чакаше на външните стълби и се устреми към колата още преди да е спряла. Носеше раирания си бейзболен екип, с шапката, чорапите и обувките. Изглеждаше страхотно, но щеше да почервенее от срам, ако Маги му го кажеше. Хвърли й нетърпелив поглед, след като се метна на седалката до нея.

— Закъсня!

— Само няколко минути — защити се майка му.

Той затвори вратата и Маги даде на заден ход.

— Татко каза, че трябва да навия всички часовници с един час напред и едва тогава ще идваш навреме.

Като чу това спонтанно предложение, гневът се надигна в нея, но тя го сподави.

— Е, не се справям чак толкова зле.

За щастие движението по маршрута не бе оживено. Когато стигна до паркинга, все още пристигаха родители и деца.

Маги се усмихна самодоволно на Майк.

— Виждаш ли? Не си последният! — Спря колата до бордюра, за да може Майк да слезе.

Той се спря пред вратата.

— Няма ли да погледаш как играя?

— Ти каза, че мачът започва в пет. Ще отида да се преоблека и ще се върна. — Маги докосна кремавата си пола и блузата. — Тия дрехи не са точно това, което бих искала да нося, когато сядам върху мръсните пейки.

Майк се втурна към мястото, където се събираше отборът му.

Маги потегли и се усмихна горчиво. Синът й поне не я смъмри за закъснението. Имаше моменти, в които се чудеше кой е родителят и кой — детето!

Паркира зеления кабриолет в алеята, изскочи от колата и започна да рови в чантата си за ключовете. Отключи външната врата и я подпря с крак, докато вадеше писмата от кутията. Вече вътре, тя остави вратата да се затвори сама и се насочи към всекидневната. Прегледа пощата в движение, захвърли обувките си на една страна и смъкна чантата от рамото си върху един стол.

Беше се запътила към спалнята, когато звънецът иззвъня. Маги извърна глава и тръгна към вратата. Хвърли бърз поглед към часовника си и отвори. Застина на място.

Пред нея стоеше Уейд и сърцето й лудо заби в гърдите. Забравила беше колко внушителен изглежда отблизо. Не заради ръста си, макар че бе висок — челото й стигаше едва до брадичката му. Не и заради телосложението, тъй като широките рамене бяха съразмерни с тялото му. Имаше големи ръце, с дълги пръсти, с които лесно можеше да обгърне талията й. Не, усещането изцяло се дължеше на силното му излъчване.

Годините бяха оказали малко влияние върху загрубялото му от слънцето и снега лице. Не бяха променили острите му черти, нито бяха смекчили изражението му. Келтските тъмни очи стояха свити, макар че всеки миг клепките можеха да се разтворят и очите му да се изпълнят с живот. Обстановката в Аляска прилягаше на Уейд: природата там бе дива и неопитомена, караше човека да прави компромиси, за да се пригоди към нея, изискваше ум, проницателност и голяма доза самоувереност. Всъщност от тези качества се нуждаеше човек, за да оцелее и в така нареченото цивилизовано общество. И в двата свята Уейд се вписваше идеално.

Едва сега Маги забеляза, че Уейд е наклонил глава на една страна. Осъзна, че не беше проронила и думичка за „добре дошъл“. Все още държеше писмата в ръката си. Стоеше по чорапи, косата й бе разрошена от вятъра, гримът й се бе поизтрил. Уейд отново се беше появил в момент, когато тя далеч не се намираше в най-добрата си форма.

Опита се да скрие пристъпа на гняв, но част от него се прокрадна в гласа й и той прозвуча рязко:

— Майк го няма. Момчетата имат мач тази вечер.

— Няма ли да отидеш да го гледаш как играе? Децата обичат родителите им да са там и да ги насърчават.

Маги настръхна:

— Какво е това? Да не би да искаш да ми внушиш, че не съм добра майка за Майк? И че едва ли не го пренебрегвам?

— Просто зададох въпрос. — Уейд повдигна черните си вежди. — Какво да направя, че съзнанието ти го тълкува по друг начин!

— Моето съзнание?! — Маги остро си пое дъх при този намек за вина. — Ами твоето? Била съм навсякъде, където е трябвало да бъда до Майк. Ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Не съм казвал, че мога.

— Преди да започнеш да нападаш хората, първо виж себе си! — предупреди го тя.

— Никога не нападам. Зададох въпрос, на който ти все още не си отговорила.

— В интерес на истината, отивам да го гледам. Но реших първо да се преоблека. — Маги погледна часовника си, секундите летяха. — Мачът започва в пет… така че нямам време за други занимания. И вместо да си толкова взискателен към мен, защо не изпълниш собствените си задължения като баща на Майк и не отидеш да го гледаш? За него ще бъде новост, ако баща му поне веднъж се появи на игрището.

— Реших да отида на мача още щом Майк ми каза.

— Тогава какво правиш тук? О, да! Не знаеш къде ще се играе мачът, нали? — Сарказмът се прокрадна в гласа й. Тя пристъпи прага, за да му покаже посоката и ръката й леко закачи рамото му. — Вървиш надолу до следващия ъгъл и завиваш…

— Знам къде е игрището — прекъсна я Уейд.

— И тогава какъв беше смисълът да идваш тук? — Маги пристъпи назад, лекият допир помежду им й подейства като електричество. — Ако е само за да се увериш, че и аз ще ходя — изгуби времето си, а и моето.

— Исках да поговорим насаме, макар че не исках да е на стълбите.

Той съзнателно насочи вниманието й към факта, че не го беше поканила вътре.

Завладя я странно напрежение.

— Не ми хрумва нищо, за което да имаме да говорим двамата, било то насаме или не.

— Майк — обяви темата Уейд.

— Майк? — Маги замръзна. — Той се справя чудесно. Здрав е, жизнен, напълно нормален, като всяко момче на неговата възраст. — После проговориха най-лошите й страхове: — Освен ако… не си решил да претендираш за попечителство. Ще се боря за това, Уейд! Няма да ми отнемеш сина! И едва ли можеш да кажеш нещо, с което да ме разубедиш.

Устните му се изкривиха в нерадостна усмивка.

— Не бих и пробвал. Все едно да се опитам да отнема тигърчето от тигрицата. По-добре си прибери ноктите, Маги! Нямам никакво намерение да претендирам за попечителство.

Тя се чувстваше объркана и все още нащрек.

— Тогава защо…

— Искам да говоря с теб заради Майк. Мога ли да вляза?

Усмихна се бавно и усмивката му разтопи нейното упорство, независимо от решението й.

След секунда колебание Маги отвори вратата по-широко и се отдръпна, за да му направи път. После енергично се отправи към всекидневната, като спря за миг да вземе разхвърляните си обувки и чантата и да остави писмата върху малката масичка. Не погледна към Уейд, макар да усещаше с всичките си сетива, че я следва. Хвърли бърз поглед към часовника си — времето напредваше.

— Разговорът ще трябва да почака. — Маги не съжаляваше. Необходими й бяха няколко минути насаме, за да събере мислите си, преди да е започнала какъвто и да било разговор с Уейд. — Трябва да се преоблека. Няма да отнеме много време. Ако искаш да пийнеш нещо, докато ме чакаш, има бира, кока-кола и студен чай в хладилника, има и нес кафе в шкафа. Вземи си! — Каза всичко това през рамо, докато вървеше през всекидневната към спалнята.

Отказът на Уейд прозвуча вяло зад гърба й:

— Не, благодаря. Не искам нищо.

— Както желаеш. — Не възнамеряваше да му предлага напитки… още по-малко — да му ги сервира.

Тя се изгуби по коридора, благодарна, че поне всекидневната изглежда подредена, за разлика от спалнята й. Захвърли обувките и чантата на леглото, отиде до гардероба и зарови из закачалките за чифт панталони.

Думите на Уейд все още звучаха в съзнанието й. Искаше да говори с нея за нещо, което бе в интерес на Майк, като при това не ставаше въпрос за попечителство. Какво ли можеше да бъде? Училище? Може би някакво частно училище? Не и интернат — никога не би се съгласила с това. Но ако не ставаше въпрос за образованието му, за какво тогава?

Маги не можеше да се сети за нищо друго.