Джанет Дейли
Заради Майк (18)

Осемнадесета глава

Когато Маги вече не можеше да устои на възбуждащия допир на устните му, потърси главозамайващата тръпка на целувката.

Уейд се остави във властта й за няколко кратки мига, след което майсторски продължи, докато краката й се подкосиха. Тя се притисна към него. Сърцето й биеше лудо, докато Уейд я наклони назад, за да целуне нежно вдлъбнатината на шията й.

— Горката Белинда! — прошепна Маги. — Ще се почувства толкова зле, когато й кажеш.

— Вече й казах — каза той, докосвайки кожата й с устни.

— Така ли?

— Да, когато отидох да я изпратя до колата.

След като имаше вече безкрайната му любов, Маги бе достатъчно великодушна да изпита съчувствие.

— Тя много ли се натъжи?

— Белинда ли? — попита Уейд, сякаш това бе невъзможно. — Прие новината с обичайното си спокойствие.

— Не може да бъде! — Маги потули изумения си смях. — Да не би да е изрецитирала някоя баналност от рода, че ще е най-добре да решиш с коя да си, преди да се ожениш за нея!

— Взе ми думите от устата — призна той.

— Трябва да я показват в музея. Понякога не ми се вярва, че е истинска — въздъхна тя.

— Белинда има много да учи за живота и хората. Лесно е да си мислиш, че знаеш всички отговори, когато си млад.

— Да — съгласи се Маги. — И все пак страшно се радвам, че имаме втори шанс.

— Този път брачният ни живот ще бъде по-добър — обеща й Уейд.

— Главите ни може да са в облаците, но пък сме здраво стъпили на земята.

— Като говорим за брак, кога искаш да бъде сватбата? Следващата седмица скоро ли ти се вижда?

— И утре не е твърде скоро — заяви тя.

— И аз така мисля.

Ръцете му силно я прегърнаха, сякаш щяха да счупят ребрата й.

— Тате? — се чу гласът на Майк от всекидневната.

Външната врата се затвори и от кухнята се разнесе шум от тичащи нозе. Маги и Уейд си размениха по една усмивка, когато синът им влетя в стаята.

— Не знаех, че си тук, татко, докато не видях колата. — Тъмните му очи се ококориха, щом забеляза майка си в прегръдките му. Изглежда, се поколеба да направи какъвто и да било коментар.

— Не се сърдиш вече на мама, нали? — Това бе най-логичният извод, до който стигна.

— Не, вече не й се сърдя. — Уейд се усмихна на Маги, после наведе глава и целуна върха на носа й. — Между другото, Майк, реших да не се женя за Белинда.

— Така ли? — несигурно попита той.

— Да, така. Реших, че майка ти повече се нуждае от мъж, който да се грижи за нея и да я предпазва от неприятности. Кандидатствах за мястото, нали все пак имам някакъв опит. И тя прие.

— Това означава ли… — започна Майк. — Да не би ти и мама отново да се жените?

— Да — отвърна Маги.

— И ще е завинаги? — попита Майк.

Уейд отвърна:

— Завинаги… и лошото, и хубавото, и споровете, и кавгите, и любовта — всичко ще делим до края на дните си. — Той гледаше Маги, докато говореше, стопляйки цялото й същество с любовта, която блестеше в очите му. — Надявам се, че и ти, Майк, си толкова щастлив, колкото и ние.

— И питаш! — въодушевено извика синът им, вече напълно убеден в думите им. — Ауу! Надявам се… това означава ли, че ще живеем в Аляска?

— Да. Какво ще кажеш? — Уейд внимателно наблюдаваше реакцията на Майк.

— Какво ще кажа ли? Би могъл да ме научиш да карам ски! И сигурно ще можем да си купим шейна и кучета, а? И мама ще може да ходи за риба и да хваща от ония, големите, като миналия път! — Майк започна да крои планове.

— С нашия късмет рибата сигурно ще я издърпа във водата — засмя се Уейд.

— Ай! Ще трябва да кажа на Дени, че ще се местим в Аляска! — възкликна Майк и се изстреля от кухнята към съседите.

Когато вратата се тресна зад него, Уейд прокара пръст по брадичката на Маги и вдигна главата й, за да може тя да го погледне. В очите й блестяха сълзи.

— Какво има, мила?

— Майк беше толкова щастлив. — Тя се засмя на глупавите си сълзи.

— Знам. — Той нежно избърса блестящата влага от миглите й. — Никога не съм те питал дали искаш да живееш в Аляска.

— Знаеш, че няма значение къде ще живея, след като ти си до мен — каза му Маги.

— Внимавай! Започваш да звучиш банално — подразни я Уейд.

— Не ми пука — въздъхна тя и облегна глава на раменете му. Никога преди не бе усещала такова удовлетворение.

— Ще се обадим на агенцията за недвижими имоти в понеделник и ще продадем къщата. Ами мебелите? Искаш ли да ги оставим или да ги вземем с нас?

— Можем да вземем някои, а други да оставим — реши Маги и въздъхна.

— Това пък защо?

— Помислих си за цялото това приготвяне на багажа, което се задава. Трябва да предупредя в службата, да се обадя на обществените услуги — толкова много има да се прави!

— Ако искаш, да не се местим? — попита Уейд.

— Не, не! Искаше ми се да има някой вълшебник, който да свърши всичко това вместо мен. — Тя се засмя на леността си. Кога ще се местим?

— След медения ни месец.

— Ще имаме меден месец?

— Нали ни се полага като младоженци? — пошегува се той.

— Къде ще ходим? — Маги беше любопитна.

— Помислих си, че можем да вземем яхтата и да отидем до остров Сан Джуан, а може и чак до Ванкувър — каза й Уейд.

— Каква яхта? Да нямаш предвид яхтата на Белинда? — Маги се дръпна от прегръдката му, изумена от предложението. — Не искаш ли твърде много от нея?

— Това не е яхтата на Белинда. Да не си помисли, че е на семейството й? — с любопитство се осведоми той.

— Да, на кого другиго би могла да бъде? Искам да кажа… Нали беше взел колата й назаем, логично бе да си помисля, че си взел и яхтата й.

— Е, ама не съм. Тя е на един мой колега. Даде ми ключовете и ми каза да я ползвам, докато съм тук — обясни Уейд.

— Ах!

— Сега по-добре ли се чувстваш? — Той пак я придърпа нежно в прегръдките си.

— Много по-добре. Аз не съм разбрана като Белинда — предупреди го тя. — Мисълта да прекарам втория си меден месец на яхтата на семейство Хейл…

— … разгаря искрата в теб? — Уейд довърши изречението й.

— Нещо такова — призна си тя.

— Става, нали?

— Кое?

— Да напуснем Сиатъл и да отидем в Аляска. Така са постъпили златотърсачите, използвайки това място като подстъп към златните полета.

— Да, предполагам. С тая разлика, че ние няма да намерим злато.

— Не. Единственото злато, от което се интересувам, е златна халка, която да сложа на пръста ти. — Уейд хвана лявата й ръка и целуна безимения й пръст. И едва тогава забеляза, че на него нямаше пръстен. — Какво си направила с пръстените си?

— Не питай! — Маги поклати глава и се опита да издърпа ръката си от неговата. — По-добре ще е, ако не знаеш.

— Защо? Какво направи с тях? — Думите й съвсем разбудиха любопитството му.

Маги знаеше, че няма да остави нещата така, докато не получи отговор.

— Хвърлих ги в реката.