Джанет Дейли
Заради Майк (14)

Четиринадесета глава

Маги сгъна влажната кърпа и я просна да поизсъхне, с изключение на остатъците от печеното и картофите в хладилника, в цялата къща нямаше нищо, по което да си проличи, че е имало гости тази вечер. Всички чинии бяха измити и подредени. Килимът в столовата бе почистен от гъстата смес. Ленената покривка бе заровена в коша за пране, заедно със салфетките.

Следи от наличието на гости липсваха и върху самата Маги. Лицето й бе старателно почистено от грима. Дългата черна пола и сребристата блуза отново висяха в гардероба. Ониксовите обици стояха в кутията с бижутата, а черните й официални обувки кротуваха при останалите в шкафа.

С новия си тъмнозелен халат и боса, тя отиде до кафеварката и си наля чаша току-що сварено кафе.

Звънецът иззвъня и на нея не й бе потребен ясновидец, за да й каже кой стои пред вратата. През цялото време знаеше, че Уейд ще се върне веднага щом прибере Белинда жива и здрава у дома.

Тя влезе в трапезарията през всекидневната. Както и предполагаше, Майк отвори вратата.

— Мамо, татко е тук!

Уейд не бе сменил дрехите си. Но възелът на вратовръзката му беше разхлабен, а горното копче на ризата — разкопчано. Тази малка промяна сякаш изместваше маската на цивилизованост и откриваше тъмната страна на характера му.

Тъй като и без това бе виновна, Маги не сведе глава пред него.

— Здравей, Уейд. — Гласът й звучеше учудващо твърд.

— Очаквах те. Има прясно кафе. Искаш ли чаша?

— Не. — Уейд погледна Майк, който стоеше сякаш в очакване на нещо. — Върви в стаята си, Майк. Искам да говоря с майка ти насаме.

— Добре — не протестира Майк. — И не бъди много твърд с нея, тате. Мама се чувства доста зле от цялата случка.

— Всъщност най-добре ще е да се обадиш на съседите и да разбереш дали не можеш да прекараш нощта там — каза Уейд.

Майк колебливо погледна към Маги. С безмълвно кимване с глава тя даде разрешението си. Напрегнатата тишина през следващите няколко минути, в които Майк се обади по телефона и получи покана да прекара нощта у приятеля си, бе същинско изтезание за нервите й.

Маги пиеше кафето си и изобщо не усещаше вкуса му. И двамата с Уейд изглеждаха твърде напрегнати, за да седят. Докато тръгне Майк, те се разхождаха из всекидневната като противници, които се дебнат един друг.

Маги пое инициативата:

— Няма извинение за това, което направих тази вечер.

— Започна тя.

— Радвам се, че го осъзнаваш. — Фактът, че тя пое вината върху себе си, не усмири гнева на Уейд.

— Не го направих нарочно, кълна се! — продължи Маги.

— Но съм сигурен, по дяволите, че не беше и случайност! — изръмжа той.

— Не беше случайност, но не беше и нарочно. — Тя остави чашата си и скърши пръсти. — Дори не знаех какво правя до мига, в който вече бе станало прекалено късно.

— Защо, Маги? Защо? — Уейд прокара пръсти през косата си. — Защо го направи?

— Как мога да знам? — пламна Маги, ядосана от безпомощността си да обясни. — Просто се случи!

— Нищо не се случва просто ей така! Не и с теб! Ти предизвикваш нещата. Ти хвърляш искрите и палиш огън. И преди да се усетиш, той вече е погълнал всичко и ти си в пламъците.

— Ако наистина гледаше на нещата така, никога не би я довел тук! — отсече тя със същата злоба.

— Типично за теб! — гневно заяви Уейд, като си пое дъх. — Обвиняваш ме, защото не можеш да излезеш на глава със собствения си гняв.

— Не те обвинявам, виня само себе си. Беше непростимо, знам това! Но просто не издържах вече.

— Не издържаше на какво? Не ми казвай, че целият тоя разговор за годините наистина ти е лазил по нервите! Как би могло това да те притеснява?

— О, да, спомням си всичко, което каза за жените над тридесетте. Че все още били желани — хапливо каза Маги. — Това си беше просто разговор. Я се погледни — жениш се за двайсетгодишна жена.

— Двайсет и една.

— Двайсет и една — повтори тя. — Да не забравяме тази една година. — Езикът й бе станал саркастичен. — И в това е цялата разлика, нали?

— За бога, Маги, всичко, което съм казал, го мисля наистина. — Хвана я за раменете и я разтърси. — Нима всичките ми действия, откакто съм се върнал в Сиатъл, не можаха да те убедят, че все още те намирам за желана жена?

— За теб не съм нищо друго, освен навик — отвърна му тя със същите думи, с които я бе ужилил преди. — Като някой, който се опитва да откаже цигарите, но непрекъснато му се иска да запали.

— Да — категорично се съгласи той, — въпреки че знае колко би му навредило. Проблемът е, че когато отново запали цигарата, всичко, което си припомня, е приятното усещане. Ето как се чувствам от мига, в който направих грешката да те целуна отново. През цялото време си мисля колко е приятно усещането.

— О, да! — подигра се тя. — Ето защо си сгоден за Белинда.

— Объркващо е, нали? — Устата му се изви в цинична усмивка. — Ако искаш да знаеш какво е истинско объркване, трябва да се поставиш на моето място. Белинда е момиче за милиони, и все пак…

— Не ми пука дали е момиче за милиони! Повръща ми се вече и се уморих от нея! — Маги почти се бе разплакала, докато се бореше да се измъкне от ръцете на Уейд.

— Не искам да чувам за добродетелите й… нито пък за децата, които ще имате!

— Ревнуваш?

Един кратък миг Маги се колеба, преди да се откаже от всякакви преструвки:

— Да! Да, ревнувам! Не исках, мислех си, че няма да ми се случи. Но аз наистина те ревнувам от нея!

— Защо? — Тъмният му поглед сякаш проникна в недрата на душата й. — Ние сме разведени. Забрави ли?

— Не съм. Добре разбирам, че би трябвало да ти желая щастието, но… Защо и двамата трябва да сме самотни и нещастни?

— Ти нещастна ли си, Маги? — Ръцете му я стиснаха и той я притегли по-близо до себе си.

Пръстите й се опряха на гърдите му и се плъзнаха под сакото. Тя напрегна сили, за да го задържи на разстояние. Пулсът й заби неравномерно, когато долови леката промяна в ситуацията.

— Да, нещастна съм — призна си тя и се втренчи във вдлъбнатината на гърлото му.

— Не ти ли харесва да си самостоятелна? — настоя той.

— Не.

— На моята независима, упорита, малка Маги вече не й харесва да е сама?! — С лек скептицизъм в гласа той продължи: — Това се казва промяна. А само преди шест години това бе единственото, което искаше.

— Знам.

— Маги… — Голямата му ръка обви гърлото и повдигна брадичката й. — Не се ли отказахме твърде рано? Можехме ли да спасим брака си?

Една сълза се образува на върха на миглите й.

— Не знам.

— Какво знаеш тогава? — Имаше подигравателна нотка в тихия му глас, която бе странно приятна.

— Знам… знам, че съжалявам за разлетия грах върху роклята на Белинда. Изобщо не съм възнамерявала да правя нещо подобно, честно! — Опит за усмивка затрептя върху устните й. — Ето, вече имаш извинението ми. Сега можеш да се върнеш при Белинда и да й кажеш колко горещо се разкайвам. След няколко дни и двамата ще се смеете за това каква проклетия е бившата ти жена.

— Никога не ти се присмивам, Маги. И никога не съм го правил преди. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Когато се разведохме, веднага настоях да ме преместят в Аляска, защото знаех, че няма да мога да устоя, освен ако не ни разделят хиляди километри. С всеки изминал месец, с всяка година раздялата ставаше по-лесно поносима, докато най-накрая срещнах Белинда. После се върнах тук. — Уейд си пое дълбоко въздух и го изпусна като дълга въздишка. — И откривам, че все още не мога да ти устоя.

— И на мен не ми беше лесно да те изключа от живота си. — Маги бе трогната от думите му и призна собственото си абсурдно състояние.

Ръцете му се отпуснаха на раменете й и се плъзнаха по гърба й. Стана толкова нежно и непринудено, че тя почти не съзнаваше, че е в прегръдките му. Главата й се опря на рамото му. Усети нежното като полъх докосване на устните му по косата си, но не се възпротиви.

— Какво ще правим ние двамата? — замислено попита Уейд.

— Няма никакво „ние двамата“. — Тя отпусна ръцете си под сакото му и неволно го прегърна.

— Няма ли, Маги?

Той я целуна по очите. Маги вдигна глава и устата му намери устните й. Бе топла, упойваща целувка, бавна и страстна, която позволяваше на Маги да се наслаждава на усещането, докато възбудата й постепенно нарастваше.

Уейд с удоволствие реши да забави и удължи тази сладка взаимност.

— Официално може и да не сме обвързани — промълви той до нежната вена върху шията. — Но ние не скъсахме онази връзка, която продължава да ни тегли един към друг.

— Нямаш предвид Майк, нали?

— Не, не Майк.

Ръцете му галеха продължително и с лекота нежното й тяло и бавно, но сигурно Маги се разтапяше под въздействието на неговата мъжественост.

— Ние сме като два кремъка, Маги. Всеки път, когато се докосваме, пламва искра. И всеки път забравяме да потушим огъня.

— Това е само физически.

Устните й нежно проследяваха извивката на дръзката му волева брадичка.

— И аз все това си казвам. — Уейд захапа нежно ухото й. — И че само ти знаеш как да ми доставиш удоволствие.

— Това беше преди много време.

Маги чувстваше как сърцето й бие учестено, в унисон с неговото.

Краката й се разтрепериха и омекнаха.

— Така ли? — Той отново докосна с устни нейните. — Може би миналата нощ е била само в мечтите ми?

Пръстите му докоснаха закопчалката отпред на халата й. Бавно разкопча халата до кръста, загрубялата му космата ръка погъделичка гладката й кожа. Маги сякаш остана без дъх, когато ръката му се плъзна навътре.

— Това е лудост, Уейд! Караме се през цялото време. — Но въпреки протеста устните й се разтвориха в копнежно очакване.

— В момента не се караме, освен ако ти не възнамеряваш да започнеш. — Устата му се доближи до нейната, но не я целуна.

— А трябва. — Ала Маги нямаше сили да се противи, можеше само да притисне устни към неговите и да се подчини на силната им власт.

Огньове пламтяха и бушуваха около тях. Желанието разтапяше телата им. Ръцете му изгаряха кожата й, възбуждаха тялото й така, както само той можеше. Достигаха до мига, в който нямаше да има връщане назад.

За своя собствена изненада Маги усети, че сама се откъсва от целувката му. Трепереше, безсилна от желание. И все пак се дърпаше. Това я обърка.

— Маги!

Пръстите му потърсиха брадичката й, опита се да извърне главата й към себе си.

— Не мога! — отвърна тя на безмълвния му въпрос.

— Защо? — Учудването в настоятелния му въпрос потвърди сходството в техните усещания.

— Искам да правим любов. — Най-сетне Маги погледна с нескрит копнеж. — Но не бива. И аз самата не разбирам защо, така че не ме карай да ти обяснявам.

— Заради Белинда ли е?

Ръката му продължаваше нежно да гали кръста й — несъзнателно движение, което я възбуждаше и разсейваше.

— Може би — съгласи се тя, без да е убедена, че е вярно. — Просто… не искам това да се случва в името на доброто старо време. Не искам тази вечер да е едно последно изживяване с теб, преди да се ожениш за Белинда.

Макар че Уейд не помръдна, Маги усети как той се отдръпна зад маската на резервираността. Възстановяваше контрола над чувствата и желанията си. Не беше сигурна дали да се радва на този факт или не.

— Разбирам — прошепна той.

— Наистина ли? — Маги се надяваше да е така. — Винаги вършехме всичко толкова импулсивно, вземахме решения в най-разгорещения момент. Така се оженихме и се разведохме. Преди да сме взели друго глупаво решение, аз… — Показалецът му докосна устните й и тя замълча.

— Не казвай нищо. — Той се усмихна насила. — Не мога да понасям практични разумни изказвания, когато идват от теб.

С нежелание, което я трогна, той отдръпна ръце от нея и закопча халата й, за да предотврати всякакъв достъп до шията й. Маги несигурно стоеше пред него и съжаляваше, че го бе спряла, макар да знаеше, че е права.

— Не искам да си тръгваш — въздъхна тя.

Устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Не ме моли да оставам и да спя на канапето.

— Добре, няма. — Тя се усмихна по същия начин. — Ти спи в спалнята, а аз — на канапето.

Шегуваше се и Уейд го знаеше, но отвърна съвсем сериозно:

— Трябва да обмисля някои неща, Маги, и ще свърша по-добра работа, ако не се разсейвам от мисълта, че си в другата стая.

— Значи тръгваш, така ли? — Маги го каза така, сякаш потвърждаваше присъда.

— Да!

— Утре… — започна тя.

Уейд се наведе и я целуна леко по устните.

— Ще видим какво ще ни донесе утрото. Дотогава и двамата имаме време да си помислим дали решението ни е било правилно.

Маги можеше да му каже, че вече е направила избора си, но гордостта й настоя да замълчи. Тръпки от лошо предчувствие пронизаха сърцето й. И какво, ако бе пропуснала щастливия шанс?

Той отиде до вратата и се спря, но не се обърна.

— Лека нощ, Маги.

Поне не беше „сбогом“. Не още.

— Лека нощ, Уейд.

Когато Уейд отвори вратата и излезе в нощта, Маги се зачуди какво всъщност прави тя. Нима го изпращаше обратно в тръпнещите обятия на Белинда?

Не му каза, че го обича. Но може би така бе по-добре. Ако решението му се окажеше против нея, поне щеше да спаси гордостта си.

Трябваше да приеме вероятността, че Уейд не би избрал нея. Твърде много държеше на Белинда, иначе не би й предложил да се оженят.

Маги нямаше такъв избор. Съществуваше само Уейд.

Една врата на кола се затръшна. Малко след това тя чу как двигателят се запали и колата излезе на пътя. Нощта обещаваше да бъде дълга, а чакането щеше да я превърне във вечност.

Тя взе кафената си чашка и я занесе към кухнята. Отново я напълни и седна на масата.

Беше три сутринта, когато загаси лампите и отиде да си легне.

Дълго време лежа, взряна във фигурите, които лунната светлина образуваше на тавана. Болезнено отмервайки самотните нощни часове, Маги постепенно се унесе в сън.