Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2011)
Корекция
Dani(2014)
Форматиране
hrUssI(2015)

Издание:

Дебора Сатинууд. Луна за двама

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Б. Величков

История

  1. —Добавяне

8.

Същата вечер тъкмо когато Кристофър беше настанил баща си, едно малко опърпано момче затропа настойчиво по зелената лакирана врата, която водеше към лекарския кабинет. Не беше необичайно бедните от по-долните класи да се редят не само денем, но и нощем; но ако случаят не беше спешен, асистентът му съветваше пациентите да дойдат пак на другия ден, което те несъмнено щяха да направят, защото лорд Гласмийд беше прочут сред бедните с готовността си да помогне даром. Тъкмо този посетител обаче вдигна такава врява, като говореше високо на неразбираема смесица от английски и келтски, че асистентът лондончанин накрая вдигна отчаяно ръце към небето и извика пера.

Като чу само няколко от думите на обезумялото момче, Кристофър потегли извън града, черното му палто се развяваше отзад, а сивият жребец приличаше на неясно петно на избледняващата светлина. Момчето яздеше с него и обясняваше неразбрано, че баща му изпитва страшни болки, след като е бил „дамгосан“ заради подозренията, че е съюзист. Това беше възмутителна практика, чиито последствия Кристофър бе лекувал неведнъж, при която покриват главата на жертвата с амбалажна хартия, натопена в горещ катран. Повечето лекари отказваха да лекуват хората, заклеймени открито като бунтовници, защото се страхуваха да не ги обвинят, че те самите симпатизират на въстаническата кауза. В и около Дъблин обаче беше добре известно, че безразсъдно смелият млад пер Гласмийд няма подобни задръжки.

След като пристигнаха на мястото, Кристофър посвети няколко часа на почистването и лекуването на нещастния пациент. Когато накрая затвори чантата си и яхна коня си отново, той не можеше да мисли вече за нищо друго, освен за гореща вана и топло легло — а и за компанията на една определена млада жена, по която беше започнал да се увлича.

Яздеше бързо в нощта, чийто мрак пресичаха носещите се парцали мъгла, издухвана към сушата от морските ветрове. Капчици влага висяха по гривата на коня и по лъснатите ботуши на Кристофър и трептяха нежно по голите клонки на дърветата и върху сухите цветове на прещипа. Във въздуха се усещаше силният дъх на морето, а солта му подчертаваше нежния мирис на мокри листа и прогизнала земя и се смесваше приятно с торфения пушек, който се издигаше от комините на къщите в далечината.

Никакъв звук не достигаше до ушите на Кристофър в мъгливото спокойствие, освен лекия галоп на копитата на собствения му кон, който шляпаше из калните улички. Въпреки това усещаше нечие присъствие в сапфирената мрачина и като дръпна рязко юздите, спря коня, за да се вслуша по-внимателно.

Някъде в навъсената нощ зад него слаб звън на конска сбруя смути тишината, после тропна нетърпеливо копито. Кристофър извади пистолета си и смушка коня, този път пое по-бавно, като държеше сетивата си нащрек. И по-рано го бяха следвали по време на обиколките; преследвачът му така и не показа страхливото си лице.

Все пак Кристофър беше особено предпазлив, когато изпълняваше политическите си задачи — сменяше конете и облеклото си на различни предварително определени места, преди да стигне бързо и по много заобиколни пътища до целта си. Благодарение на подобни сложни похвати, той беше сигурен, че срещите му под Вълшебния глог никога не са били проследявани.

Като си спомни отново за своята бунтарка, той подкара коня малко по-бързо с надеждата да поговори с нея, преди да си е легнала. През целия следобед го тревожеше информацията, получена от Себастиан О’Кийф, и думите на калайджията бяха възбудили остро ревността му. За пера подобно чувство беше непривично и го дразнеше. Той стисна конвулсивно юздите, и решен да се освободи по-скоро от него.

Кристофър бе стигнал на около десет мили от Дъблин, когато един светъл кръг проникна през полюшващата се пелена на мъглата и привлече вниманието му. Той спря коня и присви очи, като успя да различи само огъня на факлите, преди да чуе гневните викове. Смушка коня и наближи бъркотията, която изглежда се въртеше около една скромна колиба от кал.

Половин дузина йомани на коне — част от военния корпус, верен на правителството, а на практика частната армия на земевладелците — бяха обкръжили бедното жилище. Някои от войниците размахваха горящи факли, докато командирът, облечен в червен мундир, крещеше някакви команди към групичката жени, сгушени на прага.

— Махайте се! Това е последното ми предупреждение, преди да заповядам на хората си да подпалят къщата!

Кристофър се беше вмъкнал сред тях, без да го забележат и като спря коня си точно зад жребеца на офицера, попита високо:

— Какво са направили тези жени, та искате да изгорите жилището им?

В гласа му прозвучаха властни нотки, осветено от златистите пламъци, лицето му носеше непогрешимия величествен отпечатък на патрицианския произход.

Едрият офицер се изправи на седлото и се приготви незабавно да се подмаже.

— Мъжете им бяха бунтовници, сър — каза той. — Били са разпознати, като са тичали заедно с тълпата, която вчера вечерта разруши оградите на лорд Беризуърт. Всичките бяха метежници. Наш дълг беше, нали разбирате, да ги застреляме, което и направихме. А къщата им трябва да бъде изгорена веднага щом тия кресливи жени разкарат тъпите си задници от тук. Разбира се, ако кажете, че не трябва да бъда толкова снизходителен, просто ще ги изгоря заедно с жалката им колиба.

Кристофър изгледа гневно офицера, слезе от коня и попита:

— Къде са убитите мъже?

С върха на камшика си офицерът посочи три тъмни фигури, които лежаха неподвижно до една купчина торф.

— Ей ги там. Бащата папист и двете му палета.

Като махна ръкавиците си. Кристофър прегледа мъжете, убеди се, че са мъртви и се изправи, ругаейки. Трябваше да наведе глава, за да мине през ниската врата на колибата. Погледна вдовицата и трите й млади дъщери като оплакваха мъртвите, а после огледа жалкия им дом. Къщата се състоеше само от една стая, осветена от свещи, и беше построена от смесена със слама кал, стените бяха високи седем фута, а над тях се виждаха дървените греди. Кристофър забеляза лошото състояние на сламения покрив, който беше започнал да се разпада. Една стара издраскана чамова маса и няколко груби стола довършваха мебелировката, заедно с купчините шавар, натрупан вместо легла на земления под. Торфът, който гореше в огнището, пушеше и покриваше с нови сажди почернелите стени, а из стаята се носеше слаба миризма на зеле и картофи.

Кристофър подозираше, че обитателите живеят на ръба на гладната смърт. Сега, когато мъжете бяха мъртви, тези жени нямаше да преживеят и две седмици.

— Имате ли роднини, при които да отидете?

Вдовицата поклати безмълвно глава, а очите й се плъзнаха от лорд Гласмийд към офицера, който чакаше нетърпеливо на прага и наблюдаваше.

Без да обръща внимание на войника, Кристофър извади няколко монети от джоба си и ги подаде на жената, като назова една благотворителна организация.

— Идете там и им кажете, че ви праща лорд Гласмийд.

След това той надяна ръкавиците си и тръгна да си ходи, при което забеляза, че офицерът го гледа многозначително.

— Лорд Гласмийд, значи, а? — каза войникът. — Чувал съм за вас и по-рано.

Сякаш искаше да каже още нещо, но се спря, подтикнат от някаква предпазливост.

Кристофър застана на няколко сантиметра от офицера, високата му фигура доминираше, а класическите му черти излъчваха студенина.

— Несъмнено е така. А сега оставете тези жени на мира. Къщата им също. Достатъчно е, че мъжете са мъртви.

В отговор войникът се изправи, очевидно беше разярен от вмешателството. Отмести настрани масивното си тяло, за да може Кристофър да мине, но го направи предизвикателно бавно.

— Чуйте, хора! — обяви той на въоръжения си с факли отряд. — Човекът сред нас е лорд Гласмийд. Той ни нареди да оставим непокътнат този бунтовнически дом. Иска също така да не докосваме жените. Изглежда това, което говорят за него, е вярно.

Кристофър прехвърли, без да бърза крака си през седлото и като хвана в ръце юздите, хвърли изпод периферията на шапката си един предупредителен поглед към офицера.

— Ако говорят, че напоследък съм особено търпелив, по-добре се надявайте, че слухът е верен. По-рано често пронизвах разни надути оловни войничета, а после ги закърпвах отново.

Той се ухили, при което зъбите му блеснаха на светлината от факлите, а после обърна коня си и извика:

— А, сега, господа, останете си със здраве.

 

 

Джейми беше заспал в прегръдките на Ларк, изморен от дългата вечер и многото приказки. Ларк можеше да го събуди и да го изпрати в неговата стая, но тя също се радваше на близостта му и го задържа за малко при себе си. Въпреки това, докато притискаше към себе си слабото телце на братчето си, усещайки как острата му червена коса боде брадичката й, тя плачеше и се чудеше с какво ще го храни, когато напуснат къщата на лорд Гласмийд и неговата закрила. Като имаше предвид положението на Върджил, тя се страхуваше, че не може да разчита той да ги подслони завинаги, дори ако го помоли за това. Разбира се, Себастиан, който беше дошъл да я потърси чак тук, ще иска да помогне. Но, колкото се отнася до нея, да приеме помощта му означаваше да се омъжи за него, а тя силно се съмняваше, че предложението му ще остане в сила, когато види слепите й очи и обезобразената и буза.

Гриндъл влезе в стаята, за да сложи за последен път дърва в огъня, и като се подчиняваше на прошепнатата молба на Ларк, нежно взе от ръцете й спящия Джейми. Часовникът на камината удари полунощ и веднага след това Ларк чу пазачът на улицата да вика: „След дванайсет часа, нощта е мъглива!“.

Макар да се беше вслушвала внимателно през цялата вечер, още не беше чула стъпките на хирурга. Чудеше се какво ли го беше задържало толкова до късно тази нощ. Дали лекува изнемогващ пациент или танцува с ухаеща жена в някоя украсена с гирлянди бална зала? Беше заинтригувана от мъжа, когото лейди Хелън бе определила като „сложен“, и помисли, че той наистина има поне две лица: едното на милостив лечител, а другото — на високомерен пер.

А понякога усещаше, че изпод изисканата фасада наднича още една личност, която той усърдно се опитва да скрие.

— Спите ли? — попита тихо един нисък глас. Унесена в мисли, тя не беше чула кога лорд Гласмийд е влязъл в стаята.

— Н-не — заекна тя, изненадана, но и зарадвана. Неочаквано се запита дали не го е задържал старият маркиз и попита:

— Баща ви… Чух, че бил ранен в Уинтъруд. Как е той?

Преди часове беше чула пристигането на каретата, после суматохата долу и накрая свадливия глас на стария човек, чиято интонация сама по себе си издаваше навика да заповядва. Тя, разбира се, не питаше от загриженост за алчния, коравосърдечен маркиз — ако питат нея, човекът, който беше изхвърлил чичо й, може да изгние, — а поради интереса си към неговия син, хирурга.

С въздишка Кристофър се приближи до едно от креслата пред камината и го премести малко по-близо до огъня. Седна на меката му седалка и протегна напред дългите си крака. С възхищение обгърна с очи облечената в нощница фигура, нежния ореол от махагонова коса, докосван от огъня там, където се разстилаше по слабите й рамене. Реши да не се преструва, че я посещава като лекар. Тя щеше отгатне истината, а той беше готов да промени напълно отношенията им.

Странно, помисли си той, колко естествено изглежда да седи тук пред огъня и да говори тихо с нея. Това му беше необходимо по причини, които не можеше да обясни, освен че изглеждаше спокоен начин да се приключи един много изтощителен ден. И все пак точно под тази спокойна повърхност страстта му продължаваше да бушува, страст, която не би могла да продължава дълго, без да й се даде възможност да следва естественото си течение.

— Баща ми е получил удар в гърдите — отговори й той накрая с глас, в който все още звучеше силна загриженост — и в главата, но животът му не е в опасност. Всъщност, духът му е по-силен от всякога, както сигурно сама ще се убедите в най-скоро време.

Кристофър спря за момент и се замисли, а после разсеяно заговори за тревогата си:

— Татко винаги е имал извънредно остър ум. Макар, признавам, да е малко невъздържан, винаги са го хвалили за неговата проницателност и съобразителност. Но… умът му изглежда бавно и постепенно запада, тъй като всеки път, когато го видя, периодите, в които губи паметта си, стават все по-дълги. Боя се, че скоро умопомрачението му ще стане постоянно.

— Тук ли ще го задържите? — попита тихо Ларк, трогната от дълбоката мъка, която звучеше в гласа на сина.

— Да. Макар че още не съм му казал, няма да му разреша да се върне отново в провинцията без мен.

— А вие често ли ходите в провинцията?

— Уви, не. От последната Коледа не съм ходил нито в собственото си имение, нито в Уинтъруд.

За миг останаха безмълвни, но мълчанието не тегнеше върху двамата, беше по-скоро приветливо. Ларк предполагаше, че лорд Гласмийд мисли за разкошната си къща извън града и със своето живо въображение тя си представи великолепието й — с ромолящи фонтани и позлатени тавани. Неочаквано й се прииска да може да я види, въпреки че беше сляпа — имението представляваше онзи трон на властта, който беше поробвал чичо й и такива като него векове наред.

Тя прогони от съзнанието си факта, че самият наследник, чието нощно присъствие я караше да се вълнува, седи наблизо, и остави мислите й да я отведат обратно към мрачните спомени за живота на село и, накрая, за пожара.

— Лорд Гласмийд — обърна се тя към него импулсивно, — често си мисля за странника, който ме спаси от пожара. Много неща около него ме озадачават. Ще ми кажете ли как се казва и как да го намеря? Бих искала да му изпратя бележка.

Кристофър вдигна поглед. Беше се надявал тя да забрави за другото му, потайно аз.

— А — започна той, като сви устни в едва доловима усмивка. — Да ви кажа честно, спасителят ви предпочита да остане неназован и непохватен. Както вече казах, освен че е извънредно храбър човек, той е и доста стеснителен. Разбира се, аз вече му предадох вашата благодарност, но извън това той не очаква…

— Но…

— Ларк — каза Кристофър твърдо, — при известни обстоятелства може би бих ви казал името му, но… — той понижи глас — моментът още не е дошъл.

Очите на Ларк блеснаха гневно, устните й се свиха капризно и тя скръсти обидено ръце. Кристофър я харесваше в тази поза и се усмихна, като остави мъжкото си въображение свободно да рисува какво би станало, ако бунтарската й енергия би се отклонила в по-любовна посока.

— Госпожице Балинтър — каза той, като потриваше неспокойно с ръка брадясалата си челюст, — какви са отношенията ви със Себастиан Рийф? Ухажва ли ви той?

Този въпрос завари Ларк напълно неподготвена. Тя, разбира се, беше обмисляла през целия ден разгорещения и загадъчен разговор между лекаря и нейния ухажор, но нямаше намерение да засяга темата тази вечер. Никак не й се искаше да признае, че е подслушвала. Но сега се смути, не само поради дързостта на пера, но и заради високомерието в тона му — подражаване на баща си, предположи тя. Та отговори с въпрос:

— А какви са вашите отношения с него, лорд Гласмийд?

— Ако продължаваме да разговаряме с въпроси — отвърна мрачно Кристофър, — няма да стигнем доникъде. Така че ще отстъпя и ще отговоря първи. Господин О’Кийф е трън в очите ми, ето какви са отношенията ми с него. Сега ви питам отново, какви са вашите отношения?

Ларк се усмихна и макар усмивката да беше предизвикана от нейните собствени размишления, тя не я скри.

— Понякога и за мен той е нещо подобно. — Дръзката и чаровна усмивка само ядоса допълнително Кристофър.

— А през останалото време?

— През останалото време ме ухажва — отвърна тя самодоволно.

— А, и докъде е… стигнало ухажването?

Ларк беше удивена от този толкова личен въпрос. Това съвсем не беше внимателният, галантен лекар. Не, този човек, който разпитваше така неделикатно и нахално, определено беше надменният аристократ.

— Мисля, че надхвърлихте правомощията си, докторе — скара му се тя, като му припомни какви са отношенията им. — Себастиан О’Кийф ме ухажва и аз няма да говоря за нещата, които засягат само нас. — И след като си задаваме такива лични въпроси — продължи тя, — аз също имам един. Защо не му позволихте да се срещне с мен днес?

Отново настана цяла минута мълчание, преди откъм креслото пред камината да дойде отговорът.

— Изглежда не съм единственият, който днес е надхвърлил правомощията си, а, госпожице Балинтър?

Беше се издала, беше разкрила кратката си екскурзия из къщата и епизода с подслушването. Така да бъде. Ларк съжаляваше само, че не е стигнала до онази затворена врата няколко минути по-рано, за да научи повече за отношенията между ухажора си и лекаря. Но ще остави пера да се чуди колко дълго е стояла наблизо.

— Обичате ли сделките, госпожице Балинтър? — попита той с неочаквано небрежен и добродушен тон.

Тя забеляза, че някаква лека, забавна нотка е стоплила гласа му, смекчила е онези твърди тонове, които звучаха по-рано в него, и разбра, че този човек много обича състезанията и се радва на възможността да премери силите си с нея.

— Ако са сключени честно… да — отговори Ларк.

— Тази тогава ще бъде сключена съвсем честно — аз ще отговоря на въпроса защо съм забранил на О’Кийф да ви посети, ако вие отговорите на един мой въпрос.

Той направи кратка пауза и тя го чу да отива до един шкаф в ъгъла, който, както знаеше Ларк, беше заключен. Не след дълго се чу звън от удар на кристал в кристал, а после бълбукането на течност, която се изливаше в гостоприемен съд.

— Между другото — заяви перът весело, — брендито в тази бутилка е доста добро — искате ли една глътка?

Тя прие с надеждата, че питието е силно, защото нервите й бяха твърде напрегнати. Бързо губеше увереност, че може да се справи с този опонент и самообладанието й съвсем не стана по-голямо, когато усети тежестта на тялото му върху леглото. Искаше й се да не е седнал толкова близо, а да беше останал на мястото си до огъня, защото сега той имаше преимущество пред нея — може да разглежда отблизо лицето й, докато тя нямаше тази възможност.

Той пъхна чашката в ръката й, така че Ларк да усети замайващия аромат. След това тя я поднесе към устните си и отпи.

— И така — каза лорд Гласмийд, — в сделката има само едно условие: вие трябва да отговорите на въпроса ми, преди аз да отговоря на вашия.

Докато тя обмисляше условието, той взе чашата от ръцете й и отпи, преди да й я върне.

Ларк се почувства неловко, защото използването на една чаша изглеждаше доста интимен жест, какъвто обикновено правят двама влюбени. Защо тогава тя притисна така жадно устни към чашата и ги задържа там по-дълго; дали не за да усети върху кристала топлината на устните му?

— Решено? — попита той, сякаш със споделянето на чашата тя вече е сключила сделката.

— Решено — отвърна Ларк.

— Много добре. Обяснете ми следното: защо преди пожарът да унищожи обора, сте прибрали в него едно твърде голямо количество барут?

Ръката й потрепери, брендито изскочи от чашата и се разля по пръстите й, като остави едно мокро петно върху чаршафите. Издайническа руменина бавно покри шията, бузите и челото й, когато осъзна значението на неговия въпрос.

Преди месец пратеникът на Върджил беше докарал с яхта барута от Франция и я беше помолил да го скрие за бунтовническата армия.

Но буретата бяха скрити добре, дори чичо й Джером не ги беше намерил. И освен това, според твърдението на самия пер, огънят беше унищожил доказателството.

Така че как можеше той да знае за съществуването му?

О, какъв неочакван и опасен обрат беше взела тази игра! Трябваше да премери собствената си съобразителност с тази на пера, като при това внимава да не разкрие нищо с отговора си.

— Удивена съм как може да ми задавате толкова смешен въпрос — каза тя безгрижно. — Толкова е невероятен, че не мога да разбера какво ви кара да го поставяте.

Той не отговори веднага. Вместо това погали с пръст правилните очертания на носа й.

Противоречиви чувства обзеха Ларк при неговото докосване. Трябваше да отблъсне с възмущение ръката му, а й се искаше да вземе ръката му до устните си и да я целуне. Но тя не направи нито едното, нито другото.

Кристофър, който следеше израза на лицето й, се наведе по-близо с желание да долови мириса на чайна роза в косата й. Дяволът го караше да си играе с нея по този начин въпреки предпазливостта, въпреки здравия разум. Може би желанието да я има го беше подлудило малко, но той жадуваше да я вземе под свой контрол, да я накара да му повери тайните си. Едва след това ще й повери своите. Той страстно желаеше да постигнат една взаимна искреност. Искаше да сложи край на продължаващия маскарад, макар да знаеше, че като разкрие себе си, ще постави дори живота си в нежните млади ръце на тази вярна на папата бунтовничка.

— Когато онази вечер те донесоха полумъртва в къщата ми, момиче — прошепна той близо до ухото й, — праха по носа ти не беше като онзи, който обикновено се наблюдава върху женските лица. В обора е имало експлозия, помниш ли? Мисля, че няма нужда да говоря повече, защото ти си умна жена и положително разбираш какво искам да ти кажа.

Беше я надхитрил и тя не намери думи да се защити. Политическата й дейност беше подривна, конспиративна, а сега, изглежда, лорд Гласмийд я държеше като трофей в ръцете си.

— Чакам отговора ви, госпожице Балинтър.

— Аз…

— Продължете.

Той беше безмилостен в състезанието. Ларк преглътна.

— Нямам отговор.

Последва дълга пауза и тя усети, че реакцията й дълбоко го е разочаровала.

— Вие напускате играта? — попита той накрая.

Тя наведе глава.

— Да… Напускам играта.

— Е, хубаво — въздъхна мъжът и после добави. — Не се чувствайте обезсърчена. Може би ще спечелите някой друг път. Уверявам ви, моята стратегия също има слаби места. Всъщност… — пръстите му отново се плъзнаха бавно и чувствено по носа й. Някой много умел играч би могъл, с много, точни ходове да успее да ме надхитри.

За какви слаби места намекваше? Ларк се учуди, все още разтревожена от този среднощен разговор. А къде беше нейният грижлив лекар, онзи нежен мъж, чиито успокояващи ръце така ласкаво я бяха обгръщали съвсем наскоро? Тя отчаяно се нуждаеше от него, жадуваше за неговия добър и простодушен характер. Този другият я провокираше, правеше я плашлива като породиста кобила и макар ръката му да беше не по-малко нежна от тази на неговия галантен двойник, той боравеше с юздите като че повече, за да провери характера й.

— Още бренди, госпожице Балинтър?

Тя прие с благодарност, отпи твърде много и стисна зъби, докато течността изгаряше гърлото й. После изведнъж усети миризмата на танин и разбра, че събеседникът й е отворил бутилката за всекидневната й процедура.

Дали не се беше върнал лекарят? Не беше сигурна, защото вече не можеше да различи присъствието на единия от това на другия.

Пръстите му се движеха бавно, докато нанасяха мехлема на лицето й, правеха извити пътеки и ги изминаваха по няколко пъти. След това, като поеха по съвсем излишен маршрут, тръгнаха надолу, за да обгърнат нежната извивка на шията й.

Докосването едновременно я възбуди и я отпусна и тя бавно затвори очи. Ларк се отпусна на възглавниците и той се наведе още по-близо до нея. Мина й мисълта, че той вероятно е пил твърде много бренди, защото скъпото и пламенно ухание, което се носеше от него, беше силно. То стигаше на леки вълнички до ноздрите й.

Изведнъж усети, че нещо докосва устните й и това не бяха галещите пръсти, а твърди, уверени и смели устни. Забрави за всичко, освен интимната ласка, всичко, освен мъжа. За момент съществуваше само чрез мислите за него, чрез усещането за тялото му.

Устата му продължи тази удивителна ласка само за един кратък миг и си тръгна едва ли не преди замаяният мозък на Ларк да осъзнае напълно формата й, начинът, по който я докосваше, прекрасното усещане. От учудване устните й останаха полуотворени и макар да искаше да изрази или яростта си от нахалството му, или от бързото му отдръпване, тя изглежда, не беше способна да стори нито едното, нито другото. Завладя я объркване и Ларк отвори инстинктивно очи с желание да види лицето на човека, чийто устни бяха причината за този смут.

Като докосна за последно връхчето на носа й, Кристофър каза с топъл смях в гласа:

— Мисля, че, в края на краищата, си добър партньор, въстаничке. Лека нощ.

Той стана от леглото, покри раменете й със завивката и се отправи към стаята си.

Ларк покри с ръка устните си. Беше раздразнена, възбудена и после изоставена в необичайно състояние от един мъж, който представляваше подвеждаща смесица от кавалерство и дяволитост. Какъв непредвидим характер има, помисли си тя, преминава от крайност в крайност с лекотата на махало. В един момент успяваше да й внуши пълно спокойствие и сигурност, в следващия нарушаваше спокойствието й, сякаш просто бе хвърлил камък в тихо езеро.

Каква беше целта му? Трябва да бъде предпазлива. Като всеки добър войник в ръцете на страшния враг, трябва да бъде нащрек.

Но тъкмо в този миг, докато нощта я обгръщаше с леките си безшумни криле, не искаше да бъде войник. Искаше да бъде по-нежно същество, жена, която, поне до настъпването на утрото, може да потъне в мечти за една забранена и крайно опасна любов.