Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дебора Сатинууд. Луна за двама
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1994
Редактор: Б. Величков
История
- —Добавяне
6.
Намръщен замислено, Кристофър се отправи към конюшнята, като пътьом облече синия си редингот и нахлупи шапката на главата си. Беше оставил на Гриндъл строги указания да не се отделя от Ларк през целия ден и да изпрати бързо някой да го извика, ако пациентката се нуждае от него. Макар първоначалният шок от откритието, че е сляпа, да бе вече преминал, Кристофър знаеше, че я очакват много мъчителни дни, докато привикне. Възможно бе от време на време да получава припадъци на истерия или бяс от съдбата си. Но тъй като познаваше добре силата на характера й, Кристофър не се съмняваше, че тя скоро ще се оправи.
Конюшнята, към която се приближи, беше голяма, чиста, с калдъръмен под и с остър покрив, увенчан с меден, отдавна зеленясал ветропоказател. Конярят вече беше приготвил коня на господаря си. Сивата му козина лъщеше от чесането, копитата бяха почернени с катран, а краят на копринената опашка беше подрязан спретнато.
Не за пръв път с чувство на съжаление и тревога Кристофър осъзна, че конят му се храни по-добре от половината население на Дъблин и макар да се радваше на разкоша така естествено, както всеки човек, той не можеше да не се чувства виновен за това, че може да го има, докато мнозина други страдат. Смяташе титлата си много повече за бреме, отколкото за висше благо и се разкъсваше непрекъснато между чувството си за справедливост и лоялността към баща си. Макар да използваше по възможно най-добрия начин парите и влиянието си, ако му бе дадено право на избор, би предпочел по-прост живот.
Кристофър постави медицинската си чанта пред седлото, взе добре излъсканите юзди и се метна на коня, след което го насочи по алеята между обагрените от есента чинари. Денят беше мразовит, напоен с остра миризма на падащи кафяви листа и влажна черна земя; от време на време ярко огряваше слънцето, когато успееше да се промъкне между препускащите ята на облаците. Улиците тук бяха чисти и в добро състояние, къщите — високи и достолепни.
От съседния прозорец, седнали до махагоновата си масичка за чай, виконтът и съпругата му помахаха на Кристофър за поздрав. Докато конят го отнасяше нататък, той си представи как те клатят в почуда глави и отбелязват, че техният ексцентричен доктор за пореден път е тръгнал да броди из бордеите и да лекува човешката измет.
Скоро петнистият сив жребец остави зад себе си внушителните улици на привилегированите и навлезе в по-неподредени квартали, където вследствие шумът на уличното движение и димът от стъкларските работилници и безбройните въглищарски огньове. Ваксаджиите се бореха за място до стените и спираха добре облечените господа, които просто ги отместваха настрани с върховете на позлатените си бастуни. Уличните търговци се опитваха да се надвикат един друг, за да се чуе какво предлагат: „Херинги! Миди и стриди! Купувай от сухия торф! Хайде на сухите дърва!“.
На един подходящ ъгъл работници бързо издигаха бесило, на него преди залез-слънце някой нещастник щеше да намери края си. Палачът със своята гротескна черна маска вече кръстосваше напред-назад край бесилката, нетърпелив да заслужи надницата си. Наблизо мина паланкин, носен от неколцина слуги, богато облечената пътничка притисна кърпичка до напудрения си нос и нареди да тичат по-бързо.
Навсякъде се мотаеха просяци, въртяха около вратите на магазините или по ъглите, молеха всеки минувач за някой петак и тикаха пред очите му недохранени деца. Някои бяха се уморили от тези усилия и просто седяха равнодушно по тротоарите, подгънали крака под окъсаните си одежди, докато над главите им се носеха дразнещи миризми от кафенетата.
Като изтрополи неочаквано с железните си подкови, сивият жребец заобиколи две усърдни безпризорни деца, които просеха насред препускащите карети, пощенски коли, каруци, ланда. Кристофър им хвърли няколко гвинеи и им извика да се пазят от опасното движение. Помисли си, че болницата на сиропиталището едва ли има нужда от още двама пациенти, които да лекува в бедните си непригодни помещения.
Беше тръгнал да посети тъкмо тази институция, както правеше на всеки два-три дни, за да прегледа някои от децата и да се опита да убеди управителите да осъществят част от крайно необходимите реформи. След като зави по Джеймс стрийт, той повери коня си на един отракан хлапак и влезе в болницата, като се опитваше, доколкото му бе възможно, да не обръща внимание на постоянната воня.
Макар немощните пациенти да очакваха с нетърпение посещенията на лорд Гласмийд, Кристофър знаеше, че служителите го отбягват със зле прикривано старание от страх да не станат обект на някоя от неговите гръмки лекции за хигиената. Наведнъж беше хвърлял подносите с мръсни съдове и зацапаните постелки на пода с няколко избрани ругатни и неведнъж беше крещял, че търси един чифт благословени чисти ръце да му асистират при операция.
Днес беше дошъл да види момченцето, попарило се с вряла вода, за което беше говорил по-рано на Ларк. Прекоси редица зали с полусчупени дървени легла; някои от децата в тях кашляха, други викаха трескави, трети бяха целите омотани в бинтове. Накрая Кристофър спря насред две двойни редици легла.
— Как си днес, Шон? — попита той весело и се наведе над един от пациентите си.
Детето се размърда върху тънкия дюшек, ръцете му тревожно се вкопчиха в завивката.
— Ръката ме боли страшно, сър — оплака се то. Очевидно се ужасяваше от смяната на превръзката. — Мама още ли не е идвала?
— Обичаш ли канела? — попита Кристофър, като избегна въпроса, докато разгъваше кифлата, която беше сложил в джоба си.
Шон се протегна към нея и я захапа лакомо, но успя да отговори между два огромни залъка:
— Да!
— Тогава утре ще ти донеса две.
След малко Кристофър приключи със смяната на бинта, хвърли мръсната превръзка в кошчето и похвали Шон за храбростта му. След това, докато го завиваше отново, изръмжа с отвращение при вида на паразитите. Той потупа Шон по ръката и откри незабавно сестрата, на която за кой ли път изчете лекция за необходимостта да се къпят редовно пациентите и да им се сменя спалното бельо.
Когато Кристофър си тръгна от това място, половината от сгълчания персонал остана зяпнал зад гърба му, а ботушите му звънтяха по мръсните плочи с повече сила, отколкото на влизане.
С енергичен ход той се отправи към следващата си среща в модерния клуб „При Дейли“. Във вестибюла един лакей в ливрея и с напудрена перука пое шапката и редингота му и Кристофър влезе в някога простичкия магазин за сладкиши, който се беше превърнал в най-разкошния хазартен клуб в Дъблин. Освен половината членове на близката Камара на депутатите, масите за комар посещаваха и всички развратни контета в града, които гуляеха денонощно и разиграваха високи залози.
Следобед пускаха щорите и палеха полилеите, за да имитират вечер и Кристофър присви очи на мътната светлина. Навсякъде наоколо блестящите повърхности на полирания мрамор, махагона и стъклото отразяваха веселящите се господа — някои бяха трезви, повечето бяха полупияни, а някои хъркаха гръмко, след като бяха достигнали най-високия градус. Само звънтенето на чашите и тържествуващият вик на някой спечелил нарушаваха ниското бумтене на мъжкия разговор.
Щом видя новия си клиент, собственикът се отдели от масата за хазарт, приближи се и се поклони почтително.
— Вашата обичайна маса ли ще поискате, милорд?
Кристофър огледа с проницателни очи различните групи господа, облечени в кадифе и брокат, които смъркаха емфие и обръщаха чашите с бордо.
— Да — каза той. — Обичайната.
— Ще играете ли? Или просто ще пийнете?
— Само ще пия?
— Много добре, милорд.
След като съпроводи Кристофър през две врати, собственикът отключи една стая и покани госта да седне, докато той донесе нещо за ядене и пиене. Миг след това се върна с гарафа бренди и загледа безмълвно как Кристофър извади една монета от джобчето на жилетката си и със странно непохватно движение я изпусна на пода.
Само много наблюдателно око би забелязало, че това не беше обикновена гвинея, а много древна монета, на която беше изобразен озъбен лъв.
Кристофър се наведе да я вдигне от пода, а собственикът кимна в отговор на сигнала и излезе, без да пророни дума.
Само след три минути на вратата тихо се почука, след което в стаята влезе един незабележим човек с остра брадичка и добродушно лице белязано от дребна шарка.
— Бичъм! — приветства го Кристофър, като стана и протегна ръка.
— Радвам се да те видя, Кристофър — отвърна гостът, като се пресегна да си налее бренди, преди да седне. — Добре ли вървят нещата в лекарската ти практика напоследък?
— По-добре не може да бъде.
— Браво. Браво. Аз самият исках да те помоля за съвет по един въпрос.
— Няма да ме тормозиш пак да ти намеря лек против оплешивяване, нали? — попита Кристофър с блясък в очите.
Бичъм се засмя и докосна рядката си права коса.
— Прекалено си досетлив. Предполагам, че ще трябва да се примиря или да започна отново да нося перуки, а? Винаги съм си въобразявал, че изглеждам дяволски привлекателен с някоя и друга фалшива къдрица около ушите си.
След това той се умълча. Наскоро Бичъм Харви се беше превърнал в един от главните водачи на нелегалните съюзисти, като повечето във висшия ешелон на бунтовническите лидери. Той беше протестант. Беше и много богат и доста влиятелен. Член на адвокатската колегия, той беше известен както с остроумието си, така и с многобройните си дуели, в които беше показал умение да се бие. Говореше се, че този нисък на ръст мъж не се бои от нищо.
— Имаш ли новини за мен? — попита накрая Бичъм.
Кристофър прочисти гърлото си и прекара ръка по масивната си избръсната челюст.
— Боя се, че не са такива, каквито би искал да чуеш. Всъщност, не знам кога ще получа следващото послание. Линията ни за връзка е… прекъсната.
— О?
Кристофър кимна, като поклащаше брендито в чашата си.
— Така се случи, че свръзката ми не може да си върши работата.
— Не можеш ли да го смениш?
За миг на лицето на Кристофър се изписа болка.
— За нещастие бъркаш рода — аз говоря за една млада жена.
— Млада жена?
— Да. Една много опака млада жена.
Бичъм размърда слабото си тяло върху тапицирания с плюш стол и свъси вежди.
— Е, и какво по дяволите не е наред с нея? Защо не може да си върши работата. Всъщност, като си помислих, не ми казвай. Със сигурност ще се впуснеш в подробни описания на някакво несериозно женско заболяване.
Кристофър поднесе чашата към устните си и пресуши останалото бренди.
— Истината е — каза той с нисък от огненото питие глас, — че й се случи нещастие. Ако не стане някакво чудо, тя просто не ще може вече да получава и предава каквито и да било сведения.
— Смени я тогава! — възкликна Бичъм.
— Повярвай ми, мъча се да намеря начин да направя тъкмо това — Кристофър се облегна назад и въздъхна отчаяно. — Само дето, за жалост, тя далеч не е сговорчива.
— Е, хайде сега, Крис! — опита се да го придума по-възрастният мъж, като сложи закачливо ръка на рамото на своя сподвижник. — Щом излезеш на улицата и на разстояние от сто метра всички женски очи се вторачват към тебе. Всъщност, чувал съм да говорят, че някои благороднички, също като жените от простолюдието, си измислят по някоя болест, само и само да откраднат няколко мига от очарователното ти внимание. Положително можеш да се оправиш с някаква си малка бунтовничка.
Кристофър мълчеше, а пред очите му изплува една инатливо вирната брадичка и упорита уста.
— Ще чакам новини от тебе — каза Бичъм с добродушна увереност и бутна стола си назад. — При мен нещата вървят добре. Военните ни сили тренират редовно по части и би трябвало да са в добра бойна форма до Коледа. Но внимавай — предупреди той. — Навсякъде има доносници. А няма нужда да ти напомням, че високопоставеният лорд Гласмийд би представлявал доста сензационен улов за правителството.
Тази вечер Кристофър се прибра много късно. Ларк седеше на един стол до прозореца, а превързаните й очи гледаха към мрака навън, като че наистина можеше да види как студените капки на дъжда се стичат по стъклото, когато стъпките му изтрополиха по дъските точно пред вратата й. Вече час се вслушваше в бурята, в тропота на препускащите карети и в камшиците, които плющяха по гърбовете на конете и чакаше да чуе звука на познатите стъпки. Макар да се ядосваше на това, лорд Гласмийд, изглежда, беше за нея единствен източник на светлина в тъмния и страшен свят.
Усети, че той бута пред себе си количката за сервиране. Преди това Гриндъл я беше вкарала в стаята и сега ухото й, което беше станало чувствително, отбеляза скърцането на едното й несмазано колело. Макар прислужничката да беше донесла вкусно ухаеща храна на закуска, на обяд и за чая в пет, Ларк отказа всичко, освен няколко глътки студено кафе. Без съмнение за упоритостта й е било съобщено на уважаваната персона, която управляваше този дом, и сега Ларк предположи, че той ще се опита да я уговори.
Знаеше, че в този момент стои зад нея — възприятията й като че бяха особено чувствителни към него — но не се извърна на стола си, просто зачака мъжът да заговори.
— Ужасна нощ — каза Кристофър, за да наруши мълчанието. Погледна я през присвитите си сини очи и след като отбеляза неподвижната й стойка и високо вдигната й глава, реши, че тя се опитва да не се покаже слаба пред него. Радваше се, че е горда, тъй като гордостта щеше да я крепи през идващите дни. Нямаше намерение да й позволи да седи на стола и да страда ден след ден. Ако се наложеше щеше да я изтръгне рязко от меланхолията й, за да отклони ума й от самосъжалението. А ако имаше начин, скоро ще я накара да застане отново под клоните на Вълшебния глог.
— Да не би да сте излизали посред бурята? — попита тя.
Колко жалко, че няма как да сподели с нея иронията, която се криеше във въпроса й. Би оценила новината, че току-що е приключил една бурна среща на съюзистите в задната стая на един клуб.
— Да. И наистина беше доста силна буря.
— Операция ли ви задържа до късно? Счупен крайник, може би?
— Не. Беше друг вид счупване, което трябваше да се оправи. Но стига приказки. Прегладнял съм, а по една случайност съм донесъл вечеря.
— Не сте ли вечеряли? — попита тя изненадана, защото току-що беше чула пазачът да обявява единайсет часа.
— Не — въздъхна мъжът. — Надявах се тази вечер да споделя вечерята с един весел другар. Никога нямам добър апетит, ако съм принуден да се храня сам.
Ларк се включи в играта му и също въздъхна подчертано, но се постара да вложи силно неудоволствие в гласа си.
— Много добре тогава. Не бих искала да се лишите от едно добро ядене заради мен. Какво е приготвила готвачката?
Той приближи количката и махна капаците на ястията.
— Препечен агнешки бут, недопечено говеждо, маринована сьомга, картофи с магданоз, плодове, странно спаружени зеленчуци и кифлички, които са стояли твърде дълго в маслото. А, и най-доброто оставих за накрая — един доста жилав пудинг.
Ларк почти се усмихна. Добре приготвено или не, менюто й звучеше като пир. Но тя няма да достави на лорд Гласмийд удоволствието да разбере това.
— Не може да се каже, че събудихте апетита ми — отвърна тя.
— Тази сутрин наех нова готвачка — призна Кристофър. — И сега сърцето не ми дава да я уволня. Това е един от моите благотворителни жестове, както презрително ги нарича баща ми. Да се надяваме, че кулинарните й таланти скоро ще се усъвършенстват. Като отвори последното ястие, той измърмори:
— Странно… Чудя се какво ли е това.
Ларк не успя да сподави смеха си.
— Извинявам се — каза той, хванал в ръка приборите, като й хвърли един кос поглед. — Може би трябва да запазя за себе си невъздържаните си забележки и да ви заблуждавам за нещата, които скоро ще сервирам.
— Добре ли заблуждавате, лорд Гласмийд?
— Извънредно.
На Ларк й се стори, че зад думите му се крие някакъв друг смисъл и малко се понамръщи.
— Мисля, че бих искала лекарят ми да е честен, ако нямате нищо против — каза тя бавно.
— Тогава лекарят ви би трябвало да се опита да ви осигури това. Ще започна с признанието, че мразя маринована сьомга.
— Вземете тогава говеждото.
— Ще го взема.
Тя го чу отново да трака със съдовете и приборите.
— А на вас ще дам по малко от всичко, най-напред чаша вино.
Той пъхна виното в ръката й и след като долови изкусителния му аромат, Ларк започна да го пие с ентусиазъм, тъй като не беше опитвала нищо толкова вкусно от времето на престоя си във Франция.
Миг след това осъзна, че лорд Гласмийд е поставил пред стола й маса, а върху нея вечерята й. След като постла салфетка на скута й, той хвана ръката й, за да сложи в нея някакъв прибор, най-вероятно вилица. Тя я хвана здраво и спря нерешително, защото се ужасяваше от неудобството на това, което предстоеше. Нима той не съзнаваше, че за някой наскоро ослепял е унизително да боде напосоки храната в някаква чиния?
Кристофър седна срещу нея. Настана продължително мълчание.
— Може би сте свикнали да се молите? — попита той накрая, сякаш изведнъж осъзна някаква глупава грешка.
— Да — измърмори тя, за да поотложи храненето, но и за да бъде честна. — Но… вие кажете молитвата.
Той стори това незабавно, а после тя усети как Кристофър я изчаква да започне да се храни, за да може да последва примера й. Тя сведе очи към чинията, като се опитваше да ги фокусира върху храната, естествено, напразно. Как да се храни?
Обхвана я отчаяние, тя се опасяваше, че всеки момент може да я обхване паниката.
Когато чу лорд Гласмийд да оставя вилицата си на масата, тя се напрегна, защото знаеше, че той се готви да й помогне. Не, каза си тя. Няма да позволя на някакъв надут лорд да ме храни като безпомощно дете.
Бързо и безразсъдно започна да боде с вилицата; отначало чуваше как зъбците й се забиват с глух звук в дървото, а после застърга по порцелана, но не знаеше какъв залък храна е успяла да хване. Поднесе вилицата към лицето си и я пъхна непохватно в устата си, но разбра, че на нея няма нищо.
Ларк замръзна от неудобство с увиснала във въздуха ръка. Тя, която само преди няколко дни толкова се гордееше със своята самостоятелност, сега се бе унижила при едно просто ядене. Ларк отпусна ръка и стисна очи да спре бликналите сълзи. Миг по-късно две здрави ръце я подхванаха под мишниците и я изправиха. Лорд Гласмийд я привлече към себе си, а тя яростно избухна:
— Колко съм безпомощна и жалка! Не мога дори да се нахраня!
— Вината е моя — настоя Кристофър. — Първо като глупак не съобразих. После реших да ви оставя да опитате сама, за да се научите да се справяте с проклетата задача. Не трябваше да го правя. Беше твърде рано…
— Не! — извика тя, като се дръпна настрани. — Не искам помощ. Искам да се оправя сама. Света Богородице! Каква идиотка съм да не мога да свърша нещо толкова просто.
— Седнете — каза мъжът спокойно, — и ми позволете да ви дам съвсем кратки указания. След това, сигурен съм, ще можете да продължите и сама съвсем добре.
Макар че не беше в настроение, Ларк искаше да се покаже силна пред лорд Гласмийд, така че тя извика на помощ естествената си издръжливост и се подчини, като седна отново на стола. Почувства ръката му да хваща нейната и неочаквано се запита кога точно е престанал да я докосва така, както лекарят докосва пациента си. Допирът сега продължи само миг повече от необходимото, макар това вероятно да не беше преднамерено.
— Ето — каза той, насочвайки ръката й около масата. — Това е съдът с маслото и ножът, усещате ли ги? А ето тук… кифлата ви, потънала цялата в масло. Може би трябва да започнете от нея — колкото и да е непривлекателна.
Като се усмихваше през сълзи, тя разкри хубавите си зъби и с ловкост, която беше несъмнено достойна за уважение при първи опит, успя да си отчупи малко хляб, да го намаже леко с масло и да го изяде. Макар че домакинът й се беше подигравал на храната, тя никога през живота си не беше яла такъв вкусен хляб и със сигурност не беше полагала толкова усилия докато го сложи в устата си.
Пресуши остатъка от виното си с чувството, че го е заслужила. То се плъзна по гърлото й гладко, съвсем различно от горчивата ракия, която пиеше зад гърба на чичо си. Реши, че избата на пера доста й допада и беше много доволна да чуе, че той пълни отново чашата й, която току-що беше оставила.
— Кога решихте да станете лекар? — попита тя миг след като бордото почти напълно й върна душевното равновесие. — Искам да кажа, човек с вашето положение едва ли има нужда от работа.
Като я изгледа развеселено, Кристофър отхапа от говеждото и започна да дъвче.
— И какво точно е това „положение“, госпожице Балинтър? — попита той.
— Ами, лорд Гласмийд, след като упорствате, ще ви го кажа по букви. П-р-и-в-и-л-е-г-и-я.
— А-а-а. Това положение.
— Да. Това положение.
— Дали не откривам в гласа ви нотка на възмущение, Гражданко! — попита той с добродушен сарказъм и с престорен френски акцент. — Дали не ви е вдъхновила новата ни република от другата страна на Ламанша? Не ми казвайте, че сте една от онези невъздържани, пакостливи бунтовници, за които толкова много съм чувал, които тичат насам-натам да полагат клетви и да призовават към „Тържество на келтите“.
При тази забележка Ларк едва не зяпна. Като се опитваше да си събере ума, тя напипа повторно напълнената чаша и се подкрепи с една голяма глътка. Как можа да забрави, че вечеря на една маса с врага? Той е умен и тя трябва да не забравя това.
— Ако бях такава, едва ли щях да го призная пред такъв виден член на аристокрацията като вас, нали така? — отвърна тя.
— Корумпирана аристокрация, която изпълнява нарежданията на Лондон заради специалните привилегии, бихте искали да добавите, без съмнение — заяви Кристофър, за да я предизвика, като се усмихна на начина, по който тя отметна назад глава. Той се наведе напред с гарафата с вино и като проследи с нея чашата й, още веднъж я напълни догоре.
— Сигурна съм, че вие би трябвало да знаете повече от мен за корупцията — каза тя, като вирна дръзко глава.
— Би ли трябвало наистина?
— А не е ли така?
— Ако това е вашето истинско мнение за мен, госпожице Балинтър, то сигурен съм, много трудно ще ви убедя в противното.
Тя сръбна отново от виното, после пак. Ставаше по-смела с всяка глътка, чувството й за предпазливост се стопяваше. Беше забравила напълно отчаянието, което бе изпитала само няколко минути по-рано. Нищо не я оживяваше така, както някой политически дебат, макар да нямаше и представа, че това качество е забелязано своевременно и е окуражавано от другия човек в стаята.
— Някой трябва да прочисти правителството — заяви тя. — Страшно несправедливо е от ваша страна и от страна на високопоставените ви приятелчета да отказвате на честни хора правото на глас и на място в парламента само защото те не са се родили протестанти — или по-скоро с ръце и крака завързани на връвчица, които се дърпат от Крал Джордж Кукловода.
Още от началото на вечерята Кристофър се опитваше дискретно да пренареди храната в чинията на Ларк, като между всяко бодване на вилицата я трупаше на купчинки така, че тя да може по-лесно да я докачи. Сега обаче тя подкрепи разгорещената си тирада с едно особено енергично замахване и уцели пръстите му.
— Както виждам, госпожице Балинтър, с вашите обширни и богати познания — каза той през стиснати от болка зъби — вие знаете точната цена на всеки ирландски благородник.
— Всички знаят, че който и да е почтен ирландски благородник прекарва времето си в хазарт, пиене и разврат. Чувствайте се свободен да ме поправите, милорд — добави тя дръзко, — ако информацията ми е погрешна, или ако не съм подредила тези предимства в точната им последователност.
— Аз бих сложил последното на първо място. Лично предпочитание, разбира се.
Ларк понечи да се намръщи и да изрече някоя презрителна забележка към мъжкия род като цяло. Но както си седеше на мястото, усещайки погледа на пера, тя избухна в бурен смях. В края на краищата тя безмилостно му беше прочела цяла лекция и макар да бе отвърнал със сарказъм, той беше успял да запази доброто си настроение.
Миг след това неговият дълбок, волен смях се присъедини към нейния и тя с изненада осъзна, че не го е чувала по-рано. Вибрациите му, тонът му, самият му характер беше много приятен и тя ги запомни.
Кристофър не можеше да си спомни кога за последен път е вечерял така приятно. Компанията на неговата малка бунтовничка със сигурност превъзхождаше превзетото бърборене на напудрените и парфюмирани представителки на женския пол, на които обикновено кавалерстваше из града. Той реши обаче, че тя трябва да стои настрани от алкохола, тъй като съвсем не може да го носи. Една-две чаши и нейното немирно езиче може да издаде и най-голямата тайна на бунтовническата кауза. Да не дава Бог някога да слезе долу и да попадне на някоя от вакханалиите, които така се харесваха на равните нему.
Нетърпелив да провери теорията си, Кристофър каза гладко:
— Изглеждате твърде добре образована, за да сте била отгледана в дома на някой арендатор. Положително никой обикновен селски учител не може да даде такова образование.
— Аз… — Ларк млъкна рязко. Тя остави намръщено чашата настрани. Неочаквано в замаяния й мозък толкова пронизително бяха започнали да дрънчат предупредителни звънчета, че я заболя главата. Едва ли би било разумно от нейна страна да заяви, че се е обучавала във Франция при родители революционери. По-добре да се престори, че някой добронамерен учител е нарушил някога строгия закон срещу официалното образование на католиците.
Като се изправи на стола, тя отговори:
— Той беше доста добър селски учител.
Кристофър се ухили. Беше се усетила навреме, въпреки гарафата вино в жилите й. Но той още не беше свършил съвсем.
Тя притисна ръка към устата си, за да сподави едно хълцане, а той се протегна през масата да задържи чашата с вино, която беше в другата й ръка и заплашваше да се излее на скута й.
— Desirez-vous du cafe?[1] — попита той небрежно.
— Non. Merci.[2]
Една чаша в повече, помисли си той. Беше се изпуснала. Не че той не знаеше и преди, че е родена във Франция. Знаеше много неща за нея, освен, разбира се, името на връзката й във Франция.
Срещу него Ларк се намръщи, усещаше се доста замаяна и се чудеше дали не е казала нещо, което не е трябвало да казва. Имаше много странното усещане, че току-що е говорила на френски. Или може би е било келтски?
Започна отново да си служи с вилицата с надеждата, че още малко храна ще й помогне да прочисти ума си. Удивляваше се колко по-ловка е станала с приборите — вилицата й нито веднъж не се оказа празна.
След като си хапна от кейка с подправки — най-вкусното нещо в менюто на вечерта — тя започна друг разговор, искаше на всяка цена да отклони спора от политиката.
— Аз… аз искам да ви благодаря, че се погрижихте за Джейми.
Кристофър се облегна в стола и протегна дългите си крака.
— Няма за какво. Той се забавлява. Тази сутрин накарах да оседлаят за него едно пони и го изпратих с един от конярите до сладкарницата. Обещал съм утре да го заведа на езда във Финикс парк. Сутринта ще има състезания.
— Благодаря ви за щедростта — отвърна Ларк, макар да беше изпитала някакво внезапно раздразнение. — Но бих предпочела да не прекалявате твърде. Скоро ще се върнем към стария си начин на живот и не бих искала Джейми да стане прекалено… изнежен.
Мълчаливо и като се пазеше извънредно старателно от вилицата й, Кристофър плъзна в чинията й още едно парче кейк.
— А-а. Изнежен. Още един от онези гнусни недостатъци на характера, които притежаваме ние, ирландските аристократи. Може би, за да се поправя, трябва да опитам да ям повече картофи и по-малко кейк, а?
Ларк едва не се задави със собствената си хапка от сладкиша и бързо притисна една салфетка към устните си. След това необяснимо и нелепо започна да се кикоти.
Като реши, че й е време да отиде в леглото, преди да е забила нос в чинията си, Кристофър стана от стола си. Когато обгърна с ръка кръста й, тя първо се възпротиви с някакви неясни думи, после се предаде и облегна глава на рамото му.
— Аз… аз, знаете ли, реших да остана — каза тя, след като той я беше настанил върху завивките. — Но, разбира се, само докато ми мине бузата… нито минута повече.
Тя затвори очи и се съсредоточи, така й се спеше, че едва произнасяше думите.
— Нещо, което трябва да направя. Важно. Какво беше? А, спомних си… — тя изправи клатещо се пръстче. — С-среща. Имам среща с един напълно… зъл и вулгарен polisson[3]…
Кристофър се намръщи. Тя наистина се изказваше крайно неласкаво за неговата личност. Като метна юрган върху дребното й тяло и като забеляза сънливата усмивка на устните й, той измърмори:
— Да. Хубаво, дано се срещнеш с него скоро. Струва ми се, че той е един крайно нетърпелив, зъл и вулгарен негодник.