Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дебора Сатинууд. Луна за двама
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1994
Редактор: Б. Величков
История
- —Добавяне
3.
Същият този ден едно дете беше умряло в ръцете му, макар че направи всичко възможно да го спаси, затова беше решен да не позволи на момичето, легнало неподвижно върху леглото на майка му, също да умре.
Кристофър Кавано, златокосият пер на Гласмийд, се наведе над своята пациентка, повдигна отпуснатата й бледа ръка и постави пръсти на пулса, за да се увери, че все още е жива. Докато броеше ударите на сърцето, той я докосваше много нежно, защото голяма част от бялата й нежна кожа беше обгорена. Ларк Балинтър имаше късмет, че е в безсъзнание. Щом се събудеше, щеше да изпита болка, каквато не беше изпитвала никога по-рано. Обгарянията щяха да я измъчват, раните щяха да болят. Но дори тези мъки няма да могат да се сравнят с другата рана, за която перът още не беше готов да й съобщи…
Кристофър задържа за момент превързаната ръка на своята пациентка, като я изучаваше с мрачно изражение, а очите му, обкръжени от гъсти мигли, потъмняха и станаха небесносини. Лицето му беше младо и привлекателно, но на него личеше печатът на една особена мъдрост, която произхождаше от съприкосновението с трагични заболявания. В очите му можеше да се прочете, че той е изгубил илюзиите си, както това става с мъжете, когато осъзнаят, че само страстта на младежкия идеализъм не е достатъчна да поправи несправедливостите. И все пак тази смес от естествена хубост и суров опит му отиваше, придаваше на лицето му израз на зрялост, без да се губи момчешкия чар.
Той поглади челото й, опитната му ръка беше свикнала да поправя човешките тела. Главата на момичето почиваше върху купчина възглавници, а с превръзката около очите си тя изглеждаше безпомощна и нежна като някое паднало от гнездото новоизлюпено птиче. Леко, сякаш наистина държеше малко птиче, той положи ръката й обратно на одеялото. Съжалението му бавно се превръщаше в някаква опасна ярост и той стисна здраво зъби. Някакъв безумец се беше опитал да отнеме живота на Ларк Балинтър, перът се досещаше кой е и макар това да му причиняваше мъка, беше почти сигурен, че догадките му са верни.
Въздъхна. Засега ще трябва да запази за себе си подозренията и мъката, докато се увери, че момичето на леглото е вън от опасност. За това, че изобщо дишаше, тя трябваше да е благодарна само на неговото навременно появяване и на милостта на Бога.
Кристофър погледна собствената си превързана ръка и намести бинта така, че да предпази обгарянето. После отиде до камината, за да вземе от полицата над нея чашата кафе. Макар и изстинало питието беше силно и черно. Той го изпи, като гледаше замислено светещата жар, която сгряваше краката му.
После се отпусна уморено в един стол, опъна дългите си крака и позволи на една уморена въздишка да изскочи от устата му. Не можеше да си спомни кога бе спал за последен път. За него нямаше време за сън, само време да приема нови хора, да намества счупени крайници, да зашива рани, както и да затвори нежните очи на момченцето, което беше живяло по-малко от пет години.
Той изрече тихо една молитва, докато си припомняше трагедиите на деня, на които беше станал свидетел. Когато реши да стане хирург, не си беше представял, че на земята има толкова много мъка, толкова много сълзи. Нито пък беше предполагал, че животът ще му поднесе толкова сложни обрати.
Той прекара ръка по брадясалата си буза и отпусна назад глава, потиснат от тежестта на своите проблеми. Известно време оглеждаше предметите в стаята, като се оставяше познатите вещи да го успокоят. Тази стая беше принадлежала на майка му и от най-ранно детство Кристофър често я посещаваше, като докосваше благоговейно с пръсти нещата, които тя бе обичала. Макар и просторна, стаята беше уютна. Уют й придаваха старите масивни мебели, по които грееше патината на времето, богатите багри по възглавниците, картините, на които бяха изобразени спаниели с тъжни очи и деца с розови бузи.
Погледът му се насочи към гоблена, който обикновено закриваше камината, а сега стоеше сгънат до нея. Беше избродиран от ръцете на майка му и на него се виждаха митични чудовища сред виещи се лози. Не познаваше майка си, която беше умряла при неговото раждане и много му се искаше да бяха прекарали заедно поне няколко години, да имаше, макар и най-смътни спомени, които да изважда от време на време и да притиска до гърдите си като съкровища от стара ракла. Знаеше, че е била независима, също като и той — така му беше казал баща му — и Кристофър подозираше, че тя би могла да му бъде мощен съюзник, сроден дух, който да разбира сърцето му така, както никой друг.
Това, което правеше, караше баща му да го смята за луд, луд да лекува болните и умиращите, особено онези нещастни души от улицата, които нямаха с какво да платят. В края на краищата, като пер на Гласмийд и като бъдещ маркиз на Уинтъруд, Кристофър беше един от най-издигнатите хора в страната. След като има голямо богатство, власт и слава, защо да прекарва години в изучаването на медицинските науки и още повече години в мрачните болнични зали? Защо да пилее време да спасява мръсните бедняци, повечето от които така или иначе ще умрат, преди да са навършили трийсет години?
„Трудиш се ден и нощ, като пропиляваш младостта си и пренебрегваш рождените си права — често му се караше баща му. — Това е смехотворно, това е буржоазно. Би трябвало да яздиш и да ловуваш в имението, да пиеш и да се забавляваш с жени като всеки друг млад мъж от твоята класа.“
Други страсти обаче ръководеха непокорния син, светли идеали го водеха отново и отново към мрачните, мръсни улици на Дъблин, към жилищата, където се въдеха плъхове, към вонящите болници, към тъмните стаи, където никога не беше живяла надежда. Същите идеали караха младия лорд да рискува главата си в борбата за свобода, която не му беше нужна, да се опълчва срещу несправедливостите, които не го засягаха. Те го подтикнаха да се превърне в неуловимо нощно създание, което чака послания под кривите клони на едно старо дърво.
Какво би казал баща му, ако знаеше цялата истина? Какво биха казали неговите приятели, покритите с бижута лордове и напудрените дами, ако можеха да научат тайните, скрити в гънките на нощното му наметало, ако можеха да научат за измяната, пазена в сърцето му? За тях той беше виден лекар, търсен ерген, заклет лоялист. Никой не би могъл да си представи, че лорд Гласмийд, когото познаваха през деня, през нощта се превръща в най-прочутия шпионин на бунтовниците в Ирландия. Какво биха казали, ако случайно узнаеха това?
Кристофър се чудеше как биха реагирали. Нищо няма да кажат, разбира се. Ще са прекалено заети с това, да го обесят на най-високата бесилка, която се намери в страната. Нито един няма да изпита и частичка милост към него, предателя на техния начин на живот, заплаха за тяхната егоистична сигурност.
Така да бъде, помисли си той с усмивка. Бездруго не обичаше повечето от тях.
Кристофър стана от удобния си стол, неспокоен въпреки умората, и закрачи пред огъня, а после отиде към незакрития прозорец. Разсеяно проследи как фенерът на една карета премина наблизо в мрака, загледа се в проблясващата сбруя и в обкованите с желязо колела, които скоро изчезнаха. Изведнъж усети дълбоко чувство на самота, самота, която обикновено не изпитваше, просто защото животът и работата му не я допускаха до него. Не че се страхуваше от опасността, която го заобикаляше поради тайната му дейност, или от заплахата, която произтичаше от непопулярните му политически възгледи. Но все повече и повече го потискаше самотността, която му налагаше необходимостта да пази тайните си.
Той се обърна с гръб към прозореца и се вгледа в момичето, което лежеше на леглото като счупена кукла. Приближи се към нея и поседна за момент на дюшека, загледан в превързаната й глава и слабото й тяло, което едва личеше под завивките. Видът й някак го трогваше, караше стомаха му да се свива странно, докато започна да чувства… сам не знаеше какво.
Беше се опитал да разубеди това невинно същество, да я изплаши, да я застави да се откаже от опасното участие в неговата кауза. Беше използвал подигравки, презрение, дори жестокост, но всеки път тя отказваше да се подчини. Беше я наричал глупава, самонадеяна и неопитна, но всъщност я смяташе за смела.
Тази вечер беше платила за смелостта си, беше платила много скъпо.
Като гледаше обезобразеното й лице и обгорените й ръце си помисли, че ако бе възможно, би платил цената вместо нея… до стотинка.
Макар да се измъкна от дупката на ада, който я измъчваше с горещина и я караше да се чуди дали този ужас е истински или въображаем, тя успя само за миг да се задържи на ръба на съзнанието. Краткото време, през което беше на себе си й помогна да осъзнае, че болката не е сън, тъмнината не е въображаема, нито пък тревожната миризма на изгоряла коса. Отвори уста, за да попита дали има някой наблизо, но не можа да произнесе нито дума. Така че се остави тъмнината да я погълне отново, приветства я заради краткото освобождаване от физическата болка.
Когато накрая започна последното трудно изкачване нагоре към реалния свят, тя осъзна, че още е нощ. Нима никога няма да дойде утрото и да докосне очите й, да освети небето, тавана или райския свод, та да разбере къде се намира? Странно, стори й се, че чува весело свирукане, сладък птичи хор. Но това не може да бъде, каза си объркано, врабчетата не чуруликат нощем.
Вдигна ръка. Беше схваната, като че ли беше вързана, но пръстите й бяха свободни и тя докосна с тях очите си. Там, където трябваше да са клепките й, усети само мека превръзка от плат. Продължи проверката и откри, че бузата й е покрита с някаква марля и боли нетърпимо. Не можеше да я пипне. Голяма част от кожата й сякаш беше в пламъци, като че най-горният слой е бил изстърган и нервите са останали оголени. Обзе я болка, удивление и някаква безименна тревога, която я накара да се опита да стане, но извика, щом по ръцете й пропълзя мъчителен огън.
Нещо докосна ръката й. Хвана нещото с пръсти, съсредоточи се. То също я стисна леко, но много твърдо… човешка ръка… топла, здрава, по-голяма от нейната и със сигурност мъжка.
Опита се отново да се изправи, но не успя, явно някъде беше прекъсната връзката между мозъка и нервите й. Кой седеше до нея в тъмното, без да казва нито дума, хванал ръката й? Беше ли я наранил по някакъв брутален начин? В мозъка й се върна образът на развят черен плащ и проблясващи копита. Замаяна, почти обзета от паника, тя започна да опипва с ръце наоколо, протегна се, за да разбере къде се намира, но вместо това докосна човека до себе си.
— Чувате ли гласа ми, момиче? Можете ли изобщо да говорите? Не, не… не се притеснявайте. В безопасност сте, вече сте напълно в безопасност.
Думите бяха казани тихо, в тях звучеше силна загриженост. Стигаха до ушите й някак много отдалеч, тя се съсредоточи с надежда да разбере кой говори. Плътният глас звучеше познато, и все пак беше твърде изискан, твърде добре възпитан, за да е на някой познат. Но успокоението в него намали страха й. За да покаже, че оценява начина, по който говорещият твърдо беше стиснал ръката й, тя стисна в отговор неговата. Опита се да зададе въпрос, но въздухът просто излезе със свистене от възпаленото гърло.
— Трудно ви е да говорите, зная — каза човекът до нея. Колкото нейният глас беше слаб, толкова неговият беше силен. — Вероятно ще бъде така още известно време. Зная, че имате много въпроси и един от най-важните е кой съм аз, така че ще направя каквото е по силите ми да ви отговоря.
Ларк се отпусна, но веднага пак се стегна, когато мъжът се размърда, наведе се близо до нея и сложи ръце на раменете й. Когато тя се намръщи, той спря, а после я прихвана през гърба. Почти без никакво усилие я придърпа напред и внимателно я подпря. Макар той да беше съвсем близо, тя не можа да си представи външния му вид, само й се стори, че трябва да е едър и силен. Не успя дори да долови миризмата му, тъй като усещането за пепел и въглени все още изпълваше носа и гърлото й.
— Преди да започна — каза той, — искам да пийнете малко вода и да вземете една доза лауданум, който ще облекчи болката. Ето лауданума… а ето и чашата.
Тя отвори уста и глътна течността с нежелание, тъй като изглеждаше неблагоразумие да приема каквото и да било в тъмното от ръката на някакъв непознат. Но болката не я оставяше на мира и когато усети как до подпухналите й устни се допира гладкият край на порцелановата чаша, тя отпи една голяма глътка, след което невъзпитано изплю половината от течността. С удивление разбра, че да преглъща беше не по-лесно от това да говори. Струйки вода потекоха от ъгълчетата на устата й, а където минаваше тя, студенината я изгаряше като пламък. Меко парче плат, може би носната кърпичка на мъжа до нея, незабавно се допря до устните й и нежно попи влагата от наранената кожа.
— После пак ще опитаме да пийнете вода. Сега просто се отпуснете.
Той отново й помогна да легне и остави чашата настрани. После взе ръката й и я сви в дланта си.
— Името ми е Кристофър Кавано. Лекар съм, а вие се намирате в дома ми в Дъблин, който е в съседство с кабинета ми. Вчера вечерта ви докара тук… един минувач.
— К-кой…?
Най-накрая с много задъхване, но с чувство на тържество, тя успя да произнесе една дума.
— В момента не си спомням името му — отговори Кристофър. — Може би ще се сетя по-късно. Но съм сигурен, че ще ни се удаде случаи да говорим за този приятел, когато му дойде времето.
— П-п-пожар? — прошепна Ларк.
Лекарят стисна пак ръката й.
— Доколкото разбрах, минувачът забелязал искри в небето, а след като препуснал към тях, видял как се срутва покривът на обора ви. Открил ви да лежите в безсъзнание в горящата постройка и ви издърпал на безопасно място.
— Т-той… ранен ли е?
— Не. Дрехите му бяха опърлени, но ако се изключи това, не видях да е наранен. Изглеждаше кораво момче. Но съм сигурен — прибави тихо Кристофър, — че ще се зарадва, като разбере, че сте питали за него.
Когато Ларк отново отвори уста и размърда неспокойно ръце, той каза бързо:
— Брат ви седи жив и здрав в кухнята ми и заедно със сина на готвачката нагъва закуската си така, сякаш никога преди не е виждал храна. Не се безпокойте също и за понито, защото то е добре, и, ако простите прямотата ми, се е отървало много по-леко от вас.
Ръката на Ларк се отпусна облекчено в неговата. Сега вече трябваше да попита за собствените си рани. Опипа превръзката около очите си, а после мръдна пръсти надолу и посочи бинта на бузата си.
Кристофър не отговори веднага, защото му трябваше време да подреди внимателно думите си. Засега не смяташе да споменава за някои от нараняванията на Ларк Балинтър, но въпреки това не искаше да й дава лъжливи надежди, така че заговори със сериозен и делови глас.
— Имате доста лоши изгаряния, момиче. Повечето от тях са незначителни, някои са умерени… но има и едно-две твърде сериозни.
Наум тя също започна да брои раните си, като започна от обгорените пръсти на краката и се придвижи нагоре към ръцете, плъзна се към дланите и накрая се спря на лицето си. Нямаше съмнение, че последното беше пострадало най-много.
— Всички изгаряния ще заздравеят — обясни Кристофър, който усещаше безпокойството й. — Но изгорената кожа трябва да се поддържа колкото е възможно по-чиста, за да се избегне инфекцията, така че в това отношение ще трябва за известно време да се примирите с моите грижи. Голяма част от кожата ще остане много чувствителна доста време — за това имам мехлем и, разбира се, лауданум. Положително не можете да си тръгнете оттук, преди да заздравеят по-сериозните наранявания.
— Б-болница?
— Реших да не ви изпращам в болница. Просто ще останете тук, ще бъдете мой специален пациент, докато реша, че това се налага. Ще имате камериерка, трябва да се чувствате като у дома си, искайте всичко, от което имате нужда.
— Джейми…?
— Щом вие сте тук, Джейми е добре дошъл. Може би утре ще му позволя да ви посети, ако сте достатъчно добре.
Доста успокоена от това, което чу, Ларк се отпусна, но веднага я замъчиха други въпроси без отговор.
— Пожарът — тя се закашля от болката в гърлото — как… е започнал?
— Не знаете ли?
Ларк поклати глава.
— Това много ме учудва, защото аз се надявах вие да знаете нещо. Според мен е бил подпален нарочно. Никого ли не видяхте?
Ларк си спомни как се спусна като обезумяла към обора и поклати глава на възглавницата:
— Не…
Още докато отричаше, в ума й проблесна злокобният образ на дивото черно животно и неговия призрачен ездач. Тя се напрегна и лекарят стисна ръката й. Това я зарадва. Беше интимно, топло и лично, но не неприлично, а само внушаваше чувство на сигурност. Искаше й се да махне превръзката от очите си и да види непознатия, който я утешаваше в пълния мрак.
— Нещо страшно ли си помислихте? — попита я той, усетил тревогата й.
Тя осъзна, че плътният му богат глас й харесва и също толкова, колкото й харесва силата на присъствието му.
— Имаше някой… един мъж.
— Да? — подтикна я лекарят рязко.
— Беше само около час преди пожара. Дойде с един черен кон, спря го на известно разстояние от къщата. После гледа към прозореца ми цяла вечност, сякаш можеше да ме види в тъмното. Сигурна бях, че ще дойде и ще ме убие, толкова страшно изглеждаше… но той дори не се опита да влезе в къщата. След време продължи надолу, към морето.
— Изплаши ли ви?
— Да. В един момент си мислех, че това може да е самата смърт.
— Чак толкова? — Кристофър не беше особено поласкан от описанието на собствената му личност. Беше се отказал от вечерята с приятели, за да отиде тогава до къщата й и да провери дали всичко е спокойно там. Ползата от това се беше оказала малка. Ако интуицията му не беше го накарала да се върне пак след около четвърт час…
— Никой друг? — настоя той.
Ларк се намръщи. Не разбираше защо толкова лесно пренебрегва призрачния нощен посетител. Ако пожарът наистина е бил подпален нарочно, изглеждаше логично да се допусне, че злосторникът е загърнатият в черно конник.
— Не — отвърна тя. — Не видях никой друг.
Останаха за малко мълчаливи и Ларк усещаше, че събеседникът й е потънал в дълбок размисъл.
— Минувачът защо ме донесе… тук при вас? — попита тя. — В селото ни има лекар.
Кристофър се усмихна на нещо, което само той можеше да оцени.
— Бил чувал за мен и изглежда е решил, че аз съм по-подходящ да ви лекувам, отколкото който и да било друг.
— А така ли е?
— Абсолютно — заяви той, спокойно и уверено, без надменност, но твърдо. — Но това ще можете да прецените сама през следващите няколко дни.
— Аз… аз бих искала да благодаря на… на минувача. Той ще дойде ли пак да ме види?
Кристофър сложи и другата си ръка върху нейната, а очите му светнаха дяволито.
— Той ми се видя доста необщителен — един от онези хора, които обичат уединението. Все пак почти съм сигурен, че пътищата ни с него пак ще се пресекат в бъдеще, а когато това стане, непременно ще му предам вашата благодарност.
С тези думи лекарят пусна ръката й и стана от леглото. С чувството, че е изоставена в своя тъмен свят, тя докосна с пръсти мястото, където беше седял, търсейки изчезващата топлина. После спонтанно протегна ръце към него, като опипваше наоколо, и изпита ужасно притеснение, когато, без да иска, докосна друга част от тялото му — най-вероятно бедрото. Той хвана блуждаещата ръка и я сложи обратно на гърдите й.
— Не се притеснявайте — каза той с леко закачлив тон. — Не е лесно да си грациозен в тъмното, макар да съм чувал, че човек може да се научи с малко повече търпение.
— Аз… аз мисля, че трябва да ви благодаря — каза Ларк и в същия момент осъзна, че ръката, която държи, е превързана също толкова внимателно, колкото и нейната.
— Няма за какво — отвърна той.
— Ръката ви… превръзката?
— А, това ли — нищо особено. Нараних я, ъ-ъ, докато помагах на един приятел да се измъкне от доста опасно положение, така да се каже. Нищо чак толкова страшно. А сега — продължи той, — на масата до вас има чаша вода — той насочи пръстите й натам. — Изпийте колкото можете от нея. Тук има и един звънец, с който да позвъните, ако имате нужда от нещо.
Тя кимна. Лауданумът постепенно я обгръщаше в сив облак, който притъпяваше мислите й и облекчаваше болката. Тя чу смътно чукането на вратата и след това въпросителен мъжки глас.
— Милорд?
— Да? — отговори лекарят.
— Долу един човек от болницата ви моли да отидете незабавно там.
Въздишката на Кристофър беше доста силна, а Ларк все още беше достатъчно в съзнание, за да различи умората, която прозвуча в нея.
— Много добре. Кажете му, че след малко ще отида.
Той се обърна към Ларк и докосна рамото й:
— Сега трябва да ви оставя. Почивайте и за нищо не се притеснявайте. Ще ви видя отново, когато мога.
Ларк напипа ръкава му и го хвана здраво:
— Вие… вие благородник ли сте?
— Аз съм пер на Гласмийд — каза той спокойно, без следа от важничене. — Но няма нужда да се обръщате към мене толкова официално, вече станахме добри приятели, нали?
Нещо в неговия полусериозен, полушеговит тон извика тревожен спомен у Ларк, но неясната мисъл бързо се изгуби при звука от стъпките на лекаря, първо по килима, а после по дървения под. Имаше премерената походка на човек, който няма време за губене, отбеляза Ларк, макар вече да се носеше към тежкия, предизвикан от лекарството сън. Обзета от предчувствие, тя реши, че ритъмът на стъпките му ще стане за нея близък звук в близките дни, звук, който тя ще очаква с напрегнат слух, може би твърде нетърпеливо.
Но каква титла беше споменал той? Ларк се опита да се пребори с омаята, като се хвана здраво за мисълта, която, тя знаеше, беше важна. Представи се като пер на Гласмийд, нали така? А това значи, че е син на земевладелеца, хазяина на чичо й, който ги беше изхвърлил всичките, който беше един от най-силните и най-корумпирани мъже в цяла Ирландия!
Обхващаше я забрава. Ларк силно желаеше да остане в съзнание, за да прецени доколко важно е сведението, до което беше се добрала току-що, но разбра, че това няма да й се удаде. Малко преди да загуби отново способността си да разсъждава, тя успя да произнесе една отчаяна молитва:
„Света Дево Марийо запази ме… дай ми сили. Лежа в дома на своя враг…“