Дебора Сатинууд
Луна за двама (25)

25.

След като успя да укроти тежко дишащия кон, Ларк продължи по най-тъмните и криволичещи улички, и щом чуеше приближаващи копита, се шмугваше в алеи и дворове. Веднъж тя просто се измъкна като по чудо: чу едва на няколко метра от себе си как един от стражите ядосано разпитва някакъв закъснял минувач. Тя поведе коня си под един мост и се приведе ниско над шията му, като се молеше животното да не изпръхтя или потропа с копито.

Най-сетне, като се увери, че е успяла да се изплъзне, Ларк ускори ход и като отбягваше главните пътища, се отправи към забулената в мрак провинция извън Дъблин. В продължение на няколко мили тя яздеше през прогизналата земя и мътните локви, неумолимо пришпорвайки уморения кон. Скобите на белезниците й жестоко се впиваха в китките й, докато се опитваше да направлява поводите, а свирепите мокри пориви на вятъра едва не я събориха от седлото. Но тя трябваше да изпълни мисията си и нищо не можеше да я спре.

Вяха изминали няколко часа. Досега, в отчаяние си мислеше тя, Себастиан О’Кийф трябва да е свършил пъкленото си дело и вече да е подготвил капан за революционната кауза. Всичко, което можеше да направи, бе да признае грешката си и да се надява, че агентът от Феъри Торн ще спаси операцията от провал. С неговата помощ и преценка, може би, фаталният ход на събитията, който тя бе предизвикала, щеше да бъде спрян по някакъв начин.

Тя само се молеше той да е там.

Грохналият кон се препъваше по калната земя и едва намираше пътя дори и тогава, когато луната се прокрадваше, срамежливо флиртувайки с облаците и заливаше всичко с бледата си светлина. Независимо от зловещата обстановка наоколо, нощните шумове бяха успокоително познати и когато Ларк чу плисъка на морето, разбра, че вече е близо до целта.

Най-накрая в далечината различи очертанията на старо дърво, клоните, на което блестяха като сребро на фона на мрачното, обсипано със звезди небе. Зад дървото профилът на скалата, издадена над морето, приличаше на грубо изсечената брадичка на някой великан, гневно втренчен в тъмната линия на хоризонта.

Тя се молеше мъжът да е там.

Конят едва вървеше през покритата с мъх земя и после през горичката от изсъхнали явори. Слизането й от него се оказа доста трудно заради белезниците и тя просто се изтърси тежко от седлото върху земята. После с усилие се надигна и се затича към мястото на срещата, твърдо решена да разкаже за случилото се. Като погледна нагоре през кичурите мокра коса, залепнали по лицето й, тя видя контурите на Феъри Торн и под клоните му… позната тъмна фигура.

Той сякаш се извисяваше над земята, сякаш повече от всякога бе част от дивата природа, но… о, колко разчиташе тя на него тази вечер! Забравила благоприличието, тя се затича към него, задъхана, а обувките й затъваха в калта.

Той стоеше неподвижно, величествената му осанка не трепваше на побеснелия вятър, пелерината му се вееше около тялото и скритото му лице. Както винаги той внушаваше страхопочитание и Ларк позабави крачка. Трепереща и неспокойна тя го гледа няколко секунди и после, събрала кураж, пристъпи напред, за да се срещне с него.

— Французите вече плават към залива Бантри… те са дванадесет хиляди, пътуват с тридесет и пет кораба! Ще акостират утре… — Гласът и бе толкова накъсан, думите й почти не се разбираха и тя трябваше да спре веднъж или два пъти, за да преглътне и тогава да продължи. — Но аз предадох всички ни! Няколко часа по-късно, за да спася живота на един човек, повторих съобщението на един човек на име Себастиан О’Кийф, английски шпионин.

Ларк се приближи смело и заговори с болезнена откровеност:

— Предайте ме на водачите на бунтовниците, ако искате, нека те да ме съдят, но сега трябва да вървите веднага да ги предупредите, че планът им е в опасност.

В продължение на няколко секунди агентът не помръдна, нито проговори. Вятърът около него виеше свирепо, а луната посребряваше пейзажа, но Ларк все още не можеше да види очите, които я гледаха толкова остро. Само усещаше погледа им като пробождания на сабя по лицето.

След това с бавен жест, агентът вдигна ръце и ги сложи върху шапката си. В този момент Ларк разбра, че върху тях няма ръкавици. Тя ги наблюдаваше как бавно, подчертано бавно свалят покритието от главата му. Светлината на луната падна право върху косата му, челото, носа, устата…

Светът се завъртя, загуби опорите си и Ларк се залюля, политайки назад.

Човекът до нея се пресегна и я притегли към себе си със силната си ръка.

— Не се плаши, приказна кралице. Аз не съм дух, а само обичайният сподвижник, с когото се срещаш под това дърво — макар че тази вечер за малко да те изпусна. Неудобно време за процес, нали?

Прекалено вцепенена, за да може да говори, Ларк просто го гледаше с отворена уста в продължение на няколко секунди. След това, успокоена от нежната му усмивка, тя се хвърли на гърдите му и го прегърна здраво, почти побъркана от облекчение. Тя се чудеше как по-рано не бе успяла да разбере, да почувства кой всъщност е бил той. После се зачуди дали все пак някъде дълбоко в себе си не е знаела винаги.

— О, Кристофър! Аз провалих и двама ни!

Той сграбчи ръката й и я отдръпна от себе си, гласът му бе настойчив:

— Какво точно си направила? Кажи ми.

Тя го погледна в лицето, което толкова обичаше, събирайки смелост.

— Получих съобщението рано днес от брат ми Върджил — мъжът, когото ти откри да се крие в стаята ми…

— Наистина ли? — меко попита Кристофър. — В такъв случай не съжалявам толкова много, че не му счупих носа. — Той свали палтото си и обгърна с него треперещите рамене на Ларк. — Продължавай.

— Бях сигурна, че ще те осъдят и обесят — продължи тя, трескаво опитвайки да го накара да разбере. — Ти самият бе толкова отчаян, когато те посетих в затвора. И вестниците непрекъснато пишеха за предстоящото обесване. Дори баща ти смяташе, че ще те признаят, за виновен. Аз се отчайвах все повече и повече. После ми хрумна, че имам власт да те откупя. Процесът бе вече започнал, когато се срещнах със Себастиан. Знаех колко много подлецът искаше тази информация. Когато той ме убеди, че вицекралят ще се съгласи да размени живота ти за моето съобщение, аз…

Тя наведе глава, после я вдигна отново с неочаквано предизвикателно изражение.

— Предадох датата и мястото, където френските войски ще акостират, за да те спася. В замяна Себастиан ми даде документ от вицекраля, който гарантира отлагането на екзекуцията ти. Когато те признаха за невинен, разбрах, че не ме е изиграл.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Той плануваше да ме държи затворена в Килмейнхъм, докато френските войски дойдат. За щастие успях да избягам от стражите още по пътя.

— Ларк — каза тихо Кристофър. — В момента вицекралят не е в Дъблин. Замина вчера за провинцията.

Челюстта й се отпусна.

— Но присъдата ти…

— Снощи говорих накратко с Лорд Канцлера и му припомних, че месеци наред лоялно съм давал информация на правителството за действията на революционерите.

При вида на зяпналата от изненада Ларк той обясни:

— Всичко това се правеше със знанието на Бошан Харви, разбира се. Давахме на канцлера верни, но непоследователни частични информацийки, когато това бе удобно за целите ни. Независимо от доста необичайната ми благотворителна дейност, той мислеше, че съм верен на правителство заради титлата ми и заради доброто име на баща ми. Накрая след малко увещаване, той реши, че съм по-ценен жив, отколкото мъртъв. — Графът се усмихна тъжно. — Много зле преценява хората, нали?

Кристофър хвана брадичката й.

— Боя се, че нищо не си направила с твоята сделка, любов моя — каза той сериозно. — Абсолютно нищо.

Ларк сведе поглед напълно засрамена и не можеше да намери думи, за да разкрие силата на разкаянието си.

— Оценявам жертвата ти, Ларк. Но никога не бих се съгласил на нея, дори и вече да бях на ешафода и да ме заплашваше острието на палача. Знаеш това, нали?

Тя кимна.

Като прекара ръка през косата си, Кристофър се замисли над съдбата им.

— Чудя се какво ли е направил Себастиан с информацията. Може би… — Той прекъсна и бързо извади пистолета си от колана.

Разтревожена. Ларк проследи погледа му, оглеждайки мрачния пейзаж. От хълма към тях приближаваше самотна фигура, тъмните й форми се сливаха толкова пълно с мрака, че само най-острото зрение можеше да я забележи. Уплашена, тя погледна към Кристофър, но той стоеше почти отпуснат, докато чакаше посетителят да се присъедини към тях.

— Знаех си, че ще ви намеря и двамата тук — каза О’Кийф, когато се приближи достатъчно. — Поне ме улеснявате.

— Правя всичко, което мога, за да си доволен, Себастиан — отвърна саркастично Кристофър, докато сваляше пистолета.

— Тези твои усилия винаги са ти стрували твърде малко. Пари и влияние тук-там, за да се облекчи гузната съвест… Какво е това в сравнение с нещата, които ти ми отне?

Като гледаше към лицето, ту на единия, ту на другия, Ларк се чудеше дали Кристофър няма сега да разкрие истината на този огорчен, заблуден млад мъж, да му каже, че не е имал никакво потекло, нито наследство.

Той не го стори, а вместо това попита:

— На кого си казал за пристигането на французите, Себастиан?

— След като ме питаш, ще ти кажа: веднага предадох информацията на един господин от приближените на вицекраля — каза О’Кийф, преди да погледне към Ларк. — За нещастие малката червенокоса революционерка е успяла да се измъкне. Не се и съмнявах, че ще дотича право тук. От известно време знам за тези срещи — ще се удивите, ако научите броя на информаторите сред редиците на тъй нареченото ви братство. Разбира се, щях да си спестя много неприятности, ако целта ви ми бе по-ясна през последната среща. Но както винаги, скъпи братко, ти се оказа трудно препятствие.

— А може би ти просто си неспособен да се пребориш с мен?

Тази обида явно възбуди гнева на Себастиан. Бавно, без да отмества очи от пистолета на Кристофър, той плъзна ръка под пелерината си и измъкна оръжието си. С ужас Ларк отстъпи извън обхвата на куршумите, гледайки уплашено как Себастиан вдига пистолета си и се прицелва в гърдите на Кристофър.

— Разбираш, че не мога да позволя нито ти, нито госпожица Балинтър да си тръгнете оттук тази нощ — каза той. — До сутринта ще сте съобщили какво се случило, революционният план ще бъде унищожен и набързо ще се разработи нов. А аз ще спечеля много от разкриването на този заговор. Всъщност по този начин ще спечеля богатството си. И няма да позволя всичко да пропадне… при никакви обстоятелства.

— Ти и аз си имаме лични сметки за уреждане, Себастиан — подхвана Кристофър. — Явно е дошло времето да ги уредим.

— Да, наистина. И ще се насладя на това, защото винаги съм те презирал. Презирах те за това, което си, за това, което имаш, за това, което си откраднал от мен.

— Сигурно трябва да съм поласкан от силата на чувствата ти — каза Кристофър. После в опит да поуспокои нещата, добави: — Твоята злопаметност трае вече цял живот, Себастиан. Може би е време да я забравиш, преди да се е случило някое нещастие.

— Не, прекалено много съм свикнал с нея. Но ще те оставя, може би, да се помъчиш над една възможност, преди да започнем уреждането на сметките си. — Тонът му стана небрежен. — Господинът, на когото казах за пристигането на френските войски, бе доста напреднал с чашките тази вечер. Откровено казано, чудя се дали кучият му син бе достатъчно трезв, за да разбере какво му казвам и да го предаде. Най-вероятно тайната ви просто е попаднала на глухи уши и си е останала там — той размаха пистолета си. — Да си остане между нас. Ако това е вярно, ще трябва да ме убиеш, скъпи братко, за да осигуриш победата на каузата си. Кой ще умре тук тази нощ?

Себастиан заплашително размаха пистолета си в посока към Ларк.

— Как ще се почувстваш, Крис, ако ти отнема жената, която цениш най-много, така както ти ми отне моята майка?

Когато Себастиан взе на мушка Ларк, Кристофър се прицели право в сърцето на брат си. Тъмният мъж отново се засмя.

— Не, Крис, както казах и преди, ти нямаш куража да ме убиеш. Слабостта, която винаги си имал към мен, ще спре пръста ти да не натисне спусъка.

— Не ме подценявай, Себастиан. Нарекох те мой брат сякаш наистина бе роден като мой брат, търпях омразата ти от детинство. Но тази вечер ти изчерпа търпението ми.

— Тогава излиза, че сме стигнали до края на едни отношения, които не са ни донесли нищо друго, освен мъка. Съревновавахме се във всички области през тези години, нали? И ти винаги си бил победителят. Но все още не сме пробвали играта на нерви. Да опитаме ли сега?

— Недей, Себастиан! — извика Кристофър, пистолетът му бе решително и твърдо насочен. — За бога, недей!

В тази парализираща секунда Ларк гледаше сцената сякаш отстрани. Призрачният пейзаж, стенещият Феъри Торн и двамата разярени мъже сигурно бяха част от някой ужасен кошмар, от който щеше скоро да се събуди. Но все пак тя виждаше прекалено ясно блясъка на метала от пистолета, насочен към нея и от пистолета в ръката на Кристофър.

Подтикната от инстинкта, тя се хвърли на земята, притискайки се към студената, мокра почва. Падането й траеше сякаш цяла вечност. Едновременно с това с крайчеца на окото си тя видя два проблясъка от изстрели — единият бе с частици от секундата по-късно от другия. Гръмовете, които ги съпровождаха, бяха достатъчни да я накарат да закрещи.

Когато се осмели да погледне нагоре, видя, че единият мъж лежи проснат на земята.

Вятърът разпръсваше дима от пистолета на Кристофър и за един миг той застана неподвижен като някоя древна каменна статуя на войник, издълбана от скала. Най-накрая, без да откъсва очите си от тялото, той сведе ръката си, така че пистолетът му сочеше към змийообразните корени на Феъри Торн.

Като трепереше от шока, Ларк го наблюдаваше как отива до брат си, коленичи от едната му страна и докосва шията му. Той произнесе някаква дума, която тя не можа да разбере и погледна нагоре към небето. Красивите му черти бяха изкривени от мъка. После сведе глава и сложи ръка на очите си.

Около него вятърът бе спрял да вие, за да поплаче, а луната отново се бе покрила с облаци. И сигурно, помисли си Ларк. Ирландските феи, ако гледаха от замръзналите клони, щяха да поклатят глава при вида на човешката глупост.