Дебора Сатинууд
Луна за двама (24)

24.

— Ваша светлост! Ваша светлост! — Ларк неистово разтърси крехките, облечени в кадифе рамене, които лежаха отпуснати на коженото кресло.

Редките сиви мигли трепнаха, разкривайки зачервените очи. Челото над тях бе бледо като яйце, дълбоко набраздено.

Като се поизправи в креслото, маркизът се прокашля, при което адамовата му ябълка рязко се раздвижи над поразхлабената му бяла яка на ризата.

— Хммм… какво има? Какво има, за бога? — Погледът му се спря на лицето на Ларк, а тя коленичи до него и неволно стисна старческите ръце.

— След четвърт час ще съдят сина ви! — каза тя припряно. — Забравили ли бяхте? Трябва да отидете, той ще ви търси с очи, ще има нужда от вас там. И, моля ви, вземете ме със себе си! Стражата няма да ме пусне сама!

За миг маркизът любопитно я погледна. Намръщи се замислено.

— Вярвате ли, че има ад? — рязко зададе той въпроса, който я шокира. — Тъкмо сънувах подобно място… ужасно, ужасно!

Стресната, Ларк го гледаше изпитателно и се молеше да не го е обхванал някой от онези пристъпи на неадекватност.

— Аз… не зная, но…

— Но какво мислиш ти? — заядливо настоя той.

Ако не успееше да убеди маркиза да тръгнат до няколко минути, щяха да пропуснат съдебния процес. А Кристофър трябваше да я види там, да знае, че тя го подкрепя с присъствието си.

— Вярвам, че душата е нещо неизменно — бързо отговори тя, като търсеше прости думи, за да обясни толкова сложно нещо. — Тя е вечна, всепобеждаваща.

— Това не е отговор на въпроса ми — заяви той с критично намръщена физиономия. — Вярваш ли, че когато делата на някои хора бъдат преценени от някое висше същество за недостойни — дори порочни — наказанието за това е вечно страдание в някакъв подземен свят, някакъв ад от огън и сяра?

— Вярвам в рая, ваша светлост! — без колебание отвърна Ларк. — На мен ми се струва, че всичко си има своята противоположност.

Той се облегна назад и я заразглежда, сякаш беше някаква логическа загадка, и веждите му се срещнаха, като че едва сега разбираше коя е тя.

— Моля ви, Ваша светлост! — замоли Ларк отново. — Кристофър не трябва да посрещне присъдата си сам, без собственият му баща да е някъде наблизо. Жестоко е.

— Да, жестоко е. Но аз го предупреждавах, нали? И въпреки това той ме опозори, опетни името на фамилията ни и това никога няма да се забрави. — Той поклати глава и се облегна пак в креслото. — Сега с нищо не мога да му помогна. Да отида сега няма смисъл. Той сам се докара до това положение, тъй като не зачиташе всичко онова, което аз смятам за правилно.

— Той все още е син, с когото можете да се гордеете! — натърти Ларк, забравила за всякакви граници. — Независимо от политическите си убеждения той заслужава подкрепата на баща си.

— Осмелявате се да ми противоречите, млада жено?

— Той е ваша плът и кръв — продължи Ларк. — Не можете да го изоставите. Майка му никога не би понесла това. Да бе жива, сега щеше да бъде при него в Дъблинската крепост, сигурна съм!

Последният аргумент й бе дошъл съвсем спонтанно, сякаш мъртвото присъствие от стаята на горния етаж изведнъж се бе материализирало и й бе прошепнало думите в ухото.

Попадна право в целта.

Ръцете на маркиза стиснаха облегалките на креслото. За миг той затвори избледнелите си полупрозрачни очи и промърмори.

— Един мъж не трябва да бъде свидетел на позора на сина си.

— Един син не трябва да бъде сам, когато произнасят смъртната му присъда.

Мигновена тишина последва забележката и Ларк затаи дъх.

Най-накрая маркизът изсумтя:

— Ами, в такъв случай, какво се бавите, по дяволите? Дайте ми бастуна.

Тя скочи и грабна бастуна, който бе подпрян до огнището.

— Не този! — Маркизът стана от креслото така, сякаш изведнъж бе почувствал някакъв прилив на сила. — Онзи със златната дръжка до вратата — там. Кълна се, че вече не знам какво става с този свят — оплака се той, докато пристъпваше тежко през прага с помощта на Ларк. — Една селска дъщеря, облечена в одежди на дама, да се осмелява да ми казва какво да правя!

Лорд Гласмийд щеше да бъде съден от благородници, негови равнопоставени. Но поради голямата публичност на случая и големия брой на благородните господа и дами, които желаеха да присъстват, процесът щеше да се проведе не в камарата на лордовете, а в по-обширната камара на общините. Ларк влезе във внушителната сграда, придружена от маркиза, и бе поразена от великолепието на гледката. Но още по-удивително бе множеството от стотици благородни зрители, настанени според социалното си положение. Долу в галерията беше простолюдието, докато първите редове бяха заети от модни състоятелни дами, а специално отделение, облицовано в червена драперия, бе определено за благородните дами и техните дъщери.

— Няма да седна в онази задушна дупка — каза маркизът, когато един войник се опита да го отведе до специално сепаре. Уморен от изкачването, старецът изглеждаше тревожно блед и изтощен.

— Донеси ми стол! Ще седна тук, близо до пътеката, където има въздух.

Стражата се подчини и след това понечи да заведе Ларк към местата, определени за простолюдието, но маркизът го спря, като му изръмжа:

— Тя ще остане до мен.

Като погледна одобрително Ларк и вероятно решавайки, че тя е любовница на лорда, младият войник кимна и отстъпи назад.

Ларк, на която стомахът й се свиваше в ужас от предстоящото мъчение, което можеше да доведе до смъртна присъда за Кристофър, се напрегна напред и изпъна врата си, за да вижда над богато фризираните коси. Тя копнееше само да го зърне, искаше само един негов поглед, който щеше да улови присъствието й, тъй като за нея бе много важно съпругът й да осъзнае, че не е сам.

Обзета от тревога, Ларк обходи с широко отворени очи цялата сцена на представлението. Залата бе богато облицована и долу, под нея, тя виждаше креслото на говорителя, така богато украсено, че да поеме високо уважавания гръб на Лорд Канцлера.

Изведнъж се разнесе шепот и всички зрители се наведоха напред, за да видят началото на церемонията. Във внушителна процесия се зададоха благородниците, според техните титли, всеки от тях с перука, облечен в церемониални одежди. Ларк неспокойно заразглежда осанките им — някои бяха набити и с месести лица, други с мършави тела и аскетични физиономии, а трети носеха отпечатъка на разпътния живот. Тези мъже щяха да решават съдбата на нейния любим, да решат дали той щеше да се прости с живота си заради държавна измяна. Със страх тя осъзна, че лицата им бяха строги и лишени от благосклонност.

Ужас вледени сърцето й. Те един по един заеха местата си по най-тържествен начин. Канцлерът носеше бяла пръчка и я размахваше величествено, както крал би размахвал обкования си в скъпоценности скиптър. Следващото действащо лице бе главнокомандващият войската, който носеше герба на обвинения благородник, инкрустиран на лъскав щит. Най-накрая извикаха и обвиняемия. Настъпи тежка тишина. Ръката на Ларк тръгна към гърлото й — изведнъж бе останала без въздух.

Той бе облечен в черно, което подчертаваше великолепната хубост, здравата му мускулатура и слабото му и високо телосложение. Макар че нещастията се бяха врязали покрай устните и очите му, лицето му все още не бе загубило благородното си изражение. Дори синините по страните му не можеха да намалят притегателната сила на неговата красота. Той се издигаше над всички останали и като че ли всички жени в залата издадоха по една замечтана въздишка. Някои попиваха замъглените си очи, сякаш падението на такъв поразителен мъж бе трагедия, която сериозно ги разстройваше.

„Икар“, помисли си Ларк… онзи бог от книжката с картинки на Джейми. Ясно си припомни бледите очертания на героя, който безпомощно пропадаше от сините небеса, докато великолепните му крила се топяха заради дръзкия му опит да достигне до слънцето…

С израз на спокойна надменност и с ледено предизвикателен поглед лорд Гласмийд зае мястото си зад главнокомандващия войската. После, в един ужасен миг, който Ларк никога нямаше да забрави, се появи един екземпляр с чудовищна черна секира, двупръстова светла линия по протежение на коварното острие. Светлината се отрази в лъскавата стомана и заслепи хипнотизираните зрители.

Страховитият палач се настани на скамейката, отдясно на затворника, и в зловеща церемония вдигна секирата на нивото на врата на Кристофър, като направи демонстрация, че уж той се мъчи да отклони ужасното острие от осъдения.

Маркизът се наведе към Ларк и каза:

— Ако синът ми бъде признат за виновен, острието ще бъде обърнато към него… като символ на неизбежната му екзекуция.

Ларк застина в ужас. От този смразяващ спектакъл, съчетан с миризмата на многобройни потящи се тела и всевъзможни парфюми, на Ларк почти й прилошаваше.

— Кристофър — промълви тя и неволно стана на крака, подтикната от отчаяние.

Макар че бе далеч назад, почти скрита зад къдравите перуки и цветни пера на шапки, нейното движение привлече вниманието на Кристофър и погледът му се спря на лицето й. За миг очите им си проговориха и тя трябваше да овладее силното си желание да побегне напред и да извика името му. През тези кратки, мъчителни секунди тя горещо желаеше те двамата сега да можеха да бъдат далеч оттук, далеч от политиката и войската, далеч от правосъдието, от сянката на смъртта. В същото време Ларк се опита да изрази любовта си към него, мъката и болката си.

Тя не знаеше дали той я разбира, тъй като, макар че погледът му бе ясен и проницателен, бе напълно неразгадаем.

Когато погледите им се разделиха, тя забеляза Себастиан О’Кийф, който тъкмо сядаше на едно място в претъпканата галерия. Черните му очи мигновено уловиха покрусеното й лице и по лицето му премина бавна, злобна усмивка. Тя отвърна лице с отвращение, но смехът му достигна през спарения въздух до ушите й.

Законните процедури започнаха с обвинението срещу младия граф, което бе прочетено на всеослушание с тържествена интонация. Бяха повикани свидетелите. Първият от тях, както с удивление забеляза Ларк, бе личният прислужник на Кристофър, О’Нийл. Неговите показания бяха унищожителни.

— Горкият ми син — промълви маркизът с треперещ глас и поклати глава. — Тези мерзавци… тръгнали са като вълци срещу него.

Той стисна ръката на Ларк с отчаян жест.

Тя погледна замъглените му от мъка очи и повече от всякога я обсеби страхът. Единствено неговите крехки нокти, впиващи се в нежната й кожа под ръкава я държаха в съзнание.

Ларк отново спря поглед на внушителната фигура на съпруга си. Острието все още заплашително се размахваше над главата му, но той оставаше безизразен пред своите равнопоставени, пред стотиците други дъблинчани, които гледаха като нетърпеливи лешояди. Ларк предполагаше, че много от тях са се представили за негови приятели и се чудеше колко струваше тяхното приятелство сега, накрая на дните му.

— Те непременно ще го екзекутират — каза маркизът, затваряйки за миг очи. — Ще го направят за назидание.

При това повторно пророчество кръвта заби в слепоочията на Ларк така силно, че тя вдигна ръце, за да заглуши бученето й. Чудеше се дали ще й позволят да види съпруга си, преди да го отведат на бесилката, дали ще им дадат и няколко минути насаме. Може би не. Може би тези единствени погледи разменени над морето от напудрени глави бяха последните.

В този момент, докато гласовете на прокурорите провлачено и монотонно четяха обвинението, Ларк бе обзета от внезапен импулс да се втурне към парапета на галерията, да вдигне ръце и на висок глас да оповести, че и тя е предателка на ирландското правителство и не по-малко виновна от обвинения. С радост би се разменила с него, би се оставила да я обесят и обезглавят на мястото на Кристофър, вместо да го остави сам в това мъчение… и да остане сама след него.

Обземаше я отчаяние, като си помислеше, че тези надути перуки могат да се разпореждат със съдбата на нейния любим, че имат правото да го лишат от живот. Кои бяха те, че да решават? Не бе ли неговата душа хиляди пъти по-ценна от всички правила и закони, които бяха създали хората? Генерали и крале прекарваха цял живот в заговори и убийства, за да запазят правителства, които, като им дойдеше времето, просто изчезваха от лицето на земята и за тях се споменаваше единствено в историческите хроники. Колко по-значителен бе един живот — живота на един син, на един съпруг. Нима той не бе свещен за ангелите и Господ, които бяха високо над глупавите диктати на човека?

Тя погледна отново към златната глава на Кристофър, обляна в бляскава светлина, същата светлина, която блестеше по секирата над нея. И в този момент в главата й започна да се оформя една идея.

Мигновено появилата се мисъл така я замая, че на нея й се стори, че кръглата зала се завърта около нея. В този момент тя осъзна, че спасението на любимия й бе в нейните малки ръце. Трябваше да произнесе само няколко думи, в нечие ухо. Само няколко думи и край. Издадената информация щеше да спаси живота на Кристофър; да я задържи означаваше да го погуби.

Мъчеше я мисълта, че този, когото щеше да спаси, никога нямаше да приеме цената на своето освобождение. Ужасните последствия, каквито непременно щеше да има, я разколебаваха. Рано или късно щеше да плати тяхната цена — може би с живота си.

След като положи треперещата си ръка върху рамото на маркиза, тя се оттегли на пътеката и се наведе, за да каже нещо на пазача. Като кимна с безизразно лице, той тръгна и се върна след няколко минути, за да й каже да го придружи.

След малко, следвайки униформения му гръб, тя се намери в някакъв двор. Бе сама върху каменна настилка, покрита с мъх, заобиколена от студените стени на Дъблинската крепост. Страховитото затворено пространство бе тихо и празно, обител на много призраци. Вятърът заплиташе в краката й въртоп от листа и прах и тя сложи ръка на очите си да ги предпази.

— Доста зловеща картинка, а? — запита познат глас. — Секира, надвиснала над главата на клетия глупак.

Като свали ръка от очите си, Ларк погледна с омраза тъмното, лукаво лице на Себастиан О’Кийф. Въпреки че смяташе да извърши нещо, което щеше да погуби безброй човешки съдби, а нея да опозори — тя стоеше спокойна и решителна. Леденият вятър проникваше през полите на зелената рокля от кадифе, но тя и не трепна. Без увод тя му каза направо:

— Готова съм да ти дам информацията, която ти така безмилостно искаше да изкопчиш от мен.

О’Кийф вдигна вежда, заинтригуван, после се засмя със задоволство.

— Знаех си.

— Цената на сведенията, които ще ти дам, е животът на Кристофър.

Себастиан повдигна рамене.

— Дребна работа.

— Можеш ли да уредиш това?

За миг той я погледна изпитателно, сякаш преценяваше до каква степен тя бе откровена.

— Зависи. Знаеш ли датата и мястото?

Тя кимна.

Тогава той се усмихна, отхвърли глава назад и извика триумфално, гласът му отекна в грубите стени на крепостта.

— Боже мой! Нещата се нареждат идеално благодарение на твоето заслепение по скъпия ми брат. Не би станало толкова добре, дори и да го мислех така от самото начало. Възнамерявах да се оженя за теб, за да следя какво правиш, или да те убедя да ми доверяваш тайните си. Но това разрешение ме устройва много повече.

Ларк заговори рязко, тъй като не искаше да слуша повече.

— Кристофър не трябва да бъде екзекутиран, независимо от развоя на процеса. Ще настоявам за писмо от самия вицекрал с печат. Той трябва да гарантира и моя имунитет срещу преследване. Веднъж щом получа документа… — тя спря и стисна зъби, а после произнесе рискованите думи — … ще ти кажа това, което искаш да знаеш.

Себастиан наведе глава на една страна.

— Смятам, че вицекралят ще се съгласи с тези условия. Но ти трябва да разбереш и моите условия. Ако сведенията ти се окажат погрешни, ако ме накараш да изглеждам като глупак… скъпо ще платиш.

— Сведенията няма да се окажат погрешни.

— Ще видим, ще видим. — Той я поведе навътре.

Ларк, на която и се гадеше от проведения разговор и от самодоволния вид на Себастиан. Бързо мина покрай него и последва стражата обратно до мястото си. Всеки нерв от тялото й трепереше от току-що извършеното и тя се молеше да успее да стигне до мястото си, преди краката й да са се подгънали под нейната тежест, преди бученето на кръвта й в слепоочията да я е накарало да закрещи. Като стигна, тя се отпусна, ръцете й трепереха така бясно, че трябваше да ги притисне здраво в скута си. Затваряйки очи с болка, тя задиша дълбоко, за да не припадне на стола си.

В замяна на живота на моя съпруг аз поставих в опасност каузата на ирландското братство.

Думите отекнаха в съзнанието й като неумолимите гласове на хиляди ирландци. Тя бе два пъти предател. Първоначално бе предала британското правителство, като се бе отдала на бунтовническа дейност, а сега бе застрашила внимателно разработените планове на много проницателни умове в Ирландия и Франция. Тя бе опозорила каузата, бе пожертвала достойнството си и бе предала брат си… и агента, с когото се бе срещала под прикритието на нощта.

Обзета от отчаяние, тя обърна очи към Кристофър. Той стоеше безучастно, заслушан в натрупващите се срещу него улики така, сякаш не се отнасяше за него; лицето му не изразяваше нито огорчение, нито — укор към тези доверени някога приятели, които сега съдеха действията му.

Часовете се нижеха бавно един след друг — мъчително и изтощаващо. Никой не помръдваше от задушната галерия, всички чакаха с широко отворени очи и затаен дъх окончателната присъда. Маркизът не продумваше дума. Държеше главата си гордо вдигната, дори когато му отправяха тайни погледи, изпълнени със злорадо задоволство заради това, че се изваждаха кирливите му ризи на публично място. Най-сетне, когато здрачът обагри прозорците в сиво, свидетелствата се изчерпаха и канцлерът тържествено поиска окончателното решение на съда от благородници.

В залата настъпи пълно мълчание. Всеки напрягаше слух да не пропусне драматичния момент. Сърцето на Ларк заби толкова силно, че тя се страхуваше, че може да загуби съзнание. Инстинктивно посегна да стисне ледените пръсти на маркиза. Студена и суха, ръката отвърна слабо на нейния отчаян жест.

Под тях, един по един, според ранга си, перовете започнаха да стават от местата си. Първият пристъпи към канцлера, положи тържествено ръка на сърцето си и произнесе:

— Невинен, кълна се в честта си!

Наоколо се разнесоха въздишки на удивление. Ларк сложи ръка на гърлото си, мислейки, че не е разбрала правилно. Все пак залата забръмча от шепота на гласове, които потвърждаваха нейната изненада, после рязко затихнаха, когато вторият от перовете пристъпи към канцлера.

— Невинен, кълна се в честта си!

Ларк се изправи. Заля я чувство на триумф и неверие. Тя надничаше над главите на зашеметената публика, търсейки да улови погледа на Кристофър. Накрая успя да го зърне. Очакваше да види лицето му, обзето от изненада, а вместо това видя, че то е спокойно и непроницаемо, както бе и преди процеса.

След като и четвъртият пер потвърди решението на своите равнопоставени, Ларк се отпусна обратно в креслото си, замаяна от облекчение и същевременно объркана от неочаквания развои на събитията. Как бе успял Себастиан да уреди оправдателната присъда толкова бързо? Тя бе очаквала обвинителна присъда днес и отлагане на екзекуцията утре…

Насред развълнуваната глъчка, тя слабо дочу невярващия глас на маркиза.

— Не е възможно! Прекрасно е, но не е възможно…

След като последният благородник обяви лорд Гласмийд за невинен, канцлерът стана и със звучен глас каза:

— Мнението на съда на перовете на Ирландия е, че Кристофър Кавано е невинен по обвинението, предявено срещу него!

Той счупи на две белия жезъл, едно бързо движение и после слезе от подиума и се понесе навън от залата.

Цялата публика стана на крака. Врявата бе направо оглушителна. Ларк стана, за да види Кристофър, но тъкмо преди да успее да надникне между главите на хората, ръцете й бяха хванати и съдията, който се бе въртял около нея по време на процеса, я издърпа назад.

Без да й даде никакво обяснение, той я повлече настрани от маркиза, избутвайки я бързо по пътеката така грубо, че тя му се примоли да не я стиска толкова много. Без да й обръща внимание, той я бутна в малко преддверие, където тя се препъна и като вдигна глава, видя Себастиан О’Кийф спокойно да седи до запалена камина.

Като я видя, лицето му грейна и той заповяда на стражата да изчака навън. Той се приближи към нея, спирайки изпитателен поглед на зачервеното й лице и разрошена коса и се усмихна по-любезно.

— Така, доволна ли си, че любовникът ти ще си запази главата?

Тя спокойно издържа погледа му.

— Получи ли документа от вицекраля?

С небрежно движение той посочи към едно писалище, върху което лежеше навит пергамент.

Ларк прегледа съдържанието му и доволна от него, внимателно го нави и го пъхна в джоба на полата си.

С черен огън в очите си Себастиан протегна ръка и погали Ларк, но бузата.

— А сега, скъпа моя, малката ми бунтарка… надявам се, че имаш какво да ми кажеш?

За миг Ларк сякаш бе лишена от способността си да говори и сякаш предателските думи, които щяха да обрекат усилията на цяла армия, мечтите на една нация, не можеха да се изрекат от нейните уста.

Себастиан свирепо я сграбчи за врата и започна да я души. После извади нож от жилетката на костюма си и го опря под брадичката й.

— Кажи ми, да те вземат дяволите! Кажи ми кога и къде ще акостират французите! Ако не ми кажеш, кълна се ще ти прережа гърлото. А и любовникът ти — добави той и пусна капка кръв с върха на оръжието си — … той все още не е вън от Дъблинската крепост, да знаеш. Може да бъде и ще бъде задържан там, в случай че ти не спазиш обещанието си към мен.

Ларк преглътна и отново усети острието на ножа как се забива и кръвта й потича към кадифената й яка. Не, болката я тревожеше. Можеше да понесе много повече. Наистина, само Кристофър да можеше да бъде далеч и в безопасност, тя можеше да остави негодникът да пролее кръвта й, преди да е произнесла предателските думи.

Тя затвори очи и се помоли за прошка.

— Бантри Бейу — вдругиден.

Думите излязоха на няколко накъсани, сподавени дихания.

О’Кийф я пусна. После той извика победоносно, вдигна юмрук и го размаха няколко пъти.

— Ще кажа новината на това копеле, на този покварен кучи син преди всеки друг! Ще натъпча информацията в противното му гърло и ще чакам да се задави!

Нервите й се опънаха до скъсване и Ларк поиска да избяга далеч от този злорад безумец, да намери Кристофър преди той да е напуснал крепостта. Като се дръпна назад, тя каза:

— Сега, когато приключихме с нашата работа, ти желая сбогом.

Себастиан мигновено се обърна към нея със зачервено лице и с нова коварна усмивка.

— О, не, не, наивната ми глупачка. Няма да те пусна да си вървиш… поне не сега.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя. Той повдигна вежди.

— Все още не съм сигурен дали не си ме изиграла. В края на краищата, аз се потрудих доста, за да изпълня моята част от уговорката. Надявам се, че не смяташ, че просто ще те оставя да си отидеш. Освен това ти веднага ще изтичаш при твоя агент и ще му кажеш, че заговорът е провален и бунтовниците ще се откажат. И в двата случая аз ще изглеждам кръгъл глупак.

Втренчена в блестящите му очи и осъзнавайки неговата непреклонност, Ларк се втурна към вратата, но преди да бе направила и две крачки, той я хвана за ръката. Като я изви около своята, той я върна обратно близо до гърдите си.

— Ще те отведат в Килмейнхъм, скъпа моя, и там ще те задържат, докато това, което ми каза, се случи — каза той с ледена усмивка.

О’Кийф отвори вратата и изръмжа на пазача. Освободи Ларк едва когато другият мъж здраво хвана ръцете й. Блъснаха я в друга стая и тя, макар че се бореше да се освободи, не можеше да избяга от стража. Той я бутна на пода и й сложи белезници и когато тя се изплю в лицето му, той я удари през устата. Замаяна, тя схвана само, че я избутват навън в малък, тъмен заден двор, където ги чакаше войник на кон. В ръцете си той държеше поводите на други два жребеца.

Ларк бе метната безцеремонно на седлото на единия и тя извика от болка, когато тежките белезници се врязаха в кожата й. Устната, която пазачът бе ударил, пулсираше от болка, а острият студ на мразовитата зима я пронизваше. На всичко отгоре заваля мокър сняг.

— Дий!

Ларк и нейните пазачи напуснаха крепостта. След тях се вдигна снежна вихрушка. Когато те рязко завиха надясно, тя почти щеше да падне от седлото, тъй като не можеше да балансира заради белезниците, които я стягаха, а и стремената бяха прекалено дълги за нея.

Стражата си проправи път през множеството елегантни карети, които напускаха мястото. Навсякъде около тях кочияши се ругаеха един друг, забиваха камшиците си в бедрата на уплашените животни и ревяха заповеди. Фенерите, поставени на екипажите, образуваха неправилна линия от кехлибарена светлина по протежението на тясната алея и Ларк напразно затърси с поглед каретата на маркиза, като мислеше да го извика на помощ. Чудеше се дали изобщо ще уведомят Кристофър за нейното местоположение. Колко лесно можеха да я затворят в Килмейнхъм и след това да я забравят — една от многото безименни души, които мизерстваха върху мръсната слама в онова проклето място.

Като потискаше паниката си, тя се ориентира в смътната светлина на уличните фенери; видя пред себе си църквата Света Катерина и разбра, че бяха завили по улица „Томас“.

От двете й страни стражите се кикотеха на някакви си техни неприлични шеги. Групичка пешеходци, които приличаха на сенки в нощта, също ръкомахаха оживено и наблизо се чуваше подпяването на пиян млад мъж. Обзета от отчаяние. Ларк отвори уста да извика за помощ. Преди да си поеме въздух, обаче внезапна мощна експлозия разцепи въздуха.

Тя изпищя. Конете бяха не по-малко стреснати и се разбягаха на различни страни. Последва друга експлозия и после трета, а в дъното на улицата проблясваше пушечен огън, което още повече подплаши конете. На всички посоки се разхвърчаха стъкла и Ларк почувства как в лицето и ръцете й се забиват малки парченца от тях. В опит да се защити, тя се наведе на гърба на побеснелия си кон, стискайки гривата му с окованите си ръце и здраво впивайки колена в бедрата му, осъзнавайки, че едно падане на осеяния със стъкло паваж щеше да бъде пагубно.

Отнякъде долитаха виковете на стражите, но насред тъмнината и суматохата не виждаше и следа от тях. Подивял и неуправляем, конят й препусна нанякъде.

Ларк, която едновременно не можеше да повярва на късмета си и съзнаваше колко опасно можеше да бъде продължението на всичко това, се опита да овладее коня. Само с усилие на волята успяваше да запази равновесие. Тя все пак плъзна ръцете си надолу покрай коня да улови един от падналите поводи. Беше почти заслепена от развяващата се грива на животното. Ларк омота повода около пръстите си и успя да накара коня да завие в една от близките тъмни улички. Докато яздеше през тайните улици, заплетени като в лабиринт и водеше коня към най-тъмните от тях, тя започна да се усмихва.

В този момент тихо благославяше всички онези малки хулигани от Тринити Колидж, които имаха склонност да разбиват уличните фенери и така да хвърлят Дъблин в пълен мрак.