Дебора Сатинууд
Луна за двама (1)

1.

Ирландия, 1796 г.

Беше наистина страшна нощ. Облаците препускаха по небето като сиви коне, галопираха от север на юг като в някакво божествено състезание. Морето под тях сякаш беше живо, скачаше нагоре и извиваше сребърните си вълни в древен морски танц. Съвсем наблизо бушуваше зимата. За да напомни за себе си, тази нощ тя щеше да остави по тревата и клонките на дърветата мрачния си мразовит знак.

Ларк Балинтър се уви още по-плътно с вехтото наметало, пъхна в джобовете му облечените си в ръкавици ръце и наведе глава, за да се предпази от ледения вятър. На небето нямаше луна, а в ръката й не се виждаше фенер. Докато по-благоразумните хора сънуваха в леглата си, тя вървеше по една извита каменна пътека до морето.

Добре, че поне целта й беше вече близо. След още няколко крачки пътеката ще завие и ще тръгне все нагоре, настрани от морето, към скалистия хълм. Ако Бог е благосклонен, няма да се наложи да чака дълго. После ще свърши каквото трябва и ще забърза отново към къщи. Като потисна страха, тя потърси с поглед зловещия ориентир, който показваше мястото на срещата, мрачния чепат скелет с извит ствол и възлести клони.

„Това е просто едно дърво — скара се тя сама на себе си през зъби, стиснати конвулсивно поради студа. — Грозно, старо, обезобразено дърво, което не става дори и за украшение на боклукчийски двор.“

Но легендата казваше друго и когато Ларк видя внушителните очертания на дървото в края на пътеката, тя не можа да не се замисли за силата на нейната магия.

Дървото растеше на върха на един хълм, кората му беше толкова черна и грапава, че някои казваха, че се е родило заедно със сътворението на света. Мършавите му клони се протягаха нагоре, като че умоляваха небето, а корените му бяха забити дълбоко в земята. Около стъблото му растяха останали без шума офикови храсти, със сведени надолу клонки, като верни богомолци пред идола си. Странно, но дори морските ветрове не смееха да вилнеят на това мистично място — оставяха го непокътнато, спокойно, застинало във времето.

Според селяните това беше дървото на омагьосаните същества, които танцуват, пеят и замислят своите непредвидими дела под тъмната му сянка. Плахи млади доячки правеха тук своите жертвоприношения, като изливаха от ведрата си пяната от първото мляко. Никога ръката на смъртен не трябваше да докосва дървения, жив храм, нито някой от вече изсъхналите му клони, и горко на този, който се осмелеше да го направи.

Така растеше Вълшебния глог…

Ларк бавно се приближи. Никога не беше влизала в кръга около него, нито беше докосвала грубата му кора. И без това я заплашваше опасност от хората заради безразсъдството й, не искаше да си навлича и гнева на феите.

Потрепери. Скоро „той“ ще дойде. Всяка неделя се срещаха тайно, в полунощ, с нахлупени ниско качулки, защото не трябваше да се разбере нито кой е той, нито коя е тя. Загърнат в наметало, с тъмна качулка, която да прикрива лицето му, той се появяваше на върха на хълма, спираше, докато открие с поглед нейната забулена фигура, приближаваше се бавно с дългите си, обути в ботуши крака, като минаваше смело през свещената земя на Вълшебния глог, сякаш не изпитваше страх от злата му магия.

Как стигаше той до това място беше загадка. Дали лодка, скрита от погледа минаваше през вълните, или от другата страна на хълма имаше завързан кон, тя не знаеше. Понякога си мислеше, че мъжът изобщо с нищо не се придвижва, а просто изниква от неподвижния въздух като призрачно кълбо дим.

Още преди да се появи таза вечер, Ларк почувства присъствието му — присъствие, което представляваше необяснима смесица от вълнение и спокойствие, от необузданост и сдържаност. Усещаше, че е млад мъж, защото начинът, по който накланяше главата си и бързите му крачки предполагаха не само пъргавина, но и особен вид дързост, характерна за мъжете, които още не са преминали разцвета на силите си.

Колкото до държанието му, то никога не беше топло като към другар, нито издаваше благодарност за сведенията, които тя му предаваше. Беше хладно, надменно, не повече от търпеливо. Но в края на краищата това не беше любовна среща, беше опасното дело на времето им.

Ето че вече го забеляза, само едно раздвижване на черното на фона на сапфирено сивото небе. Когато превали билото, за миг се появи само покритата му глава, зловещ, безплътен образ, към който после се присъединиха раменете, тялото и краката. Тя не помръдна, когато той спря и съсредоточи поглед, за да я види. Вятърът повдигна наметалото му и тя помисли, че той би могъл да бъде едно от божествата на Вълшебния глог, някой неземен крал, който оглежда земите си. За миг Ларк почти повярва, че той не е обикновен човек.

Когато се приближи, Ларк стисна още по-силно пръстите в джобовете си. Мускулите на врата й се напрегнаха и както обикновено при неговото приближаване, дръпна качулката си ниско над лицето.

Някой би помислил, че някои съучастник ще вдигне ръка за поздрав, или ще извика нещо. Не! Той говореше малко през тези кратки минути, а когато казваше нещо, гласът му се сливаше с воя на морето.

Най-сетне той застана пред нея, по-висок, отколкото беше в действителност, по-злокобен от това, че чертите му не се виждаха. Раменете под наметалото бяха широки, широки като на някой митичен древен воин. Самото му същество, изглежда, имаше някакъв източник на енергия, какъвто простосмъртните хора не притежаваха. Ларк се чувстваше странно привлечена от него, но, може би, помисли тя, развълнувана от опасността, човек винаги се чувства привлечен от нещата, които плашат душата му.

— Значи… Кралицата на феите ме очаква.

Ниският смразяващ глас подхождаше на мрачното му излъчване.

Ларк кимна безмълвно.

— И какво ще ми предложи тя тази вечер?

Като си пое дълбоко дъх и се вгледа в скритото му лице, Ларк потисна силното си усещане за уязвимост. Но тя няма да позволи на мъж като този да забележи слабостта й и да се възползва от нея. Изпита гордост от себе си, когато започна неприятното съобщение със силен и твърд глас.

— Каза, че още не може да плати. Вие сте поискали, разбира се, поне петнайсет хиляди лири, но той може да ви даде само пет. Ще му трябват още два или три месеца, за да събере останалите.

Наблюдаваше внимателно тъмната фигура на своя събеседник, за да види някаква реакция. Беше започнал да вали слаб дъжд, капките бяха студени като парченца лед. Мъжът вдигна за миг глава и огледа облаците, които се влачеха по небето.

Ларк също погледна към морето и към облаците, а после отново отправи поглед към него, като се чудеше за какво мисли той така съсредоточено — за времето или за сведенията, получени от нея. Съобщението, което му беше предала, както и другите преди него, беше, разбира се, кодирано, но след часове на размисли тя беше дешифрирала почти цялото му съдържание. Изведнъж, за пръв път, й се прииска той да разбере това, прииска й се тази приличаща на призрак фигура да проумее, че пред нея не стои невеж куриер, който служи само като пионка в неговите ръце и в ръцете на неговите другари по заговор.

— Той има предвид хора, разбира се — заяви тя смело. — В момента френското правителство разполага само с пет хиляди войници — войници готови да се бият за нашата кауза — с десет хиляди по-малко, отколкото са необходими.

Изведнъж нейният събеседник престана да разглежда небето, наведе отново глава и тя почувства, че той втренчи поглед в лицето й. Събра смелост и на свой ред го загледа яростно, но едва не се разтрепери, когато той пристъпи една крачка напред.

— Положението ти и преди беше рисковано — каза той презрително, сякаш разбираше, че тя е разкрила знанията си само от гордост. — Сега вече то е опасно.

— Знам в какво положение се намирам — отговори тя с тон не по-малко хладен от неговия и без да губи кураж. — Не бих го сменила за никое друго.

Той вдигна свития си юмрук и го размаха към небето.

— Да ме опази Бог от женската глупост! Революцията в Ирландия ще започне всеки момент, а заради някакъв жесток каприз на съдбата аз трябва да получавам сведенията, които са жизненоважни за моята кауза, от една самонадеяна „селска“ девойка! Не заслужавам подобно наказание… каквито и да са греховете ми, не съм заслужил „това“.

Той спря да говори, после наведе глава.

— Знаеш ли колцина от Съюза за обединена Ирландия^[1] гният в тъмниците? — каза той най-после, сякаш говореше на някое глупаво дете. — А знаеш ли, че още повече гният в ковчези, заради риска, който са поели, като са се опитали да извоюват независимостта на Ирландия? Имаш ли представа с каква опасност е свързан този заговор? — изсумтя той. — Дявол го взел! Разбира се, че не знаеш.

Ларк вирна още по-високо брадичка, като стискаше силно устните си не само, за да не се разтреперят от страх, но и за да потисне някой рязък отговор. Изведнъж обичайната въздържаност на призрака изчезна. Тази вечер, той изглежда, беше ядосан, а нейните неуместни забележки допълнително бяха разпалили гнева му. Колкото до страха, който изпитваше, тя никога нямаше да го покаже.

Като прие мълчанието й за съгласие с думите му, събеседникът й продължи страшните си предупреждения.

— Виж, не трябва много, за да бъде осъден някой ирландски католически бунтовник. Една погрешно казана дума, момиче, и можеш да се окажеш в беда. Виждала ли си как бесят някого?

Той направи още една крачка напред, така че подгъвът на наметалото му докосваше полата й.

— Не? Как, мислиш, ще се чувстваш, когато примката на въжето стисне нежното ти вратле?

За неин ужас той бързо обгърна с ръце врата й и притисна с пръсти пулсиращата под ухото й артерия, от която зависеше животът й. Заплахата на студените кожени ръкавици, близостта на високата му фигура и страхът подкосиха коленете на Ларк и смразиха кръвта в жилите й. Ами ако припадне и се свлече в ръцете на този дявол? Самата мисъл я накара почти да изгуби съзнание.

Сякаш осъзнал немощта й, призракът махна ръцете си от гърлото и обхвана кръста й, като я привлече по-близо до гърдите си. Тя усещаше простата миризма на кон и чуваше силните удари на сърцето му. Звукът я смути, накара я да осъзнае, че той не е някакво безчувствено привидение, а мъж — топъл, дишащ и жив.

Изведнъж, обхваната от някакъв странен каприз, тя почувства желание да протегне ръка, да дръпне назад качулката му и да види лицето на човека, който едновременно я ужасяваше и привличаше, да разкрие веднъж завинаги загадката, която я оплиташе. И в пристъп на още по-голямо безумство — така както човек се изкушава да погали главата на някой див звяр, въпреки опасните му нокти, така тя изпитваше желание да протегне треперещата си ръка и да докосне тялото на своя съучастник. Знаеше, че то ще бъде младо и жизнено.

Когато Ларк понечи да се отдръпне, нейният похитител я хвана по-силно и се наведе толкова силно напред, че дъхът му докосваше бузата й. Беше топъл, като допир на лятно слънце, и тя усети пръстите в ръкавици да галят ръката й, по-нежно, отколкото би очаквала.

— Запомни, моме — предупреди той тихо. — Една погрешна дума, само една малка думичка и хубавото ти вратле ще пострада.

Не по-малко сериозна от него, тя отговори:

— Бъдете спокоен, умея да си държа езика зад зъбите.

Той се изсмя силно, сякаш тя беше казала някаква остроумна шега. Фактът, че все пак я освободи, не беше кой знае каква утеха.

Ларк беше крайно възмутена.

— Това не беше шега — заяви тя, като сложи ръце на кръста.

Той се засмя и неочаквано прояви загриженост, като придърпа с ръка качулката по-плътно около лицето й.

— Не беше ли? Значи просто такова ми е настроението тази вечер. Все пак се чудя дали може да ти се доверят тайните на нашата кауза. Никога ли не сплетничиш с другите девойки, моме, не се ли доверяваш шепнешком на ухото на своя любим?

Тя се изправи още повече.

— Нямам любим.

Вместо да уважи нейната независимост, съучастникът отново се развесели. Би могла да се закълне, че в мрака на качулката се крие широка усмивка.

— Аз и не вярвах, че имаш — каза той. После сякаш споделяше някаква тайна, той се наведе към нея и прошепна:

— Виждаш ли, мъжете познават. Личи си по начина, по който една жена върви.

Ларк пристъпи неспокойно от крак на крак, като едва устояваше на желанието си да го разпита подробно за това особено мъжко знание. Вместо това тя каза:

— Сега, след като се позабавлявахте, ще продължим ли работата си?

— Добре — съгласи се след миг мъжът, който сякаш не искаше да изостави по-лекото настроение. Никога не беше си позволявал да разговаря с нея толкова дълго.

— Но защо не си спестиш сума проблеми за в бъдеще и не излезеш от тази игра като добро момиче. Ще се обръщам направо към твоята връзка от тази вечер нататък. Само ми дай името му и ми обясни как да се свържа с него. Няма причина ти изобщо да се замесваш в това — от самото начало мислех, че е безразсъдно.

За да не покаже, че дори споменаването на подобна възможност я кара да изпадне в паника, Ларк помълча малко. Никому не може да се вярва по време на революция, дори и на тези, които твърдят, че са другари по убеждения. Не би поверила на този мъж и живота на една муха, камо ли пък този на връзката си.

— Не — каза тя просто.

Ръката на агента подскочи нагоре, сякаш искаше да я нагруби.

— Ти, изглежда, се гордееш със своята несговорчивост — каза той с рязък глас, в който вече не личеше весела нотка. — Но те предупреждавам, моме, това само ще ти донесе неприятности преди още да сме приключили с всичко това.

Ларк не можеше повече да търпи презрението му.

— Внимавайте, или ще се окажете сам тук следващата неделя.

— Не ме заплашвай, моме.

— Тогава не ме обиждайте.

Макар да не виждаха лицата си, Ларк усети, че в този момент очите им се срещнаха, сякаш някакъв инстинкт сключи в едно погледите на мъжа и на жената, подобно на два слели се слънчеви лъча. Изминаха няколко секунди, през които събеседникът й не отговори нищо. Но й се стори, че накрая се усмихна, защото в тъмните дълбини на качулката проблесна нещо. След това той се поклони многозначително, а вятърът разтвори дрехите му, с което подхрани надеждата на Ларк, че ще може да го зърне. Но той бързо хвана с ръка качулката и я дръпна обратно на място.

— Съжалявам, госпожице. За обидата, разбира се. И за… трагичната липса на любим.

Настръхнала, Ларк едва успя да отговори през зъби:

— До следващата неделя.

Тя се завъртя на пети и се отдалечи. Като знаеше, че мъжът без лице вероятно я наблюдава, тя забави крачка и тръгна спокойно, като въртеше бедра така, че започна да се опасява да не изпаднат съвсем от ставите.

Ларк се усмихна със задоволство. За пръв път тя го беше отпратила, за пръв път беше обърнала гръб на страшния черен силует, докато все още беше с лице към нея.

Той не отвърна нищо. Ларк не знаеше дали е продължил да гледа след нея, или е тръгнал по пътя си от другата страна на хълма. Може би не е направил нито едното, нито другото. Може би просто е останал да се мотае наоколо, да разглежда дивия пейзаж и да замисля подли планове, докато дъждът се лее по гърба му под омагьосаните клони на Вълшебния глог.

 

 

„Проклет дявол!“ — промърмори Ларк, когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурна, че няма да я чуят. С мъка се вдигна от обраслата с мъх скала, в която се беше препънала. „Със сигурност е слуга на самия сатана! Светците да са ми на помощ и да ме отърват скоро от него!“

Тя възстанови равновесието си срещу силните пориви на вятъра и повдигна окаляната си пола. „Само ако Върджил не ме беше помолил да сторя това за него. Само ако…“

Тя затвори уста. Не че не вярваше силно в каузата, на която служеше и чиято цел беше да се свали назначеното от англичаните правителство пионка. Искаше да помогне на католиците като нея да спечелят справедливо отношение и право на глас за бъдещето на Ирландия, но не смяташе да се обвързва с тяхната борба за свобода чак толкова цялостно, чак толкова… опасно.

Като изтри с ръка челото си, мокро от дъжда и морските пръски, тя продължи с препъване напред, стиснала зъби, за да спре болезненото им тракане. Нападнаха я съмнения, предизвикани по-скоро от силната умора, отколкото от някаква духовна слабост. Може би омразният разбойник, с когото току-що се беше разделила, беше прав. Може би не беше годна за политически интриги, държавни тайни и среднощни срещи. Може би трябва да бъде като другите девойки и да си стои вкъщи до огнището.

„О-хо! Няма да позволя на този негодник да сломи волята ми и да ме превърне в страхливка! Няма да предам каузата, независимо колко често той ще ме заплашва с беда!“

Тя продължи напред сумтейки, после изведнъж един зловещ звук я накара да спре. Не довя ли вятърът някакъв слаб вик? Тя почака, но викът не се чу отново, или пък го бе заглушил воят на огромните вълни, които се разбиваха в брега. По-неспокойна от когато и да било, Ларк продължи по пътеката, като внимателно се вглеждаше в сенките.

Когато стигна къщата, тя вдигна поглед, без да се надява да види милите й очертания, защото беше твърде тъмно. Но съвсем слабото блещукане на някаква светлина прикова вниманието й. Тя ускори крачка, докато започна да различава източника й — една свещ блещукаше слабо през прозореца — свещ, която тя знаеше, че не беше оставила да гори.

Предположи, че чичо й не е могъл да заспи и седи сега пред бутилка уиски с надежда да забрави грижите си. Е, няма да е за първи път, когато ще я залови, и макар че ще се мръщи със загриженост и малко разочарование, няма да иска обяснение.

Ами ако не това е причината да гори свещ? Дъхът й спря. Може би кашлицата на брат й Джейми се е влошила и той се е събудил от треската. Разтревожена, Ларк се затича през тревата толкова бързо, колкото й позволяваха мокрите поли на роклята. Не знаеше защо се приближи към прозореца на къщата, вместо да се втурне през вратата, направи го подсъзнателно, като се вдигна на пръсти и погледна през замъгленото стъкло.

В същия миг ужас скова чертите й.

По пода бяха разхвърляни хартии и отворени книги. Сред бъркотията лежеше проснатото тяло на чичо й Джером. Горкият стар човек лежеше с лице към пода, недалеч от ръката му имаше свещник без свещ. Нощната му шапка беше паднала и главата му беше гола, ако не се смяташе сивата коса… и страшното кърваво петно.

Над него, с ръка, стиснала покритата с бръчки шия на тялото, се беше надвесила фигурата на мъж с тъмни дрехи…

Лицето му, помисли Ларк в този миг на объркване, беше най-хубавото, което беше виждала някога — странна смесица от класически черти и строг мъжествен израз. Чертите му бяха толкова правилни, челюстта му така ясно очертана, главата му имаше толкова горда осанка, че би могъл да бъде някой смел герой от книга с древни предания. Нищо в лика му не дразнеше окото… но позата му над тялото на чичо й говореше, че той е убиецът.

С неочаквано, рязко движение той отхвърли назад мокрото си черно наметало и разкри елегантна риза с жабо, светлобежови панталони и скъпи черни ботуши. Ларк забеляза, че ботушите са покрити с плътен слой кал.

Усети, че я обзема ужасно подозрение. Възможно ли е този мъж със златноруса коса и дивият бунтовнически агент, с когото се беше срещнала преди малко, да са един и същи човек? Възможно ли беше онзи тъмен, безименен шпионин да се е сдобил по някакъв вълшебен начин с хвърковат черен жребец, не по-малко буен от самия него, и да е пристигнал при къщата преди нея?

Не, това е невъзможно, убеждаваше тя самата себе си разгорещено. Всеки сантиметър от облеклото на този мъж, всяко движение на тялото му говореше за богатство, привилегии и власт. Това не беше някакъв бунтовник с ниско потекло и груба реч, а някой арогантен член на аристокрацията, която тя презираше с цялото си сърце.

Ето че той се изправи на дългите си крака и за момент остана неподвижен, загледан в тялото на пода. Ако се съдеше по израза на лицето му, у него се водеше някаква вътрешна борба, решаваше се някакъв спор, за който свидетелстваше и колебанието, което пробяга по лицето му. После неочаквано той изчезна, напусна стаята, в която цареше мълчанието на смъртта.

Ларк изпита силно желание да запищи безумно, да изтича за помощ. Но не можеше да си позволи да привлича вниманието към себе си, не можеше да впримчва в мрежата си съседите, чиято съвест беше чиста. Те не трябваше да бъдат въвличани в незаконния заговор, не трябваше да бъдат излагани на опасност. Трябваше й време да помисли.