Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (33)

XXXIII

— … и благодаря ти, Господи, за моята баба — той стеснително се огледа, ухили се и продължи по-тихо: — и на новото ми колело. Амин.

Всички, насядали около масата в Деня на благодарността, се засмяха. Тази седмица Матю навърши седем години и получи от баба си ново колело. Изведнъж той отново сплете пръсти, затвори очи и продължи:

— Благодаря ти също и за Мел. — После погледна Вал и Джес, сякаш им се извиняваше, но беше късно да започва отначало. Всички нетърпеливо очакваха да започнат да се хранят. Питър вече бе нарязал пуйката, а Пам бе приготвила любимите си сладки картофи. Близначките помогнаха за останалото. Всички бяха в празнично настроение, включително и Мел, която заяви, че не може да хапне нищо, защото няма къде да го сложи. Бебето изглеждаше огромно. През последните месеци Питър се шегуваше, че отново ще роди близнаци, но лекарят й се кълнеше, че не е вярно. Той чуваше само един пулс, а въпреки възрастта си, тя предпочете да се откаже от изследване на околоплодната течност и сега не знаеха какво ще е бебето. Но каквото и да е, то изглеждаше доста едро. Терминът й настъпваше след два дни и Мел бе доволна, че си е вкъщи за Деня на благодарността. Безпокоеше я мисълта, че трябва да го прекара в болницата. Вече има нова икономка, но тя бе поискала почивен ден и Мел сама приготви вечерята.

— Някои иска ли още? — Питър ги огледа с доволна усмивка. Последният му пациент с трансплантация се оправяше. Преди три седмици се преместиха в новата къща, където все още се усещаше миризмата на боя, но това не им пречеше. Всичко изглеждаше хубаво и ново, всеки си имаше собствена стая, дори новото бебе. Бяха напълнили стаята му с играчки. Дори Матю даде едно свое мече и комплект стари каубойски пушки, а без да споменава нищо пред Мел, Пам оплете малка рокличка, с която да вземат бебето от болницата. Много се притесняваше как ще се справи и всички, освен Мел, знаеха тайната й. Когато се върна вкъщи след последния си работен ден, чувствувайки се ненужна, Мел отвори подаръка на Пам и се разплака.

Трябваше да мине почти цяла година, за да свикнат един с друг и да се успокоят. И то не бе окончателно — тя винаги щеше да тича да отразява събитията, Питър щяха да го викат в два часа през нощта, за да помогне на някое болно сърце. Но сега между всички тях съществуваше нещо ново — една силна връзка. За една година преживяха много неща — заплахите срещу Мел, катастрофалния роман между Вал и Марк… новото бебе… заплахата, която представляваше бракът им за всички… дори призрака на Ан. Мел донесе нейния портрет — сега той висеше в стаята на Пам и мястото бе подходящо. Мебелите на Мел от Ню Йорк най-после бяха докарани от склада и разопаковани.

— Щастлива ли си, любима? — усмихна й се Питър. Двамата седяха пред камината в стаята си. Децата се забавляваха в стаята за игри край басейна. Мел вдигна очи към Питър и го хвана за ръка.

— Да, само че преядох.

— Дори не се забелязва.

Двамата се засмяха на огромния й корем, който помръдваше от ритането на бебето. Тези дни като че ли не спираше и тя бе готова да се раздели с него. Особено тази вечер. След Деня на благодарността се чувствуваше свободна да го роди. Сподели го с Питър, когато си лягаха.

— Не го казвай, че ще те чуе и ще тръгне да се ражда.

След два часа Мел стана. Усещаше познатата болка ниско в кръста. Седна на един стол, после започна да се разхожда. Слезе до долния етаж и загледа градината, която през пролетта щеше да е прекрасна, но и сега изглеждаше добре. Седна в хола с чувството, че това е техният дом. Не просто негов или неин, а нещо, което бяха създали заедно, от самото начало, като един цял живот.

После се върна в спалнята и опита да легне, но бебето много риташе. Изведнъж почувствува тъпа болка ниско в корема и тихо изохка. Седна и зачака. Болката се повтори. Ликуваща, тя докосна ръката на Питър.

— Ммм? — Той не помръдна. Беше едва четири часът.

— Питър — прошепна тя, когато усети болката за трети път. Знаеше, че ще минат часове, но не искаше да бъде сама. Искаше да сподели вълнението си с него. Чакаха този момент — Питър повече от всички останали.

— Какво? — Изведнъж той вдигна глава и я погледна по-внимателно. — Може би е просто фалшива тревога?

Тя погледна огромния си корем и се засмя, но смехът й секна от нова остра болка, която я преряза откъм гърба, изохка и сграбчи ръката му. Тоя я подкрепяше, докато тя дишаше дълбоко. Когато болката отмина, той погледна часовника.

— На какви интервали са пристъпите?

Тя се засмя и го погледна с любов:

— Не знам. Забравих да погледна.

— О, господи.

Той седна в леглото. Познаваше сърцата, но не и бебетата.

Тайно се притесняваше за нея вече девет месеца.

— Откога си на крака?

— Не знам. Почти цялата нощ. — Вече беше пет часът.

— Колко време продължи раждането на близначките?

— Не знам, по дяволите. Това беше преди седемнадесет години и половина. Предполагам — известно време.

— Много ми помогна! — Той стана, като не откъсваше очи от нея. — Ще се обадя на лекаря ти. Облечи се.

Този път болката продължи по-дълго. Той започна да се паникьосва, но не искаше да го показва. Не искаше детето му да се роди вкъщи. Тя трябваше да отиде в болницата, за да не се обърка нещо.

— Хайде.

Помогна й да стане. След малко тя се върна. Гледаше замаяно:

— Какво да облека?

— За бога, Мел! Каквото и да е… джинси… рокля…

Тя се усмихна на себе си, клатушкайки се към банята. В този момент водите й изтекоха и тя го повика.

Гинекологът каза на Питър незабавно да я закара в болницата. Оставиха бележка на децата върху масата в кухнята, така че да я видят, когато станат.

„Отидохме в болницата да вземем бебето.“

С обич: Мама

Мел пишеше усмихната, а Питър я подканяше:

— Ще побързаш ли?

— Защо — попита тя със спокойно превъзходство и той й завидя.

— Защото не искам детето ни да се роди в новата ни кола.

Най-после бе продал мерцедеса на Ан и бе купил нов за Мел.

— Защо не?

— Няма нищо, любов моя, няма нищо.

Никога не бе я чувствувал по-близка, отколкото сега, докато караше по познатия маршрут, по който често минаваше нощем. Той беше ужасно горд, когато я въведе в болницата и я закара на количка в родилното отделение.

— Знаеш ли, мога да вървя.

— Защо, щом можеш да се возиш?

Шегите не успяваха да прикрият онова, което изпитваше към нея.

Хиляди мисли минаваха през главата му и той се молеше всичко да мине добре. Бебето му се струваше ужасно едро и той се чудеше дали не трябва да направят цезарово сечение. Отново попита лекаря за това точно пред родилната зала. Старият му приятел го потупа по ръката.

— Тя е добре, разбираш ли? Всичко ще бъде наред.

Наближаваше осем. Тя се мъчеше вече пет-шест часа.

— Още колко ще продължи според теб? — говореше тихо, за да не го чуе Мел.

Докторът се засмя.

— Още малко.

— Говориш като Мел — гневно го погледна Питър и двамата се върнаха вътре.

Мел каза, че има напъни. Гинекологът отвърна, че е рано още, но когато провери, видя, че в последния половин час нещата се бяха развили стремително. Откараха я в родилната зала. Със зачервено лице Мел свирепо се напъваше, а Питър и акушерките я насърчаваха.

— Виждам главата на бебето, Мел — ликуваше лекарят.

— Така ли? — Лицето й беше мокро, косата й приличаше на пламък на фона на белите чаршафи. Питър никога не бе изпитвал толкова силна обич към нея. Изведнъж се чу плач. Питър се втурна към бебето — по лицето му стичаха сълзи, а той се усмихваше.

— О, Мел… толкова е красиво…

— Какво е? — Напъните й продължаваха.

— Още не знаем.

Всички се засмяха. Изведнъж се появиха рамената, тялото, крачката…

— Момиче!

— О, Мел! — Питър я целуна по устните. Тя плачеше и се смееше заедно с него. Подадоха й бебето. Той знаеше колко много би искала момче, но вече явно не си спомняше за това, докато държеше дъщеря си на ръце. Внезапно Мел направи ужасна гримаса и сграбчи ръката на Питър. Някой внимателно пое бебето.

— О… господи… боли.

— Това е само плацентата.

Лекарят не изглеждаше разтревожен. Изведнъж Питър видя, че той се намръщи и усети тръпка на паника. С нея ставаше нещо, отново я обзеха ужасни болки, по-силни отпреди.

— О, Питър… не мога…

— Да, можеш!

Лекарят й говореше тихо, а Питър я държеше за ръка и се чудеше защо не й сложат упойка, по дяволите, и да видят какво става. Изведнъж тя отново се напъна с всички сили и отново се чу плач. Очите на Питър широко се разтвориха, а Мел го гледаше втренчено, разбрала какво става.

— Не отново…

Питър все още не проумяваше, а лекарят се смееше. Тя пак бе родила близнаци, без никой да разбере предварително, точно както се бе случило с Джес и Вал, Мел го погледна — изразът й бе полуплачевен, полувесел.

— Отново чифт.

— Да, госпожо.

Този път докторът подаде бебето на Питър, който го погледна с благоволение и го връчи на Мел.

— Госпожо — любовта преливаше от очите му, устремени в нея, — вашият син!