Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (32)

XXXII

— Е, любов моя? — погледна я щастлив Питър. Двамата седяха край басейна. Децата бяха излезли, цареше спокойствие. — Какво ще правим през тази седмица? — усмихна се той. — Поне никой не може да ни обвини, че водим скучен живот.

— Опазил ни бог!

Тя легна и при отвори очи. Знаеше какво иска да прави. Искаше да отиде в Мартас Винярд и да се изтегне на топлия пясък, но децата вече имаха други планове, Питър бе вързан с работата си, а тя се съгласи да се откаже от отпуската си през тази година, като вместо това излезе в отпуска по майчинство от първи октомври. Бебето трябваше да се роди в края на ноември.

— Имам една идея, Мел.

— Ако се изисква повече от падане в басейна, не ми я казвай сега.

Очите й бяха отворени. Той се приближи с усмивка.

— Не искаш ли да разгледаме някои къщи днес?

Тя отвори едното си око.

— Шегуваш се, разбира се.

— Говоря сериозно.

Тя се засмя.

— Наистина ли?

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че няма място за бебето, освен в гаража, а ако сега започнем да пристрояваме, ще се побъркаме съвсем. Близначките също имат нужда от отделни стаи…

Мел разбираше колко му е трудно да признае грешките си и протегна ръце към него. Той знаеше огромното й желание да се махне от къщата на Ан, а тя вече отдавна се беше отказала от тази идея.

— Не предпочиташ ли все пак да останеш тук? Наистина нямам нищо против. Ще измислим нещо засега, а скоро и Марк ще ни напусне.

Марк бе решил да замине в колеж на Изток, а Джеси искаше да отиде в „Йел“, ако я приемат…

— Децата вече пораснаха.

— Браво на тях. Да можех да кажа същото за себе си.

— Ти си най-милият човек, когато познавам.

Тя нежно го целуна по устните, а той прокара пръсти по крака й.

— Ммм… Дали може някой да ни види тук?

— Само един-двама от съседите, но какво значение има това между приятели?

Тогава той я отведе вътре. Любовта укрепваше връзката им. После той й донесе обяда на табла, а тя остане в леглото си — спокойна, щастлива, отпусната.

— Защо си толкова добър с мен?

— Не знам. Сигурно много те обичам.

— И аз тебе. — Усмихна се тя радостно. — Наистина ли мислиш за нова къща?

Бе възхитена от идеята, но не можеше да го насилва. Знаеше колко държи на старата къща, колко усилия е вложил в нея, съвместно с Ан. Но в представата на Мел тя си оставаше дома на Ан, дори не негов. Даже и сега.

— Да, наистина.

Тя засия, довърши обяда си, после станаха и излязоха. Разгледаха една-две къщи, които им харесаха, но никоя от тях не се продаваше.

— Знаеш ли, могат да минат години, докато открием нещо подходящо.

— Имаме време.

Тя кимна, чувствуваше се спокойна и се наслаждаваше на неделния следобед. Следващата седмица точно на четвърти юли видяха къщата, която би била идеална за тях.

— Господи — Мел погледна Питър, когато я обиколиха втори път, — тя е огромна!

— Може и да се стреснете, мисис Халам, но ние имаме шест деца.

— Пет и половина.

Тя се усмихна. Имаше стаи за всички, отделни кабинети за тях двамата, когато биха желали да работят вкъщи, прекрасна градина, огромен басейн, а до него малка къщичка, където можеха да играят с приятели. Имаше всичко, което искаха, а освен това се намираше в Бел Ер, както предпочиташе Питър.

— Е, мисис Халам.

— Не знам, докторе. Какво мислиш? Можем ли да ги го позволим?

— Вероятно не. Но ако продам моята къща, ще можем.

За пръв път признаваше, че тя е негова, а не — тяхна, и Мел се ухили. Новата къща страшно й харесваше.

— Защо не я платим в брой.

В такъв случай и двамата трябваше да вложат средства — иначе не би могло, а това прекрасно устройваше Мел. Тя искаше къщата да бъде и на двамата — колкото негова, толкова и нейна. Все още разполагаше с парите от къщата си в Ню Йорк. Следващата седмица обявиха за продан къщата, в която живееха. Тя се продаде чак в началото на септември, но другата още не бе купена.

— Я да видим. — Питър погледна календара. — Бебето трябва да се роди на двадесет и осми ноември… днес е трети септември… след четири седмици ти ще излезеш в отпуска. Значи разполагаш точно с два месеца, за да стегнеш новата къща и ако имаме късмет, ще се пренесем за Деня на благодарността.

Имаше толкова делови вид, че Мел се изсмя.

— Шегуваш ли се? Това ще ми отнеме няколко месеца!

Въпреки че къщата беше в отличен вид, те искаха да сменят тапетите и да я боядисат, да направят някои промени в градинката. Трябваше да изберат подходящи пердета… нови килими.

— Продължавай да мечтаеш.

Питър бе изненадан.

— Не искаш ли бебето ти да се роди в новата къща?

Тя наистина го искаше, но все още й предстояха три големи интервюта, които трябваше да направи, преди да излезе в отпуска за четири месеца.

— Между другото, то е и твое бебе.

— Нашето бебе.

Изведнъж електронната му машинка за повикване изписука. Посредникът на продажба на недвижими имоти ги зяпна.

— Ама вие двамата спирате ли някога, за да си поемете дъх?

— Не се случва често — усмихна се Мел. След осем месеца семеен живот вече почти бяха свикнали. През това време той бе направил дванадесет трансплантации на сърце и безчет байпасове, а тя — двадесет и едно големи интервюта плюс вечерните новини пет пъти седмично. Както се очакваше, рейтингът на предаването се покачи. Питър се обади в кабинета си, после се върна обратно, целуна Мел и рече:

— Трябва да вървя. Получили сме сърце.

Отчаяно се нуждаеше от този донор и той почти бе изгубил надежда.

— Нали ще свършиш тук?

Тя кимна и той излезе. След малко чуха, че колата му се отдалечава и посредникът отново поклати глава. Мел се усмихна.