Даниел Стийл
Смелостта да обичаш (14)

XIV

На следващата сутрин Питър отново я взе и я откара в болницата, където й казаха, че президентът се чувствува по-добре. За пръв път от няколко дни насам тя беше свободна около обяд и внезапен подтик я накара да се обади в кардиологичното отделение и да попита може ли да посети Мари. Изкачи се с асансьора на шестия етаж и я завари седнала в леглото. Изглеждаше все така хубава, но бледа, и с тъга Мел забеляза неестествената подпухналост на лицето й, предизвикана от медикаментите. Очите на Мари заблестяха радостно, когато видя Мел.

— Какво правиш тук? — изненадано я попита тя. Все още беше на системи, но изглеждаше по-добре, отколкото преди трансплантацията.

— Отбих се да те видя. Дни наред вече стоя във фоайето заради президента.

Мари кимна със сериозно изражение:

— Ужасна история. По-добре ли е?

— Днес е малко по-добре. Но все още не е вън от опасност. — Изведнъж си даде сметка за проявената нетактичност, защото и самата Мари не беше вън от опасност. Тя нежно се усмихна на младата жена, чийто живот висеше на косъм.

— Ти имаш повече късмет от него, Мари.

— Защото той не е пациент на Питър Халам.

Очите й заблестяха топло, докато произнасяше името му. Внезапно Мел разбра, че за това момиче Питър Халам бе нещо като бог. Подозираше, че Мари се е влюбила в него. Това беше естествено, като се имаше предвид вярата й в него и фактът, че той бе спасил живота й, извършвайки трансплантацията. Но когато след малко Питър влезе, изчервявайки се при вида на Мел, тя видя нещо повече — удивителна връзка между лекар и пациент. Той седна до леглото на Мари, заговори с тих, успокояващ глас и сякаш всички други в стаята изчезнаха.

Внезапно Мел се почувствува като неканен гост и след малко си тръгна.

С Питър се видя отново, когато дойде да я откара в хотела. Както и предишната вечер, тя имаше два часа почивка, преди да се върне в болницата в осем, за да предаде новините за Ню Йорк. Когато тръгнаха за вечеря, тя спомена Мари:

— Направо те боготвори, Питър.

— Не ставай глупава. Не е по-различно от другите пациенти.

Но разбра какво искаше да каже Мелани. Особени отношения го свързваха с всеки от пациентите му, но случаят с Мари бе по-специален, защото тя си нямаше никого.

— Тя е мило момиче. И има нужда да разговаря с някого за всичко, което преживява. Лежи, мисли по цял ден и трябва да го сподели с някого, за да й олекне.

— А ти си безкрайно търпелив. — Тя се усмихна, питайки се как ли успява. Той даваше отново и отново, без мярка, даваше от умението си, от сърцето си, от времето си, от търпението си. Струваше й се невероятно.

По време на вечерята го потърсиха за спешен случай. Трябваше да се върне в болницата.

— Мари ли? — тревожно попита Мел, докато бързаха към колата.

Той поклати глава:

— Не, един мъж, който постъпи миналата седмица. Нуждае се спешно от сърце, а нямаме донор.

Проблемът непрекъснато се повтаряше.

— Ще издържи ли?

— Не знам. Надявам се.

Той ловко се промъкваше в движението и след по-малко от десет минути бяха в болницата. Тази вечер не се видяха повече. Преди да започне предаването, тя получи съобщение, че доктор Халам влиза на операция за няколко часа. Запита се дали са намерили донор, или Питър се опитва да помогне с каквото може. Прибра се в хотела с такси и изненадана установи, че той много й липсва. Направи си топла вана и дълго се взира в облицованата с плочки стена, съжалявайки, че го попита за Мари. Но изразът на лицето й, когато произнасяше името му, бе особен, а и тонът му към нея толкова интимен. Мел почти почувствува ревност. Легна си в девет и половина и спа дълбоко чак до пет часа сутринта. Четиридесет и пет минути по-късно той я чакаше долу, но тази сутрин изглеждаше уморен.

— Здравей. — Тя бързо влезе в колата и по рефлекс понечи да се наведе и да го целуне по бузата, но се въздържа. Потърси очите му и изведнъж разбра, че се е случило нещо лошо.

— Добре ли си?

— Добре.

Но тя не му повярва.

— Как мина снощи?

— Изпуснахме го.

Той запали колата. В очите му имаше тъга и самота.

— Направихме всичко възможно, но не успяхме да го спасим.

Мел изведнъж разбра.

— Няма нужда да ме убеждаваш. Знам, че сте опитали всичко.

— Да. Може би ми е нужно да убедя себе си.

Тя докосна ръката му:

— Питър…

— Съжалявам, Мел. — Той я погледна с уморена усмивка. Прииска й се да може да му помогне, но не знаеше как.

— Не се измъчвай така.

— Да. — След пет минути добави: — Има млада жена и три малки деца.

— Престани да обвиняваш себе си.

— А кого да обвинявам? — гневно избухна той.

— Някога идвало ли ти е наум, че ти не си Господ? Че не си виновен? Че не ти даряваш живота? — Думите й бяха сурови, но виждаше, че той я слуша. — Това не е по силите ти, независимо от умението ти.

— Той беше много подходящ за трансплантация, ако имахме донор.

— Но не сте имали. Свършено е. Обърни страницата.

Спряха на паркинга и той я погледна.

— Знам, че си права. След толкова години не би трябвало да наказвам себе си, но винаги го правя. — Той въздъхна леко. — Имаш ли време за чаша кафе?

Присъствието й го успокояваше, а точно от това се нуждаеше.

Тя погледна часовника си и смръщи вежди.

— Разбира се. Само ще проверя дали няма нещо ново.

Оказа се, че има. След три минути се очакваше бюлетин.

Президентът бе излязъл от критичното състояние. Във фойаето се разнесоха радостни възгласи. За повечето от журналистите това означаваше, че скоро ще се приберат вкъщи.

Питър наблюдаваше как Мел се включи в ефир, за да съобщи новината. Цялата страна ликуваше, а те двамата се чувствуваха потиснати.

— Сега ще трябва ли да си заминеш? — тревожно прошепна той.

— Още не. Току-що получих указания. Искат, ако мога, днес да взема интервю от съпругата на президента.

В този миг Питър получи повикване и трябваше да я остави.

Мел изпрати бележка до съпругата на президента, която спеше в съседна до неговата стая през последните два дни. След малко получи отговор. Първата дама бе съгласна да даде специално интервю на Мел по обяд в една стая на третия етаж. Това изключваше възможността да обядва с Питър, но интервюто стана добре и тя бе доволна. Следобед се получи още едно обнадеждаващо съобщение, че президентът вече е вън от опасност. Вечерта, когато отидоха да хапнат нещо с Питър, атмосферата не бе така напрегната.

— Как мина денят? — Тя се отпусна на седалката и усмихнато го погледна. — При мен беше убийствено, но изгледите са оптимистични.

— Не съм спрял за миг. Имаш поздрави от Мари.

— И ти я поздрави от мен.

Но мислите й бяха заети с друго. Питаше се кога ли ще трябва да си тръгне. Говореше се, че след няколко дни президентът ще бъде преместен в болницата „Уолтър Рийд“ в столицата Вашингтон, но съпругата му не можа или не пожела да го потвърди.

— За какво си мислиш, Мел? — Той не изглеждаше толкова потиснат, колкото сутринта.

Тя се усмихна:

— За хиляди неща. Чува се, че скоро ще преместят президента. Мислиш ли, че има такава вероятност?

— В този момент би било рисковано, но ако състоянието му продължи да се подобрява, това е възможно. В правителствения самолет могат да вземат цялата необходима апаратура.

Не изглеждаше въодушевен от перспективата, както и Мел, но по време на вечерята забравиха за това. Питър й разказваше забавни случки с Мат, когато е бил на две-три годинки, и смешни епизоди от времето, когато е стажувал. Смяха се като деца и когато се върнаха в болницата малко преди осем часа, Мел с усилие възвърна сериозното изражение, за да представи новините. Половин час след това и двамата си тръгнаха, все още в добро настроение.

Когато бяха заедно, нещо винаги повдигаше духа им и внасяше смисъл в живота им.

— Искаш ли да дойдеш у нас да пийнем нещо? — Не му се искаше да се разделя с нея. Изведнъж осъзна, че след няколко дни тя няма да бъде тук и искаше да се наслади на всеки миг от присъствието й.

— Струва ми се, че не бива. Мисля, че децата ти ще се разтревожат.

— Нима нямам право да се видя с приятелка?

— Разбира се. Но да я водиш вкъщи е по-сериозно. Как мислиш ще реагира Пам, когато ме види отново?

— Може би просто трябва да свикне с това.

— Струва ли си за ден-два? Защо не пийнем нещо в хотела? Барът е горе-долу приличен, въпреки че хотелът е ужасно грозен.

И двамата не се интересуваха от пиенето, но искаха да седнат и да говорят с часове, докато паднат от умора.

— Знаеш ли, мога да седя тук с теб цялата нощ.

Той все още се смайваше от диапазона противоречиви чувства, които изпитваше към нея — вълнение, привличане, уважение, доверие, страх, дистанцираност и близост едновременно. Но каквото и да беше, то не му стигаше. Явно свикваше с присъствието на Мел Адамс в живота си. Беше се увлякъл и не знаеше какво да прави.

— Аз също. Странното е, че почти не се познаваме, а имам чувството, че те зная от години.

Никога не бе изпитвала такова удоволствие в компанията на някого и това я плашеше. И двамата не говореха по този въпрос, въпреки че го мислеха. Тази вечер тя беше по-смелата. Второто ирландско кафе ги ободри, като същевременно смекчи възприятията им. Комбинацията кафе и уиски подсилваше опияняващия ефект, който си оказваха взаимно.

— Страхотно ще ми липсваш.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Ти също. Мислих за това тази сутрин, след като те оставих. Беше права за това, което ми каза. Ти спаси деня ми и ми вдъхна бодрост. Бях готов да изпадна в депресия. Ще ми бъде тъжно, когато няма да те взимам от хотела в шест часа сутринта.

— Ще имаш отново време за себе си и за децата си. Те не протестират ли вече?

— Погълнати са от собствения си живот.

— И близначките са така. — Тази вечер те щяха да се върнат от Кепт Кол. — Трябва да им се обадя, ако успея да изчисля правилно разликата във времето. Когато се събуждам, те са на училище, а когато се прибирам, вече спят.

— Скоро ще си бъдеш у дома — с тъга промълви той. Дълго време тя не му отговори.

— Животът ми е лудница, Питър. — Погледна го право в очите, сякаш го питаше какво е неговото мнение.

— Струва ми се, че това те удовлетворява. Двамата работим непрестанно, но това не е толкова лошо, ако обичаш работата си.

— Винаги съм мислела така.

Тя се усмихна, а той се пресегна през масата и взе ръката й. Това беше единственият им контакт засега, но жестът вече бе привичен.

— Благодаря ти за всичко, Питър.

— За какво? Че съм те возил няколко пъти до болницата и обратно? Едва ли е голяма услуга.

— Но все пак беше мило — усмихна се тя и той отвърна на усмивката й.

— И на мен ми беше приятно. Ще се чувствам странно, когато вече няма да си тук.

— Сигурно всяка сутрин в шест без петнадесет ще стоя пред къщата си в Ню Йорк и ще чакам да се появиш с мерцедеса зад ъгъла.

— Бих искал да можех…

Той плати сметката и бавно излязоха навън. Беше късно, а и двамата трябваше да стават рано. Докато си казваха довиждане, Мелани установи, че не й се иска да се разделят.

— До утре, Питър.

Той кимна, махна й с ръка и вратата на асансьора се затвори. Тръгна си, като мислеше за Мел и се питаше какъв ще бъде животът му отново без нея. Не искаше дори да си го представи. В хотелската стая Мел дълго гледа през прозореца, мислейки за Питър, за нещата, които си казваха през тези няколко дни. Изведнъж усети, че в душата се надига неизпитвана преди болка от самотата. Изобщо не й се връщаше в Ню Йорк. Това беше лудост! Подобно чувство изпита миналия път, в Лос Анжелос, но сега то беше още по-силно. Легна си с тревожно чувство, че Питър Халам е влязъл дълбоко под кожата й, а не искаше това. Но когато бяха заедно, не й идваха такива мисли. Разговаряха с лекота, като стари познати. При всяка среща той я караше да се чувствува така добре и тя се запита дали причината не е в лекарския му подход. Тази нощ спа неспокойно. Когато на другата сутрин го видя, усети облекчение. Бързо влезе в колата и, бъбрейки непринудено, те се отправиха към болницата. Изведнъж Питър се засмя и се обърна към нея:

— Все едно че сме женени, нали?

Тя усети, че пребледнява.

— Какво?

— Това, че всеки ден отиваме заедно на работа. — Изглеждаше смутен. — Трябва да ти призная нещо. Обичам рутината. Аз съм човек на навика.

— Аз също — усмихна се в отговор тя, чувствувайки се по-добре. За миг се беше изплашила. Облегна се назад и се загледа в пътя, който ги приближаваше към болницата.

— Какви ли новини ме очакват днес?

Състоянието на президента непрекъснато се подобряваше и се очакваше да бъде преместен.

Въпреки това, когато й съобщиха, че на следващия ден президентът заминава за Вашингтон, придружен от лекарски екип с правителствения самолет, тя бе зашеметена, сякаш получи удар в слънчевия сплит. Само едва доловимо изохка: „Не!“. Но това беше истината. Във фоайето отново настъпи хаос. Излъчваха се бюлетини, интервюта с лекари. Мел се обади десетина пъти в Ню Йорк. За нея поискаха разрешение да пътува с президентския самолет, но засега бе съобщено, че ще вземат само шестима журналисти. През целия ден Мел се молеше в себе си да не е сред тези щастливци, но в пет часа й се обадиха, че е една от тях. Отлитаха на следващия ден към обяд, но тя трябваше да се яви в болницата в девет часа, за да отрази подготовката.

Когато се срещна с Питър на паркинга, тя бе съвсем унила.

— Какво има, Мел? — Той веднага усети, че нещо не е в ред. И неговият ден беше тежък — четиричасова операция за присаждане на изкуствено сърце, която на всичко отгоре не бе искал да прави. Но в дадения случай нямаше друг изход. Бяха опитали всичко възможно, а нямаше изгледи да намерят донор. Знаеше, че сега рискът от инфекция е много голям. Мари днес също имаше редица проблеми, но той не спомена нищо на Мел, която го поглеждаше тъжно.

— Утре заминавам.

— По дяволите! — Той дълго се взря в нея, после кимна. — Е, знаехме, че няма да останеш тук завинаги.

Трябваха му няколко мига да се овладее, после запали колата.

— Ще се връщаш ли тук тази вечер?

— Не, чак утре сутринта в девет часа.

Той се усмихна по-смело и нежно я погледна.

— Искаш ли да те оставя в хотела да си починеш малко и да се преоблечеш, а после да излезем да вечеряме някъде? Какво ще кажеш?

— Чудесно. Сигурен ли си, че не си изморен?

Тя забеляза изтощения му вид.

— Разбира се, че не. Искаш ли да отидем пак в „Бистро Гардънс“?

— Да — най-после се усмихна тя. — Единственото място, където не искам да се връщам, е Ню Йорк. Ужасно, нали?

Бе отсъствувала само седмица, която й се стори дълга като година. Изведнъж пред нея се изправи перспективата на живота в Ню Йорк — новините в шест и в единадесет, близначките, ежедневната работа. В този миг това не изглеждаше особено привлекателно и докато се преобличаше, се чувствуваше потисната. Ободри се чак в седем и половина, когато се срещна с Питър. Той беше много красив в тъмносив двуреден костюм. Тя носеше бежова копринена рокля и по-плътен кремав копринен жакет, който обличаше за пръв път.

Двамата бяха много изискана двойка, когато влязоха в ресторанта. Питър поръча нещо за пиене, а келнерът донесе менюто, но Мел дори не бе гладна. Искаше само да разговаря с Питър, да бъде близо до него. След шоколадовото суфле и кафето той поръча бренди за двамата и тъжно я погледна.

— Бих искал да не заминаваш, Мел.

— Аз също. Звучи странно, но това беше чудесна седмица въпреки напрегнатата работа.

— Пак ще дойдеш.

Но един господ знаеше кога. Преди да направи предаването за него, тя не бе идвала в Лос Анжелос повече от година. Второто й идване бе просто щастлива случайност.

— Бих искала да не живеем толкова далеч един от друг. — Каза го толкова натъжена, че той се усмихна и обгърна раменете й.

— И аз, но ще ти се обаждам.

И какво от това? Всеки от тях имаше свой живот в противоположния край на страната — с деца, дом, кариера, приятели. Това не можеше да се напъха в куфара и да се пренесе. Трябваше да се задоволят с телефонни разговори и случайни срещи. Струваше й се непоносимо да се примири с действителността. След вечерята тръгнаха да се разходят по Родео Драйв.

— Иска ми се животът ни да бе по-различен.

— Така ли? Какъв? — изненада се той.

— Поне да живеехме в един град.

— С това съм съгласен, но бих казал, че сме късметлии, защото се срещнахме. Животът ми стана по-богат.

— Също и моят.

Тя се усмихна. Ръцете им се сплетоха, докато вървяха, потънали в мисли. Той сведе поглед към нея:

— Ще се чувствувам адски самотен без теб.

Изненада се от думите си, когато се чу да ги произнася, но вече не се страхуваше от чувствата си. Помогна му и брендито. Една седмица в нейната компания бе като неочакван подарък. Привързваше се към нея с всеки изминал ден и заминаването й го натъжаваше повече, отколкото бе очаквал.

Бавно се върнаха при колата и той я откара до хотела. Стояха и се гледаха под светлините на лампите.

— Ще те вида ли утре, Мел?

— В девет часа трябва да бъда в болницата.

— Имам операция в седем. В колко часа излита самолетът?

— По обяд.

— В такъв случай няма да се видим.

Гледаха се тъжно, после той мълчаливо се наведе, нежно обхвана лицето й с длани и я целуна. Тя затвори очи и когато устните й се сляха с неговите, нещо в нея потръпна. Зави й се свят и се притисна към него. Погали с пръсти лицето и устните му. Той целуна върховете на пръстите й.

— Ще ми липсваш, Мел.

— И ти също.

— Ще ти се обаждам.

Но какво от това? И двамата не знаеха отговора.

Без повече думи, той я прегърна и дълго я държа в обятията си. После я изпрати до фоайето и я целуна за последен път. Бавно се върна при колата си и потегли с тежест в сърцето, каквато не бе усещал, откакто загуби Ан. Не искаше отново да изпита това чувство. Плашеше се, че толкова се е привързал към нея — иначе би било много по-лесно.