Вал Макдърмид
Далечно ехо (39)

37

Професор Дейвид Соунс беше пухкав човечец, подобен на лоена топка. С розови бузи, венец от сребристобели къдри около плешивото теме и весели сини очи, той приличаше удивително на бръснат дядо Коледа. Покани Алекс и Уиърд в едно миниатюрно помещение, в което трудно се побираха бюрото му и два стола за посетители. Обзавеждането беше спартанско, на стената висеше единствено една грамота, провъзгласяваща професор Соунс за почетен жител на град Сребреница. Алекс предпочиташе да не мисли какво е правил професорът, за да заслужи тази чест.

Соунс ги покани да седнат на столовете, а самия той се разположи зад бюрото. Внушителният му корем опря в плота. Той изду устни и ги огледа внимателно.

— Господа, разбрах от Фрейзър, че искате да разговаряте с мен във връзка със случая Роузи Дъф — каза той след кратко мълчание. Гласът му, богат и плътен, напомняше на коледен пудинг от приказка на Дикенс. — Но преди това трябва да ви задам няколко въпроса — той погледна листчето пред себе си. — Вие сте Алекс Гилби и Том Маккий, така ли е?

— Да — отвърна Алекс.

— И не сте журналисти?

Алекс извади от джоба си визитна картичка и му я подаде.

— Аз съм собственик на компания, която произвежда поздравителни картички. Том е свещеник. Не сме журналисти.

Соунс взе картичката и я огледа внимателно. После повдигна едната си рунтава бяла вежда.

— Защо проявявате интерес към случая Роузмари Дъф? — попита той рязко.

Уиърд се приведе напред.

— Помните ли четиримата студенти, които откриха умиращото момиче в снега преди двайсет и пет години? Ние сме двама от тях. Вероятно вие сте изследвали дрехите ни.

Соунс наклони леко глава на една страна и присви едва забележимо очи.

— Всичко това се случи много отдавна. Защо дойдохте днес тук?

— Защото сме убедени, че някой ни преследва, за да ни убие — каза Уиърд.

Този път Соунс повдигна и двете си вежди.

— Нищо не разбирам. Какво общо има това с мен или с Роузмари Дъф?

Алекс постави ръка над лакътя на Уиърд в знак, че ще говори той, и каза:

— Двама от четиримата, които откриха тялото през онази нощ, вече са мъртви. И двамата бяха убити в рамките на изминалите шест седмици. Съзнавам, че може да става дума за съвпадение. Но на двете погребения някой бе изпратил еднакви венци с картички, на които пишеше „Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“. Имаме основания да считаме, че венците са изпратени от сина на Роузи Дъф.

Соунс се намръщи.

— Господа, струва ми се, че сте сбъркали адреса. Редно беше да се обърнете към полицията на Файф — те са подновили следствия по неразкрити престъпления, и едно от тях е именно убийството на Роузи Дъф.

Алекс поклати глава.

— Вече опитахме да говорим с тях. Заместник-началникът на полицията Лоусън ми каза почти в прав текст, че съм параноик. Настоя, че съвпадения се случват постоянно и ми препоръча да си отида у дома и да престана да се тревожа. Но аз съм убеден, че той греши. Мисля, че някой е решил да ни избие, защото смята, че ние сме убийците на Роузи. И не виждам друг начин да се спасим, освен да разберем кой е истинският убиец.

Някакво трудно определимо изражение пробегна за миг по лицето на Соунс, когато чу името на Лоусън.

— И все пак не разбирам причината за посещението ви. Моето лично участие в следствието приключи преди двайсет и пет години.

— Причината е в това, че веществените доказателства по случая са изгубени — намеси се Уиърд, който не издържаше дълго, без да чува звука на собствения си глас.

— Струва ми се, че грешите. Наскоро изследвахме едно от доказателствата по случая, но не открихме материал за ДНК-анализ.

— Изследвали сте жилетката — каза Алекс. — Но истински важните доказателства са дрехите й, по които е имало кръв и следи от сперма, а тъкмо те липсват.

Интересът на Соунс видимо се повиши.

— Значи са изгубили доказателствата?

— Така ми каза заместник-началникът на полицията — потвърди Алекс.

Соунс поклати невярващо глава.

— Ужасна работа — каза той. — Всъщност няма нищо чудно — при това ръководство… — и той смръщи неодобрително чело. Алекс се запита какво ли друго провинение на полицията е направило лошо впечатление на професор Соунс. — Но при отсъствието на основните веществени доказателства съвсем не разбирам как бих могъл да ви помогна.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— Знаем, че вие сте провели първоначалните изследвания по случая. А наскоро научихме, че специалистите по съдебна медицина не включват всички подробности от изследването в доклада. Питах се дали няма нещо, което навремето не сте вписали в доклада. Имам предвид най-вече следи от боя, защото единственото доказателство, което не са загубили, е жилетката — а помня, че след като я намериха, идваха в нашето жилище и вземаха образци от боята по стените.

— А защо смятате, че бих ви дал такава информация, ако изобщо предположим, че тя съществува? В края на краищата би могло да се каже, че вие сте били заподозрени.

— Бяхме свидетели, а не заподозрени — намеси се ядосано Уиърд. — А е редно да го направите, защото ако ни откажете и после ни убият, ще имате сериозни неприятности с Бог и собствената си съвест.

— И защото се предполага, че хората на науката държат на истината — допълни Алекс. „Сега е моментът да рискувам“, каза си той и продължи: — А аз имам чувството, че вие сте човек, който особено много държи на възтържествуването на истината — за разлика от служителите от полицията, които държат най-вече на някакъв резултат, какъвто и да е той.

Соунс опря лакът на бюрото и задърпа умислено долната си устна. Явно обмисляше нещо — напрегнато и задълбочено. После стана решително и отвори рязко картонената папка, която беше единственият предмет върху бюрото. Огледа набързо съдържанието й, вдигна очи и срещна напрегнатите им погледи.

— Моят доклад се отнасяше предимно до анализа на образците от кръв и сперма. Цялата налична кръв беше на Роузи Дъф, а по всичко личеше, че спермата е на нейния убиец. Оказа се възможно да установим кръвната група на това лице. — Той прелисти няколко страници. — За изследване бяха предоставени и нишки от тъкани. Едните бяха от евтин кафяв килим, ползван обикновено на обществени места, другите от антрацитночерен мокет, с какъвто доста производители на автомобили покриват пода на колите от среден клас. Освен това изследвахме кучешки косми, за които се оказа, че са от кучето на собственика на бара, в който е работела. И всичко това бе описано в подробности в моя доклад.

Професорът забеляза разочарованото изражение на Алекс и се усмихна едва забележимо.

— Но освен това съществуват и работните ми бележки.

И той извади куп изписани на ръка страници. Загледа ги с присвити очи, после измъкна от джоба на жилетката си очила с половинки стъкла в златни рамки и ги постави на носа си.

— Открай време пиша отвратително — поясни той и продължи. — Не съм преглеждал тези бележки от години. Такааа… да видим. Кръв… сперма… кал. — Той прехвърли още няколко страници, изписани със ситен, сбит почерк. — Косми… да, ето тук — боя. — И той посочи с пръст точното място на страницата. После вдигна поглед. — Какво знаете за характеристиките на боите?

— Знам, че стени се боядисват с постна боя, а дървените повърхности се лакират — отвърна Уиърд. — Нищо повече.

За първи път Соунс се усмихна истински.

— Боята се състои от три основни съставни части — първо носител, който обикновено е някакъв вид полимер. Това е плътната част, която остава по дрехите ви, ако не се почистите веднага след като сте се изцапали. После идва разтворителят, който обикновено е от органичен произход. Разтворителят разтваря носителя така, че се получава течност с гъстота, подходяща за нанасяне с четка или валяк. За съдебномедицинския анализ разтворителят обикновено няма значение, защото до момента на изследването отдавна се е изпарил. И накрая имаме третата съставна част — пигментът, който дава цвета. Едни от най-често ползваните пигменти са титанов двуокис и цинков окис за бяла боя, фталоцианини за синя, цинков хромат за жълта и меден окис за червена. Но всяка партида боя има своя собствена микроскопска сигнатура. Така че е напълно възможно да се подложи на анализ дадено петно и да се посочи от каква боя е. Ние разполагаме с цели библиотеки с образци от боя, с които сравняваме изследваните материали.

Разбира се, освен естеството на боята ние анализираме и физическите характеристики на петното — дали е капка, пръска или следа от стичане — той вдигна предупредително пръст. — Длъжен съм да ви предупредя, че не съм експерт в това отношение, така че няма нужда да ме разпитвате. Това не е моята специалност.

— По нищо не личи, че не сте — каза Уиърд. — И какво пише в бележките ви за следите от боя по жилетката на Роузи?

— Вашият приятел явно никак не обича усукванията — обърна се Соунс към Алекс, за щастие по-скоро развеселен, отколкото раздразнен.

— Просто знаем, че времето ви е прекалено ценно, за да го губите в излишни приказки — каза Алекс и се прокле вътрешно за угодническия си тон.

Соунс отново се зачете в бележките си.

— И това е вярно — каза той. — Боята в случая е била бледосин алифатен полиуретанов емайллак — такава боя не се използва често за вътрешно боядисване. По-често с нея се боядисват лодки или повърхности от фибростъкло. Не можахме да открием точно съвпадение с някой от нашите образци, но имаше подчертана близост с два вида бои за лодки в нашата библиотека. Най-интересна обаче беше формата на капчиците — приличаха на миниатюрни сълзи.

Алекс се намръщи.

— А какво означава това?

— Означава, че боята вече е била изсъхнала, когато е попаднала върху жилетката й. Става дума за микроскопични късчета засъхнала боя, несъмнено преминали върху дрехите й от някаква повърхност, върху която е лежала, най-вероятно килим.

— Значи на мястото, където е лежала тя, някой наскоро е боядисвал нещо, и по килима са били останали следи от боята? — попита Уиърд.

— Това може да се твърди с почти пълна сигурност. Но нека се върнем на странната форма. Ако боята е капала от четка или просто е пръснала върху килима, капките нямаше да изглеждат така. При това всички изследвани капки имаха абсолютно еднакъв профил.

— Но защо не сте включили всичко това в доклада си? — попита Алекс.

— Защото не бяхме в състояние да го обясним. Ако някой от свидетелите на обвинението се изправи пред съда и отговори на даден въпрос с „Не знам“, това може сериозно да подкопае самото обвинение. Един добър адвокат би оставил въпроса за боята за самия край на разпита, така че съдебните заседатели да запомнят най-ясно как шефът на съдебномедицинската лаборатория признава, че не знае отговора на тези въпроси — Соунс пъхна бележките си обратно в папката. — Затова и не споменахме нищо.

Алекс си каза, че е дошло време за единствения решаващ въпрос.

— А ако сега огледате отново веществените доказателства, бихте ли могли да дадете по-различен отговор?

Соунс го изгледа над очилата.

— Лично аз не. Но някой специалист по боите най-вероятно ще може да постигне някои полезни резултати при нов анализ. Разбира се, шансовете ви да откриете съответствие на тази боя, с която някой е боядисвал нещо преди двайсет и пет години, са незначителни.

— Това вече си е наш проблем — отвърна Уиърд. — Не може ли вие да изследвате материала?

Соунс поклати глава.

— Нали ви казах, далеч не съм експерт по тези въпроси. Но дори да бях, не бих могъл да дам разрешение за изследването без съответна заявка от полицията на Файф. А оттам не е постъпило искане за повторно изследване на следите от боя — той затвори с категоричен жест папката.

— Но защо? — попита Уиърд.

— Вероятно защото са решили, че не си струва да харчат пари за такова изследване. Казах ви вече, почти невъзможно е да се намери съответствие по показателите на боята след толкова време.

Алекс се отпусна отчаяно на стола си.

— Освен това е повече от ясно, че няма да успея да убедя Лоусън да предприеме нещо. Чудесно. Доколкото мога да преценя, вие току-що подписахте смъртната ми присъда.

— Не съм казал, че не съществува никаква възможност да бъдат проведени такива изследвания — каза меко Соунс. — Казах само, че те не могат да бъдат проведени в тази лаборатория.

— А как биха могли да бъдат проведени другаде? — попита Уиърд. — Никой не притежава образци от боята.

Соунс отново задърпа долната си устна, после въздъхна.

— Ние наистина нямаме образци от биологичния материал. Но сме запазили образците от боя — проверих специално, преди да дойдете. — Той отново отвори папката и извади пластмасов лист, разделен на малки джобчета. Във всяко от джобчетата имаше предметни стъкла за микроскопско изследване. Соунс извади три от тях и ги подреди на бюрото. Алекс ги гледаше с жадно любопитство. Не можеше да повярва на очите си. Петънцата от боя приличаха на синкава пепел от цигара.

— Дали някой ще може да ги анализира? — попита той, без да си позволява излишни надежди.

— Разбира се — отвърна Соунс. Извади един хартиен плик от чекмеджето на бюрото, постави го върху предметните стъкла и ги побутна към Уиърд и Алекс. — Вземете ги. Ние имаме още образци за независим анализ, ако нещо излезе от цялата работа. Разбира се, трябва да се подишате, че сте ги взели.

Ръката на Уиърд се стрелна напред. Той взе стъклата, постави ги много внимателно в хартиения плик, а после пъхна плика в джоба си.

— Благодаря — каза той. — Къде да се подпиша?

Докато Уиърд записваше името си в някаква книга, Алекс изгледа любопитно Соунс.

— Защо решихте да постъпите така? — попита той.

Соунс свали очилата си и ги прибра внимателно.

— Защото ненавиждам неразрешени загадки почти толкова, колкото ненавиждам и немарлива следствена дейност — каза той и се изправи. — Освен това не бих искал да ми тежите на съвестта, ако се окаже, че хипотезата ви отговаря на истината.

 

 

— Защо завиваме тук? — попита Уиърд, когато Алекс включи мигача за десен завой в покрайнините на Гленроутс.

— Искам да съобщя на Лоусън, че Макфадън е пратил венците. Освен това ще се опитам да го убедя да възложи на Соунс анализ на наличните образци от боя.

— Само си губим времето — изръмжа Уиърд.

— Също както когато ходихме до Сейнт Монанс, за да хлопаме на вратата на празна къща.

Уиърд млъкна и Алекс скоро спря колата пред входа на полицейската централа. В приемната поискаха среща със заместник-началника.

— Искаме да разговаряме с него във връзка със случая Роузмари Дъф — поясни Алекс.

Упътиха ги към чакалнята. Двамата се разположиха там и започнаха да четат плакати за борбата с колорадския бръмбар и домашното насилие, съобщения за изчезнали лица и така нататък.

— Странно е как човек започва да се чувства виновен още с влизането си тук — отбеляза Алекс.

— Не и аз — каза Уиърд. — Аз отговарям пред по-висша власт.

След няколко минути една набита жена се появи в чакалнята.

— Аз съм следовател Пири — заяви тя. — За съжаление господин Лоусън не е тук, но аз водя възобновеното следствие по случая Дъф.

Алекс поклати глава.

— Искам да разговарям с Лоусън. Ще почакай.

— Няма смисъл. Господин Лоусън си взе два дни отпуск.

— Отишъл е на риболов — отбеляза иронично Уиърд.

Изненадана, Карен Пири отвърна:

— Всъщност той наистина е на риболов, на Лох… — и прехапа устни.

Уиърд беше още по-изненадан.

— Виж ти! Аз го казах просто на шега.

Карен се опита да прикрие смущението си.

— Вие сте господин Гилби, нали? — тя загледа внимателно Алекс.

— Да. Как разбрахте?

— Видях ви на погребението на доктор Кър. Искрено съжалявам за загубата ви.

— Точно затова сме тук — намеси се Уиърд. — Убедени сме, че човекът, който уби Дейвид Кър, има намерение да убие и нас двамата.

Карен си пое дълбоко дъх.

— Господин заместник-началникът ми разказа за разговора си с господин Гилби. Още тогава той ви е казал — тя отново погледна към Алекс, — че опасенията ви са неоснователни.

Уиърд изфуча вбесено.

— Ами ако ви кажем, че Греъм Макфадън е пратил венците?

— Какви венци? — попита озадачено Карен.

— Нали току-що казахте, че Лоусън ви е разказал всичко? — каза предизвикателно Уиърд.

Алекс се намеси, отбелязвайки на себе си, че на грешниците сигурно никак не им е лесно с Уиърд. Разказа на Карен за странните послания и установи със задоволство, че тя приема разказа му съвсем сериозно.

— Това наистина е много странно, но все още не доказва, че господин Макфадън е убиец.

— А как иначе е научил за убийствата? — попита искрено озадачен Алекс.

— Да, това е въпросът, нали? — подкрепи го Уиърд.

— Може да е прочел за смъртта на доктор Кър във вестниците — навсякъде имаше съобщения. Не би било много трудно да научи и за господин Малкиевич — благодарение на интернет светът стана наистина малък — отвърна Карен.

Алекс бе обзет отново от потискащо чувство за безсилие. Защо хората отказваха да приемат нещо, което според него беше очевидно?

— Но защо му е било да изпраща тези венци, ако не е убеден, че ние сме отговорни за смъртта на майка му?

— Той може да вярва, че вие сте виновниците, но това все още не доказва, че е готов да извърши убийство — отвърна Карен. — Господин Гилби, съзнавам, че сте притеснен. Но нищо от това, което ми разказахте, не доказва, че действително сте изложени на опасност.

Уиърд явно щеше да избухне всеки момент.

— Всички ли трябва да умрем, за да започнете да приемате сериозно случая?

— Някой заплашвал ли ви е?

Уиърд се намръщи.

— Не.

— Случвало ли ви се е някой да звъни по телефона и да затваря, когато вдигнете слушалката?

— Не.

— Да сте забелязали някой да се навърта около домовете ви?

Уиърд погледна към Алекс, но той поклати глава.

— Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна с нищо.

— Напротив — каза Алекс. — Можете да поискате ново изследване на боята, открита по жилетката на Роузи Дъф.

Очите на Карен се разшириха от удивление.

— От къде знаете за боята?

В гласа на Алекс се прокрадна явно раздразнение.

— Забравихте ли, че бяхме свидетели? Всъщност бяхме заподозрени, макар никой да не го каза публично. Да не мислите, че не помним как колегите ви стъргаха стените в жилището ни и сваляха с лепенки проби от килимите? Е, следовател Пири? Какво ще кажете, дали не е време най-сетне да се опитате да разберете кой е истинският убиец на Роузи Дъф?

Жегната от думите му, Карен изправи рамене.

— Точно това правя от два месеца насам, сър. А що се отнася до повторното изследване на боята, според нас разноските за него не биха били оправдани, като се има предвид, че възможността да се намери съответстващият източник след двайсет и пет години е практически несъществуваща.

Гневът, който Алекс бе потискал в продължение на дни, най-сетне избухна.

— Разноските не са оправдани, така ли? Вие сте длъжни да проследите и най-незначителната възможност — развика се той. — Не може да се каже, че ви предстои да възлагате други скъпи изследвания, нали? Като се има предвид, че сте успели да затриете някъде останалия доказателствен материал, с помощта на който бихме могли да се освободим окончателно от всякакви подозрения. Имате ли представа какво причинихте на всички нас с вашата некадърност? Вашите колеги объркаха живота ни. Той стана жертва на тежък побой — Алекс посочи Уиърд. — Зиги прекара цяла нощ в Тясната тъмница, можеше дори да умре там. Мондо направи опит за самоубийство, Барни Макленън загина по време на спасителната операция. Ако Джими Лоусън не се беше появил навреме, щяха да пребият и мен. Така че не ми дрънкайте разни глупости за оправдани разноски, а си свършете най-сетне шибаната работа — Алекс й обърна рязко гръб и излезе от чакалнята.

Уиърд остана на място, приковал поглед в Карен Пири.

— Нали го чухте — каза той. — Предайте на Джими Лоусън да си събира въдиците и да направи всичко възможно, за да останем живи.