Вал Макдърмид
Далечно ехо (37)

35

Алекс се взираше в спящата си дъщеря. Най-сетне тя беше тук, у дома, където трябваше да бъде. Увита в бялото си одеялце, Давина се мръщеше в съня си и караше сърцето му да пее. Личицето й вече не беше изпито, той вече не трепереше постоянно за здравето й както през първите дни след раждането. Сега вече приличаше на останалите бебета, добиваше дори някаква индивидуалност. Искаше му се да я рисува всеки ден, за да не пропусне нито едно изменение на чертите й.

Тя изпълваше сетивата му. Навеждаше се към нея, затаил дъх, за да може да долови едва чутото й дишане. Ноздрите му потръпваха от неповторимия мирис на бебе. Алекс не се съмняваше в любовта си към Лин, но никога досега не бе изпитвал такава всепоглъщаща страст, такова желание да закриля обекта на чувствата си. Лин беше права, длъжен беше да направи всичко възможно, за да живее и да се радва на дъщеря си. Беше решил да се обади по-късно и на Пол, за да може и той да сподели радостта им — знаеше, че би го направил, ако Зиги беше жив, и му се струваше редно Пол да знае, че все още го приемат за част от живота си.

Откъм входната врата се разнесе звън и го изтръгна от унеса. Той докосна съвсем лекичко спящото бебе и излезе заднешком от стаята. Стигна до вратата секунди преди Лин, която вече беше успяла да отвори и явно не вярваше на очите си. На прага стоеше Джаки.

— Какво търсите тук? — попита Лин.

— Значи Алекс не ви е казал? — отвърна провлечено Джаки.

— Какво да ми е казал?

Лин се обърна рязко към Алекс.

— Помолих Джаки да ми помогне — каза Алекс.

— Точно така — Джаки не изглеждаше засегната, по-скоро като че ли се забавляваше.

— Помолил си нея? — Лин не направи и най-малък опит да скрие презрението си. — Тъкмо жената, която е имала мотив да убие брат ми и необходимите контакти, за да осъществи намерението си? Алекс, как можа?

— Обърнах се към нея, защото това е и в неин интерес. Следователно можех да бъде сигурен, че няма да ни натопи, за да си осигури място за материала на първа страница — каза той, опитвайки се да успокои Лин, преди Джаки да се вбеси и да изчезне, без да му е съобщила дали е научила нещо.

— Тази жена няма да прекрачи прага на къщата ми — заяви категорично Лин.

Алекс вдигна ръце.

— Така да бъде. Чакай само да взема палтото си. Ще прескочим до кръчмата — ако нямаш нищо против, Джаки.

Тя сви рамене.

— Все ми е едно. Но ти черпиш.

Тръгнаха мълчаливо по лекия наклон надолу към кварталната кръчма. Алекс нямаше намерение да се извинява за враждебността на Лин, а и Джаки явно не възнамеряваше да повдига въпроса. Когато взеха чашите си с червено вино и седнаха, Алекс повдигна въпросително вежди.

— Е, имаме ли резултати?

Джаки доби самодоволен вид.

— Открих името на човека, който е изследвал веществените доказателства по случая Роузи Дъф в съдебномедицинската лаборатория. Хубавото е, че той продължава да се занимава със същата работа. Сега е професор в Дънди. Името му е Дейвид Соунс, и доколкото разбирам, е голям капацитет.

— И кога смяташ да разговаряш с него? — попита Алекс.

— Аз няма да разговарям с него, Алекс. Това е твоя работа.

— Моя работа ли? Но аз не съм журналист! Как ще го убедя да разговаря с мен?

— В тази история ти можеш да изгубиш значително повече от мен. Кажи му истината, опитай се да го накараш да те разбере и го помоли, ако разполага с някакви сведения, които биха придвижили следствието напред, да ти ги предостави.

— Но аз нямам никаква представа как да подхвана нещата — възрази Алекс. — Пък и защо му е на Соунс да ми казва каквото и да било? Нали така би излязло, че той е пропуснал нещо при първото изследване?

— Алекс, ти успя да ме убедиш да рискувам да изпадна в много неудобно положение заради теб, а откровено казано, аз не харесвам особено нито теб, нито неприятната ти, дребнава жена. Затова си мисля, че ще успееш да убедиш и Дейвид Соунс да ти каже това, което те интересува — още повече, че ти всъщност не го караш да признава, че е пропуснал нещо навремето. Ти питаш за неща, които не са включени в доклада напълно основателно, защото по онова време не са се поддавали на анализ. Ако наистина държи на работата си, той сигурно ще поиска да ти помогне. Освен това е много по-вероятно да откаже да разговаря именно с журналист, който може да преиначи нещата така, че да го представи като некомпетентен — Джаки отпи малко от виното, изкриви лице и стана. — Обади се, ако пак се добереш до нещо, което може да бъде от полза и на мен.

 

 

Лин седеше в зимната градина, загледана в светлините, които трептяха по устието на Форт. Влажният въздух ги обвиваше в лека мъглица и им придаваше напълно неоснователна тайнственост. Тя чу как се хлопна входната врата, после Алекс извика:

— Прибрах се!

Но преди той да успее да дойде при нея, някой отново позвъни на вратата. Който и да беше, Лин нямаше настроение да посреща гости.

Далечните гласове ставаха по-отчетливи, докато разговарящите идваха към зимната градина, но Лин все още не можеше да разбере кой е новият им гост. После вратата се отвори и пред нея застана Уиърд.

— Лин! — възкликна той. — Научих за красивата ти дъщеря и реших да дойда да я видя.

— Уиърд — Лин трепна учудено. — Ти си последният човек, когото очаквах да видя тук.

— Чудесно — отвърна той. — Да се надяваме, че и други са на същото мнение — той я погледна загрижено. — Как се справяш?

Лин се притисна в прегръдката му.

— Знам, че звучи глупаво, като имаш предвид колко рядко се виждахме с Мондо, но той ми липсва.

— Разбира се, че ще ти липсва. Липсва на всички ни, и винаги ще ни липсва — беше част от нас, а вече го няма. Съзнанието, че е отишъл при своя Спасител, е малка утеха за нас, които сме го загубили — те помълчаха за миг, после Лин се отдръпна.

— Но какво правиш тук? — попита тя. — Мислех, че веднага след погребението си заминал обратно за Америка.

— Така и направих. Изпратих жена си и децата на едно място в планините, където човек, който ми има зъб, не би могъл да ги намери. А после и аз изчезнах — минах границата и отидох в Мексико. Лин, никога не ходи в Тихуана, освен ако нямаш железен стомах. Няма по-отвратителна храна на света, но това, което може да смути не само храносмилането, но и душата ти, е контрастът между пищната екстравагантност и лукса, сред които живеят там американците, и ужасяващата бедност на мексиканците. Казвам ти, засрамих се от хората, в чиято страна живея вече толкова години. Знаеш ли, мексиканците боядисват магаретата си на черти, за да ги представят за зебри и туристите да се снимат тях — дотам сме ги докарали.

— Стига с проповедите, Уиърд, карай по същество — прекъсна го Лин.

Уиърд се засмя.

— Бях забравил колко мразиш увъртанията. Е, добре. След погребението на Мондо се бях попритеснил доста, затова наех един частен детектив от Сиатъл — исках той да открие кой е изпратил онзи венец на погребението на Зиги. И той намери отговора — а отговорът е достатъчен повод за мен да се озова отново тук. Освен това си казах, че това наистина е последното място, на което човек, който ме търси, би очаквал да ме открие. Тук съм прекалено близо до вкъщи.

Алекс изви отчаяно очи към тавана.

— Явно си научил доста театрални трикове през изминалите години. Ще ни кажеш ли най-сетне какво откри или не?

— Човекът, изпратил венците, живее тук, във Файф. По-точно в Сейнт Монанс. Нямам представа кой е той и каква връзка би могъл да има с убийството на Роузи Дъф. Но знам името му и то е Греъм Макфадън.

Алекс и Лин се спогледаха тревожно.

— Затова пък ние знаем кой е той — отвърна Алекс. — Най-малкото имаме основания да предполагаме.

Сега беше ред на Уиърд да ги загледа озадачено.

— Така ли? И кой е той?

— Синът на Роузи Дъф — отвърна Лин.

Очите на Уиърд се разшириха от удивление.

— Тя е имала син?

— Никой не е знаел за съществуването му навремето. Бил е осиновен веднага след раждането — трябва да е бил на три или четири години, когато тя беше убита — каза Алекс.

— Ама че работа — каза Уиърд. — Е, това обяснява нещата, нали? Предполагам, че наскоро е научил за смъртта на майка си?

— Обадил се на Лоусън, когато отвориха отново студените досиета. Започнал да търси истинската си майка няколко месеца преди това.

— Ето ви и човек, който има мотив, ако е убеден, че вие четиримата сте виновни за смъртта й — каза Лин. — Трябва да научим нещо повече за този Макфадън.

— Трябва да научим дали е бил в Щатите през седмицата, когато загина Зиги — допълни Алекс.

— Как бихме могли да разберем? — попита Лин.

Уиърд вдигна ръка.

— В Атланта се намира централата на авиолинии „Делта“. Един от редовните богомолци в моята църква заема там доста висок пост. Надявам се той да има достъп до списъците на пасажерите. А доколкото знам, отделните авиокомпании си разменят постоянно такава информация. Освен това разполагам с данните от кредитната карта на Макфадън, което може да ускори процедурата. Ще се обадя на моя познат по-късно, ако не възразявате.

— Разбира се, обади се — каза Алекс и веднага след това наостри уши. — Това май е Давина. — Той веднага се упъти към вратата. — Ще я донеса тук.

— Чудесно си се справил, Уиърд — каза Лин. — Никога не съм предполагала, че можеш да водиш такова методично проучване.

— Забравяш, че бях математик, при това доста добър математик. Останалите ми изпълнения бяха просто отчаяна демонстрация, че нямам намерение да заприличам на баща си. Поне това успях да постигна, слава на Бога.

Алекс се върна с хленчещата Давина на ръце.

— Като че ли е гладна.

Уиърд стана и се загледа внимателното в мъничкото вързопче.

— Господи, тя наистина е много хубава — каза той с неочаквано нежен глас. После погледна към Алекс. — Сега вече и ти разбираш защо съм твърдо решен да спася живота си.

 

 

Отвън, застанал под моста, Макфадън се взираше в сцената пред себе си. Тази вечер цареше голямо оживление. Първо се появи онази жена, която бе забелязал за първи път на погребението. Направи му впечатление, че накрая вдовицата на Кър се качи в нейната кола. Проследи ги до един апартамент в Мърчънт Сити, а после, няколко дни по-късно, проследи и Гилби до същото място. Запита се каква ли е нейната роля в този сложен модел на взаимоотношения. Дали е просто приятелка на семейството — иди нещо повече?

Каквато и да беше, явно не бе добре дошла в дома на Гилби. Двамата с Гилби бяха отишли в кръчмата, но не стояха там дълго — само колкото да изпият по едно. После, когато Гилби се прибра отново у дома, се появи истинската изненада. Маккий се беше върнал в Шотландия. Поначало би трябвало да си е у дома, в Джорджия, и да се грижи за паството си. А ето го тук, отново във Файф, в дома на неговия съучастник. Човек не зарязва ежедневните си задължения, освен ако няма някаква много сериозна причина.

Това беше сериозно доказателство. По израженията им личеше, че тук не става дума за весело приятелско събиране. Не беше празненство по случай изписването на дъщерята на Гилби от болницата. Тези двамата имаха какво да крият, нещо, което ги свързваше в кризисни моменти. Страхът ги събираше отново и отново. Трепереха от ужас, че отмъщението, постигнало другите им двама съучастници, ще постигне и тях. И се стремяха инстинктивно да бъдат заедно, за да се чувстват по-сигурни.

Макфадън се усмихна мрачно. Ледената ръка на миналото се протягаше неумолимо към Гилби и Маккий. Тази вечер те нямаше да спят спокойно в леглата си — така и трябваше да бъде. За тях той имаше съвсем определени планове — и колкото по-уплашени бяха двамата, толкова по-лесно щеше да бъде да осъществи плановете си.

Бяха се наслаждавали на спокойствието си в продължение на двайсет и пет години — повече години, отколкото бяха отсъдени на майка му. Сега обаче на това щеше да се сложи край.