Вал Макдърмид
Далечно ехо (34)

32

Сестрата разказваше, че Давина се развива чудесно. Дишала стабилно, нямала нужда от интубиране с кислород, жълтеницата намалявала бързо под въздействието на флуоресцентните светлини, насочени денонощно към кувьоза й. Докато я държеше на ръце, Алекс успяваше да забрави и депресията, която го преследваше от погребението на Мондо насам, и тревогата, която събуди у него начинът, по който Уиърд реагира на онази история с венците. Не можеше да си представи нищо по-хубаво от това да седи с жена си и дъщеря си в тази стая на родилното отделение — освен, разбира се, възможността да прави точно същото в собствения си дом. Така поне му се струваше преди онзи разговор пред крематориума.

Лин, която кърмеше бебето, вдигна очи към него, сякаш беше прочела мислите му.

— Само още два дни и ще си я приберем у дома.

Алекс се усмихна, прикривайки смущението, което породиха у него думите й.

— Струват ми се цяла вечност.

На връщане към къщи, в колата, Алекс се поколеба дали да не разкаже на Лин за венеца и за това, което бе научил от Брайън Дъф. Но реши да премълчи, за да не я разстройва. Когато се прибраха, Лин си легна веднага, изтощена от уморителния ден, а Алекс отвори една бутилка вино „Шираз“, която бе запазил за някоя вечер, когато и двамата заслужаваха да се поглезят. Занесе виното в спалнята и напълни чашите.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво те тормози? — попита Лин, когато той седна върху завивката до нея.

— Просто си мислех за Елен и Джаки. Започвам да се питам дали пък Джаки няма все пак пръст в убийството на Мондо. Не твърдя, че може да го е убила. Но по всичко личи, че познава хора, които биха се съгласили да свършат подобна работа срещу съответното заплащане.

Лин се намръщи.

— Почти ми се иска да е тя. Онази кучка Елен заслужава да страда истински. Имала е наглостта да изневерява на Мондо и същевременно да се преструва на съвършената съпруга.

— Струва ми се, че Елен страда съвсем истински, Лин. Склонен съм да й вярвам, когато твърди, че го е обичала.

— Не започвай и ти да я защитаваш!

— Не я защитавам. Но каквито и да са били отношенията между нея и Джаки, тя очевидно е обичала Мондо.

Лин изду устни.

— Да приемем. Но не мисля, че това е въпросът, който те притеснява. Нещо се е случило след като ние си тръгнахме от крематориума — преди ти да дойдеш в хотела. Да не би Уиърд да ти е казал нещо, което да те е смутило?

— Готов съм да се закълна, че си вещица — изохка Алекс. — Но всъщност няма нищо особено. Просто Уиърд си е внушил някакви глупости.

— Трябва да са доста впечатляващи глупости, след като имат такова въздействие върху теб, и то в такъв момент. Защо не искаш да ми кажеш? Мъжка работа, а?

Алекс въздъхна. Поначало не криеше нищо от Лин. Никога не бе вярвал в максимата, че незнанието е щастие — не и в брак между равнопоставени партньори.

— И така може да се каже. Не искам да те притеснявам допълнително, и без това имаш достатъчно грижи.

— Алекс, не ти ли се струва, че след това, което ми се струпа на главата напоследък, всичко друго би било приятно разнообразие?

— Не и в този случай, скъпа — той отпи глътка от виното, наслаждавайки се на тръпчивата му топлина. Така му се искаше да може да насочи съзнанието си изцяло към насладата от виното, да забрави всички измъчващи го мисли. — Има неща, за които е по-добре да не се говори.

— Нещо не ми се вярва — Лин облегна глава на рамото му. — Хайде, казвай. Знаеш, че после ще се почувстваш по-добре.

— Не съм много сигурен — той отново въздъхна. — Кой знае, може пък да е по-добре да ти кажа. В крайна сметка ти си по-трезвомислеща от двама ни.

— А никой от нас не би определил Уиърд като трезвомислещ — вметна сухо Лин.

Тогава Алекс и разказа историята с погребалните венци, като се постара да я представи по-скоро като смехотворен инцидент. За негова изненада обаче Лин изобщо не се опита да спомене нещо за параноя.

— Ето защо значи се опитваш да се убедиш, че Джаки е платила на наемен убиец — каза тя. — Знаеш ли, тази история никак не ми харесва. Уиърд е напълно прав, като приема нещата сериозно.

— Разбери, най-вероятно съществува някакво съвсем просто обяснение — възрази Алекс. — Може венците да са от някой, който е познавал и двамата.

— Като знаем, че Мондо беше прекъснал всички връзки с миналото си? Логично погледнато, единствените хора, които биха могли да познават и двамата, трябва да са от Къркалди или от Сейнт Андрюз — а всички там са чували за убийството на Роузи Дъф. Човек не забравя такива неща. Особено ако ги е познавал толкова добре, че да изпраща цветя, когато в съобщението пише „Цветя само от близки роднини“.

— Дори така да е, това не означава задължително, че този неизвестен човек си е поставил за цел да ни избие — отвърна Алекс. — Може да е искал просто да ни тормози — което далеч не означава, че би извършил хладнокръвно две убийства.

Лин поклати раздразнено глава.

— Алекс, ти да не падаш от небето? Готова съм дори да предположа, че някой, който иска да ви тормози, е видял навреме съобщението за погребението на Мондо. Поне в случая действието се развива в същата страна, където беше убита и Роузи Дъф. Но можеш ли да ми обясниш как е възможно същият човек да е научил навреме за смъртта на Зиги, за да успее да поръча цветя за погребението му, ако не е бил замесен пряко в убийството?

— Не знам. Но в наши дни светът е малък. Може би човекът, изпратил венеца, има познати в Сиатъл. Може някой, който е живял преди в Сейнт Андрюз, да се е пренесъл в Сиатъл и да е чул за Зиги покрай клиниката му. Фамилното му име е рядко, а и Зиги беше доста известна личност. Сама знаеш, че всеки път, когато излизахме с него и с Пол, все някой идваше да го поздрави. Хората не забравят лекаря, който се е грижил за болното им дете. И ако наистина случаят е такъв, какво по-естествено от това да споменеш в съобщенията, които пращаш у дома по интернет, че Зиги е починал? А пък в град като Сейнт Андрюз такава новина трябва да се е разпространила за отрицателно време. Съвсем логично обяснение, нали?

Алекс се опитваше трескаво да намери повод да не приеме теорията на Уиърд.

— Малко е поизсмукано от пръстите, но не е изключено и да отговаря на истината. Въпреки това не можеш да оставиш нещата така. Не можеш да разчиташ на някаква далечна вероятност. Трябва да предприемеш нещо, Алекс — Лин остави чашата на нощното шкафче и го прегърна. — Нямаме право да поемаме рискове сега, когато ни предстои да приберем Давина у дома.

Алекс пресуши чашата си, но този път качествата на виното не му направиха никакво впечатление.

— Какво да предприема? Да мина в нелегалност заедно с теб и Давина? Къде бихме могли да отидем? Ами фирмата? Как да зарежа източника си на препитания, особено сега, когато имаме и дете?

Лин го погали по главата.

— Не драматизирай нещата. Не те съветвам да стигаш до крайности като Уиърд. Но нали сам каза, че днес си видял Лоусън на погребението. Защо не отидеш да поговориш с него?

Алекс изсумтя.

— Тъкмо с Лоусън ли? С човека, който навремето се опита да изкопчи някакво признание от мен с помощта на симулирано съчувствие и малко супа от леща? Не е ли очевидно, че все още не е забравил случая и счита, че сме се измъкнали, щом дори дойде днес на кремацията? И ти смяташ, че той ще прояви разбиране?

— Лоусън може да е имал някакви подозрения, но поне те е отървал от побоя.

Алекс се хлъзна надолу по леглото и отпусна глава върху корема на Лин. Тя трепна и се отдръпна.

— Внимавай, раната.

Той се изтегли нагоре и се облегна на ръката й.

— Вероятно ще ми се изсмее в лицето.

— Но не е изключено и да приеме разказа ти достатъчно сериозно, та да направи някои проучвания. Не е в негов интерес да си затваря очите, ако има опасност неизвестно лице да се счита в правото си да раздава правосъдие. Дори да изключим всичко останало, това би представило полицията в недобра светлина.

— Във връзка с това трябва да ти кажа и още нещо — каза Алекс.

— Сега пък какво има?

— След погребението се появи единият от братята на Роузи Дъф. Изобщо не скри пред мен и Уиърд злорадството си.

Лин го изгледа стреснато.

— О, Алекс, трябва да е било ужасно — не само за вас двамата, но и за него. Горкият човек, явно още не може да се примири — след всички тези години.

— Това не е всичко. Той ни каза, че веществените доказателства по случая Роузи Дъф са били загубени. Изчезнали са доказателствата, благодарение на които подозрението можеше да бъде снето от нас, след подлагането им на ДНК-анализ.

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

Лин поклати глава.

— Но това е още една причина да разговаряш с Лоусън.

— Мислиш ли, че ще му бъде приятно да му натрия носа за този гаф?

— Не ме е грижа какво ще му е приятно и какво не. Ти трябва да разбереш със сигурност какво става. Ако някой наистина е решил да си отмъщава, може именно съзнанието, че няма да получи желаното възмездие, да го е тласнало по този път. Обади се на Лоусън още утре. Уговори си среща с него. Това ще ме успокои поне малко.

Алекс стана и започна да се съблича.

— Щом е така, ще го направя. Но няма да е моя вината, ако Лоусън внезапно реши, че неизвестният изпълнител на присъди е прав и ме арестува.

 

 

Когато Алекс се обади да поиска среща с Лоусън, за негова изненада секретарката му записа час още за същия следобед. Остана му все пак време да отиде до офиса си за два часа — което допринесе допълнително за усещането му, че губи контрол върху живота си. Обичаше да следи работата отблизо не защото нямаше доверие на екипа си, а защото не се чувстваше добре, когато нямаше представа как се развиват събитията. Напоследък нямаше възможност да проверява какво става във фирмата, затова сега трябваше да навакса. Записа куп съобщения и доклади на един диск с надеждата, че ще може по-късно да ги прегледа у дома. Купи си някакъв сандвич, за да хапне в колата, и потегли обратно към Файф.

Празният кабинет, в който го въведоха, беше горе-долу два пъти по-голям от неговия. Каза си, че привилегиите на ранга винаги са по-видими в обществения сектор, и започна да оглежда масивното бюро, картата на Шотландия, поставена в тежка рамка, дипломите и грамотите на Джеймс Лоусън, изложени на видно място. Седна на стола за посетители и установи с усмивка, че той е доста по-нисък от другия, поставен зад бюрото.

Не му се наложи да чака дълго. Вратата зад него се отвори и Алекс се изправи припряно. Каза си, че времето не се е отнесло добре с Лоусън. Кожата на лицето му беше загрубяла и набръчкана, с две морави петна на бузите, дължащи се на спукани капиляри; това можеше да означава две неща — че пие много, или че прекарва много време на открито, изложен на суровия източен вятър, който брулеше често във Файф. Но погледът му бе все така проницателен. Алекс забеляза, че го оглеждаше от горе до долу.

— Господин Гилби — каза Лоусън. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Няма защо, предполагам, че сте много зает. Благодаря ви, че приехте толкова бързо да се срещнем.

Лоусън мина покрай него, без да се ръкува.

— Винаги ми става интересно, когато човек, свързан с някое разследване, пожелае да говори с мен.

Той се разположи на кожения си стол и подръпна сакото на униформата си, за да оправи гънките.

— Видях ви на погребението на Дейвид Кър — започна Алекс. — Бях по работа в Глазгоу и се възползвах от възможността да поднеса последните си почитания.

— Не ми се вярва Мондо да е оставил положителни спомени у хората от полицията във Файф — каза Алекс.

Лоусън махна нетърпеливо ръка.

— Предполагам, че посещението ви има някаква връзка с подновяването на следствието по случая Роузи Дъф?

— Да, макар и непряка. Как върви следствието между другото? Имате ли някакъв напредък?

Лоусън отвърна раздразнено.

— Не мисля, че мога да обсъждам работата по текущо следствие с човек във вашето положение.

— И какво по-точно е моето положение? Означава ли това, че продължавате да ме подозирате?

Алекс беше далеч по-уверен в себе си сега, отколкото когато беше на двайсет години — нямаше намерение да подмине намека на Лоусън.

Лоусън се зае да прехвърля разни документи, поставени на бюрото му.

— Вие бяхте свидетел.

— Значи свидетелите нямат право да знаят нищо за хода на следствието? Обикновено, когато има някакъв напредък, вие самите бързате да съобщите на пресата. Защо да нямам същите права, каквито би имал и един журналист?

— За случая Роузи Дъф не разговарям и с пресата — отвърна сухо Лоусън.

— Вероятно защото сте загубили веществените доказателства.

Лоусън го изгледа мрачно.

— Няма да коментирам този въпрос.

Алекс поклати глава.

— Този отговор не ме задоволява. След това, което преживяхме всички преди двайсет и пет години, имам право на нещо повече. Роузи Дъф не беше единствената жертва — и вие отлично знаете това. Може би е време да се обърна към пресата и да ги уведомя, че вие продължавате да ме третирате като престъпник. А мога и да се възползвам от повода, за да им съобщя, че следствието по случая Роузи Дъф е провалено по вина на полицията, че сте изгубили веществените доказателства, които биха могли да ме оневинят и да доведат до залавянето на истинския убиец.

Заплахата явно притесни Лоусън.

— Не се поддавам на опити за сплашване, господин Гилби.

— Нито пък аз — вече не. Ако наистина искате, ще видите снимката си по първите страници на всички вестници — полицаят, натрапил се на сбогуването на отчаяните родители с жестоко убития им син, същия син, чиято невинност е все още под съмнение благодарение на некомпетентността на вашия екип и лично на вас.

— Не е нужно да се държите така — каза Лоусън.

— Така ли? Напротив, считам, че е много необходимо дори. Предполага се, че вие оглавявате подновените следствия по неразрешени случаи. Аз съм свидетел по един от тях. Аз съм един от тези, които откриха тялото на Роузи Дъф. А до ден-днешен представител на полицията не се е свързал с мен. Това по нищо не напомня на старателно водено следствие, нали? А на всичкото отгоре се оказва, че дори не сте в състояние да съхранявате веществените доказателства. Може би беше по-правилно да се обърна направо към следователя, комуто е поверено разследването, а не към някакъв бюрократ, който още предъвква миналото.

Лицето на Лоусън се изопна.

— Господин Гилби, наистина имаме проблем с доказателствения материал по случая. По някое време през изминалите двайсет и пет години дрехите на убитата са изчезнали. Продължаваме да ги търсим, но досега успяхме да открием единствено жилетката, която беше намерена по-далеч от местопрестъплението, известно време след убийството. А по жилетката няма биологичен материал. Не може да бъде открита нито една от дрехите, които биха могли да бъдат подложени на по-съвременни изследвания. Така че за момента сме в безизходица. Всъщност следователката, на която бе поверено следствието, наистина искаше да поговори с вас, просто да прехвърлите някогашните ви показания. Сигурно бихме могли да уговорим срещата й с вас още сега?

— Боже господи! — възкликна Алекс. — Значи най-накрая се сетихте да ме разпитате? Вие май още не разбирате какво става, а? Продължаваме да дрънкаме глупости. Не знаете ли, че двама от нас четиримата бяха убити в рамките на изминалия месец?

Лоусън повдигна вежди.

— Двама ли?

— Зиги Малкиевич също загина при подозрителни обстоятелства — точно преди Коледа.

Лоусън придърпа някакъв бележник и взе писалката си.

— За първи път чувам. Къде се е случило произшествието?

— В Сиатъл, той живееше от дванайсет години там. Пожарът бил предизвикан със запалителна бомба със закъснител. Зиги изгорял в леглото си. Можете да се обадите на тамошната полиция. Единственият заподозрян, с когото разполагат, е човекът, с когото Зиги живееше, а можете да ми вярвате, че по-тъпа хипотеза от тази не може да се измисли.

— Съжалявам за случилото се с господин Малкиевич…

— Доктор Малкиевич — прекъсна го Алекс.

— Доктор Малкиевич — поправи се Лоусън. — Но все пак не виждам защо смятате, че неговата смърт и смъртта на Дейвид Кър са свързани с убийството на Роузи Дъф.

— Точно затова поисках среща с вас, за да ви обясня защо според мен такава връзка съществува.

Лоусън се облегна назад и допря върховете на пръстите си.

— Слушам ви с голямо внимание, господин Гилби. Изключително много ме интересува всичко, което би могло да хвърли светлина върху този заплетен случай.

Алекс отново разказа историята с венците. Сега, когато я разказваше тук, в полицейската централа, тя звучеше неубедително и на самия него. Чувстваше скептичното отношение на Лоусън към опита му, да придаде тежест на нещо толкова незначително.

— Знам, че звучи параноично — заключи той. — Но за Том Маккий поводът е достатъчен да изпрати семейството си на сигурно място и да реши да се укрие и той самият. Човек не предприема току-така такава стъпка.

Лоусън се усмихна кисело.

— А, да, господин Маккий. Може би просто става дума за прекалено много дрога през седемдесетте години? Доколкото знам, халюциногените могат да доведат до трайна параноя.

— Значи сте на мнение, че не трябва да обръщаме внимание на тези неща? Двама от приятелите ни умират при подозрителни обстоятелства — двама души, водили напълно почтено съществуване, без никакви контакти с престъпния свят? Двама души, които, доколкото е известно, са нямали никакви врагове — и на погребенията на двамата някой изпраща венци с текст, който намеква за едно следствие, по което и двамата са били заподозрени?

— Никой от вас не е бил официално цитиран като заподозрян. При това ние направихме всичко по силите си, за да ви защитим.

— Така е, и въпреки това накрая дори ваш служител загина в резултат на последиците от тормоза, на който бяхме подложени.

Лоусън се изправи като свещ.

— Радвам се, че помните този случай, защото никой тук не го е забравил.

— Не се и съмнявам. Барни Макленън бе всъщност втората жертва на убиеца на Роузи Дъф. А аз съм убеден, че Зиги и Мондо също са негови жертви — разбира се, не в прекия смисъл на думата. Но мисля, че някой ги е убил за отмъщение. А ако това е така, аз също съм в списъка.

Лоусън въздъхна.

— Разбирам защо реагирате така остро. Но не ми се вярва някой да си е поставил за цел да ви изтребва систематично, за да си отмъсти. Можете да ми вярвате, че полицията в Глазгоу разполага със сериозни улики, които нямат нищо общо с убийството на Роузи Дъф. Съвпадения съществуват, и смятам, че в този случай става дума именно затова — нищо повече от обикновено съвпадение. Никой не върши такива неща, господин Гилби. А още по-трудно е да се повярва, че някой би чакал двайсет и пет години, за да стори това.

— А какво ще кажете за братята на Роузи? Още на времето едва се удържаха да не ни пречукат. Вие ми казахте, че сте ги предупредили да не ни тормозят, и че сте ги убедили да не създават допълнителни поводи за скръб на майка си. Жива ли е още майка им? Може би вече не им се налага да се съобразяват с нея? Възможно ли е точно заради това Брайън Дъф да си е позволил да издевателства над нас на погребението на Мондо?

— Наистина, господин и госпожа Дъф са вече покойници. Но струва ми се, че братята Дъф не представляват никаква опасност за вас. Аз самият разговарях с Брайън преди няколко седмици. По нищо не личеше да замисля отмъщение. Що се отнася до Колин, той работи на петролните сонди в Персийския залив. Беше си у дома по Коледа, но когато Дейвид Кър загина, изобщо не беше в страната — Лоусън си пое дълбоко дъх. — Той се ожени за едно момиче, с което на времето работехме заедно — Джанис Хог. По стечение на обстоятелствата тъкмо тя се намеси, за да отърве господин Маккий от братята Дъф. Когато се омъжи, Джанис напусна полицията, но никога не би допуснала мъжът й да нарушава закона — и то по такъв начин. Мисля, че поне в това отношение можете да бъдете спокоен.

Алекс долови искреното убеждение в гласа на Лоусън, но то не го успокои кой знае колко.

— Вчера Брайън Дъф не беше особено добронамерен — възрази той.

— Не се и съмнявам. Но нека погледнем обективно на нещата — нито Брайън, нито Колин Дъф биха били в състояние да скроят такъв сложен план за действие. Ако бяха решили да убият вас и вашите приятели, най-вероятно щяха да ви причакат пред първата кръчма и да ви отнесат главите с някоя пушка. Сложните планове не са в техния стил — каза сухо Лоусън.

— С което изчерпваме възможните заподозрени — Алекс понечи да стане.

— Не съвсем — каза едва чуто Лоусън.

— Какво искате да кажете? — попита рязко Алекс, усетил как отново го обзема безпокойство.

Лоусън доби гузния вид на човек, казал неволно нещо, което е трябвало да пази в тайна.

— Не ми обръщайте внимание, просто мислех на глас.

— Вижте какво, не си въобразявайте, че ще ме отпратите просто така. Какво искахте да кажете с това „не съвсем“?

Алекс се приведе напред, като че ли всеки момент щеше да скочи и да сграбчи Лоусън за реверите на безукорно скроената му униформа.

— Не биваше да казвам това. Съжалявам, просто не мога да не разсъждавам като полицай.

— Доколкото знам, именно за това ви плащат. Хайде, казвайте.

Очите на Лоусън се стрелкаха ту наляво, ту надясно, като че ли търсеше път за бягство. Потри с ръка горната си устна, въздъхна тежко и каза:

— Синът на Роузи.