Вал Макдърмид
Далечно ехо (23)

21

Въпреки че цял ден пишеше датата заедно с инициалите си на всякакви бележки и документи, Джеймс Лоусън бе забравил напълно нейното значение. Когато обаче попадна на една заявка от следовател Пархатка, в която той изискваше разрешение за ДНК-анализ на възможен заподозрян в неговия случай, при съчетанието от датата и мисълта за студените досиета нещо проблесна в съзнанието му. Не можеше вече да избяга от спомена — днес беше двайсет и петата годишнина от смъртта на Роузи Дъф.

Запита се как ли преживява този факт Греъм Макфадън. После се поразмърда на стола си, притеснен от спомена за странния им разговор. Първоначално Лоусън изобщо не можа да повярва. По време на цялото разследване на убийството не бе станало дума за никакво дете. Нито семейството на Роузи, нито някой от приятелите й бяха намекнали за съществуването на такава тайна. Но Макфадън беше категоричен.

— Трябва да сте разбрали, че е раждала — настояваше той. — Възможно ли е патоанатомът да не го е установил при аутопсията?

Пред Лоусън веднага изникна образът на тромавия, небрежен доктор Кенет Фрейзър. Когато му беше възложена аутопсията на Роузи Дъф, той беше вече пред пенсия, и общо взето миришеше по-често на уиски, отколкото на формалин. През дългата си кариера на съдебен лекар не се бе натъквал често на проблематични случаи, а опитът му с жертви на убийства беше съвсем ограничен. Лоусън си спомни как Барни Макленън се питаше дали не бе редно да повикат някой по-опитен специалист.

— Никога не е ставало дума за такова нещо — каза той без по-нататъшни коментари.

— Не е възможно — каза Макфадън.

— Може би раната е попречила на констатацията.

— Предполагам, че може и да е било така — отвърна колебливо Макфадън. — Мислех, че сте знаели за съществуването ми, но просто не сте могли да откриете следите ми. От малък знаех, че съм осиновен — поде той. — Но бях решил, че би било непочтено по отношение на осиновителите ми, ако се заема да търся истинската си майка, докато са още живи. Татко почина преди три години. А мама… е, тя е в старчески дом. Има синдром на Алцхаймер — така че тези неща вече нямат значение за нея. Затова преди няколко месеца се заех с проучванията си — излезе за момент от стаята и се върна почти веднага с една синя картонена папка в ръце. — Заповядайте — каза той и я връчи на Лоусън.

Лоусън имаше чувството, че държи в ръцете си съд, пълен с взривоопасно вещество. Не можеше да определи на какво се дължи едва доловимото чувство на отвращение, което се надигаше у него. Наложи си да отвори папката. Документите вътре бяха систематизирани в хронологичен ред. На първо място беше класирано писмото на Макфадън, съдържащо запитване за интересуващите го данни. Лоусън запрелиства нататък, следейки основната линия на кореспонденцията. Стигна до един акт за раждане и спря, за да го огледа по-внимателно. Там, в графата, където се нанасяше името на майката, бяха записани добре познатите му лични данни. „Роузмари Маргарет Дъф. Родена на 25 май 1959 г. Безработна.“ В графата за името на бащата пишеше „неизвестен“ — думата напомняше на аленото позорно клеймо, с което пуританите са бележели прелюбодейките. Адресът беше непознат.

Лоусън вдигна поглед. Макфадън бе стиснал силно подлакътниците на креслото, в което седеше, кокалчетата на пръстите му бяха побелели и се очертаваха рязко под кожата.

— Ливингстоун Хауз, Салайн? — прочете той с въпросителен тон.

— Вътре всичко е обяснено. Било е приют, поддържан от църквата в Шотландия, там давали подслон на млади неомъжени жени, които чакат дете. Сега е превърнато в дом за сираци, но по онова време изпращали там бременни неомъжени жени, за да скрият позора им от съседите. Успях да се свържа с някогашната управителка на приюта, Ина Драйбърг. Прехвърлила е седемдесетте, но умът й е бистър, напълно незасегнат от възрастта. Учудих се, че тя веднага прояви желание да говори. Бях очаквал да има някакви задръжки. Но според нея ставало дума за толкова отдавнашни неща, че сега вече истината не можела да навреди никому. Каквото било, било — очевидно такава е нейната философия.

— И какво ви разказа тя? — Лоусън се приведе напред, сякаш да изтръгне по-бързо от Макфадън тайната, която по някакво чудо бе останала скрита, въпреки упоритото и съзнателно водене на следствието.

Младият мъж видимо се поотпусна, след като се увери, че събеседникът му приема сериозно думите му.

— Роузи забременяла, когато била на петнайсет години. Събрала смелост и казала на майка си, когато била още в третия месец и бременността й не личала. Майка й веднага предприела необходимото. Отишла при местния свещеник и той я свързал с управата на Ливингстоун Хауз. Още на другия ден госпожа Дъф отишла да поговори с госпожа Драйбърг. Управителката се съгласила да приеме Роузи и предложила на госпожа Дъф да обясни на съседите, че Роузи е отишла при някаква тяхна близка, която е претърпяла операция и има нужда някой да й помага при гледането на децата, докато се възстанови. В края на същата седмица Роузи напуснала Страткинес и отишла в Салайн, където прекарала останалите месеци от бременността си под крилото на госпожа Драйбърг — Макфадън преглътна с усилие. — Тя не ме е взела на ръце нито веднъж; дори не ме е виждала. Дали й само една моя снимка — това било всичко. Тогава процедурата била по-различна. Още в деня на раждането ми съм бил отнесен от приюта и предаден на осиновителите ми. А след няколко дни Роузи се върнала в Страткинес и по нищо не личало, че се е случило нещо необичайно. Госпожа Драйбърг каза, че след това изобщо не била чувала името й до деня, когато по телевизията съобщили, че е убита.

Той си пое рязко дъх.

— Тогава разбрах, че майка ми е мъртва от двайсет и пет години. Че е била убита и убиецът й така и не бил открит. Не знаех как да постъпя. Имах желание да се свържа с останалите си близки. Успях да установя, че баба ми и дядо ми са починали, но доколкото разбирам, имам двама вуйчовци.

— Не сте ли се свързали с тях все още?

— Не съм решил как да постъпя. После видях във вестника статията за възобновяването на следствията по неразкрити убийства, и си помислих, че първо ще е по-добре да поговоря с вас.

Лоусън сведе очи към пода.

— Струва ми се, че за вас ще е по-добре да не се свързвате с вуйчовците си — освен ако не са се променили много, откакто ги видях за последен път. — Той забеляза, че Мафадън го гледа, и вдигна глава. — Брайън и Колин пазеха ревниво Роузи, а освен това лесно налитаха на бой. Опасявам се, че биха приели вашите разкрития като опетняване на паметта й. Някак не ми се вярва, че би се стигнало до щастлива семейна среща.

— Надявах се, нали разбирате… че ще ме приемат като част от Роузи, като жив спомен за сестра им.

— Не бих разчитал на това — каза категорично Лоусън.

Макфадън доби упорито изражение. Явно все още не беше убеден.

— Но ако тези сведения подпомогнат следствието? Тогава може би ще приемат нещата по друг начин? Сигурен съм, че искат убиецът й най-сетне да бъде заловен.

Лоусън сви рамене.

— Честно казано, не виждам как вашето разкритие би помогнало на следствието. Роден сте почти четири години преди майка ви да бъде убита.

— Ами ако е продължавала да се среща с баща ми? Ако това има някаква връзка със смъртта й?

— Не можахме да открием никакви доказателства за съществуването на постоянна връзка в миналото на Роузи Дъф. Сменила беше няколко приятели в годината преди смъртта си, но нито една от връзките не е била особено сериозна. От друга страна, били са достатъчно на брой, за да изключват вероятността по същото време да е съществувал още някой.

— Ами ако той е бил заминал и после се е върнал? Четох статиите във вестниците от времето на убийството — там се споменава, че тя е излизала с някакъв човек, чиято самоличност така и не е била установена. Може пък баща ми да се е бил върнал, и тя да е криела от родителите си, че отново се вижда с човека, от когото е забременяла навремето — каза Макфадън настоятелно.

— Разбира се, това е една възможна теория. Но след като никой не е знаел кой е баща на детето й, тя също няма да ни доведе до никъде.

— Но навремето полицията не е знаела, че Роузи е имала дете. Сигурен съм, че никому не е минало през ума да разпитва имала ли е приятел четири години преди смъртта си. А може пък братята й да знаят кой е баща ми.

Лоусън въздъхна.

— Не искам да събуждам у вас фалшиви надежди, Макфадън. Като начало, Колин и Брайън Дъф нямаха по-голямо желание от това да се доберат до убиеца — той започна да изброява на пръсти. — Ако бащата на детето на Роузи е бил все още в града или ако се е бил появил отново, те щяха незабавно да дойдат при нас и да настояват да го арестуваме. Ако бяхме отказали по някакви причини, те със сигурност щяха да го пребият, ако не и нещо повече.

Макфадън сви устни така, че те заприличаха на тънка черта.

— Искате да кажете, че нямате намерение да проследите тази възможност?

— Ако ми разрешите, бих взел тази папка със себе си, за да копирам документите и да предам копията на следователя, комуто е възложено повторното проучване на убийството на майка ви. Не виждам причини да не приложим тези нови данни към документацията по случая — може все пак да се окажат от полза.

За миг в очите на Макфадън проблесна искрица на тържество, сякаш бе постигнал желаната победа.

— Значи приемате за истина това, което ви казах? Че Роузи е моя майка?

— По всичко личи, че говорите истината. Разбира се, ще се наложи и ние да направим своите проучвания.

— Вероятно ще искате да ми направите кръвна проба?

Лоусън се намръщи.

— Кръвна проба ли?

Макфадън скочи на крака във внезапен пристъп на активност.

— Почакайте малко — каза той и излезе от стаята. Когато се върна, държеше в ръце дебела книга с меки корици, която веднага се отвори на една определена страница.

— Прочел съм всичко, написано за убийството на майка ми — каза той и подаде книгата на Лоусън.

Той хвърли поглед на корицата.

Престъпление без наказание — най-прочутите неразкрити убийства през двайсети век. На случая „Роузи Дъф“ бяха отделени пет страници. Лоусън прехвърли набързо текста. Беше впечатлен — авторите не бяха объркали почти нищо. Прочетеното върна съвсем ясно в съзнанието му спомена за мига, когато се изправи пред тялото на Роузи в снега.

— Все още не разбирам какво имате предвид — каза той.

— Тук пише, че по тялото и дрехите й са били открити следи от сперма. Знае се също така, че колкото и примитивни да са били тогава лабораторните изследвания, все пак сте успели да установите, че спермата може да е била на трима от студентите, които са я открили. Но сега, с новите възможности, които дава ДНК анализът, можете да сравните откритите образци с моето ДНК — тогава ще се разбере дали убиецът и баща ми са едно и също лице.

Лоусън започваше да се чувства като Алиса в огледалния свят. Напълно разбираемо беше желанието на Макфадън да се добере до всички съществуващи данни за баща си. Но да стига в желанието си дотам, че да предпочита да го уличи в убийство, вместо никога да не го намери, това вече беше неестествено.

— Ако се заемем с ДНК-анализи, няма да сравняваме образеца с вашето ДНК — каза той възможно най-меко. — Ще го сравним с ДНК-данните на четирите момчета, които се споменават в тази книга. Онези, които откриха тялото.

Макфадън реагира незабавно.

— Казахте „ако“.

— „Ако“ ли?

— Казахте „ако се заемем ДНК-анализи“. Не „когато“, а „ако“.

Не, това не беше „Алиса в огледалния свят“. По-скоро „Алиса в страната на чудесата“. Лоусън изгуби почва под краката си — имаше чувството, че пада стремително в дълбоката заешка дупка. Болката ниско под кръста незабавно се обади. Някои хора реагираха болезнено на промени във времето; ишиасът на Лоусън се активираше безотказно в стресови ситуации.

— Трябва да споделя една неприятна подробност, която наистина ни поставя в лоша светлина, господин Макфадън — каза той, прибягвайки до защитата на официалния тон. — По някое време през изминалите двайсет и пет години веществените доказателства, свързани с убийството на майка ви, са били изгубени.

Макфадън присви очи и го изгледа едновременно невярващо и гневно.

— Как така изгубени?!

— Просто така. Складът, където се съхраняват веществените доказателства, беше местен няколко пъти — веднъж, когато полицейският участък на Сейнт Андрюз се пренесе в нова сграда. После старите материали бяха препратени в общия склад на централата. А наскоро получихме нова сграда за складове и архиви. По време на някое пренасяне пликовете, съдържащи веществените доказателства по убийството на майка ви, са изчезнали. Когато ги потърсихме, се оказа, че ги няма в кутията, където би трябвало да бъдат.

Макфадън като че ли имаше желание да удари някого.

— Как е възможно да се случи такова нещо?

— Единственото обяснение, което мога да дам, е че хората не са непогрешими — Лоусън се сгърчи под погледа на младия мъж, излъчващ ярост и презрение. — И на нас ни се случва да сбъркаме.

Макфадън поклати глава.

— Това не е единственото възможно обяснение. Някой може да е укрил доказателствата.

— И защо да го прави?

— Ами то е повече от ясно. Убиецът не би могъл да остави нещата така, нали? Вече всеки знае за възможностите на ДНК-анализа. Веднага щом се появиха съобщенията, че подновявате следствията по неразкрити убийства, той е разбрал, че трябва да действа незабавно.

— Но доказателствата се намираха в склада на полицейския участък, а не ми е известно някой да е нахлувал там с взлом.

— Не е и необходимо. Достатъчно е било да се размахат достатъчно пачки под носа на някого. На този свят всеки си има цена, дори служителите на полицията. Човек не може да отвори вестник или да включи телевизора, без да научи за нов случай на корупция в полицията. Може би е редно да проверите кой от служителите ви е заживял по-нашироко напоследък.

Внезапно Лоусън бе обзет от безпокойство. Под привидно спокойната и разумна повърхност у Макфадън се прокрадваха някакви признаци на параноя.

— Това е много сериозно обвинение — поде заместник-началникът на полицията. — При това лишено от всякакви реални основания. Можете да ми вярвате, че каквото и да се е случило с веществените доказателства, то е било резултат на обикновена небрежност.

Макфадън го изгледа с възмущение.

— Така значи, решили сте да прикриете гафа.

— Не прикриваме нищо, господин Макфадън. Мога да ви уверя, че следователката, която се занимава със случая, провежда подробно претърсване на складовата ни база. Не е изключено тя да успее да намери загубените доказателства.

— Но не е много вероятно — допълни мрачно Макфадън.

— Не — съгласи се Лоусън. — Не е много вероятно.

 

 

Минаха няколко дни, преди Джеймс Лоусън да успее да предприеме нещо по повод неприятния разговор с незаконния син на Роузи Дъф.

Беше поговорил набързо с Карен Пири за възможностите да открият нещо в склада за веществени доказателства, но тя беше обзета от мрачен песимизъм.

— Това е като да търсиш игла в купа сено, сър — каза Карен. — А междувременно вече открих три объркани етикета на други доказателствени материали. Ако тези факти станат обществено достояние.

— В никакъв случай не бива да допускаме такова нещо.

Карен го изгледа ужасено.

— О, господи, разбира се, че не.

Лоусън се беше надявал, че ще успее да прикрие гафа с доказателствените материали по случая „Роузи Дъф“. Но собствената му небрежност при разговора с Макфадън провали надеждите му. Сега щеше да се наложи да признава отново проявената от полицията небрежност. Ако пък се разчуеше, че не е съобщил на близките на убитата за изчезналите веществени доказателства, всички вестници щяха да се заемат да очернят името му на първа страница. А това не би било от полза за никого.

През изминалите двайсет и пет години в Страткинес не бяха настъпили особени промени. Лоусън отбеляза това наум, докато паркираше колата пред Кабърфийд Котидж. Тук-там имаше нови къщи, но по всичко личеше, че селото е устояло на изкусителните оферти на строителните фирми. Лоусън си каза, че това всъщност е доста изненадващо. С този изглед Страткинес беше готова плячка за някоя хотелска фирма — веднага биха построили някой елегантен и скъп хотел със съответното игрище за голф. Но дори обитателите на къщите да се бяха сменили, селото си беше все още село, а не курорт.

Той отвори градинската порта и забеляза, че градинката е все така спретната, като че ли Арчи Дъф беше още сред живите. Може пък Брайън да бе опровергал първоначалните мрачни изгледи и да се бе превърнал в копие на баща си. Лоусън позвъни и зачака.

Човекът, който му отвори, беше в извънредно добра форма за възрастта си. Въпреки че Брайън Дъф отдавна беше прехвърлил четиридесетте, изглеждаше поне десет години по-млад. Имаше здравия тен на човек, който обича да прекарва много време на открито, късата му коса почти не бе оредяла, а тясната тениска разкриваше мускулест гръден кош и стегнат корем, почти без тлъстини. Застанал пред него, Лоусън внезапно се почувства като старец. Брайън го изгледа от горе до долу и си позволи в гласа му да се прокрадне известно презрение.

— О, това сте вие — каза той.

— Укриването на доказателства може да бъде счетено за възпрепятстване на работата на полицията, а това е престъпление — заяви Лоусън. Нямаше намерение да се примирява с наглото поведение на Брайън Дъф.

— Не разбирам за какво говорите. Но мога да ви кажа, че не съм се провинил в нищо пред закона през изминалите двайсет години. Нямате никакво право да се появявате тук и да сипете обвинения.

— Говоря за неща, случили се преди повече от двайсет години, Брайън. Става дума за убийството на сестра ти.

Брайън Дъф не трепна.

— Научих, че имате намерение да се оттеглите в ореол от слава, и сте събрали хора да поправят някогашните ви провали.

— Надали може да се говори за мои провали — по онова време бях обикновен патрулен полицай. Мога ли да вляза, или ще си говорим тук, за да ни гледат съседите ви?

Дъф сви рамене.

— Нямам какво да крия. Не виждам защо да не влезете.

Отвътре къщата беше преобразена изцяло. Дневната не беше претрупана, бе издържана цялата в пастелни тонове и явно обзаведена от човек с вкус.

— Не познавам жена ви — отбеляза Лоусън, следвайки Дъф, който го въведе в модерно обзаведена кухня, допълнително разширена от достроената зимна градина.

— Няма и да имате възможност да се запознаете. Очаквам я да си дойде след повече от час. — Дъф отвори хладилника и извади една бира. Отвори я и се облегна на печката. — Е, за какво укриване на доказателства ставаше дума?

Видимо цялото му внимание беше съсредоточено в бирата, но Лоусън знаеше, че Дъф е нащрек като котка в чужда градина.

— Никой от вас не спомена, че Роузи е имала син — каза Лоусън.

Резките му думи не предизвикаха никаква видима реакция.

— Вероятно защото то не би могло да има нищо общо с убийството — каза Дъф и размърда неспокойно рамене.

— Не мислите ли, че е било редно ние да преценим това?

— Не. Това е семейна работа. При това се бе случило преди години. Момчето, с което Роузи излизаше тогава, дори не живееше вече тук. И никой извън семейството не беше чувал за детето. Каква връзка би могло да има то със смъртта й? Не искахме да опетняваме паметта й, а точно това щеше да се случи, ако вие се бяхте добрали до тези сведения. Щяхте да представите нещата така, че тя да изглежда като някаква уличница, за да казват хората „каквото търсила, намерила“. Щяхте да сте готови на всичко, само и само да отклоните вниманието от факта, че не успяхте да си свършите работата.

— Това не е вярно, Брайън.

— Напротив, така е. Щеше да има „изтичане на информация“ и всичко щеше да стигне до вестниците. А журналистите щяха да представят Роузи като селската курва. Тя не беше такава и вие го знаете.

Лоусън се съгласи и добави с лека гримаса:

— Знам, но все пак беше редно да ни кажете. Не е изключено този факт да се отрази по някакъв начин на разследването.

— Само щяхте да си губите времето на вятъра — Дъф отпи дълбока глътка и попита: — Как успяхте да научите след толкова време?

— Синът на Роузи явно има по-развито гражданско съзнание от вас. Прочел статията за подновяването на следствията и ни се обади.

Този път успя да предизвика реакция. Дъф се канеше отново да отпие от бирата, но бутилката замръзна на половин път към устата му. Той я остави рязко на плота и изруга:

— Да му се не види! И сега какво?

— Той е успял да открие жената, която била управителка на приюта, в който Роузи е отишла да роди. От нея научил за убийството. И сега иска да открием убиеца на майка му не по-малко, отколкото го искате вие.

Дъф поклати глава.

— Много се съмнявам. Той знае ли къде живеем ние с Колин?

— Знае вашия адрес. Знае също, че Колин има къща в Кингсбарнс, но че през повечето време работи на петролна сонда в Персийския залив. Твърди, че открил данните ви в гражданския регистър. Вероятно е така. Не виждам причини да лъже. Предупредих го, че надали държите да се запознаете с него.

— Поне в това отношение сте прав. Може би, ако бяхте успели да намерите убиеца на Роузи, нещата щяха да са по-различни. Но аз поне не искам нищо да ми напомня за онази част от живота й — той потри очи с опакото на дланта си. — Е, ще успеете ли най-сетне да притиснете онези шибани студентчета към стената?

Лоусън прехвърли тежестта на тялото на другия си крак.

— Никой не може да каже дали са били те, Брайън. Лично аз винаги съм вярвал, че е бил някой непознат.

— Не почвайте пак с тези дивотии. Отлично знаете, че те бяха заподозрени. Редно е да ги проверите отново.

— Правим всичко по силите си, но нямаме особени надежди за успех.

— Нали сега има ДНК-анализи? Това поне звучи обещаващо. Бяхте открили сперма по дрехите й.

Лоусън отклони поглед. Очите му паднаха върху стара снимка, отпечатана на магнит за хладилник. Роузи Дъф се усмихваше лъчезарно от далечното минало. Прониза го мъчително чувство за вина.

— В това отношение има проблем — каза той, очаквайки със страх неизбежната реакция.

— Какъв проблем?

— Веществените доказателства са преместени някъде и не можем да ги намерим.

Дъф се изправи. Цялото му тяло се напрегна.

— Загубили сте веществените доказателства?

В очите му блесна яростта, добре позната на Лоусън отпреди години.

— Не съм казал, че сме ги загубили. Казах, че са преместени някъде и не можем да ги намерим. Не са на мястото, където трябваше да бъдат. Правим всичко възможно, за да ги открием, и аз се надявам, че рано или късно ще попаднем на тях. Но засега не можем да предприемем нищо.

Дъф сви юмруци.

— Значи онези четири копелета продължават да се чувстват в безопасност?

 

 

Дори цял месец по-късно, когато отиде на риболов, уж за да си почине, Лоусън не можеше да се отърве от спомена за яростта на Дъф. Оттогава не беше чувал нищо за брата на Роузи. Затова пък синът й му се обаждаше редовно. А мисълта за справедливия им гняв го караше да осъзнава още по-остро нуждата от някакъв резултат в подновените следствия. Годишнината от смъртта на Роузи подчертаваше допълнително тази необходимост. Той въздъхна, бутна стола си назад и тръгна към общата стая.