Вал Макдърмид
Далечно ехо (21)

19

Ноември 2003. Гленроутс, Шотландия

Заместник-началникът на полицията Джеймс Лоусън паркира внимателно колата си на надписаното с неговото име място в паркинга на полицейската централа. Не минаваше ден, без той да изпита задоволство от постигнатото. Не беше зле за незаконния син на миньор, израснал в жалко апартаментче, част от общинските жилища, изградени набързо през петдесетте години, за да се подслонят безработните, чийто единствен шанс да намерят нова работа бяха разрастващите се каменовъглени мини във Файф. Мизерна работа. Само в рамките на двайсет и пет години мините започнаха да западат и безработицата засягаше все повече хора. Приятелите му се присмиваха, когато обърна гръб на мините — считаха, че като постъпва в полицията, минава на страната на шефовете. „Най-добре се смее този, който се смее последен“, каза си Доусън с мрачна усмивка, докато измъкваше ключовете от таблото на служебния си роувър. Тачър се справи с миньорите и превърна полицията в лична армия по свой модел — също както бе постъпил на времето Кромуел. Левицата съвсем угасна, а хората, които дойдоха на нейно място, прибягваха до репресивни мерки не по-рядко от консерваторите. Времето беше подходящо за човек, който иска да направи кариера в полицията. Един ден пенсията му щеше да бъде най-доброто доказателство за това.

Взе чантата с книжата от седалката до себе си и се упъти забързано към входа, привел глава срещу острия вятър, нахлуващ откъм източното крайбрежие, който обещаваше дъжд още преди обяд. Набра личния си код на панела до задния вход, влезе и тръгна към асансьора. Но вместо да тръгне право към кабинета си, се упъти към четвъртия етаж, където работеше екипът, проучващ студените досиета. В полицейските архиви на Файф нямаше много неразкрити убийства, така че всеки евентуален успех би бил приет като сензация. Лоусън съзнаваше, че в резултат на тази операция популярността му може да нарасне още повече, ако успееше да я проведе правилно. Трябваше на всяка цена да предотврати недомислия. Никой тук не можеше да си позволи такова нещо.

Стаята, която бе успял да извоюва за екипа, беше доста голяма. Имаше място за пет-шест компютърни бюра, и макар да липсваше естествено осветление, така поне всички стени можеха да бъдат покрити с табла, съдържащи информация за обработваните случаи. На всеки случай бе посветено отделно табло, на което имаше списък с разпределените задачи. В процеса на изпълнението на задачите служителите закачаха нови и нови записки. Край две от стените имаше купчини кутии с досиета. Лоусън държеше да следи работата отблизо; действително, операцията беше приоритетна, но това не означаваше, че не трябва да се спазват някои бюджетни ограничения. Повечето съвременни лабораторни тестове бяха доста скъпи и той внимаваше да не би екипът да се поддаде на прелъстителния блясък на новите технологии и да изхарчи всички отпуснати средства за изследвания, така че да не остане нищо за изпълнението на рутинните задачи.

Лоусън лично беше подбирал един по един следователите, включени в екипа — с едно изключение. Беше подбирал хора, за които се знаеше, че изпипват всичко до последна подробност и че са достатъчно интелигентни, за да бъдат в състояние да намерят връзката между сведения, привидно напълно независими едно от друго. Изключението беше един следовател, чието присъствие в екипа безпокоеше Лоусън — не защото човекът беше лош професионалист, а защото беше лично заинтересован от изхода на следствието. Братът на инспектор Робин Макленън, Барни, бе загинал в процеса на работата по един от случаите, чието разглеждане се подновяваше сега. Ако това зависеше от Лоусън, той не, би позволил на Макленън да припари до тази работа, но Макленън се беше обърнал направо към началника на полицията, който нареди на Лоусън да го приеме в екипа въпреки възраженията му.

Поне съумя да държи Макленън далеч от случая „Роузи Дъф“. След смъртта на Барни Робин бе помолил да го преместят от Файф — отиде някъде на юг. Беше се върнал едва миналата година, когато почина баща му. Искаше да прекара последните си години преди пенсиониране по-близо до майка си.

Оказа се, че в процеса на предишната си работа Макленън бе имал далечна връзка с едно от другите неприключени следствия — по смъртта на студентката Лесли Камерън, изнасилена и убита в Сейнт Андрюз преди осемнайсет години. По онова време Робин работеше близо до мястото, където живееха родителите на убитата, затова му бяха възложили да поддържа връзката с тях — вероятно заради личните му връзки с полицията във Файф. Лоусън предполагаше, че Макленън си вре носа в работата на следователя, който работеше по случая „Роузи Дъф“, но поне нямаше възможност да се намесва пряко в разследването.

През тази ноемврийска утрин само двама представители на екипа седяха зад бюрата си. На следователя Фил Пархатка бе възложен вероятно най-сложният случай в списъка. Жертвата беше млад мъж, намерен убит в собственото си жилище. Най-добрият му приятел бе обвинен в убийството, съден и осъден, но впоследствие някои крайно неприятни разкрития за нередности в хода на следствието доведоха до преразглеждане на делото и отмяна на присъдата. Последиците от скандала съсипаха кариерата на немалко следователи и сега отгоре отново настояваха да бъде открит истинският убиец. Лоусън избра Пархатка донякъде защото беше много проницателен, но същевременно и благоразумен — и най-вече защото откриваше у Пархатка същата жажда за успех, каквато движеше самия него на млади години. Пархатка така отчаяно се стремеше да доведе следствието до край, че желанието му за успех бе почти осезаемо.

Когато Лоусън влезе, Карен Пири тъкмо ставаше. Следователката взе старомодния, но топъл кожух, който бе метнала на облегалката на стола си и го навлече. Вдигна глава, доловила появата на нов човек в стаята, и се усмихна уморено на Лоусън.

— Няма друг изход. Налага се да поговоря отново с някогашните свидетели.

— Няма смисъл да го правиш, преди да си прегледала веществените доказателства — каза Лоусън.

— Но, сър…

— Ще се наложи да отидеш и да потърсиш лично кутията.

Карен го изгледа ужасена.

— Но това може да отнеме седмици!

— Знам. Но е редно да се процедира така.

— Но, сър… нали имаме ограничения на бюджета?

Лоусън въздъхна.

— Проблемите с бюджета са моя работа. Освен това не виждам никаква друга възможност. Ще имаме нужда от вещественото доказателство, ако попаднем на следа и ни се наложи да притиснем заподозрения. А доказателството не беше намерено в кутията, в която би трябвало да се съхранява. Единственото обяснение е, че хората от отдела за съхранение на веществени доказателства са го забутали някъде, когато пренасяха склада в нова сграда. Те нямат свободни служители, за да претърсят всичко основно, така че явно ти ще трябва да свършиш тази работа.

Карен метна чантата си през рамо.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— Още в началото ти казах, че можем да разчитаме единствено на веществените доказателства, за да постигнем ново развитие по този случай. Ако ти не можеш да намериш изчезналото доказателство, няма кой да го направи. Разчитам да направиш най-доброто, на което си способна, Карен — той я проследи с поглед, докато излизаше. Дори походката издаваше вродената й упоритост — тъкмо заради това нейно, качество Лоусън възложи на Карен Пири разследването на убийството на Роузи Дъф, извършено преди цели двайсет и пет години. Лоусън каза няколко окуражителни думи на Пархатка и се упъти към собствения си кабинет на третия етаж.

Разположи се зад масивното си бюро. Гризеше го някаква тревога — имаше чувството, че събитията, свързани с възобновяването на старите следствия, няма да се развият по предварителния план. Нямаше да бъде достатъчно да заявят накрая, че са направили всичко по силите си. Трябваше им поне един положителен резултат. Отпи глътка силен, сладък чай и посегна към купчината необработена кореспонденция. Прегледа няколко съобщения, драсна в полето инициалите си в знак, че ги е прочел, и ги остави в папката за размяна на вътрешна информация. Следващото писмо беше от цивилно лице, адресирано лично до него. Това беше необичайно само по себе си.

„Карлтън Уей, №12

Сейнт Монанс Файф

До г-н Джеймс Лоусън, заместник-началник на полицията

Полицейска централа, графство Файф

Детройт Роуд

Гленроутс KY6 2RJ

8 ноември 2003 г.

Уважаеми господин заместник-началник,

Прочетох във вестника, че полицията на Файф възобновява следствията по редица неразкрити убийства. Предполагам, че един от случаите, които ще проучвате, е убийството на Роузмари Дъф. Бих искал да се срещна с Вас във връзка с този случай. Разполагам с някои сведения, които, макар и може би непряко свързани с убийството, биха Ви помогнали да научите нещо повече за обстоятелствата, при които е извършено.

Моля Ви, не приемайте това писмо като работа на луд, който се стреми да привлече внимание. Имам основания да предполагам, че по време на първото разследване полицията не е разполагала с въпросните сведения.

Очаквам Вашия отговор и оставам

Искрено Ваш:

Греъм Макфадън“

Греъм Макфадън положи особени старания при обличането си. Искаше да направи добро впечатление на заместник-началника на полицията. Опасяваше се, че Лоусън ще го счете за поредния побъркан кандидат за публично внимание и просто ще хвърли писмото му в кошчето. Това, което го удиви още повече, беше, че получи отговор, подписан лично от Лоусън, който му предлагаше да си уредят среща по телефона. Бе предполагал, че заместник-началникът ще прехвърли задачата на някой от редовите следователи, който се занимава сега с въпросния случай. Реакцията беше впечатляваща — очевидно полицията се беше заела много сериозно с разчистването на студените досиета. Когато се обади на Лоусън, той предложи да се срещнат в Сейнт Монанс, в дома на Макфадън. „Там ще можем да разговаряме по-спокойно, отколкото в централата“ — така беше казал. Макфадън подозираше, че целта на Лоусън по-скоро е да го види в естественото му обкръжение, за да може да прецени по-точно дали може да го счита за благонадежден свидетел. Но той прие без възражения, най-вече защото винаги му беше трудно да стигне до центъра на Гленроутс през лабиринта от отклонения от магистралата.

Макфадън беше прекарал цялата предна вечер в почистване на дневната. Винаги се беше имал за относително подреден човек, затова се чудеше защо всеки път, когато очакваше гости, му се налагаше да чисти толкова много. Може би защото много рядко бе имал случай да проявява гостоприемство. Беше се отказал от срещите с жени, а честно казано, и не изпитваше нужда от присъствието на жена в живота си. Контактите с колегите явно изчерпваха целия му потенциал за общуване, а дори и с тях се виждаше рядко извън работно време — толкова рядко, че това почти не се броеше. Още от детските си години се беше убедил, че е по-добре да не те забелязват, отколкото да се набиваш на очи. Затова пък, колкото и дълго време да прекарваше в софтуерния отдел, работата с машините никога не му омръзваше. Независимо от това дали просто сърфираше из мрежата, обменяше мнения в някой форум или участваше в някоя игра, Макфадън се чувстваше най-добре, когато можеше да издигне силиконова бариера между себе си и околния свят. Компютърът никога не го упрекваше, никога не изтъкваше недостатъците му. Хората считаха компютрите за нещо сложно и неразбираемо, но те грешаха. Компютрите бяха предсказуеми и създаваха усещане за сигурност. Компютрите никога не те изоставяха. Човек винаги знаеше какво може да очаква от един компютър.

Той се взря внимателно в отражението си в огледалото. Беше се научил да се слива с околната среда, за да не привлича нежелано внимание. Днес целта му беше да изглежда спокоен, невзрачен, безопасен — а не като някакъв особняк. Знаеше, че хората автоматично приемаха компютърните специалисти за чешити, но не искаше Лоусън да стигне до подобно заключение. А и той не беше чешит. Беше просто малко по-различен. Но Лоусън не биваше да разбере това. За да постигне желаната цел, трябваше по някакъв начин да се промъкне през полицейските радари.

Реши да облече джинси и пуловер — нещо традиционно и ненатрапчиво. Прекара гребена през гъстата си тъмна коса и отново погледна смръщено в огледалото. Едно момиче му бе казало навремето, че приличал на Джеймс Дийн, но той прие думите й като жалък опит да събуди интереса му. Обу черни кожени мокасини и хвърли поглед на часовника си. Оставаха още десет минути. Макфадън отиде във втората спалня и седна пред един от трите компютъра, инсталирани там. Налагаше се да говори убедително, а за тази цел трябваше да бъде напълно спокоен.

 

 

Джеймс Лоусън караше бавно по Карлтън Уей. Улицата, извита във формата на полумесец, беше застроена през деветдесетте години със самостоятелни къщи, които трябваше да напомнят на традиционната архитектура на Ийст Нюк. Белосаните стени и стръмните, островърхи керемидени покриви бяха запазена марка на местното строителство, а къщите се отличаваха с известна индивидуалност — достатъчно, за да се слеят ненатрапчиво с околната среда. Разположени на около половин миля навътре от брега, до рибарското селце Сейнт Монанс, къщите бяха подходящи за млади професионалисти, които не разполагаха с чак толкова много средства, та да си позволят автентичните образци на местна архитектура, изкупени от преселници, които имаха намерение да се оттеглят тук в пенсионна възраст, или се даваха под наем през почивните месеци.

Къщата на Греъм Макфадън беше сравнително малка. Две приемни помещения, две спални, предположи Лоусън. Гараж нямаше, но на градинската алея се събираха две малки коли. Понастоящем там беше паркиран един стар сребрист фолксваген голф. Лоусън паркира на улицата и тръгна по алеята към входната врата. Острият бриз, който се надигаше откъм устието на Форт, дърпаше широките крачоли на панталоните му. Позвъня и зачака нетърпеливо. Каза си, че не би искал да живее на такова мрачно място. През лятото наистина беше живописно, но беше прекалено мокро и пусто през тази студена ноемврийска вечер.

Вратата се отвори и на прага застана млад мъж, прехвърлил средата на двайсетте. Среден ръст, строен, регистрира механично умът на Лоусън. Гъста тъмна коса, чуплива, от този тип коси, които трудно се поддаваха на усмиряване с гребена. Дълбоко поставени сини очи, високи скули, пълни, почти женствени устни. Лоусън беше направил необходимите проверки и знаеше, че Макфадън няма криминално досие. От друга страна, беше прекалено млад, за да има лични спомени за убийството на Роузи Дъф.

— Господин Макфадън? — попита Лоусън.

Човекът пред него кимна.

— А вие трябва да сте Лоусън, заместник-началникът на полицията. Как да се обръщам към вас?

Лоусън се усмихна любезно.

— Няма нужда от титли. „Господин Лоусън“ е достатъчно.

Макфадън отстъпи и го пропусна да мине.

— Заповядайте.

Лоусън го последва през тясното антре и двамата влязоха в спретнатата дневна. Диван и две кресла, тапицирани с кафява кожа, бяха разположени срещу телевизор, видео и DVD плейър. Рафтовете по стените бяха пълни с касетки и кутии с дискове. Единствената друга мебел в стаята беше остъклен шкаф, в който бяха наредени чаши и няколко бутилки малцово уиски. Но Лоусън можа да огледа всичко това по-късно. Защото първото нещо, на което падна погледът му, когато влизаше, и едва не го накара да залитне, беше голяма снимка — по стените нямаше нищо друго. Беше въздействащ пейзаж, умело заснет, увеличен до размери 20 на 30 инча. Гледката беше добре позната на всеки, който бе замесен по някакъв начин в случая „Роузи Дъф“. Снимката беше направена, когато слънцето е било ниско; виждаха се оголените праисторически гробове от каменни плочи в гробището на пиктите на Халоу Хил, там, където бе открита умиращата Роузи. Лоусън стоеше като закован. Гласът на Макфадън го върна към настоящето.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той. Той стоеше на прага, неподвижен като животно, приковано на място от погледа на ловеца.

Лоусън поклати глава — по-скоро за да пропъди образа пред очите си, отколкото в знак на отказ.

— Не, благодаря — той седна, без да чака покана. Личеше си самоувереността, придобита през дългите години полицейска служба.

Макфадън влезе и седна на креслото срещу него. Лоусън установи, че изобщо не е в състояние да си състави мнение за него — нещо, което му се стори обезпокояващо.

— В писмото си споменавате, че разполагате с някакви сведения, които може да имат връзка с убийството на Роузи Дъф — започна той предпазливо.

— Точно така — Макфадън се приведе леко напред. — Роузи Дъф е моя майка.