Вал Макдърмид
Далечно ехо (9)

7

Алекс пристъпваше тежко по моста над железопътната линия, откъдето щеше да завие право по Балсъсни Роуд. Къркалди сякаш се намираше в друга страна. Докато автобусът изминаваше пътя, който се виеше по крайбрежието на Файф, снегът постепенно премина в лапавица, а после в ледена сивкава влага. Североизточният вятър, преди да стигне дотук, беше изсипал другаде тежкия си снежен товар, и нямаше какво да предложи на по-закътаните градчета нагоре по устието на Форт, освен леден дъжд, който се изсипваше на пристъпи. Алекс се чувстваше като някой от по-жалките на вид селяни от картините на Брьогел, който се влачи с последни сили към дома.

Вдигна резето на познатата градинска порта от ковано желязо и тръгна нагоре по късата алея към каменната къща, в която беше израснал. Порови в джоба на панталоните си, извади ключа от входната врата и си отвори. Топлината го обгърна още в мига, когато прекрачи прага. Това лято им бяха прокарали централно отопление, и сега за първи път имаше възможност да оцени разликата. Остави сака на пода и извика:

— Прибрах се!

Майка му се появи на вратата на кухнята, бършейки ръце в кърпа за съдове.

— Алекс! Колко хубаво, че си тук. Влизай направо в кухнята, има супа и яхния. Ние вече пихме чай — очаквахме те по-рано. Заради времето ли се забави? Видях по местните новини, че горе при вас положението е било тежко.

Той се остави думите и познатият глас да го обвият в сигурност като в одеяло. Смъкна презглава горнището на анцуга и прекоси антрето, за да я прегърне.

— Имаш уморен вид — каза майка му угрижено.

— Прекарах ужасна нощ, мамо — каза той, вървейки по стъпките й към мъничката кухня.

Откъм дневната се разнесе гласът на баща му.

— Ти ли си, Алекс?

— Да, татко — подвикна той. — Идвам след минута.

Майка му вече сипваше супата, подаваше му подноса с чинията и лъжицата. Когато се сервираше храната, Мери Гилби не беше в състояние да обръща внимание на дреболии от рода на душевни терзания.

— Върви да седнеш при баща си. Аз ще стопля яхнията. Останал е и един печен картоф във фурната.

Алекс отиде в дневната, където баща му се беше разположил на креслото срещу телевизора. На голямата маса в ъгъла имаше покривка и Алекс седна там, за да се заеме със супата.

— Всичко наред ли е, синко? — попита баща му, без да откъсва очи от телевизионната игра.

— Всъщност не.

Успя да привлече вниманието му. Джок Гилби се завъртя и огледа сина си с опитното око на дългогодишен учител.

— Изглеждаш зле — заяви той. — Какво те тревожи?

Алекс преглътна първата лъжица супа. Мислеше, че не е гладен, но щом усети добре познатия вкус на домашна овнешка супа, осъзна, че умира от глад. За последен път беше сложил нещо в уста на онзи купон, а след това беше повърнал два пъти. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да си напълни стомаха, но щеше да му се наложи да изрецитира доста нещо, за да си получи вечерята.

— Снощи се случи нещо ужасно — каза той, без да престава да яде. — Беше убито едно момиче. И тъкмо ние намерихме тялото. Всъщност аз го открих, но Зиги, Уиърд и Мондо бяха с мен.

Баща му го зяпна. Майка му влезе навреме, за да чуе края, и притисна длани към бузите си с разширени от ужас очи.

— О, Алекс, това е… О, горкото ми момче! — тя изтича към него и стисна ръката му.

— Беше наистина ужасно — продължи Алекс. — Беше намушкана с нож. И беше още жива, когато я намерихме — той примигна. — В крайна сметка прекарахме остатъка от нощта в полицейския участък. Взеха ни дрехите и всичко, което носехме, защото решиха, че имаме нещо общо с убийството. Защото я познавахме, нали разбирате. Не че всъщност я познавахме истински. Тя работеше на бара в една от кръчмите, където ходим често — споменът го връхлетя и му пресече апетита. Той остави лъжицата и наведе глава. Една сълза се стече от ъгълчето на окото и се плъзна по бузата му.

— Ужасно съжалявам, синко — каза баща му малко не на място. — Шокът трябва да е бил страшен.

Алекс се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Да не забравя — каза той, бутна стола си назад и стана. — Трябва да се обадя на господин Малкиевич и да го предупредя, че Зиги няма да се прибере днес.

Джак Гилби го изгледа стреснато.

— Да не би да са го задържали в полицията?

— Не, не, няма нищо подобно — каза Алекс и избърса очи с опакото на ръката си. — Пред входа във Файф Парк ни причакваха журналисти, искаха да ни снимат и да ни интервюират. А ние не искахме да говорим с тях. Затова ние с Уиърд и Мондо се измъкнахме през прозореца на тоалетната и минахме зад къщата. Нали знаете, че и тримата трябва утре да сме на работа в „Сейфуей“? А Зиги няма да работи, затова предложи да остане и да се прибере утре. Не биваше да оставяме прозореца отворен. Затова трябва да се обадя на баща му и да обясня всичко.

Алекс издърпа полека ръка от пръстите на майка си и отиде в антрето. Вдигна слушалката и набра номера на Зиги. Чу иззвъняването, а после и познатия полско-шотландски акцент на Карел Малкиевич. Хайде отначало, каза си Алекс. Налагаше се да започне да обяснява всичко наново. Имаше чувството, че няма да му е за последен път.

 

 

— Ето какво става, като се пилеете нощем, пиете и бог знае какво още правите — заяви с горчивина Франк Маккий. — Разбира се, че ще се озовете в участъка. Знаеш много добре, че съм уважаван човек в този град. Пред дома ми никога не се е появявала полиция. А сега заради един безполезен лентяй като тебе ще бъдем в устата на хората.

— Ако не се бяхме пилели нощем, тя щеше да остане там до сутринта. И щеше да умре сама — възрази Уиърд.

— Това не ме засяга — каза баща му и отиде да си сипе уиски от ъгловото барче, което беше поставил в дневната, за да впечатлява тези от клиентите си, които според него бяха достойни да бъдат поканени в дома му. Считаше, че е подходящо един счетоводител да подчертава професионалните си постижения с начина си на живот. От сина си искаше само да прояви някакви признаци на амбиция, а вместо това се беше оказало, че е създал някакъв лентяй и прахосник, който киснеше всяка вечер по кръчмите. На всичкото отгоре Том явно го биваше в изчисленията, което беше още по-дразнещо. Защото, вместо да мобилизира таланта си и да се насочи към счетоводството, той бе избрал никому ненужния свят на чистата математика. Това, разбира се, не можеше да бъде първо стъпало към просперитет и почтен живот.

— Е, дотук беше. Ти, моето момче, ще си стоиш вкъщи всяка вечер до края на ваканцията. Никакви купони и кръчми. Домашен арест. Отиваш на работа и от работа — право вкъщи.

— Но, татко, нали е Коледа — опита, се да възрази Уиърд. — Всички ще празнуват. Искам да се видя с приятелите си.

— Да беше мислил, преди да се набуташ в такава каша, че да си имаш работа с полицията. Имаш изпити, можеш да се захванеш да учиш. Да знаеш, един ден ще ми бъдеш благодарен за това…

— Татко…

— Това е последната ми дума по въпроса. Докато живееш в дома ми и аз плащам следването ти, ще правиш каквото ти се казва. Когато започнеш да се издържаш сам, спазвай собствените си правила. Но дотогава ще спазваш моите. А сега ми се махай от очите.

Вбесен, Уиърд изтича вън от стаята и нагоре по стълбите. Господи, колко мразеше семейството си! Мразеше и тази къща. Смяташе се, че комплексът „Райт“ е последна дума на модата в строителството, но Уиърд беше убеден, че това е поредният гаден номер на мошениците в сивите костюми. Не беше необходимо човек да е кой знае колко проницателен, за да разбере, че тази къща изобщо не можеше да се сравнява с предишната, в която бяха живели. Онази къща беше солидна, градена от камък, с врати от масивно дърво, дървена ламперия и прозорци от цветно стъкло на входната врата. Да, това беше къща. Действително, в кутията, която обитаваха сега, имаше повече стаи, но те бяха миниатюрни, а таваните и горните прагове на вратите — толкова ниски, че Уиърд със своя близо двуметров ръст трябваше да се движи приведен. При това и стените бяха тънки като хартия. Някой да пръднеше в съседната стая, пак можеше да се чуе. Което беше забавно, като си помисли човек. Родителите му бяха толкова задръстени, че не бяха и чували за такова нещо като чувства. А бяха дали и последната си стотинка, за да живеят в дом, който лишаваше всичките си обитатели от лично пространство. Когато делеше стая с Алекс, се чувстваше направо привилегирован в сравнение с времето, когато се налагаше да живее в дома на родителите си.

Защо никога не направиха опит да го разберат — поне малко? Имаше чувството, че се е бунтувал срещу тях през целия си живот. Нито едно от нещата, които беше постигнал, не можеше да ги умилостиви, защото тези неща не влизаха в тесните граници на техните амбиции. Когато стана шампион на училището по шахмат, баща му само измърмори, че щеше да е далеч по-добре, ако се беше записал в отбора по бридж. Когато поиска да се научи да свири на някакъв инструмент, баща му отказа категорично, но предложи вместо това да му купи стикове за голф. Той печелеше всяка година, неизменно, наградата на училището по математика, и също толкова неизменната реакция на баща му беше да му купува учебници по счетоводство. Той изобщо не го разбираше. За Уиърд математиката не беше някаква еквилибристика с цифри — беше красотата на графиката на квадратно уравнение, елегантността на интегралите, загадъчният език на алгебрата. Ако не бяха приятелите му, сигурно щеше напълно да се побърка. Но благодарение на тях имаше къде да излее натрупаната ярост, да разпери криле, без задължително да падне и да изгори.

И как им се отблагодари? Като им създаде проблеми. Почувства се ужасно виновен, когато си припомни последната си налудничава постъпка. Този път беше прекалил. Всичко започна на шега — когато му хрумна да свие колата на Хенри Кевъндиш. Не бе и предполагал докъде ще го отведе това. Съзнаваше, че ако всичко се разбере, никой от приятелите му не би могъл да го спаси от последствията. Надяваше се само да не провали и тях.

Уиърд пъхна новия албум на „Клаш“ в стереоуредбата и се просна на леглото. Щеше да изслуша първата страна и после да си легне. Утре трябваше да стане в пет, за да се срещне с Алекс и Мондо и да отидат да застъпят смяната в супермаркета. В повечето случаи мисълта, че ще трябва да стане толкова рано щеше да го потиска ужасно. Но сега това му даваше възможността да излезе от тази къща, да има нещо, което да попречи на мислите му да се въртят постоянно в кръг. Божичко, само да имаше един джойнт!

Емоционалното насилие, упражнено от баща му, поне успя да пропъди натрапчивия спомен за Роузи Дъф. Когато Джо Стръмър запя „Джули от отдела за наркотици“, Уиърд вече беше потънал в дълбок сън без сънища.

 

 

Дори когато беше във форма, Карел Малкиевич караше като старец — бавно, колебливо, държеше се напълно непредсказуемо на кръстовищата. Освен това вадеше колата от гаража само при хубаво време. В повечето случаи при първи признаци за мъгла или заледяване колата се прибираше и той слизаше пеш надолу по стръмния хълм от Мазарийн Роуд към Беноки, а от там вземаше автобус до Фактъри Роуд, за да отиде на работа — работеше като електротехник във фабриката за подови покрития. Доста време беше минало, откакто варенето на ленено масло бе станало повод да се говори за града, че „има странна миризма“^[1], и макар линолеумът да бе излязъл отдавна от мода, продукцията на „Неърнс“ все още покриваше подовете на милиони кухни, бани и антрета. Същото това производство осигури на Карел Малкиевич прилично съществуване още от времето, когато беше демобилизиран от Кралските ВВС, и той беше благодарен за тази възможност.

Но това не означаваше, че беше забравил защо бе напуснал Краков. Никой не би могъл да оцелее в онази отровна атмосфера на недоверие и предателства без душевни рани, особено един полски евреин, оцелял благодарение на чист късмет от погромите, но останал без семейство и близки.

Налагаше му се да започне да гради живота си наново, да си създаде ново семейство. Някогашното му семейство не беше дълбоко религиозно, затова и той не страдаше особено, задето бе обърнал гръб на старата си вяра. Той още си спомняше как някой му бе казал само няколко дни, след като пристигна тук, че в Къркалди няма евреи. Идеята беше ясна — „защото ние предпочитаме да бъде така“. И той позволи да бъде асимилиран, дори се венча за жена си в католическа църква. Бе се научил как да стане част от населението на тази странна, островна страна, която му даде подслон. Наскоро, когато избраха поляк за папа, той се учуди сам на себе си от бурния пристъп на национална гордост. Много отдавна не беше мислил за себе си като за поляк.

Беше почти четиридесетгодишен, когато синът, за когото бе мечтал толкова години, най-сетне се появи на бял свят. Раждането му беше повод за радост, но и за връщане на страха. Сега вече имаше какво да губи. Да, това беше цивилизована страна, тук фашистки партии никога не биха намерили опора — такова беше поне общото мнение. Но навремето Германия също е била цивилизована държава. Никой не може да предвиди какво ще стане, когато броят на недоволните достигне критичната си точка. В такива случаи хората тръгват след всеки, който обещае спасение.

А напоследък той започваше да намира основания за безпокойство. Националният фронт си проправяше път в политическата джунгла. Стачките и нестабилността в икономиката държаха правителството в постоянно напрежение, а бомбените атентати на ИРА даваха на политиците извинение за въвеждане на репресивни мерки. Студенокръвната жена, която оглавяваше партията на торите, настояваше, че имигрантите унищожават местната култура. Да, предпоставките действително съществуваха.

Затова, когато Алекс Гилби се обади и му съобщи, че синът му е прекарал нощта в полицейски участък, пред Карел Малкиевич не можеше да има избор. Той искаше да прибере сина си у дома, под крилото си. Никой нямаше право да дойде през нощта и да му го вземе. Малкиевич се облече дебело, накара жена си да му приготви един термос с бульон и пакет сандвичи, и потегли през Файф, за да доведе сина си.

Бяха му необходими около два часа, за да преодолее разстоянието до Сейнт Андрюз в старичкия си воксхол. Но когато наближи къщата, в която живееха Зигмунд и приятелите му, той видя с облекчение, че прозорците светеха. Паркира колата, извади сандвичите и тръгна по алеята към входа.

Първоначално никой не отговори на почукването му. Той пристъпи внимателно встрани, в снега, и надникна през ярко осветения кухненски прозорец. В кухнята нямаше никой. Той почука на прозореца и извика:

— Зигмунд! Отвори, аз съм, баща ти!

Чу как някой изтича надолу по стълбите, вратата се отвори и на прага застана хубавият му син, широко усмихнат, разперил приветствено ръце.

— Татко — каза той, пристъпи бос в снега и прегърна баща си. — Не очаквах да те видя тук.

— Алекс ми се обади и аз реших да не те оставям сам. Дойдох да те отведа у дома.

Карел притисна момчето към себе си, а страхът продължаваше да пърха като затворена птица в гърдите му. Любовта е ужасно нещо, каза си той.

 

 

Мондо седеше по турски на леглото си, достатъчно близо до грамофона. Слушаше отново и отново „своята“ песен, „Шайн он ю, крейзи даймънд“. Внезапно връхлитащите китари, разтърсващата болка в гласа на Роджър Уотърс, елегичният синтезатор, задъханият саксофон създаваха идеален фон за самосъжаление.

Защото Мондо имаше нужда да се отдаде именно на самосъжаление. Беше се измъкнал от задушаващите грижи на майка си, които го бяха обгърнали веднага щом бе съобщил новината. Първоначално изпита удоволствие да потъне в познатия, уютен пашкул на нежността й, но след време му омръзна и той се извини с необходимостта да остане сам. Номерът в стил „Грета Гарбо“ винаги действаше пред майка му, която беше убедена, че синът й е интелектуалец, защото чете френски книги. Като че ли не й минаваше през ума, че точно това се очаква от всеки, който учи френски в университета.

Всъщност толкова по-добре. И без това никога не би могъл да обясни водовъртежа от сложни чувства, който заплашваше да го погълне. Насилието му беше напълно чуждо, като непознат език, чиито лексика и граматика не бе съумял да овладее. След снощния сблъсък с тази човешка проява той се чувстваше разтърсен и не можеше да разбере себе си. Не би могъл да твърди искрено, че съжалява за смъртта на Роузи Дъф — тя го бе унижавала нееднократно пред приятелите му, когато се бе опитвал да я сваля с ходове, които вършеха отлична работа пред другите момичета. Това, за което съжаляваше бе, че смъртта й го постави в сложна ситуация, в която се чувстваше не на място.

Всъщност имаше нужда от секс, за да престане за мисли за ужасите на изминалата нощ. Сексът би му подействал като терапия, би му създал чувството, че отново владее положението. За съжаление не разполагаше с подходящ обект сред момичетата в Къркалди. Може би трябваше да се обади тук-там. Някои от бившите му приятелки биха подновили с радост отношенията си с него, биха изслушвали с желание разказа за страданията му и биха му помогнали да изкара прилично ваканцията. Може би Джудит? Или Лиз? По-добре Лиз — по-пълничките бяха толкова трогателно благодарни за проявения интерес, че се навиваха почти без усилие от негова страна. Почувства, че от размисли на тази тема получава ерекция.

Тъкмо се канеше да стане от леглото и да отиде до телефона, когато на вратата се почука.

— Влез — подвикна той отегчено, питайки се какво ли е измислила майка му сега. Понамести се, за да прикрие нарастващата ерекция.

Но не влезе майка му, а Лин, петнайсетгодишната му сестра.

— Мама каза, че може би ще искаш кока-кола — каза тя и му подаде пълна чаша.

— Има доста неща, които бих предпочел — отвърна той.

— Сигурно се чувстваш ужасно — продължи Лин. — Не мога да си представя какво е било.

По липса на приятелка можеше на първо време да се задоволи да впечатлява сестра си.

— Беше доста гадно — каза той. — Не бих искал да преживея подобно нещо втори път. А полицаите се оказаха истински неандерталци и пълни идиоти. Така и не разбрах за какво им беше да ни разпитват, като че ли сме членове на ИРА. Можеш да ми вярваш, че се изисква доста смелост, за да не капитулираш пред такива като тях.

Кой знае защо, Лин не реагираше с безрезервното обожание и подкрепа, които той заслужаваше. Тя се облегна на стената с изражението на човек, който изчаква подходящ момент да се намеси, за да сподели това, което всъщност го вълнува.

— Сигурно — отбеляза тя механично.

— Сигурно ще се наложи да ни разпитват повторно — подчерта той.

— Трябва да е било много тежко за Алекс. Как е той?

— Гили? Е, той не е чак такава чувствителна мимоза. Ще се оправи.

— Алекс е далеч по-чувствителен, отколкото ти предполагаш — заяви разгорещено Лин. — Само защото беше в отбора по ръгби, ти си си внушил, че е някаква безсърдечна маса от мускули. Вероятно се измъчва ужасно, особено щом е познавал момичето.

Мондо изруга наум. За момент беше забравил, че сестра му беше хлътнала по Алекс. Тя изобщо не беше дошла, за да му предложи кока-кола и съчувствие, а за да намери повод да говори за Алекс.

— Всъщност за него е по-добре, че не я познаваше чак толкова добре, колкото му се искаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Жестоко си падаше по нея. Дори я покани да дойде с него същата вечер. Ако тя се беше съгласила, Алекс гарантирано щеше да оглавява списъка на заподозрените.

Лин пламна цялата.

— Измисляш си! Алекс не би се увъртал около някакви барманки.

Усмивчицата на Мондо беше доста жестока.

— Така ли? Струва ми се, че не познаваш достатъчно добре безценния си Алекс.

— Голяма гадина си, знаеш ли? — сопна се Лин. — Защо се държиш така отвратително, когато стане дума за Алекс. Доколкото ми е известно, той е един от най-близките ти приятели.

Тя излезе и тръшна вратата зад себе си, а той се замисли над последното изречение. Защо наистина говореше така злобно за Алекс, след като при нормални обстоятелства не би позволил да се каже лоша дума за него?

Постепенно започна да му се изяснява, че дълбоко в себе си обвинява Алекс за цялата каша, в която се бяха забъркали. Ако си бяха продължили по пътеката, някой друг щеше да открие тялото на Роузи Дъф. Някой друг щеше да е принуден да слуша предсмъртното й хъркане. Някой друг щеше да се чувства опетнен след престоя в полицейския участък.

Не можеше да се отрече, че тъкмо по вина на Алекс Мондо беше един от заподозрените. Мисълта го накара да се сгърчи от тревога. Опита се да я пропъди, но съзнаваше, че няма да успее да затвори кутията на Пандора. Покълнеше ли веднъж, тази идея не можеше да бъде изкоренена и оставена да увехне. Не беше време да измисля поводи, които биха забили клин между тях. Тъкмо сега имаха нужда един от друг, повече от когато и да било. Но не можеше да пропъди убеждението, че ако не беше Алекс, сега нямаше да е в такова затруднение.

Ами ако ги очакваше нещо по-лошо? Как да си затвори очите пред факта, че половината нощ Уиърд беше сновал напред-назад с лендроувъра? Предлагаше на разни момичета да ги повози с надеждата, че ще ги впечатли. Така че нямаше никакво алиби, а същото важеше и за Зиги, който се беше измъкнал, за да откара колата на място, където Уиърд нямаше да я намери. Самият Мондо също нямаше алиби. Защо му беше да взема лендроувъра, за да откара онова момиче до Гардбридж? Едно нищо и никакво чукане на задната седалка изобщо не си струваше неприятностите, които би имал, ако някой се сетеше, че и тя е била на купона. Започнеше ли полицията да разпитва останалите гости, някой неминуемо щеше да ги накисне. Независимо от предполагаемото презрение, с което повечето студенти се отнасяха към представителите на закона, все някой щеше да се паникьоса и да се раздрънка. И тогава всичко щеше да е загубено.

Внезапно склонността да обвинява Алекс му се стори най-незначителната от грижите му. Защото, докато прехвърляше наум събитията от последните няколко дни, Мондо си спомни нещо, което бе видял късно една нощ — нещо, което можеше да му помогне да се измъкне от обвиненията. Нещо, което засега нямаше да сподели с никого — „един за всички, всички за един“ звучеше много добре, но той имаше дълг най-вече пред себе си. Нека другите защитават интересите си, както намерят за добре.