Вал Макдърмид
Далечно ехо (5)

3

Поезията на Бодлер като че ли помагаше. Свит на кълбо върху дюшека — толкова твърд, че не заслужаваше името си, Мондо рецитираше наум „Цветя на злото“. Имаше някаква горчива ирония в избора му, стиховете звучаха съвсем на място в светлината на събитията от изминалата нощ. Музиката на речта го успокояваше, размиваше факта на смъртта на Роузи Дъф и действителността на полицейската килия, в която се беше озовал. Тя беше съвършена, помагаше му да се отдели от тялото си и да се озове на друго място, където съзнанието му възприемаше единствено плавната последователност на сричките. Той не искаше и да знае за неща като смърт, вина, страх и подозрение.

Вратата на килията се отвори рязко и скривалището му рухна. Джими Лоусън от следствената полиция се надвеси над него.

— Ставай, синко, викат те.

Мондо се отдръпна уплашено назад, по-далеч от младия полицай, който се бе превърнал от спасител в преследвач.

Усмивката на Лоусън далеч не беше успокояваща.

— Да не се стегнеш сега? Хайде, по-живо, инспектор Макленън мрази да го карат да чака.

Мондо стана и последва Лоусън, който го изведе от килията в ярко осветения коридор. Тук всичко беше прекалено ярко, прекалено ясно очертано за вкуса на Мондо. Наистина мястото никак не му харесваше.

Лоусън зави по коридора и отвори някаква врата. Мондо застана неуверено на прага. Зад масата седеше мъжът, когото бе видял на Халоу Хил. Мондо си каза, че е прекалено дребен за ченге.

— Господин Кър, нали? — попита мъжът зад масата.

Мондо кимна и отвърна:

— Да.

Звукът на собствения му глас сякаш го изненада.

— Влезте и седнете. Аз съм Бърни Макленън, инспектор от следствената полиция, а това е полицай Бърнсайд.

Мондо седна срещу двамата, свел поглед към плота на масата. Бърнсайд премина през встъпителните формалности с учтивост, която учуди Мондо — беше очаквал по-скоро нещо в стила на „Суийни“^[1] — крясъци и перчене.

Когато Макленън пое нещата в свои ръце, разговорът придоби по-остър тон.

— Познавали сте Роузи Дъф — заяви той.

— Да — Мондо продължаваше да не вдига поглед от масата. — Ами тя работеше на бара в „Ламас“ — допълни той, когато тишината започна да звучи застрашително.

— Хубаво момиче — отбеляза Макленън. Мондо не отговори. — Поне това би трябвало да сте забелязали.

Мондо сви рамене.

— Не съм й обръщал особено внимание.

— Не е ваш тип, така ли?

Мондо вдигна очи. Устата му се изви в крива усмивка.

— Струва ми се, че по-скоро аз не бях неин тип. Тя никога не проявяваше никакъв интерес към мен. Вълнуваха я по-различен вид мъже. В „Ламас“ винаги се налагаше да чакам, докато получа поръчката си.

— Това сигурно ви е дразнело.

В очите на Мондо проблесна паника. Започваше да разбира, че Макленън е доста по-проницателен в сравнение с досегашните му представи за ченгетата. Налагаше се да се мобилизира и да прояви целия здрав разум, на който беше способен.

— Всъщност не. Ако бързахме, обикновено пращах Гили да поръча вместо мен.

— Гили? Това е Алекс Гилби, така ли?

Мондо кимна и сведе отново очи. Не искаше този човек да разбере чувствата, които кипяха в душата му. „Смърт, вина, страх, подозрение“. Отчаяно копнееше да приключи с всичко това, с полицейския участък и с целия случай. Нямаше желание да накисва никого, за да осъществи желанието си, но не би могъл да понесе такова нещо още дълго. Съзнаваше отлично, че няма да издържи, а не искаше да започне да се държи по начин, който ще накара ченгетата да решат, че в него има нещо съмнително, че проявява чувство на вина. Защото не той беше подозрителен. Не той беше флиртувал с Роузи Дъф, колкото и да му се искаше. Не той беше откраднал лендроувъра. Само го използва после, за да откара онова момиче до дома му в Гардбридж. Не той бе открил тялото на умиращото момиче в снега. Алекс я откри — и изобщо заради него и останалите той се беше озовал в тази каша. Ако успееше да отклони вниманието на ченгетата от себе си, насочвайки интереса им към друг — е, Гили нямаше да разбере какво е направил. Пък и да разбереше, Мондо беше почти убеден, че би му простил.

— Значи тя харесваше Гили, така ли? — продължи безмилостно Макленън.

— Не знам. Доколкото се простират моите познания, за нея той беше клиент като всички останали.

— Но клиент, на който е обръщала повече внимание, отколкото на вас например.

— Е, да, но той определено не беше единствен.

— Искате да кажете, че Роузи е обичала да флиртува?

Мондо поклати нетърпеливо глава.

— Не, нищо подобно. Такава й беше работата. Работеше като барманка и беше задължена да се държи любезно с клиентите.

— Но не е била особено любезна с вас.

Мондо подръпна нервно една къдрица, паднала над ухото му.

— Опитвате се да промените смисъла на думите ми. Разберете, тя не означаваше нищо за мен, както и аз не означавах нищо за нея. А сега мога ли да си вървя?

— Не още, господин Кър. Чия идея беше да се прибирате снощи през Халоу Хил?

Мондо се намръщи.

— Не мога да твърдя, че е било нечия идея. Просто от там минава най-прекия път от мястото, където бяхме на купон, до Файф Парк. Често се прибираме по този път. Никой не се замисли специално по този въпрос.

— Някой от вас да е изпитвал друг път желание да тича нагоре към гробището на пиктите?

Мондо поклати глава.

— Знаехме какво има там, дори отидохме веднъж да наблюдаваме разкопките — също както и половината население на Сейнт Андрюз. Това още не означава, че проявяваме неестествени наклонности.

— Не съм казал подобно нещо. Но никога до снощи не сте се отклонявали към гробищата, когато сте се прибирали към общежитията, нали?

— Че защо ни е да се отклоняваме?

Макленън сви рамене.

— Знам ли? Момчешки щуротии — може да сте гледали „Кери“ прекалено често.

Мондо задърпа кичур от косата си. „Смърт, вина, страх, подозрение“.

— Не обичам филми на ужаса. Вижте какво, инспекторе, идеята ви е напълно погрешна. Ние сме просто четири обикновени момчета, които снощи се озоваха неволно в необичайна ситуация. Това е всичко — ни повече, ни по-малко — и той разпери ръце в израз на невинност, надявайки се жестът да изглежда убедителен. — Много ми е мъчно за момичето, но това, което се е случило, няма нищо общо с мен.

Макленън се облегна назад.

— Така твърдите вие.

Мондо премълча, само въздъхна раздразнено в отговор.

— Какво ще кажете за снощния купон? Какво правихте, докато бяхте на гости?

Мондо се поизви на стола. Желанието да се измъкне беше изписано ясно на лицето му. Дали онова момиче щеше да се раздрънка? Надали. Нали се промъкна в къщата крадешком, защото родителите й смятаха, че се е прибрала няколко часа по-рано. С малко късмет можеше да подреди нещата така, че изобщо никой да не я спомене и да не я викат на разпит.

— За какво ви е да знаете всичко това? Ние просто намерихме тялото, нали ви е ясно?

— Налага се да проучим всички вероятности.

Мондо се засмя презрително.

— Просто си вършите работата, а? Е, мога да ви кажа, че си губите времето, ако сте решили, че ние имаме нещо общо с това, което се е случило с момичето.

Макленън сви рамене.

— Въпреки това искам да разбера какво се е случило на купона.

Със свито сърце Мондо представи редактираната версия с надеждата, че разказът му звучи убедително.

— Не знам точно. Трудно е да си припомня всички подробности. Малко след като пристигнахме, се заговорих с едно момиче — казваше се Мардж, от Елгин. Танцувах с нея известно време. Мислех, че съм се уредил за вечерта, разбирате ли? — той изкриви устни в иронична гримаса. — Тогава се появи гаджето й — тя не беше споменала нищо за него. Ядосах се, изпих още две бири и се качих на горния етаж. Там има малък кабинет — много малка стаичка, побира само едно бюро и стол. Поседях там, беше ме обзело самосъжаление — но не се бавих дълго, само колкото да изпия една бира. После слязох отново долу и се помотах между хората. В зимната градина Зиги рецитираше декларацията от Арброут^[2] пред двама англичани, затова и не се задържах там. Слушал съм я достатъчно често. Всъщност не помня да съм обърнал особено внимание на нещо друго. Нямаше нищо забележително по женската част, а доколкото имаше, всичко беше заето. Затова продължих да се мотая. Честно казано, бях готов да си вървя много преди времето, когато всъщност си тръгнахме.

— Но не сте настоявали да си вървите?

— Не.

— Защо? Нима нямате собствено мнение.

Мондо го изгледа с ненавист. Не му беше за първи път да го обвиняват, че следва приятелите си като безмозъчна овца.

— Имам, защо да нямам. Просто ми беше все едно, това е всичко.

— Добре — каза Макленън. — Ще сверим разказите ви. Вече можете да си вървите. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени. Един полицай ще ви съпроводи до дома ви — можете да ги предадете на него — той се изправи и краката на стола му изскърцаха по пода така, че Мондо стисна зъби. — Ще се видим пак, господин Кър.

 

 

Джанис Хог, служителка в следствения отдел, затвори вратата на служебната кола колкото бе възможно по-тихо. Не беше необходимо да разбуждат цялата улица. Новината и без това щеше да се разнесе достатъчно скоро. Тя трепна, когато Иън Шоу тресна другата врата, без да се замисля, и хвърли гневен поглед към оплешивяващия си колега. „Само на двайсет и пет, а в главата прилича на застаряващ мъж“, каза си Джанис във внезапен пристъп на злорадо задоволство. „На всичкото отгоре си мисли, че момичетата умират за него“.

Сякаш дочул мислите й, Шоу се обърна намръщено към нея.

— Хайде, да приключваме по-бързо.

Джанис огледа набързо къщата, докато Шоу отваряше ниската дървена вратичка и се отправяше по късата пътечка към входната врата. Къщата беше обичайна за района — ниска, с две капандури на покрива, чиито островърхи рамки бяха покрити със сняг. Между двата прозореца на долния етаж имаше малка веранда. Перилата бяха боядисани в някакъв сиво-кафяв цвят, труден за определяне на мътната светлина на уличните лампи. Джанис си каза, че къщата изглежда добре поддържана, и се запита къде ли е стаята на Роузи.

После пропъди тези мисли от съзнанието си, подготвяйки се за предстоящото изпитание. Беше й се налагало нерядко да бъде носител на лоши вести, жените бяха по-подходящи в такива случаи. Тя се стегна, докато Шоу заблъска с тежкото чукче по вратата. Първоначално не се забеляза раздвижване. После зад завесите на десния прозорец на долния етаж проблесна слаба светлина и нечия ръка отдръпна едната завеса встрани. Появи се лице, осветено само от едната страна — беше мъж на средна възраст, с разрошена посивяла коса. Взираше се в тях с отворена уста.

Шоу извади полицейската си карта и я отвори. Жестът беше недвусмислен. Завесата отново се спусна и миг по-късно входната врата се отвори. На прага застана същият мъж, който завързваше колана на дебелия си вълнен халат. Изпод панталона на пижамата му се подаваха избелели карирани пантофи.

— Какво има? — попита той, прикривайки неумело безпокойството си зад привидна агресивност.

— Господин Дъф? — попита Шоу.

— Да, аз съм. Какво търсите пред вратата ми по това време?

— Аз съм от полицай от следствения отдел, името ми е Шоу, а това е Джанис Хог. Може ли да влезем, господин Дъф? Налага се да поговорим.

— Какво са забъркали пак момчетата?

Мъжът отстъпи и ги пропусна пред себе си. Втората врата водеше направо в дневната. Мека мебел, покрита с кафяво кадифе, ограждаше най-големия телевизор, който Джанис беше виждала.

— Заповядайте — каза домакинът.

Докато се разполагаха на дивана, вратата в другия край на дневната се отвори и се появи Айлийн Дъф.

— Какво става, Арчи? — попита тя.

Негримираното й лице беше мазно от нощен крем, косата й — покрита с шалче от бежов шифон, за да пази прическата. Найлоновият й пеньоар беше закопчан накриво.

— Тези хора са от полицията — отвърна мъжът й.

Очите на жената се разшириха тревожно.

— Какво се е случило?

— Защо не седнете, госпожо Дъф? — каза Джанис, после отиде при жената и я подхвана леко за лакътя. Насочи я към дивана и подкани мъжа й да седне до нея.

— Лоши новини, нали? — попита уплашено жената и се вкопчи в ръката на мъжа си. Арчи Дъф се взираше безмълвно в тъмния екран на телевизора, стиснал здраво устни.

— Много съжалявам, госпожо Дъф, но се опасявам, че е така. Наистина носим много лоша новина — Шоу стоеше прав, видимо притеснен, привел глава и заковал поглед в пъстрите шарки на килима.

Госпожа Дъф бутна рязко съпруга си.

— Казвах ти да не позволяваш на Брайън да кара този мотор, толкова пъти ти казвах!

Шоу хвърли умолителен поглед към Джанис. Тя пристъпи към мъжа и жената на дивана и каза меко:

— Не е Брайън. Роузи е.

Тих стон, подобен на мяукане, се изтръгна от устните на госпожа Дъф.

— Не е възможно — възрази господин Дъф.

Джанис се насили да продължи.

— По-рано през нощта трупът на млада жена беше открит на Халоу Хил.

— Трябва да има някаква грешка — упорстваше Арчи Дъф.

— Опасявам се, че няма грешка. Някои от полицаите, които бяха там, разпознаха Роузи. Познавали я от бар „Ламас“. Много ми е тежко, но трябва да ви съобщя, че дъщеря ви е мъртва.

Джанис бе нанасяла достатъчно често този удар, за да знае, че в такива случаи хората обикновено реагираха по два възможни начина — с отричане на чутото, като Арчи Дъф, или с внезапен, ужасяващ пристъп на мъка, който връхлиташе опечаления като природна катастрофа. Айлийн Дъф отметна глава и започна да вие, вперила поглед в тавана. Кършеше пръсти, преплела ръце в скута си, а страданието разтърсваше цялото й тяло. Мъжът й я загледа, сякаш я виждаше за първи път, свил вежди в израз на твърдо нежелание да възприеме това, което се случваше.

Джанис стоеше неподвижно, оставяйки се първата вълна на страданието да я връхлети като пролетен прилив на Западния плаж. Шоу пристъпваше от един крак на друг, без да знае как да продължи нататък.

Внезапно по стълбите, които водеха нагоре, се чуха тежки стъпки. През вратата в далечната част на стаята се видяха крака, обути в пижама, после и тялото на млад мъж, гол от кръста нагоре, и сънливо лице, обрамчено с рошава коса. Младият човек спря на две-три стъпала преди последното и се вторачи в сцената.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.

Без да обърне глава, Арчи Дъф отвърна:

— Сестра ти е мъртва, Колин.

Колин Дъф зяпна.

— Какво?!

Джанис пристъпи напред.

— Много съжалявам, Колин. Но преди известно време беше открито тялото на сестра ти.

— Къде? Какво се е случило? Какво означава това — „тялото беше открито“?

Думите му се сипеха безразборно, краката му се подгънаха и той се отпусна, на най-долното стъпало.

— Намериха тялото й на Халоу Хил — Джанис си пое дълбоко дъх. — Имаме основания да предполагаме, че Роузи е била убита.

Колин отпусна глава в ръцете си и започна да повтаря:

— О, господи! О, господи!

Шоу се приведе напред.

— Налага се да ви зададем някои въпроси, господин Дъф. Може ли да отидем в кухнята?

Айлийн вече се отърсваше от първия пристъп на скръб. Беше спряла да вие и обърна набразденото си от сълзи лице към Арчи.

— Останете тук. Не съм дете, няма защо да криете истината от мен — каза тя и преглътна мъчително.

— Имате ли бренди? — попита Джанис. Арчи я гледаше недоумяващо. — Или уиски?

Колин се изправи, залитайки.

— В килера има една бутилка, ще я донеса.

Айлийн обърна подпухналите си очи към Джанис.

— Какво се е случило с моята Роузи?

— Все още не знаем със сигурност. Изглежда е била намушкана с нож. Но ще трябва да поговорим със съдебния лекар, преди да можем да кажем нещо със сигурност.

Когато чу думите й, Айлийн трепна и се отдръпна, сякаш някой я беше ударил.

— Кой би причинил това на Роузи? Та тя и на мравката път правеше!

— И ние не знаем нищо повече — намеси се Шоу. — Но ще открием виновника, госпожо Дъф. Ще го открием. Знам, че това е най-неподходящото време да ви разпитвам, но колкото по-скоро получим необходимите сведения, толкова по-бързо ще се движи разследването.

— Може ли да я видя? — попита Айлийн.

— Ще уредим това малко по-късно през деня — отвърна Джанис. После приклекна до Айлийн и постави успокояващо ръка върху нейната. — В колко часа се прибираше Роузи обикновено?

В този момент Колин се върна от кухнята с бутилка „Белс“ и три чаши.

— В „Ламас“ приключват с поръчките в десет и половина. Обикновено си идваше към единайсет и четвърт.

Той постави чашите на ниската масичка и сипа три солидни дози.

— Но понякога си е идвала и по-късно, нали? — попита Шоу.

Колин подаде по една чаша на родителите си. Арчи изпи своята на един дъх. Айлийн я стисна здраво, но не я вдигна към устните си.

— Да, ако беше канена на купон или нещо подобно.

— А снощи?

Колин отпи малко уиски.

— Не знам. Мамо? На теб казвала ли ти е нещо?

Айлийн го изгледа. Имаше зашеметен и объркан вид.

— Каза, че имала среща с приятели. Не каза с кого, пък аз и не я попитах. Има право да живее живота си, както намери за добре — тонът й доби предизвикателен оттенък, което подсказа на Джанис, че темата е била повод за спорове, най-вероятно с Арчи.

— Как се прибираше Роузи обикновено? — попита Джанис.

— Ако аз или Брайън бяхме в града, обикновено минавахме, когато тя приключваше работа, и я докарвахме. Или едно от другите момичета, Морийн, я докарваше с колата си, когато бяха в една смяна. Ако не успееше да намери кой да я докара, вземаше такси.

— Къде е Брайън? — попита внезапно Айлийн като квачка, уплашена за съдбата на пилетата си.

Колин сви рамене.

— Не се е прибирал, сигурно е останал да нощува някъде в града.

— Трябва да се прибере у дома. Не е редно да научи за това от чужди хора.

— Ще се върне за закуска — каза рязко Арчи. — Нали трябва да се приготви за работа.

— Роузи излизаше ли с някого? Имаше ли приятел?

Настоятелността на Шоу отклони разговора в посоката, която му беше необходима.

Арчи се намръщи.

— Мнозина се увъртаха около нея.

— Но имаше ли някой постоянен?

Айлийн отпи малка глътка от уискито.

— Отскоро си имаше някого, но не искаше да ми каже нищо за него. Питах я, но тя все казваше, че щяла да ми каже, когато му дойдело времето.

Колин изсумтя.

— Сигурно е бил женен.

Арчи изгледа ядосано сина си.

— Ще се държиш прилично, когато говорим за сестра ти, ясно ли е?

— Че защо иначе ще го крие? — младият мъж вирна предизвикателно брадичка.

— Може пък да не е искала ти и брат ти пак да й се бъркате — сопна се Арчи и се обърна към Джанис, за да поясни: — Веднъж опердашиха някакво момче, защото реши ли, че не се държал добре с Роузи.

— Кое е това момче?

Очите на Арчи се разшириха удивено.

— Ама това беше преди години. Няма нищо общо — момчето дори вече не живее тук. Замина за Англия скоро след онази история.

— Въпреки това бихме искали да ни кажете името му — настоя Шоу.

— Джон Стоуби — каза Колин с предизвикателен тон. — Баща му поддържа тревата на старото игрище за голф. Както каза и татко, Джон вече не би посмял да припари до Роузи.

— Приятелят й не е бил женен — намеси се Айлийн. — Питах я и тя отвърна, че заради нас никога не би се забъркала в такива неприятности.

Колин поклати глава и се извърна, навел глава над чашата си.

— Не съм я виждал с никого наскоро — каза той. — Но тя си беше потайна, нашата Роузи.

— Ще се наложи да огледаме стаята й — каза Шоу. — Не сега, по-късно през деня. Добре ще е да не пипате и да не местите нищо там — той се покашля. — Ако искате, полицай Хог може да остане с вас.

Арчи поклати глава.

— Ще се оправим.

— Могат да започнат да ви досаждат репортери — продължи Шоу. — Присъствието на полицай ще ви бъде от полза.

— Нали чухте какво каза баща ми. По-добре ще е да останем сами — настоя Колин.

— Кога ще мога да видя Роузи? — попита Айлийн.

— Ще пратим малко по-късно кола, но преди това някой от колегите ще ви се обади, за да ви предупреди. И ако си спомните нещо, което е казала Роузи — за снощното излизане, или за някой, с когото е щяла да се вижда, моля ви да ни го кажете. Ще бъде добре, ако ни дадете и списък с имената на приятелите й, особено ако сред тях има някой, който знае къде и с кого е била снощи. Ще може ли да го направите?

Сега, когато се видя края на изпитанието му, Шоу отново започна да се държи любезно.

Арчи кимна и се изправи.

— Ще го направим. По-късно.

Джанис също се изправи. Коленете я боляха, защото бе останала доста дълго клекнала.

— Не е необходимо да ни изпращате.

Тя последва Шоу към външната врата. Мъката, просмукала се в стаята зад тях, беше почти осезаема, изпълваше въздуха така, че вътре трудно се дишаше. Винаги беше едно и също. През тези първи часове след научаването на страшната вест тъгата нарастваше стремително.

Но това щеше да се промени. Много скоро щеше да дойде и гневът.