Вал Макдърмид
Далечно ехо (44)

42

Алекс се отклони от магистралата при Кинрос. Прекоси спокойното градче и се насочи към Лох Левън. Когато Карен Пири неволно спомена, че Лоусън е отишъл на риболов, тя произнесе думата „Лох“, преди да успее да се спре. А на територията на Файф имаше само едно езеро, което представляваше интерес за сериозните рибари. Алекс непрестанно обмисляше внезапно обзелото го прозрение. Тъй като дълбоко в себе си беше убеден, че никой от тях четиримата не е убил Роузи, и защото не можеше да си представи как тя би тръгнала сама в онази виелица, за да стане лесна плячка на някакъв непознат, той винаги бе вярвал, че е била убита от тайнствения си приятел. От друга страна, ако човек има намерение да прелъсти някое момиче, не би го отвел в гараж или барака. Съвсем естествено би било да го покани в жилището си. И тук се намесваше една случайна реплика, подхвърлена тази сутрин по време на общия разговор. Тогава немислимото за миг се превърна в единствено възможното обяснение.

Върхът, наречен „Епископа“, се извисяваше — мрачен и застрашителен — от дясната страна на пътя. Хребетите, напомнящи на спящ динозавър, отрязваха всякаква мобилна връзка. Алекс не можеше да знае какво се разиграва другаде по същото време. Той имаше своята мисия. Знаеше точно какво търси, само че не знаеше къде да го намери.

Шофираше бавно, влизаше във всяко отклонение и междуселски път, за които му се струваше, че водят надолу към бреговете на езерото. Лека мъглица се стелеше над стоманеносивите води, притъпяваше всички звуци и придаваше на пейзажа зловеща окраска. Алекс спираше край оградите на нивите, слизаше от колата и се взираше навътре, за да не пропусне случайно това, което търсеше. Газеше из високата трева и краката му бяха вече мокри до глезените. Искаше му се да бе сложил по-подходящи дрехи, но в такъв случай Лин щеше да разбере, че не отива в офиса.

Стремеше се да не бърза, докато обхождаше методично брега на езерото. Изгуби почти час в безрезултатно обикаляне на един паркинг за каравани. Но неуспехът не го учуди особено. И без това не му се вярваше, че ще открие плячката си на място, до което имат достъп повече хора.

Приблизително по времето, когато жена му, обезумяла от ужас, даваше първите си показания пред следователите, Алекс пиеше кафе в една крайпътна чайна, мажеше кифли с масло и се опитваше да се стопли след дългите обиколки на паркинга за каравани. През ум не му минаваше, че нещо може да не е наред.

 

 

Полицаят, който пристигна първи пред бензиностанцията, видя отпред някаква жена с изпоцапани ръце и изкаляни джинси. Жената не беше в състояние да говори свързано и плачеше на глас. Обърканият служител от бензиностанцията се въртеше безпомощно около нея, колите влизаха в отбивката и ядосаните шофьори продължаваха нататък, щом забележеха, че няма кой да ги обслужи.

— Повикайте Джими Лоусън — веднага! — започна да крещи жената веднага щом видя полицая, докато човекът от бензиностанцията се опитваше да обясни какво се е случило.

Полицаят се опита да не обръща внимание на настояванията й и се обади по радиостанцията, за да повика спешно още няколко от колегите си. Тогава тя го сграбчи за реверите на якето и продължи да крещи и да го пръска със слюнка, като непрекъснато повтаряше името на заместник-началника на полицията. В опит да отклони вниманието й полицаят й предложи да се обади на съпруга си или на някой близък.

Лин го отблъсна презрително и изтича обратно в бензиностанцията. Откри сред разпиляното по пода съдържание на чантата мобилния си телефон и набра номера на Алекс, но вбесяващият глас на оператора я уведоми, че няма връзка.

— Майната му! — изкрещя Лин. Пръстите й трепереха, но все пак успя да избере номера на домашния си телефон.

Когато чу гласа на Уиърд, Лин проплака:

— Том, той взе Давина! Онова копеле отвлече дъщеря ми!

— Какво?! Кой я е взел?

— Не знам. Сигурно е Макфадън. Открадна бебето ми!

Сълзите най-после рукнаха по бузите й и гласът й секна.

— Къде си?

— При бензиностанцията край Холбийт. Спрях да заредя. Излязох само за минута… — Лин се задави, изхлипа и изпусна телефона. Падна на колене пред един щанд с бонбони, притисна ръце към главата си и зарида. Не знаеше колко дълго е плакала, когато чу мек, спокоен женски глас. Вдигна очи и погледна непознатата, която й говореше.

— Аз съм Кати Макинтайър, инспектор от криминалната полиция — каза жената. — Можете ли да ми кажете какво точно се е случило?

— Той се казва Греъм Макфадън. Живее в Сейнт Монанс — каза Лин. — Открадна бебето ми!

— Познавате ли го лично? — попита инспектор Макинтайър.

— Не, не го познавам, но знам, че преследва съпруга ми. Въобразил си е, че Алекс е убил майка му. Разбира се, няма нищо подобно — той е луд. Вече успя да убие двама души. Моля ви, не му позволявайте да убие детето ми! — думите й се сипеха една през друга, като че ли тя самата полудяваше. Опита се да си поеме дъх и изхълца. — Знам, че това ви звучи налудничаво, но аз не съм луда. Трябва да се свържете с Джеймс Лоусън, заместник-началника на полицията. Той знае всичко за случая.

Инспектор Макинтайър я гледаше със съмнение. Съзнаваше, че тази история надхвърля кръга на възможностите й. Досега беше успяла само да се обади по радиостанцията и да предупреди всички пеши и моторизирани патрули да търсят сребрист голф с тъмнокос мъж на волана. Може би, ако успееше да се свърже със заместник-началника на полицията, би помогнала и на себе си по пътя към успеха.

— Оставете това на мен — каза тя и излезе пред бензиностанцията, за да обмисли по-нататъшните си действия.

 

 

Уиърд седеше в кухнята, измъчван от съзнанието за собственото си бездействие. Молитвите бяха много хубаво нещо, но човек би трябвало да постигне далеч по-високо ниво на вътрешно спокойствие, за да съумее да се моли истински. Въображението му работеше на пълни обороти и го тормозеше с представи за собствените му деца, попаднали, в ръцете на някакъв престъпник. Съзнаваше, че на мястото на Лин и той нямаше да бъде в състояние да разсъждава разумно. Затова се опитваше да измисли по какъв начин би могъл да помогне. Беше се опитал да се свърже с Алекс, но мобилният му телефон не отговаряше, а във фирмата отричаха да са го виждали тази сутрин, не им се бил обаждал и по телефона. Така че и Алекс беше в списъка на изчезналите. Но Уиърд не беше кой знае колко изненадан; от сутринта подозираше, че Алекс е замислил нещо.

Посегна към телефонната слушалка и се присви — дори такова незначително движение му причиняваше болка. Обади се на справки и поиска телефона на централата на полицията. Трябваше да пусне в ход цялата убедителност, на която беше способен, за да се добере до секретарката на Лоусън.

— Наистина се налага да разговарям спешно с господин Лоусън. Става дума за отвличане на дете, и аз разполагам с изключително ценна информация — каза той на жената, чиято непреклонност явно беше равна на неговата убедителност.

— Господин Лоусън има среща — каза тя. — Ако ми кажете името и телефона си, ще го помоля да се свърже с вас при първа възможност.

— Вие като че ли не разбирате какво ви говоря! Става дума за живота на бебе! Ако нещо се случи с него, ви обещавам само след час да уведомя пресата и телевизията, че това се дължи на неадекватната ви реакция. Ако не ме свържете незабавно с Лоусън, вие ще понесете цялата вина.

— Не е необходимо да разговаряте с такъв тон, сър — отвърна хладно жената. — Мога ли да му предам кой се обажда?

— Преподобният Том Маккий. Лоусън няма да откаже да разговаря с мен, можете да сте сигурна.

— Не затваряйте, моля.

Уиърд кипеше вътрешно, докато слушаше някакъв бравурен откъс от симфоничен концерт. Чакането му се стори безкрайно, но най-сетне един добре познат от години глас отекна в слушалката.

— Дано този път да се обаждате за нещо смислено, Маккий. Наложи ми се да прекъсна среща с началника на полицията.

— Греъм Макфадън е отвлякъл детето на Алекс Гилби. Не мога да повярвам, че заседавате в такъв момент — отвърна рязко Уиърд.

— Какво казахте? — попита стреснато Лоусън.

— Става дума за отвличане на дете. Преди около четвърт час Макфадън е отвлякъл Давина Гилби. Детето е само на няколко седмици — не мога да си представя нищо по-лошо.

— За първи път чувам за това от вас, господин Маккий. Можете ли да ми кажете някакви подробности?

— Лин Гилби спряла с колата си на бензиностанцията при Холбийт, за да зареди. Когато влязла да плати, Макфадън откраднал бебето от колата. Защо никой от подчинените ви не ви е уведомил за случая?

— Госпожа Гилби разпознала ли е Макфадън? Виждала ли го е изобщо някога?

— Не. Но кой друг би поискал да причини такова нещо на Алекс?

— Хората отвличат деца по най-различни причини, господин Маккий. И в случая отвличането може да няма лични подбуди — опитът на Лоусън да говори успокояващо нямаше никакъв ефект.

— Разбира се, че има лични подбуди! — избухна Уиърд. — Едва снощи някой се опита да ме пребие до смърт. Докладът за произшествието би трябвало да е вече на бюрото ви. А днес сутринта отвличат детето на Алекс. Не се опитвайте пак да пробутвате версията със съвпаденията, защото вече не минава. Размърдайте си задниците и открийте Макфадън, преди да е успял да причини нещо на бебето!

— Бензиностанцията край Холбийт, така ли?

— Да. Тръгвайте натам веднага. Поне вие би трябвало да разполагате с необходимия авторитет, за да задвижите нещата.

— Първо ще се обадя на колегите от местната полиция. Междувременно се опитайте да запазите спокойствие, господин Маккий.

— О, да, разбира се, какво по-лесно от това.

— Къде е господин Гилби? — попита Лоусън.

— Нямам представа. Каза, че отива в офиса си, но не се е появил там. А и мобилният му телефон не отговаря.

— Разчитайте на мен. Който и да е отвлякъл малката, ние ще я открием и ще я върнем на родителите й.

— Това прилича на реплика от тъп телевизионен сериал, Лоусън. Хващайте се на работа и намерете Макфадън — Уиърд затвори с трясък телефона. Опита се да се убеди, че е успял да свърши нещо полезно, но някак не можеше да си повярва.

Нямаше смисъл да седи тук със скръстени ръце. Обади се отново на справки и поиска телефона на някоя таксиметрова фирма.

 

 

Лоусън гледаше вторачено слушалката в ръцете си. Макфадън беше прекалил. Той трябваше да предвиди това развитие, но се беше провалил. Сега беше прекалено късно — нямаше как да го обезвреди. Цялата история заплашваше да излезе извън контрол, и кой знае какво би могло да се случи тогава. Опитвайки се да запази поне привидно спокойствие, той се обади в контролния център и поиска подробности за случилото се в Холбийт.

Още щом чу думите „сребрист фолксваген голф“, пред очите му изникна алеята пред къщата на Макфадън и паркираната на нея кола. Нямаше никакво съмнение. Макфадън беше обезумял напълно.

— Свържете ме с колегите на място — нареди той и забарабани с пръсти по бюрото, докато чакаше. Това беше възможно най-ужасният сценарий. Какво, по дяволите, беше измислил Макфадън? Отмъщаваше си за злото, което според него Гилби бе сторил на майка му? Или играеше по-сложна игра? Но каквато и да бе причината за деянието му, детето беше изложено на опасност. При отвличането на малки бебета мотивацията в повечето случаи беше елементарна — отвличаха ги хора, които искаха да имат свое дете. Те се грижеха за отвлеченото дете, обграждаха го с любов и внимание. Но сега случаят беше различен. За Макфадън детето беше пионка в някаква негова налудничава игра. Ако пък си беше въобразил, че отмъщава за убийство, нищо чудно да е решил за отплата да извърши същото престъпление. Ако идеята му действително беше такава, можеше да се стигне до невъобразимо тежки последици. Дори само мисълта за това караше стомахът му да се свива от ужас.

— Хайде де! — измърмори той.

Най-сетне в слушалката се разнесе пукане и се чу някакъв глас.

— Говори инспектор Макинтайър — каза някой. Лоусън си каза с облекчение, че поне на мястото има жена. Познаваше Кати Макинтайър, тя беше сержант от криминалната полиция, когато той самият работеше в Дънфермлин. Тя беше съвестен криминалист, никога не пропускаше етапи от процедурата.

— Кати, на телефона е Лоусън.

— Да, сър. Тъкмо се канех да ви се обадя. Майката на отвлеченото бебе, госпожа Лин Гилби, държеше много да се свържа с вас. Настоява, че знаете за какво става дума.

— Детето е отвлечено със сребрист фолксваген голф, нали?

— Да, сър. Отгатваме се да разчетем регистрационния номер от записа на камерите за наблюдение, но колата се вижда само в движение. На бензиностанцията е паркирал точно зад колата на госпожа Гилби, така че и там номерата не се виждат.

— Остави някой да преглежда записите, но аз мисля, че знам кой е извършителят. Името му е Греъм Макфадън, живее в Сейнт Монанс, на Карлтън Роуд 12. Предполагам, че е отвел детето там. Вероятно иска да го държи като заложник. Искам да се срещнем там, но в края на улицата. Не го стряскайте, не заобикаляйте къщата. Искам да доведете госпожа Гилби в отделна кола, в която да не може да чува разговорите ни по радиостанциите. Сега ще събера няколко специалисти по отвличанията и ще обясня в подробности всичко, когато се видим. Действай бързо, Кати. Ще се видим в Сейнт Монанс.

Лоусън затвори телефона и стисна здраво клепачи в опит да се съсредоточи. Освобождаването на заложници беше най-тежката задача, пред която можеше да се изправи един полицай. В сравнение с това срещата с близки на жертвата беше проста работа. Обади се отново в контролния център и нареди да съберат екипа специалисти по отвличанията и да мобилизират една въоръжена част.

— Докарайте и специалист по комуникациите. Искам да му се отреже достъпът до външния свят.

Накрая Лоусън се обади на Карен Пири.

— Ще те чакам на паркинга след десет минути — излая той. — Ще ти обясня всичко по пътя.

Почти беше стигнал до вратата, когато телефонът иззвъня. Поколеба се дали да отговори, но накрая се върна, вдигна слушалката и каза:

— Лоусън.

— Здравейте, господин Лоусън, обажда се Анди от прес секретариата. Току-що ми позвъниха от „Скотсмън“ с някаква много странна история. Получили мейл от някакъв човек, който твърдял, че е отвлякъл бебе, за да привлече вниманието на обществеността върху факта, че полицията на Файф прикрива убийците на майка му. Обвинява конкретно вас. Доколкото разбирам, съобщението е много дълго и подробно. Питат дали по принцип има нещо вярно. Има ли наистина отвлечено дете?

— О, господи — изпъшка Лоусън. — Имах ужасното предчувствие, че ще се случи нещо подобно. Виж какво, положението е взривоопасно. Наистина има отвлечено бебе. Аз самият все още не съм наясно с подробностите. Обади се в контролния център, оттам ще ти разкажат всичко. Подозирам, че ще ви се обадят от много места във връзка с този случай, Анди. Съобщавай свободно подробности от операцията. Свикай пресконференция за днес следобед — колкото е възможно по-късно. Но не пропускай да подчертаваш пред всички, че човекът е с разстроена психика и не бива да се обръща внимание на бълнуванията му.

— Значи официалната позиция гласи, че си имаме работа с луд.

— Горе-долу това е. Но приемаме много сериозно заплахите му. Става дума за живота на дете, затова подчертай, че държа да няма безотговорни репортажи, които биха могли да подразнят по някакъв начин престъпника. Ясно ли е?

— Разбира се. Ще се чуем по-късно.

Лоусън изруга под нос и тръгна забързано към изхода. Очертаваше се кошмарен ден.

 

 

Уиърд помоли шофьора на таксито да отбие към търговския център в Къркалди. Когато спряха на паркинга, той извади пачка банкноти и я подаде на шофьора:

— Моля ви за една услуга. Нали виждате в какво състояние съм — моля ви, идете да ми купите един мобилен телефон и две допълнителни карти. Трябва да имам постоянна мобилна връзка.

Само след четвърт час бяха отново на път. Уиърд измъкна листчето, на което беше надраскал номерата на Алекс и Лин. Опита отново да се свърже с Алекс. Никакъв отговор. Къде, по дяволите, беше изчезнал?

 

 

Макфадън гледаше озадачено бебето. Беше започнало да плаче почти в секундата, когато го внесе в къщата, но тогава той нямаше време да се занимава с него. Трябваше да разпраща съобщения, да уведоми обществеността за намеренията си. Всичко беше предварително подготвено. Достатъчно беше да влезе в мрежата и само след няколко кликвания с мишката посланието му замина на адресите на всички медийни компании в страната и на повечето новинарски сайтове. Сега вече щяха да му обърнат внимание.

После излезе от стаята с компютрите и се върна в дневната, където беше оставил кошницата на пода. Знаеше, че трябва да държи бебето при себе си, за да не би полицията да ги раздели при евентуално нападение, но ревът му го дразнеше и той го беше преместил, за да успее да се съсредоточи. Беше спуснал пердетата и тук, както и във всички останали помещения на къщата, дори беше приковал едно одеяло пред прозореца на банята — там стъклата бяха матови и никога не беше поставяно перде. Знаеше доста неща за обсадите при вземане на заложници — колкото по-малко сведения имаха ченгетата за това, което става вътре в къщата, толкова по-добре за него.

Бебето не спираше да плаче. Яростният му рев беше преминал в постоянен хленч, но когато Макфадън влезе, то ревна отново. Плачът му проникваше като свредел в мозъка му, не му позволяваше да мисли. Трябваше да го накара да млъкне. Ревът стана толкова силен, че вибрациите сякаш отекваха в гръдния му кош. Макфадън си каза, че сигурно трябва да му се сменят пелените. Постави бебето на пода и разтвори одеялото, в което беше завито. Под него имаше някакви пухкави дрешки. Разкопча ги, после разкопча и копчетата от вътрешната страна на крачолите, след това още някакви копчета между краката. Защо бяха навлекли така проклетото дете? Може би просто му беше горещо.

Взе ролка домакинска хартия и коленичи пред бебето. Разлепи лентите, които придържаха памперса и сбърчи отвратено нос. Ама че гадост! При това зелено, да му се не види. Махна зацапания памперс и избърса дупето на бебето, после го тръсна припряно върху дебел пласт домакинска хартия.

Положи толкова усилия, а то не спираше да реве. Какво, по дяволите, трябваше да стори, за да накара копелето да замълчи? То му трябваше живо — поне на първо време, но този шум го подлудяваше. Плесна зачервеното от рев личице и бебето млъкна за миг. Но веднага щом си пое дъх, зарева още по-силно.

Дали пък не трябваше да го нахрани? Отиде в кухнята и наля мляко в една чаша. Седна и взе бебето, присвил несръчно ръка, както беше виждал да правят хората по телевизията. Пъхна пръст между устните му и се опита да капне в устата му малко мляко. Млякото протече по брадичката на бебето и ръкава на Макфадън. Опита отново, но бебето започна да се съпротивлява, да блъска с юмручета и да рита. Възможно ли беше тази гадина да не знае да гълта! Защо се държеше така, като че ли той се опитваше да го отрови?

— Какво ти става, да му се не види! — изкрещя Макфадън. Бебето престана да се боричка, но не спря да плаче.

След още няколко опита той се убеди, че опитите да го нахрани са безполезни. И тогава плачът изведнъж секна. Бебето заспа за секунди, като че ли някой му изключи звука. Само преди миг ревеше, а сега очите му бяха затворени и спеше дълбоко. Макфадън стана полека от дивана и го остави отново в кошницата. Насилваше се да действа много внимателно. Последното, което му трябваше, беше този отвратителен вой да започне отново.

Върна се при компютрите, за да провери дали новината не е публикувана вече някъде. Установи без особено учудване, че няма връзка с интернет;. Беше очаквал да прекъснат връзките му — като че ли това би могло да го спре. Извади един от мобилните телефони, който бе заредил току-що, свърза го с лаптопа си и започна да набира. Разбира се, това бе все едно да яхнеш муле, след като досега си карал ферари. Но макар отварянето на всяка страница да отнемаше престъпно дълго време, връзката му с интернет беше възстановена.

Ако си бяха въобразили, че ще му запушат толкова лесно устата, ги очакваше изненада. Беше се заел сериозно с тази операция, и смяташе тя да завърши с победа за него.