Вал Макдърмид
Далечно ехо (42)

40

Светлината на мониторите пропъждаше мрака в кабинета на Греъм Макфадън. Скрийнсейвърите на двата включени компютъра показваха поредица от снимки, които бе сканирал и въвел в паметта им. Мътни снимки на майка му, взети от различни вестници; мрачни пейзажи от Халоу Хил; надгробния камък в Западното гробище; както и снимки на Алекс и Уиърд, които бе успял да направи през последните няколко дни.

Макфадън седеше пред единия компютър и пишеше. Първоначално беше решил да съчини официално оплакване от бездействието на Лоусън и неговите подчинени. Но когато отвори уебстраницата на изпълнителната власт в Шотландия, осъзна колко безсмислено би било подобно начинание. Всички оплаквания постъпваха в централата на полицията на Файф, а те надали биха започнали да критикуват решенията на собствения си шеф. Той държеше да получи удовлетворение, а не да бъде отпратен с няколко любезни фрази.

Затова реши да изложи цялата история и да разпрати копия до местния депутат, който представляваше региона в Уестминстър, до съответния представител в Шотландския парламент, и до всички медии в Шотландия. Но колкото повече пишеше, толкова повече го обземаха опасения, че ще го сметнат за поредния маниак, комуто се привиждат всевъзможни конспирации. Или дори за нещо по-лошо.

Загриза кожичките около ноктите си, опитвайки се да измисли по-добро решение. Щеше да завърши унищожителната си критика на некомпетентността на полицията във Файф и на техния отказ да приемат сериозно сведението, че двама убийци се разхождат на свобода в техния район. Но беше необходимо да предприеме и още нещо, което да накара хората най-сетне да се стреснат и да му обърнат внимание. Този път не биваше да допуска да пренебрегват оплакванията му, да си затворят очите пред начина, по който провидението ги насочваше неумолимо към убийците на майка му.

Смъртта на двама от тях би трябвало да бъде достатъчна, за да се постигне желания резултат. Но хората като че ли бяха слепи — не виждаха фактите, които щяха да им избодат очите. След всичко, което се случи, справедливостта все още не бе възтържествувала.

Това можеше да се осъществи единствено с негова помощ.

 

 

Къщата постепенно започваше да прилича на бежански лагер. Алекс беше привикнал към определен начин на живот, който двамата с Лин си бяха изградили през годините — към ежедневните им разговори на масата, разходките по брега, посещенията на изложби и спектакли; от време на време ходеха на гости у приятели или канеха някого у дома. Вероятно много хора биха счели такъв живот за скучен, но Алекс си го харесваше. Знаеше, че бебето ще промени ритъма им на живот и бе готов с цялото си сърце да приеме тази промяна, макар да не знаеше в какво точно ще се изрази тя. Но не беше очаквал, че по същото време и Уиърд ще се засели в стаята им за гости. Още по-малко пък бе очаквал появата на Елен и Джаки — едната видимо разстроена, другата кипяща от ярост. Имаше чувството, че е станал жертва на нашествие, от всички страни го връхлитаха мъката и гневът на другите, така че вече не беше в състояние да прецени собствените си чувства.

Появата на двете жени на прага му и молбата им да ги подслони, защото представителите на пресата дебнели пред техните жилища, го зашеметиха напълно. От къде на къде си бяха въобразили, че тук ще ги приемат с отворени обятия? Първата реакция на Лин беше да ги прати да си търсят хотел, но Джаки настояваше, че тук е единственото място, където никой от журналистите нямало да се сети да ги потърси. Същото беше казал и Уиърд, помисли уморено Алекс.

Тогава Елен беше избухнала в сълзи и бе поискала прошка, задето бе изневерявала на Мондо, а Джаки настоятелно припомни на Лин, че е проявила готовност да помогне на Алекс. Въпреки това Лин продължи да упорства, че няма къде да ги настани. Точно в този момент Давина се разплака, Лин хлопна вратата под носовете на двете жени и хвърли на Алекс поглед, който говореше, че рискува много, ако реши да ги приеме въпреки всичко. Тогава Уиърд се промуши покрай Алекс и настигна двете жени точно когато се канеха да се качат обратно в колата. Когато се върна след около час, той обясни на Алекс, че им е запазил места в един близък хотел на свое име.

— Това са всъщност отделни къщички, в гората — съобщи той. — Никой няма представа, че са там. Мисля, че ще са в безопасност.

Кавалерската проява на Уиърд стана причина за доста неприятно начало на вечерта, но в крайна сметка съумяха да преодолеят напрежението в името на общата цел и с помощта на сериозни количества вино. Тримата седяха около кухненската маса, изпразваха бутилка след бутилка, но разговорът се въртеше в кръг. Не можеше само да обсъждат проблемите си — трябваше да предприемат нещо, за да ги разрешат.

Уиърд настояваше да се срещнат с Греъм Макфадън и направо да поискат обяснение за венците, които бе изпратил на погребенията на Зиги и Мондо. Но другите двама го убеждаваха, че при липсата на доказателства за негово участие в убийствата такава среща само би го предупредила за техните подозрения, без да предизвика самопризнания.

— Все ми е едно дали ще е предупреден или не — упорстваше Уиърд. — Може пък това да го накара да се откаже от плановете си, преди да се е издал, и да ни остави на мира.

— Възможно е, но може просто следващия път да бъде още по-находчив. Той не бърза, Уиърд. Има цял живот пред себе си — може сам да реши кога ще продължи с отмъщението.

— Ако, разбира се, наистина той е извършителят, а не някакъв убиец, нает от Джаки — намеси се Лин.

— Именно затова имаме нужда от самопризнанието на Макфадън — каза Алекс. — Ако той отново потъне в сенките, това няма да спаси никого от подозренията на полицията.

Всеки продължаваше да отстоява позициите си, от време на време разговорът се разнообразяваше от плача на Давина, която настояваше да бъде накърмена. Сякаш отново преживяваха миналото, Алекс и Уиърд се връщаха към мълвата, която бе отровила последната им година в Сейнт Андрюз, и към начина, по който онези събития се бяха отразили на целия им живот.

Уиърд първи изгуби търпение от тази възстановка на миналото. Допи чашата си, стана и заяви:

— Имам нужда от чист въздух. Не съм чак толкова уплашен, че да се крия зад затворени врати до края на живота си. Излизам да се поразходя. Има ли други желаещи?

Желаещи нямаше. Лин кърмеше Давина, а Алекс се канеше да приготви нещо за вечеря. Уиърд взе непромокаемото яке на Алекс и се упъти към брега. Облаците, надвиснали над реката от сутринта, съвсем неочаквано се бяха разсеяли. Намаляващият диск на луната висеше ниско между двата моста, очертали се в ясното небе. Температурата се беше понижила с няколко градуса. Уиърд вдигна яката си и сви рамене, борейки се срещу пристъпа на ледения вятър, надигнал се от устието. Тръгна встрани и потъна в сенките под железопътния мост. Знаеше, че ако се изкатери оттам на носа, пред него ще се разкрие прекрасна гледка над устието, надолу към Инчколм и Северно море.

Вече се чувстваше по-добре — сред природата, насаме със себе си, човек винаги беше по-близо до Бога. Доскоро смяташе, че е приключил с миналото, но събитията от последните дни подчертаха смущаващо тясната връзка между сегашната му личност и младия мъж от миналото. Уиърд изпитваше нужда да остане сам, за да възстанови упованието си в промените, които бе приел в своя живот. Вървейки, той си припомняше изминатия път, съзнаваше какво бреме бе свалил от плещите си благодарение на вярата, която му обещаваше опрощение на греховете и спасение. Мислите му се проясниха, усети как на сърцето му олеква. Реши да се обади на семейството си малко по-късно. Имаше нужда да чуе гласовете им, за да се успокои напълно. Разменеше ли дори само няколко думи с жена си и децата, сигурно щеше да се почувства като човек, събудил се от кошмар. Съзнаваше, че този разговор няма да промени нищо, но щеше да му даде сили да посрещне това, което му готвеше бъдещето.

Вятърът се усилваше, фучеше наоколо и виеше в ушите му. Той спря, за да си поеме дъх, и чу далечния шум на колите, които минаваха по новия мост. Чу и по-близкото потракване на влака по релсите на стария мост и отметна глава назад, за да го види — малък като детска играчка, на сто и петдесет фута над него.

Уиърд не видя и не чу нищо, преди да усети удара, който го повали на колене в ужасна пародия на молитвена поза. Вторият удар го улучи в ребрата и той се просна по лице на земята. Видя смътно някаква фигура, размахваща нещо като бейзболна бухалка, преди третият удар по раменете да пропъди от съзнанието му всичко друго, освен болката. Пръстите му сграбчваха стиски трева, докато се опитваше да пропълзи нанякъде, за да се спаси от ударите. Четвъртият удар през краката го накара да се отпусне безпомощно по корем, съзнавайки примирено, че не може да избяга.

Но точно тогава нападението приключи — също тъй внезапно, както бе започнало. Уиърд имаше чувството, че се е върнал двайсет и пет години назад. Въпреки замайването и болката той долови смътно нечий вик и лаенето на куче. Почувства топлия дъх на кучето и усети грубия му език, който го ближеше по лицето. Почувства се толкова щастлив, че изобщо е в състояние да чувства нещо, че се разплака. „Благодаря Ти, че ме спаси от враговете ми“ — това бяха думите, които напираха на устата му. После всичко потъна в мрак.

 

 

— Няма да лежа в болница — настоя Уиърд. Беше повторил тези думи толкова пъти, че Алекс започваше да се пита дали това не е някакъв симптом на мозъчно сътресение. Уиърд седеше край кухненската маса, целият изтръпнал от болки, но напълно непоклатим по въпроса за медицинското обслужване. Беше мъртвобледен, дълга морава следа се простираше от слепоочието до тила му.

— Имаш счупени ребра — настоя той. При това не му беше за първи път.

— И какво могат да направят в болницата? — възрази Уиърд. — И друг път съм имал счупени ребра. Дават ти обезболяващи и ти казват да ги вземаш, докато поотмине болката.

— Повече ме безпокои въпросът дали нямаш сътресение на мозъка — намеси се Лин и му подаде чаша черен, силно подсладен чай. — Изпий го, ще ти помогне да преодолееш шока. И ако повърнеш още веднъж, това може да означава само едно — че имаш със сигурност сътресение, и че ще те откараме до болницата в Дънфермлин.

Уиърд трепна ужасено.

— Само не в Дънфермлин!

— Не е чак толкова зле, щом може да се заяжда с Дънфермлин — каза Алекс. — Спомняш ли си сега нещо повече за нападението?

— Не видях абсолютно нищо преди първия удар. А след това всичко започна да се върти пред очите ми. Виждах някакъв тъмен силует, вероятно беше мъж, но може да е била и висока жена. Държеше бейзболна бухалка. Можете ли да си представите по-голяма тъпотия — да се върна в Шотландия, за да ме пребият с бейзболна бухалка?

— Но не видя лицето му, така ли?

— Мисля, че е носел някаква маска, защото не видях дори бледо петно на мястото на лицето. После изгубих съзнание, а когато дойдох на себе си, видях вашия съсед, коленичил до мен — беше изгубил ума и дума от ужас. И после повърнах върху кучето му.

Въпреки оскърблението, нанесено на териера, Ерик Хамилтън беше помогнал на Уиърд да се изправи и го бе подкрепял по пътя към дома на Гилби. Смотолеви нещо в смисъл, че явно е изненадал побойника, махна с ръка в отговор на благодарностите, с които го обсипаха, и потъна в нощта, като дори не прие да изпие с тях едно уиски.

— Всъщност никак не ни харесва — поясни Лин. — Той е пенсиониран счетоводител и в неговите очи ние сме разпуснати бохеми. Така че не се безпокой, не си развалил едно прекрасно приятелство. Но наистина се налага да уведомим ченгетата.

— Предлагам да почакаме до утре, тогава ще можем да разговаряме направо с Лоусън. Може би най-сетне ще реши да приеме сериозно думите ни — каза Алекс.

— Мислиш ли, че е бил Макфадън? — попита Уиърд.

— Това не е Атланта, а спокойно малко селце във Файф — отвърна Лин. — Съмнявам се, че досега изобщо има регистриран случай на нападение и побой в Норт Куийнсфери. При това, ако някой е искал да пребие произволен минувач, за да го обере, за какво му е било да избира четиридесетгодишен висок мъж, при положение, че наоколо е пълно с пенсионери, които разхождат кучетата си? Това не е случайност, Уиърд, ти си бил набелязаната цел.

— Съгласен съм с Лин — каза Алекс. — Има нещо сходно с модела на предишните престъпления — във всички случаи намерението на престъпника е замаскирано. Вместо предумишлено убийство — пожар, обир, побой. Ако Ерик не се беше появил, досега и ти да си мъртъв.

Преди някой да успее да каже нещо друго, се чу звънецът на входната врата.

— Аз ще отворя — каза Алекс.

Когато се върна, по петите му вървеше един униформен полицай.

— Господин Хамилтън е съобщил за нападението — поясни Алекс. — Патрулният полицай Хендерсън е тук, за да вземе показанията ни. Това е господин Маккий — допълни той, обърнат към полицая.

Уиърд успя да се усмихне.

— Благодаря, че дойдохте — каза той. — Защо не седнете?

— Трябва само да запиша някои подробности — отвърна Хендерсън, извади един бележник и се разположи край масата. Разкопча огромното си униформено яке, но не го свали. Сигурно ги обучават да търпят горещината, но да не свалят якето, за да изглеждат по-едри и внушителни, каза си Алекс и се учуди откъде му бе хрумнала тази мисъл.

Уиърд издиктува пълното име и адреса си, и поясни, че гостува на старите си приятели Алекс и Лин. Когато каза на Хендерсън, че е свещеник, полицаят се смути видимо, като че ли се чувстваше отговорен, задето в неговия участък е бил нанесен побой на духовно лице.

— Какво точно се случи? — попита полицаят.

Уиърд изрецитира оскъдните подробности около нападението, които бе в състояние да си спомни.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа нещо повече, но беше тъмно и този човек връхлетя съвсем неочаквано.

— Нищо ли не каза?

— Съвсем нищо.

— Не ви е искал парите или портфейла?

— Не.

Хендерсън поклати глава.

— Лоша работа. Съвсем необичайно нещо за нашето село — той вдигна поглед към Алекс. — Чудя се защо вие не ни се обадихте, сър.

— Искахме първо да се убедим, че Том няма никакви опасни наранявания — намеси се Лин. — Тъкмо се опитвахме да го убедим да отиде до болницата, но той явно възнамерява да страда стоически.

Хендерсън кимна.

— Струва ми се, че госпожа Гилби има право, сър. Не би било зле някой лекар да огледа травмите. Дори да изключим всичко останало, би било от полза последиците от побоя да бъдат официално регистрирани, ако заловим виновника.

— Може да отида утре — съгласи се Уиърд. — Сега се чувствам прекалено изтощен.

Хендерсън затвори бележника си, бутна назад стола си и стана.

— Ще ви държим в течение, ако има някакво развитие, сър — каза той.

— Бихме искали да ви помолим за още една услуга, полицай Хендерсън — каза Алекс.

Хендерсън го погледна въпросително.

— Знам, че ще ви прозвучи странно, но може ли да уредите копие от доклада ви да бъде изпратено на заместник-началника на полицията Лоусън?

Полицаят беше явно удивен.

— Съжалявам, сър, но не разбирам…

— Не искам това да прозвучи пренебрежително, но историята наистина е много дълга и сложна, а всички сме прекалено уморени, за да ви я разкажем в подробности. Господин Маккий и аз сме във връзка с господин Лоусън по повод един доста сложен проблем, и не е изключено този побой да не е случаен. Бих искал той да види доклада ви, за да е наясно с това, което се случи тук тази вечер. Утре сутрин така или иначе смятам да поговоря с него, и ще ми бъде от полза, ако той вече е наясно с този аспект от нещата.

Ако някой бе виждал как Алекс убеждава екипа си в смисъла на някои допълнителни усилия, не би се учудил на спокойната увереност в тона му.

Хендерсън обмисли чутото. Явно все още не беше убеден.

— Това е в разрез с обичайната процедура — каза той колебливо.

— Разбирам, но и положението е необичайно. Гарантирам, че това няма да има отрицателни последствия за вас. Ако предпочитате да чакате, докато заместник-началникът ви повика… — Алекс умишлено не довърши изречението.

Хендерсън взе решение.

— Ще изпратя копие от доклада си в централата — каза той. — И ще спомена, че го правя по ваше настояване.

Алекс го изпрати до външната врата. Остана на прага, докато полицейската кола излезе бавно от входната алея и потегли надолу по улицата. Запита се дали наблизо, в мрака, някой не изчаква подходящ момент. Потръпна, но не от студения нощен въздух.