Вал Макдърмид
Далечно ехо (40)

38

Джеймс Лоусън разряза корема и пъхна ръка в кухината. Пръстите му се сключиха около хлъзгавите вътрешности. Беше изкривил устни от отвращение — гнуслив по природа, той трудно понасяше досега на слузестите органи. Изтръгна червата, като внимаваше да не би кръв и слуз да покапе извън вестника, който си беше постлал предварително. После хвърли пъстървата при другите три, които беше уловил този следобед.

Каза си, че постижението не е лошо за този сезон. Щеше да си изпържи една за следобедния чай, а останалите щеше да пъхне в малкия хладилник на караваната. Утре щеше да си ги приготви за закуска, преди да тръгне на работа. Пресегна се да включи помпата, която осигуряваше постоянно течаща студена питейна вода за умивалника. Напомни си, че трябва да донесе две нови бутилки по пет галона следващия път, когато намереше време да се отбие до скривалището си на брега на Лох Левен. Беше излял последната в резервоара тази сутрин, и макар да знаеше, че може да разчита в случай на нужда на фермера, от когото бе наел мястото, не му се искаше да злоупотребява с неговата добронамереност. През изминалите двайсет години, откакто беше преместил тук караваната, се беше държал настрани. Така му харесваше — да бъде насаме със себе си, достатъчни му бяха радиото и купчината трилъри. На това усамотено място можеше да избяга за малко от стреса на работата и натоварванията на семейния живот, да се зареди с нова енергия.

Отвори една консерва с пресни картофи, изля течността и ги наряза на кубчета. Докато чакаше големия тиган да се загрее достатъчно, за да пусне вътре рибата и картофите, уви внимателно вътрешностите във вестника и ги постави в найлонов плик. След като се нахранеше, щеше да хвърли вътре костите и кожата на рибата, да върже плика и да го остави отвън, на стълбите на караваната, за да го изхвърли на тръгване. Мразеше миризмата на останките от уловената риба и не обичаше да я долавя на мястото, където спеше.

Пусна в тигана парче сланина, изчака да зацвърчи и да стане прозрачно, после сложи и картофите. Разбърка ги и когато започнаха да се запържват, сложи в тигана и двете пъстърви и доля малко лимонов сок. Познатото съскане и цвърчене повдигна настроението му — това беше мирисът на очакваното удоволствие. Когато яденето беше готово, го изсипа в една чиния и се разположи на масата, за да се наслади на вечерята. Беше разчел времето с точност до минута. Познатата встъпителна мелодия от сериала „Семейство Арчър“ се разнесе от радиото в момента, в който ножът му се плъзна под хрупкавата кафеникава кожица на първата пъстърва.

Беше преполовил вечерята си, когато го смути неочакван шум — звук от затваряне на автомобилна врата. Радиото бе заглушило шума от мотора на приближаващата кола, но хлопването на вратата беше достатъчно силно, за да надделее над разказите за живота на обикновените хора в провинцията. За миг Лоусън замръзна на мястото си, после посегна към радиото, спря го и наостри уши, за да долови и най-слабия звук отвън. Много предпазливо той дръпна едва забележимо перденцето встрани. От другата страна на портата, която водеше към нивите, се очертаваше силуетът на кола. Комби, не много голяма — Лоусън си каза, че може да е голф; опел астра или форд фокус, нещо от този род. Не можеше да прецени по-точно в тъмното. Огледа пространството между портата и караваната. Не забеляза никакво движение.

Почукването на вратата накара сърцето му да подскочи. Кой, по дяволите, можеше да е това? Доколкото му беше известно, единствените хора, които знаеха с абсолютна точност къде точно ловеше риба, бяха фермерът и жена му. Никога не беше водил тук колеги или приятели. Когато се събираха, за да ходят заедно на риболов, той тръгваше оттук с лодка и се срещаше с тях на друго място на брега — дотолкова държеше на усамотението си тук.

— Момент! — подвикна той, стана и тръгна към вратата. Спря само за миг, за да скрие в дланта си острия като бръснач нож, с който чистеше рибата. Не бяха малко престъпниците, които биха могли да пожелаят да си разчистят сметките с него, но Лоусън нямаше намерение да го сварят неподготвен. Подпря вратата отзад с единия си крак и я открехна леко.

В светлината, която заструи по стълбите през отвора, стоеше Греъм Макфадън. Лоусън не можа да го познае веднага. Беше отслабнал, откакто го видя за последен път. Очите му горяха трескаво над хлътналите страни, косата му беше мазна и сплъстена.

— Какво търсите тук, да му се не види? — попита Лоусън.

— Трябва да поговорим. Казаха ми, че сте си взели два дни отпуск, и предположих, че сте тук — Макфадън говореше с делови тон, като че ли нямаше нищо необичайно в това един обикновен гражданин да се появи по това време пред караваната на заместник-началника на полицията.

— Как, по дяволите, успяхте да ме намерите тук? — попита Лоусън. Безпокойството го правеше агресивен.

Макфадън сви рамене.

— В наши дни човек може да се добере до всякакви сведения. При последното си повишение сте дали интервю пред „Файф Рекърд“ — има го на техния уебсайт. Там казвате, че обичате риболова, и че ходите за риба на някакво място край Лох Левън. Няма много пътища, които да водят до самия бряг. Просто пообиколих езерото, докато намерих къде е паркирана колата ви.

Нещо в поведението му накара Лоусън да изтръпне.

— Така не се прави — каза той. — Ако искате да ме видите по работа, елате в кабинета ми да поговорим.

Макфадън отвърна раздразнено:

— Става дума за нещо важно, няма за кога да чакам, а не мога да го кажа на друг. Нали ви е ясно в какво положение се намирам? Трябва да разговарям с вас. Затова съм тук и не виждам защо да не ме изслушате. Трябва да ме изслушате, защото само аз мога да ви помогна.

Лоусън понечи да затвори вратата, но Макфадън протегна ръка и я натисна в обратната посока.

— Ако не ме пуснете, ще стоя отвън и ще крещя — каза той.

Говореше спокойно, но на лицето му се бе изписала непреклонна решимост.

Лоусън прецени шансовете си — Макфадън като че ли не беше готов да упражни насилие, но в това отношение човек не можеше да бъде сигурен. Но ако се случеше нещо неочаквано, Лоусън имаше ножа си. Най-добре беше да го пусне вътре и да го изслуша, за да се отърве от него. Остави вратата да се отвори докрай и отстъпи, без да обръща гръб на нежелания си гост.

Макфадън го последва вътре. В смущаваща имитация на обикновен учтив разговор, той се усмихна и каза:

— Много приятно е тук — погледът му падна върху масата и той доби смутено изражение. — Прекъснал съм вечерята ви. Наистина много съжалявам.

— Няма защо — излъга Лоусън. — Та за какво искахте да говорим?

— Те се събират. Гледат да са заедно, надяват се така да избегнат съдбата си — заяви Макфадън, явно убеден, че това е достатъчно обяснение.

— Кой се събира? — попита Лоусън.

Макфадън въздъхна раздразнено, като че ли имаше пред себе си изключително некадърен новопостъпил служител, когото трябваше да обучава.

— Убийците на майка ми — поясни той. — Маккий се върна от Щатите и живее в дома на Гилби. Явно така се чувстват в безопасност. Но, разбира се, грешат. Това няма да ги спаси. Никога досега не съм вярвал в съдба и предопределение, но това, което започна да се случва напоследък, не може да има друго обяснение. Според мен Гилби и Маккий чувстват същото. Страхуват се, че след приятелите им идва и техният ред. И са прави. Така ще стане, ако не са готови да платят подобаващата цена. Това тяхно събиране е истинско самопризнание. Би трябвало сам да го разбирате.

— Не е изключено да сте прав — заговори примирително Лоусън. — Но такова признание няма да свърши работа пред съда.

— Знам — отвърна нетърпеливо Макфадън. — Но те са уплашени и крайно уязвими. Време е да се използва слабостта им, да се забие клин между двамата. Редно е тъкмо сега да ги арестувате, да ги накарате да кажат истината. Нали ги наблюдавам постоянно. Всеки момент биха могли да рухнат.

— Нямаме доказателства срещу тях — отвърна Лоусън.

— Ще си признаят. Какви други доказателства искате? — Макфадън не откъсваше очи от полицая.

— Хората често разсъждават по този начин. Но според шотландските закони самопризнанието не е достатъчно виновникът да бъде осъден. То трябва да бъде подкрепено от доказателства.

— Не може да бъде — възрази Макфадън.

— Такъв е законът.

— Но вие трябва да предприемете нещо. Накарайте ги да си признаят, а после намерете доказателства, които ще звучат убедително в съда. Нали това ви е работата — повиши тон Макфадън.

Лоусън поклати глава.

— Така не става. Вижте, мога да ви обещая да поговоря с Маккий и Гилби. Но не мога да направя нищо повече.

Макфадън сви дясната си ръка в юмрук.

— Не ви е грижа, нали? Все ви е едно дали ще бъде открит убиецът.

— Разбира се, че не ми е все едно — възрази Лоусън. — Но съм длъжен да действам в рамките на закона. А същото важи и за вас.

Макфадън издаде странен, гърлен звук, като куче, което се е задавило с кокал.

— Очаквах, че поне вие ще проявите разбиране — каза той хладно, стисна дръжката на вратата и я отвори така рязко, че тя се блъсна в стената на караваната.

После изчезна, погълнат от мрака навън. Студената, влажна нощ нахлу в караваната, пропъди уютната топлина, пропита с миризма на готвено, и довя на нейно място мириса на мочурлива земя. Лоусън стоя на прага дълго след като Макфадън бе потеглил рязко и неуверено с колата си по изровения път. Очите на полицая тъмнееха от тревога.

 

 

Единствено Лин можеше да се добере до Джейсън Макалистър, а тя нямаше намерение да оставя Давина на когото и да било, включително и на Алекс. Именно по тази причина вместо да отскочат за една сутрин до Бридж ъв Алан, се наложи да организират една извънредно сложна операция. Алекс се чудеше на невероятното количество багаж, който е необходим, за да пътуваш с бебе, докато отиваше за трети, последен път, до колата, залитайки под тежестта на бебешката кошница и Давина, която спеше в нея. Бяха взели количка, раница с памперси, мокри кърпички, лигавници и две смени дрехи за всеки случай. Още едно одеяло, също за всеки случай. Резервен пуловер за Лин, защото бебето не повръщаше задължително върху лигавника. Кенгуруто, ако се наложеше да носят бебето. Беше същинско чудо, че не изтръгнаха и кухненския умивалник.

Алекс промуши колана през катарамите на бебешката седалка и провери дали е закрепена стабилно. Никога досега не му беше хрумвало да се безпокои за здравината на предпазните колани, но сега установи, че се чуди дали наистина биха задържали седалката при удар. Той се наведе навътре, нагласи шапката на Давина и целуна спящата си дъщеря. После затаи уплашено дъх, защото тя се размърда. Дано само не плаче непрекъснато до Алан, каза си той. Не беше уверен, че би понесъл чувството на вина, което щеше да го тормози в такъв случай.

Лин и Уиърд излязоха от къщата и тримата се натовариха в колата. Минути по-късно бяха вече на магистралата. След малко Уиърд потупа Алекс по рамото и каза:

— Четиридесет мили в час е недопустимо ниска скорост за магистрала. Ще закъснеем.

Потискайки опасенията си за безценния товар на задната седалка, Алекс натисна педала на газта. Той държеше не по-малко от Уиърд да осъществят следващия етап на търсенията си. По всичко личеше, че Джейсън Макалистър беше тъкмо човекът, който би им помогнал да научат нещо ново. Благодарение на работата си като реставратор в националните картинни галерии на Шотландия Лин беше станала експерт по определянето на видовете бои, ползвани от различни художници през различни периоди. Това означаваше, че самата тя се нуждаеше в изследванията си от специалист, който да анализира образците от оригинала, за да може да намери възможно най-близкия материал за реставрация. Разбира се, същото беше необходимо и в случаите, когато се поставяше под въпрос автентичността на дадено произведение.

В такива случаи образците се анализираха, за да се провери дали датират от даден период и дали съставките им са същите като на боите, ползвани от въпросния художник в произведения с доказана автентичност. Човекът, който й осигуряваше научно покритие на изследванията, беше именно Джейсън Макалистър.

Той работеше в една частна лаборатория близо до университета в Стърлинг. През по-голямата част от работното си време се занимаваше с анализи на частици боя от катастрофирали коли — възложители бяха или полицията, или застрахователни компании. От време на време му попадаше някакво по-интересно изследване, свързано с убийство, изнасилване или тежки телесни повреди, но това се случваше прекалено рядко, за да осигури разнообразието, необходимо за храна на таланта му.

По време на предварителния оглед на една изложба на Пусен, на който бяха поканени само професионалисти, той се заговори с Лин и й обясни, че анализът на бои е негова страст. Първоначално й се стори, че този малко превзет млад мъж предявява претенции за близост с голямото изкуство. Но после й стана ясно, че той има предвид точно това, което казва, ни повече, ни по-малко. Ентусиазмът му не пламваше при вида на това, което бе изобразено на платното — интересуваше го единствено структурата на боите, с помощта на които бе създадена картината. Той й даде визитната си картичка и я помоли да обещае, че ще се обърне към него следващия път, когато има някакъв проблем в работата си. Подчерта няколко пъти, че е по-добър специалист от всеки друг, към когото би могла да се обърне.

Тази вечер късметът на Джейсън проработи. Лин и без това не можеше да понася надутия дърдорко, на когото бе принудена да разчита дотогава. Той беше от старата школа в Единбург и не можеше да потисне пренебрежителното си отношение към жени професионалистки. Независимо от това, че в работната йерархия заемаше положение на обикновен лаборант, той се отнасяше с Лин като с обикновен изпълнител, чието мнение не е от значение. Предстоеше й много сериозна реставрация, и Лин отсега се дразнеше при мисълта, че пак ще трябва да работи с него. Така че Джейсън й се стори като същински дар божи. От самото начало той не си позволяваше да се държи снизходително с нея — всъщност, ако имаше някакъв проблем, той бе по-скоро с обратен знак. Той я приемаше за специалист с познания, равни на неговите, и Лин не помнеше колко пъти вече го беше молила да говори по-бавно и по възможност на език, по-близък до разбираемия английски. Но разбира се, това бе за предпочитане пред някогашното положение.

Когато Алекс и Уиърд донесоха у дома плика с образците, Лин успя да открие Джейсън само след десет минути. Както и бе очаквала, той реагира като дете, на което са обещали да прекара лятото в Дисниленд.

— Утре сутринта имам една среща, но от десет нататък съм свободен.

Алекс бе предложил тя да му каже, че ще му платят съответния хонорар. Но Джейсън отхвърли предложението й.

— Нали затова са приятелите — каза той. — Освен това имам чувството, че ще се удавя в боя за коли. Ти направо ме спасяваш да не умра от скука. Донеси образците си.

Лабораторията беше учудващо привлекателна модерна едноетажна сграда, отделена с градина от пътя. Прозорците на кафявите тухлени стени бяха поставени високо, територията наоколо се контролираше от камери за наблюдение. Минаха през две охранявани врати, докато стигнат до приемната.

— Виждал съм по-зле охранявани затвори — отбеляза Уиърд. — Какво е това място? Да не би да произвеждат оръжия за масово поразяване?

— Приемат поръчки от прокуратурата, а също и от адвокатите на защитата — поясни Лин, докато чакаха Джейсън да се появи. — Затова трябва да демонстрират, че всички доказателствени материали, които приемат тук, се съхраняват съгласно изискванията за максимална сигурност.

— Правят ли и ДНК-анализи? — осведоми се Алекс.

— Защо, да нямаш съмнения в бащинството си? — подразни го Лин.

— Не, съмненията вероятно ще ме обземат, когато тя се превърне в кошмарен тийнейджър — каза Алекс. — Просто се питах.

— Правят ДНК-анализи, изследват тъкани, косми, а също и бои — каза Лин. Докато говореше, до тях се приближи един едър, набит мъж, и я прегърна през рамото.

Донесла си и бебето — отбеляза той и се наведе, за да надникне в кошницата. — Страхотна е — той се усмихна на Лин. — Повечето бебета имат ужасно смачкани физиономии. А тя си е истинско малко човече — той се изправи и загледа неуверено ту Алекс, ту Уиърд. — Аз съм Джейсън.

Докато се запознаваха, Алекс оглеждаше Джейсън — със спортната риза, широките панталони с безброй издути джобове и фризираната на кичури коса, чиито краища бяха изрусени до несъществуващ в природата цвят, той би изглеждал на място във всяко модерно заведение с бутилка бира в ръка. Но очите му бяха сериозни и бдителни, движенията му — спокойни и овладени.

— Заповядайте — покани ги Джейсън и допълни: — Може ли аз да нося бебето? Наистина е очарователна.

— В три часа сутринта надали ще си на същото мнение — каза Лин, но майчинската й гордост беше очевидна.

— Сигурно. Знаеш ли, научих за брат ти — ужасно съжалявам — каза той и погледна смутено Лин. — Трябва да е много мъчително за теб.

— Не ми е лесно — отвърна Лин, докато вървяха след Джейсън по един тесен коридор с боядисани в синьо стени. Най-сетне той ги въведе в една лаборатория с доста респектиращ вид. Навсякъде имаше лъскава, загадъчна апаратура. Работните плотове блестяха от чистота, лаборантът, наведен над един микроскоп с футуристичен дизайн, дори не трепна, когато те влязоха.

— Имам чувството, че замърсявам въздуха с дишането си — заяви Алекс.

— При анализа на боите не се спазва чак такава стерилност — отвърна Джейсън. — Виж, ако се занимавах с ДНК-анализи, никой нямаше да ви пусне да припарите тук. А сега ми обяснете по-точно какво е това, което сте ми донесли.

Алекс разказа набързо това, което им беше разяснил професор Соунс предния ден.

— Соунс смята, че почти не съществува възможност да се намери източника на тези петънца, но вие може би ще успеете да уточните нещо допълнително, съдейки по формата на капките — завърши той.

Джейсън огледа предметните стъкла.

— Доколкото мога да преценя, са ги съхранили в много добро състояние, което е окуражаващо.

— А какво ще правите сега с образците? — попита Уиърд.

Лин изпъшка.

— Защо ти беше да питаш?

Джейсън се засмя.

— Не й обръщайте внимание, тя обича да се преструва, че не разбира нищо. Разполагаме с различни методи за анализ на носителя и пигмента. Установяваме цвета с помощта на микроспектрофотометрия, а можем да се задълбочим и повече, за да установим точния състав на образците — с инфрачервена спектрометрия, газхроматография и сканиране с електронен микроскоп. Такива ми ти работи.

Уиърд беше видимо зашеметен.

— И какво научавате в резултат на всичко това? — попита Алекс.

— Много неща. Ако става дума за люспа от боя, научаваме каква е била повърхността, от която се е обелила. Когато анализираме боя за кола, проучваме отделните слоеве и сравняваме резултата с нашата база данни, за да установим марката, модела и годината на производство. Когато анализираме капки, правим горе-долу същото без търсене на съответната повърхност, защото капките никога не са били част от някаква повърхност.

— Колко време ще ви отнеме изследването? — попита Уиърд. — Опасявам се, че не можем да чакаме много дълго.

— Ще го направя в свободното си време — отвърна Джейсън. — Може би за два дни. Ще бързам, но не искам да претупвам работата. Ако вашата хипотеза се окаже вярна, може да се наложи да давам показания в съда, затова няма да съкращавам нито един от етапите. Ще ви дам и бележка, че съм получил образците от вас, за да не би по-късно, някой да се опита да каже нещо друго.

— Благодаря, Джейсън — каза Лин. — Задължена съм ти.

Той се ухили.

— Обичам такива изявления от устата на жена.