Вал Макдърмид
Далечно ехо (4)

2

Нищо през двайсетте и една години на досегашния му живот не бе подготвило Алекс за изпитанията на среднощен полицейски разпит. Телевизионните програми и филмите представяха нещата като строго организирани. Но в случая пълната липса на организация съсипваше нервите му повече, отколкото би го сторила най-строгата военна дисциплина. Четиримата пристигнаха в полицейския участък, озовавайки се насред пълен хаос. Откараха ги от хълма, където стояха известно време, окъпани в синкавата светлина от лампите на полицейските коли и линейките, и явно никой не знаеше какво да прави с тях.

Стояха като че ли много дълго време под една улична лампа, трепереха от студ и се присвиваха под смръщения поглед на полицая, доведен на местопрестъплението от Алекс. Към първия полицай се беше присъединил още един, също униформен и намръщен, приведен, с прошарена коса. Полицаите не разговаряха с четиримата младежи, но не ги изпускаха от поглед.

Най-сетне някакъв забързан мъж, облечен в два номера по-голямо палто, се насочи към тях, хлъзгайки се по снега на тънките си подметки.

— Лоусън, Макензи, откарайте тези момчета в участъка и като пристигнете, ги дръжте в отделни помещения. След малко ще дойдем да поговорим с тях.

Той се обърна и тръгна все така неуверено към мястото, където бяха направили ужасното разкритие. Сега то бе заградено с паравани от зебло, пропускащи призрачна зеленикава светлина, която оцветяваше и снега наоколо.

Младият полицай погледна угрижено по-възрастния си колега.

— Как ще ги откараме?

Другият сви рамене.

— Натъпчи ги при себе си. Аз съм с камионетката.

— Не може ли да ги откараме с нея? Ти ще ги наблюдаваш, а аз ще карам.

Възрастният полицай кимна и изду устни.

— Щом смяташ — той посочи с глава „Момчетата от Къркалди“. — Хайде всички в камионетката. И без номера, ясно ли е? — Той ги подкара към колата и подвикна през рамо към Лоусън. — Вземи ключовете от Том Уот!

Лоусън тръгна нагоре по хълма и ги остави сами с Макензи.

— Не ми се ще да съм на ваше място, когато инспекторът слезе от хълма — отбеляза той небрежно, докато се качваше в колата. Алекс потръпна, но не от студ. Полека-лека му ставаше ясно, че полицаите приемат него и приятелите му по-скоро като заподозрени, отколкото като свидетели. Не им дадоха никаква възможност да разговарят насаме, да се споразумеят как да отговарят. Четиримата разменяха смутени погледи. Дори Уиърд беше дошъл на себе си — достатъчно, за да осъзнае, че не става дума за някаква тъпа шега.

Когато Макензи ги натовари в камионетката, останаха все пак насаме в продължение на няколко секунди — достатъчно дълго, за да може Зиги да промърмори тихо, но достатъчно високо, за да го чуят останалите:

— През ум да не ви е минало да споменавате за лендроувъра!

В погледите на всички проблесна разбиране.

— Ох, божичко, вярно — Уиърд отметна глава назад, обзет от внезапно прозрение. Мондо гризеше една кожичка на пръста си и не каза нищо. Алекс само кимна.

В полицейския участък цареше същата бъркотия като на мястото, където бе открит трупът. Сержантът в приемната започна да мърмори, когато двамата униформени се появиха с четирима души, които той трябваше да настани така, че да не могат да общуват помежду си. Оказа се, че стаите за разпит не са достатъчни. Уиърд и Мондо бяха отведени да чакат в отключени килии, докато Алекс и Зиги бяха оставени да правят каквото искат в двете стаи за разпит в участъка.

Стаята, в която се озова Алекс, беше клаустрофобично тясна — три на три крачки, нещо, което той установи само минути, след като бе оставен вътре сам. Нямаше прозорци, а ниският окачен таван от сивкави плоскости допринасяше допълнително към потискащата атмосфера. Вътре имаше изподраскана дървена маса и четири различни дървени стола, които изглеждаха точно толкова неудобни, колкото бяха в действителност. Алекс изпробва и четирите, докато най-сетне избра един, чиито ръбове не се забиваха чак толкова осезателно в бедрата му.

Залита се дали тук е позволено да се пуши. Ако се съдеше по миризмата на застоялия въздух, нямаше да е първият, запалил цигара в стаята. Но той беше възпитано момче и липсата на пепелник го накара да се поколебае. Порови в джобовете си и откри парче станиол от опаковки на ментови бонбони. Изглади станиола и подви краищата му, така се получи импровизиран пепелник, после извади пакет „Бенсън енд Хеджес“ и го отвори. Бяха останали девет цигари. Би трябвало да му стигнат.

Алекс запали цигара и за първи път, откакто бяха пристига нали в участъка, си позволи да обмисли положението си. Сега, когато се позамисли, всичко му се стори повече от ясно. Те бяха открили тялото, логично беше да бъдат заподозрени. Всеизвестно беше, че първите кандидати за арест при разследване на убийство бяха или хората, видели последни жертвата, или тези, които откриваха тялото. Е, те отговаряха и на двете изисквания.

Той поклати глава. Тялото. Започваше да мисли като полицай. Това не беше някакво тяло, беше Роузи — момиче, което той познаваше, макар и бегло. Вероятно това правеше обстоятелствата още по-подозрителни. Но не му се искаше да задълбава повече на тази тема в мислите си. Искаше му се да пропъди ужасния спомен. Затвореше ли очи, сцените, разиграли се на хълма, се превъртаха пред очите му като на кино. Красивата, сексапилна Роузи просната на снега, окървавена и умираща.

— Мисли за нещо друго — каза си той на глас.

Запита се как ли щяха да реагират останалите при разпита. Сигурно беше, че Уиърд не е на себе си. Тази вечер не беше само алкохолът — Алекс го беше видял да пуши трева, но с Уиърд човек не можеше да бъде сигурен дали не е опитал и нещо друго. Разнасяха се и по-силни наркотици. Самият Алекс бе отказал няколко пъти — нямаше нищо против някой джойнт, но предпочиташе да не превръща мозъка си в пихтия. Докато Уиърд със сигурност би опитал всичко, което уж щяло да разшири съзнанието му. Алекс горещо се надяваше всичко, което би могъл да е глътнал, вдишал или смъркал, да се е разнесло преди началото на разпита. В противен случай щеше да раздразни жестоко ченгетата. А и за последния идиот беше ясно колко неподходящо би било такова поведение посред разследване на убийство.

Мондо беше друг случай. Цялата история щеше да го побърка, но по съвсем различен начин. Като се замислиш, Мондо беше толкова свръхчувствителен, че вредеше на себе си. В училище всички го дразнеха и му се присмиваха, че е госпожица — донякъде заради външния му вид, и донякъде защото никога не отговаряше на удара с удар. Къдравата му коса обрамчваше лице, нежно като на елф, големите му сапфиреносини очи бяха винаги широко отворени, като на мишка, която наднича от дупката си. Виж, момичетата много си падаха по него. Алекс веднъж бе чул две съученички, които се кискаха и твърдяха, че Дейви Кър приличал досущ на Марк Болън от Т. Рекс. Но в училище като колежа на Къркалди това, което ти печелеше сърцата на момичетата, ти гарантираше и някой хубав бой в съблекалнята. Ако не бяха тримата му приятели да го пазят, Мондо щеше да закъса сериозно. За своя чест той съзнаваше това отлично и се стараеше да им се отплати с лихва. Алекс беше наясно, че никога нямаше да вземе изходния тест по френски, ако не беше Мондо.

Но сега Мондо щеше да остане насаме с полицаите. Нямаше зад чий гръб да се скрие. Алекс можеше да си го представи — провесил нос, как хвърля поглед изпод вежди, чопли кожичките на ноктите си и щрака със запалката. Ченгетата сигурно щяха да се подразнят от поведението му и да решат, че крие нещо. Но никога нямаше да им мине през ума, дори да мислеха милион години, че в деветдесет и девет от сто случая голямата тайна на Мондо беше, че няма никаква тайна. Нямаше мистерия, обвита в тайнственост — имаше просто едно момче, което обичаше „Пинк Флойд“, риба и пържени картофи с повечко оцет, бира „Тенънтс“ и момичета. И което, колкото и да е странно, говореше френски, сякаш беше родено в Париж.

Само че тази нощ наистина имаше какво да крие. И ако някой от тях се издънеше, това със сигурност щеше да е Мондо. „Божичко, дано не изпее за лендроувъра“, мислеше Алекс. В най-добрия случай щяха да им предявят обвинение за ползване на колата без съгласието на собственика — а в най-лошия ченгетата щяха да се сетят, че един от тях или дори всички заедно са разполагали с идеалното средство да пренесат тялото на умиращото момиче на тихо и безлюдно място.

Уиърд нямаше да се раздрънка; тъкмо той би се накиснал най-лошо. Тъкмо той се появи в бар „Ламас“ ухилен, подрънквайки с ключовете от колата на Хенри Кевъндиш, като че ли бяха ключове от апартамента на някое гадже.

За себе си Алекс знаеше, че ще мълчи. Едно от нещата, които умееше да върши най-добре, бе да пази тайна. Ако можеше да се спаси от подозрения, като си държи езика зад зъбите, несъмнено щеше да се справи със задачата.

Зиги също нямаше да дрънка — неговият девиз беше „Сигурността на първо място“. Нали тъкмо той се измъкна от купона, за да премести колата, когато забеляза, че Уиърд се е отнесъл напълно. Дръпна Алекс настрани и му каза:

— Измъкнах ключовете от джоба на Уиърд. Отивам да преместя лендроувъра, да не го вкарваме в изкушение. И без това вече повози този-онзи наоколо, по-добре да приключим с това, преди да е претрепал себе си или някой друг.

Алекс не помнеше колко дълго отсъства Зиги, но когато се върна, той му каза, че лендроувърът е паркиран на сигурно място, зад един от индустриалните паркове край Ларго Роуд.

— Утре сутрин можем да отидем и да го приберем — допълни той.

Алекс се ухили.

— Можем да си го оставим там, където е. Малка, интересна загадка за скъпия Хенри, когато пристигне за втория семестър.

— Не е добра идея. В момента, в който осъзнае, че безценната му кола не е паркирана на обичайното място, ще отиде в полицията и ние ще се набутаме много лошо. По цялата кола има отпечатъци от пръстите ни.

Прав беше, мислеше си Алекс. Между „Момчетата от Къркалди“ и двамата англичани, с които споделяха шестстайния апартамент в общежитието, далеч не царяха дружески отношения. Нямаше никакъв шанс Хенри да оцени хрумването на Уиърд да му отмъкне лендроувъра като забавна шега. Хенри поначало не бе способен да оцени забавната страна на повечето хрумвалия на съквартирантите си. Така че Зиги щеше да си мълчи. Това беше сигурно.

Обаче Мондо можеше да пропее. Алекс се надяваше предупреждението на Зиги да е успяло да проникне през егоцентричната броня на Мондо дотолкова, че да го накара да се замисли за последиците от евентуално признание. Това, че щеше да каже на ченгетата как Уиърд е взел ключовете на чужда кола, нямаше да свали подозрението от него самия. Затова пък щеше да определи категорично и четиримата като заподозрени. При това самият той беше карал колата, когато откара онова момиче от Гардбридж до дома й. „Поне веднъж в живота си обмисли всичко добре, Мондо!“

Виж, ако ставаше дума за обмисляне, в това Зиги нямаше равен. Зад привидната си откритост, чар и остър интелект той криеше много повече, отколкото някой би могъл да предположи. Алекс беше негов близък приятел вече от девет години и половина, и все пак имаше чувството, че изобщо не се е докоснал до сърцевината на личността му. Зиги беше човек, който можеше да те изненада с проницателно съждение, да те обърка с изненадващ въпрос или да те накара да погледнеш нещо с нови очи, след като бе съумял да завърти света като куб на Рубик, за да го погледне от друга страна. Алекс знаеше едно-две неща за Зиги, които според него Мондо и Уиърд още не подозираха. Но това беше така, защото Зиги бе пожелал той да ги научи, и защото Зиги знаеше, че тайните му са на сигурно място при Алекс.

Опита се да си представи как щеше да се държи Зиги на разпита. Щеше да изглежда спокоен, непринуден и безгрижен. Ако имаше някой, който би могъл да убеди ченгетата, че те четиримата нямат нищо общо с трупа на Халоу Хил, това беше Зиги.

 

 

Инспектор Барни Макленън хвърли мокрото си палто на най-близкия стол в канцеларията на следствения отдел. Помещението беше с размерите на класна стая в начално училище — по-голямо, отколкото обикновено им бе необходимо. По данните на следствената централа във Файф, Сейнт Андрюз далеч не водеше класацията по престъпност, което се отразяваше и на броя и нивото на местните полицейски екипи. Макленън беше шеф на следствения отдел тъкмо тук, на границите на империята, не защото беше лишен от амбиция, а защото беше пълноправен член на отдела на Неудобните, ченге, задаващо въпроси, а шефовете не обичаха такива да се мотаят в краката им. Поначало той се дразнеше от липсата на интересни случаи, които да ангажират вниманието му, но това не означаваше, че може да се радва на убийството на младо момиче в неговия участък.

Идентифицирането на трупа не създаде никакви проблеми. Кръчмата, в която беше работила Роузи Дъф, бе обичано място и за някои от младшите полицаи, така че Джими Лоусън, който се бе озовал първи на мястото, я бе разпознал незабавно. Като повечето мъже около трупа, и той имаше вид на зашеметен и сякаш едва се удържаше да не повърне. Макленън не помнеше откога не се бе случвало в участъка им да има убийство, което да не е изцяло по битови причини; момчетата не бяха видели достатъчно, за да посрещнат спокойно гледката, на която се бяха натъкнали на хълма. Като си помисли, и той самият бе виждал само няколко жертви на убийство, и нищо от видяното не представляваше толкова мъчителна гледка, колкото изтерзаното тяло на Роузи Дъф.

Според съдебния лекар момичето бе изнасилено и след това промушено с нож в долната част на корема — единствен жесток разрез, разпорил вътрешностите й. Най-вероятно е умирала бавно и мъчително. Само при мисълта за това у Макленън се надигаше желанието да спипа виновника и да го пребие до безсъзнание. В такива случаи законът сякаш бе по-скоро пречка, отколкото средство за въздаване на справедливост.

Макленън въздъхна и запали цигара. После седна зад бюрото и започна да записва малкото, което бе успял да научи. Роузмари Дъф, деветнайсетгодишна, работила в бар „Ламас“. Живяла в Страткинес с родителите си и двамата си по-големи братя. Братята работят в хартиената фабрика в Гардбридж, бащата се грижеше за поддръжката на игрището в Крейгтън Парк. Макленън не завиждаше никак на полицейската служителка и на следовател Иън Шоу, които бяха натоварени със задачата да отидат до селото и да уведомят родителите. Знаеше, че рано или късно и на него щеше да му се наложи да говори с близките на момичето, но засега бе по-важно да тласне следствието в някаква посока. Не можеше да се каже, че наоколо гъмжи от следователи, които имаха представа как се води такова сериозно разследване. Ако не искаше важните клечки от централата да им вземат случая, Макленън трябваше да задвижи нещата, и то по възможно най-убедителен начин.

Той погледна нетърпеливо часовника си. Трябваше му още един следовател, за да започне разпита на четиримата студенти, които твърдяха, че са открили трупа. Беше казал на Алан Бърнсайд да дойде в участъка колкото е възможно по-бързо, но от него още нямаше й следа. Макленън въздъхна. Глупаци и въздухари — с такива хора му се налагаше да работи тук.

Събу мокрите си обувки и се завъртя на стола, за да опре крака в радиатора. Господи, каква отвратителна нощ за начало на разследването! Снегът бе превърнал предполагаемата сцена на престъплението в кошмар, покривайки възможни доказателства, затруднявайки стократно работата им. Кой би могъл да каже кои следи са оставени от убиеца и кои — от свидетелите? Разбира се, ако предположим, че не става дума за едни и същи лица. Търкайки сънливо очи, Макленън се зае да обмисля стратегията си при разпита.

Досегашният опит му подсказваше да говори първо с момчето, което всъщност се е натъкнало на тялото. Беше едро, добре сложено момче — лицето му не се виждаше много ясно от прихлупената качулка на якето. Макленън се облегна назад и посегна към бележника си. Алекс Гилби, така се казваше въпросното момче. Въпреки всичко Макленън имаше някакво странно чувство по отношение на него. Не че се опитваше да се измъква в отговорите си — съмнително бе по-скоро това, че не бе гледал Макленън в очите с неприкрит страх, както биха постъпили повечето момчета на негово място. Освен това беше достатъчно силен, за да може да отнесе умиращата Роузи нагоре по склона на Халоу Хил. Може би около това момче имаше нещо повече от впечатлението, което създаваше на пръв поглед. Съществуваха достатъчно случаи, когато убийците подреждаха нещата така, че да бъдат сред хората, натъкнали се първи на трупа. Не, Макленън смяташе да накара младия господин Гилби да се поизпоти.

Сержантът в приемната му каза, че в другата стая за разпит бил отведен студентът по медицина с полското име. Тъкмо той твърдеше убедено, че Роузи е била още жива, когато я открили, и уверяваше, че е направил всичко необходимо, за да я спаси, ако това е било възможно. Държеше се доста спокойно, предвид обстоятелствата, по-спокойно, отколкото би могъл да се държи самият Макленън. Може би най-добре щеше да бъде да започне с него — веднага, щом Бърнсайд се появеше на сцената.

 

 

Стаята за разпити, в която бяха отвели Зиги, беше два пъти по-голяма от онази, в която отведоха Алекс. По някакъв начин Зиги успяваше да създаде впечатление, че се чувства тук напълно удобно. Беше се отпуснал на стола, облегнат на стената, вперил поглед някъде пред себе си. Беше толкова изтощен, че би могъл да заспи веднага, ако не беше образът на умиращата Роузи, който се появяваше пред очите му веднага щом притвореше клепачи. Никакво теоретично медицинско обучение не можеше да го е подготвило за ужасната реалност на произволното унищожение на човешко същество. Вероятно не бе научил още достатъчно, за да бъде от полза на Роузи сега, когато това би имало истинско значение, и това го измъчваше. Знаеше, че трябва да изпитва съжаление към мъртвата, но раздразнението, че не се е справил, изместваше всякакви други чувства, дори страха.

Но Зиги беше достатъчно интелигентен, за да съзнава, че би трябвало да се страхува. Беше оплескан целия с кръвта на Роузи Дъф, тя беше не само по дрехите, но дори и под ноктите му, вероятно дори по косата му; спомни си как отметна мократа си коса, докато отчаяно се опитваше да разбере от къде изтича кръвта. Това би било нещо съвсем невинно, ако полицаите решаха да повярват на разказа му. Но той беше същевременно и човекът без алиби, благодарение на странните представи на Уиърд за весело прекарване на времето. Наистина не би могъл да допусне полицията да открие възможно най-подходящото превозно средство за шофиране във виелица, цялото в негови отпечатъци. Обикновено Зиги беше извънредно предпазлив, а сега целият му живот можеше да бъде разбит от една невнимателна дума. Дори мисълта за това беше непоносима.

Изпита нещо близко до облекчение, когато вратата се отвори и в стаята влязоха двама следователи. Разпозна единия — той нареди на униформените полицаи да ги докарат в участъка. Без огромното палто човекът се оказа слаб като хрътка, безцветната му коса беше малко по-дълга, отколкото налагаше модата. Беше небръснат, вероятно вдигнат от леглото посред нощ, но безупречно бялата риза и костюмът бяха сякаш току-що взети от химическо чистене. Той се отпусна на стола срещу Зиги и каза:

— Аз съм инспектор Макленън, а това е следовател Бърнсайд. Налага се да поговорим за случилото се през тази нощ — той кимна към Бърнсайд. — Колегата ще води записки, а после ще ги препише на машина, за да ги подпишете.

Зиги кимна.

— Добре, питайте. — Поизправи се на стола и допълни: — Възможно ли е да получа чаша чай?

Макленън се обърна към Бърнсайд и кимна. Бърнсайд стана и излезе от стаята. Макленън се облегна отново назад и започна да оглежда свидетеля. Странно как се връщаха на мода прическите — тъмнокосият млад човек, седнал срещу него, би изглеждал съвсем на място в рок състав като „Смол Фейсиз“. Никак не се покриваше с представите на Макленън за поляк. Имаше бледата кожа и лесно зачервяващите се страни, типични за жителите на Файф; необичайни за местен човек бяха единствено кафявите му очи. Високите скули придаваха на лицето му нещо екзотично. Прилича малко на онзи руски балетист, Рудолф Ниъринов или както там му беше името, каза си Макленън.

Бърнсайд се върна почти веднага.

— Сега ще донесат чай — каза той, седна на мястото си и взе химикалката.

Макленън постави ръце на масата пред себе си и сключи пръсти.

— Първо личните данни.

Преминаха бързо през необходимите формалности, после следователят поде:

— Много лоша работа, сигурно се чувствате поразтърсен.

Зиги започваше да изпитва чувството, че се е озовал в страната на баналностите.

— Може да се каже.

— Искам да ми опишете със свои думи всичко, което се е случило тази нощ.

Зиги се покашля.

— Връщахме се пеш към Файф Парк…

Макленън вдигна ръка и го спря.

— Чакайте малко. Да започнем от началото на вечерта, а?

Сърцето на Зиги се сви. Беше се надявал, че няма да му се наложи да споменава пребиваването им в бар „Ламас“.

— Ами добре. Ние четиримата живеем в един апартамент във Файф Парк, така че най-често се храним заедно. Тази вечер беше мой ред да готвя. Ядохме пържени яйца, пържени картофи, бекон и боб, и към девет часа тръгнахме към центъра. Бяхме канени по-късно на купон и искахме да пийнем нещо преди това.

Той помълча, за да може Бърнсайд да запише всичко.

— Къде отидохте да пиете?

— В бар „Ламас“.

Думите сякаш увиснаха във въздуха между двамата.

Макленън не реагира видимо по никакъв начин, но почувства, че пулсът му се ускорява.

— Често ли посещавате заведението?

— Доста често. Там бирата е евтина и нямат възражения срещу студенти — за разлика от други заведения в града.

— Значи снощи сте видели Роузи Дъф? Убитата?

Зиги сви рамене.

— Всъщност не обърнах особено внимание.

— Тъй ли? Такова хубаво момиче и вие да не го забележите?

— Когато беше мой ред да поръчвам напитките на бара, ми сервира някой друг.

— Но все пак сте разговаряли с нея преди?

Зиги си пое дълбоко дъх.

— Както вече казах, никога не съм й обръщал особено внимание. Не си падам да свалям барманки.

— Под нивото ви са, а? — отбеляза мрачно Макленън.

— Аз не съм сноб, инспекторе. Прекарал съм детството си в общинско жилище. Просто не намирам нищо привлекателно в това да се правя на мъжкар по кръчмите, разбирате ли? Да, знам коя беше убитата, но никога не съм й казвал нещо повече от „Четири пинти «Тенънтс», моля“.

— Някой от вашите приятели да е проявявал по-голям интерес към нея?

— Не съм забелязал — при промяната в насоката на разпита зад невъзмутимостта на Зиги се прокрадна известна предпазливост.

— Значи изпихте по няколко пинти в „Ламас“. Какво стана после?

— Както казах, отидохме на купон. У един познат на Том Маккий, студент трета година по математика — казва се Пит. Живее в Сейнт Андрюз, на „Лиърмонт Гардънз“, не помня номера. Родителите му ги нямаше и той беше организирал купон. Отидохме там към полунощ, а когато си тръгнахме, наближаваше четири сутринта.

— Заедно ли бяхте по време на купона?

Зиги изсумтя презрително.

— Били ли сте някога на студентски купон, инспекторе? Би трябвало да знаете как стоят нещата. Влизате заедно, вземате си по една бира и оттам нататък всеки тръгва нанякъде. После, когато ви писне, проверявате кой от компанията още се държи на крака, събирате останалите и си тръгвате. Такъв съм си аз, водя съвестно стадото — и той се усмихна иронично.

— Значи четиримата отидохте заедно на купона и четиримата си тръгнахте заедно, но нямате представа какво са правили другите трима в промеждутъка?

— Така е горе-долу.

— Значи не бихте могли да се закълнете, че няма възможност някой от тях да е излязъл, а после да се е върнал отново на купона?

Ако Макленън бе очаквал Зиги да прояви признаци на уплаха, вероятно бе разочарован. Зиги само наклони замислено глава на една страна.

— Не, вероятно не бих могъл — съгласи се той. — През по-голямата част от времето стоях в зимната градина в далечния край на къщата — заедно с двама англичани. Съжалявам, но не помня имената им. Говорехме за музика, политика, такива неща. Бяхме се поразгорещили доста, когато заговорихме за шотландската независимост — можете и сам да предположите. Минах няколко пъти през останалите стаи, когато отивах да си взема още бира, отидох веднъж и в дневната, където имаше разни неща за хапване, но не мога да твърдя, че съм следил какво правят приятелите ми.

— Обичайно ли е да си тръгвате заедно? — Макленън сам не можеше да разбере защо зададе точно този въпрос, но имаше чувството, че е на прав път.

— Зависи — може някой да забърше някое гадже.

Момчето определено минаваше на защитни позиции — следователят имаше такова чувство.

— Често ли се случва?

— Понякога — усмивката на Зиги беше вече някак насилена. — Нали сме здрави млади мъже?

— И въпреки това четиримата най-често се прибирате заедно у дома? Звучи уютно.

— Знаете ли, инспекторе, не всички студенти са сексуални маниаци. Някои от нас съзнават какъв късмет са имали да попаднат в този университет и не искат да провалят шансовете си.

— Значи предпочитате да общувате помежду си? Там, откъдето идвам, хората биха се усъмнили да не сте обърнали резбата.

Невъзмутимостта на Зиги му изневери за миг.

— Дори да е така, какво от това? Не е противозаконно.

— Зависи какво правите и с кого го правите — отвърна Макленън, който вече не правеше никакъв опит да симулира добронамереност.

— Вижте, какво общо има всичко това с факта, че се натъкнахме на една умираща млада жена? — попита Зиги и се приведе напред. — Какво искате да кажете — че сме обратни, и затова сме изнасилили и убили едно момиче?

— Вие го казахте, не аз. Добре известно е, че много хомосексуалисти ненавиждат жените.

Зиги поклати невярващо глава.

— Добре известно на кого? На несведущите и страдащи от предразсъдъци? Знаете ли, това че Том, Дейви и Алекс си тръгнаха заедно с мен от купона, не значи, че са хомосексуални. Биха могли да ви връчат цял списък с имената на момичета, които ще ви убедят в обратното.

— А вие, Зигмунд? Бихте ли могли и вие да ми връчите подобен списък?

Зиги се стегна, налагайки си да не се издаде с езика на тялото. Между законното и приемливото зееше пропаст с размерите на цяла Шотландия. Тъкмо в това положение истината в никакъв случай не би му била от полза.

— Защо не се върнем на темата, инспекторе? Напуснах купона приблизително в четири часа сутринта заедно с тримата си приятели. Тръгнахме по Лиърмонт Плейс, завихме нагоре по Канънгейт, после надолу по Тринити Плейс. Най-краткия път към Файф Парк е напряко през Халоу Хил…

— Видя ли ви някой, докато вървяхте в посока към хълма? — прекъсна го Макленън.

— Не. Но и нямаше никаква видимост, валеше много силно. Така или иначе, вървяхме по алеята в подножието на хълма, когато Алекс хукна нагоре по склона. Не знам какво го накара да постъпи така, вървях пред него и не можах да видя каква беше причината. Когато стигна до върха, той се подхлъзна и падна в една плитка хлътнатина. Следващото, което помня, е че го чух да ни вика да отидем при него, защото там лежало някакво момиче, потънало в кръв.

Зиги притвори очи, но ги отвори бързо, защото образът на мъртвото момиче се изпречи веднага пред него.

— Качихме се горе и видяхме Роузи, просната в снега. Успях да напипам пулса й в каротидната артерия — беше много слаб, но се долавяше все още. По всичко личеше, че кръвта тече от рана в корема — беше голям разрез, струва ми се, дълъг три или четири инча. Казах на Алекс да потърси помощ и да повика полицията. Покрихме я с палтата си и аз се опитах да притисна раната, за да не продължава да кърви. Но беше много късно — имаше прекалено тежки вътрешни разкъсвания и голяма кръвозагуба. Умря след няколко минути — той въздъхна дълбоко. — Нищо не можех да направя.

Дори Макленън замълча за кратко, впечатлен от въздействието на думите му, и хвърли поглед към Бърнсайд, който драскаше ожесточено.

— Защо пратихте тъкмо Алекс Гилби да търси помощ?

— Защото беше по-трезвен от Том, а Дейви поначало рухва в кризисни моменти.

Логиката му беше съвършена — малко прекалено съвършена. Макленън избута стола си назад.

— Ще изпратя един от полицаите да ви съпроводи до дома ви, господин Малкиевич. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени, за лабораторен анализ. Трябва да вземем и отпечатъци от пръстите ви — така ще ни бъде по-лесно да ви изключим от списъка на заподозрените. Освен това сигурно ще трябва да поговорим отново.

Макленън изпитваше желание да научи още много за Зигмунд Малкиевич. Но това можеше да почака. Усещането, че има нещо нередно около четиримата млади мъже, ставаше все по-силно. Искаше му се да действа по-настоятелно — и предполагаше, че онова момче, което рухвало лесно в кризисни ситуации, ще поддаде най-лесно.