Вал Макдърмид
Далечно ехо (31)

29

Януари 2004, Шотландия

Оказа се прав. Съществуваше определен модел. Действително, той бе нарушен по време на празниците, а това опъна нервите му. Но сега, когато мина и Нова година, старата схема се възстанови. Съпругата излизаше всеки четвъртък вечерта. Виждаше фигурата й, очертана на светлия фон, когато заставаше на прага на вилата в Биърсден. Малко по-късно пламваха фаровете на колата й. Не знаеше къде отива тя, това не го интересуваше. Важното беше, че постъпва предсказуемо, и че оставя съпруга си сам в къщата.

По негова преценка разполагаше с цели четири часа, за да изпълни плана си. Наложи си да прояви търпение. Би било безсмислено да поема рискове. Най-добре щеше да е да изчака, докато хората заемат обичайните си места пред телевизора. Но не биваше и да се бави прежалено дълго, защото не искаше, когато се оттегля, да се натъкне на някой съсед, повел породистото си кученце на разходка. Нравите в предградията бяха напълно предсказуеми. Вкопчи се в тази мисъл, за да прогони гризящата го тревога.

Беше студено и той вдигна яката на якето си, приготвяйки се да чака. Сърцето му се блъскаше нетърпеливо в гърдите. Това, което предстоеше, нямаше да му достави удоволствие — то просто трябваше да бъде сторено. В края на краищата, той не беше някакъв налудничав тип, комуто убиването доставя удоволствие. Беше просто човек, който изпълнява дълга си.

 

 

Дейвид Кър смени диска и седна обратно в креслото. Всеки четвъртък вечер той се отдаваше на своя полускрит порок. Когато Елен излизаше с приятелките си, той се лепваше за телевизора и гледаше американските сериали, които тя окачествяваше презрително като „боклук“. Тази вечер бе успял да види два епизода от „Два метра под земята“, а сега натискаше копчетата на дистанционното управление, за да пусне един от любимите си епизоди от „Западното крило“. Тъкмо бе спрял да тананика, пригласяйки на внушителната встъпителна тема, когато му се стори, че чу шум от чупене на стъкло на долния етаж. Мозъкът му несъзнателно запрехвърля координати, и той прецени, че шумът идва от задната част на къщата, най-вероятно откъм кухнята.

Изправи гръб и спря звука на телевизора. Отново издрънча стъкло и той скочи на крака. Какво, по дяволите, беше това? Може би котката е бутнала нещо в кухнята? А може би обяснението беше далеч по-зловещо?

Дейвид пристъпи предпазливо напред, оглеждайки се за нещо, което би могло да му послужи за оръжие. Нямаше голям избор — по отношение на вътрешното обзавеждане Елен принадлежеше към школата на минималистите. Сграбчи една тежка кристална ваза, чието гърло беше достатъчно тясно, за да може да го обхване. Прекоси на пръсти стаята. Сърцето му биеше учестено. Стори му се, че чува хрущене, като от стъкло, което се троши под нечии стъпки. Страхът му се примеси с гняв. Сигурно някакъв алкохолик или наркоман си бе позволил да нахлуе в дома му с надеждата да отмъкне нещо, с което да си плати бутилката или дозата дрога. Първият му порив беше да се обади в полицията и да чака, без да дава признаци на живот. Но после реши, че вероятно ще мине доста време, докато дойде полицейска кола. А нито един уважаващ себе си крадец не би се задоволил с това, което щеше да намери в кухнята. Тъй или иначе щеше да потърси нещо по-интересно и щеше да се озове лице в лице с Дейвид. Освен това Дейвид знаеше от опит, че ако вдигне слушалката тук, телефонът в кухнята щеше да щракне и да издаде намеренията му. А това можеше наистина да вбеси човека, който бе нахлул в дома му. По-добре беше да опита с директния подход. Беше чел някъде, че всички крадци са страхливци. Е, в такъв случай може би един страхливец щеше да успее да уплаши другия.

Пое си дълбоко дъх, за да потисне страха, и отвори полека вратата на дневната. Надникна надолу, към антрето, но вратата към кухнята беше затворена и по нищо не можеше да се разбере какво става там. Затова пък се чуваше съвсем ясно как някой се разхожда вътре. Чу се и тракането на прибори, когато натрапникът отвори едно от чекмеджетата. После се хлопна врата на шкаф.

По дяволите всичко! Нямаше намерение да стои и да гледа как някой тършува из къщата му. Тръгна смело надолу по стълбите и отвори рязко вратата на кухнята.

— Какво става тук? — извика той, вперил поглед в мрака. Посегна към ключа на лампата, той щракна, но лампата не светна. На слабата светлина, която идваше откъм улицата, се виждаше как пред отворената задна врата проблясва натрошено стъкло. Но нямаше жива душа. Възможно ли бе крадецът вече да си е отишъл? Дейвид почувства как косъмчетата по врата и голите му ръце настръхват от страх. Пристъпи колебливо напред в мрака.

Периферното му зрение регистрира някакво движение зад вратата. Обърна се рязко и се сблъска с крадеца. Можа да забележи само, че е среден на ръст, нито пълен, нито много слаб, и че лицето му е покрито от маска. Усети, че нападателят го удари в корема — не толкова силно, че да се превие от болка — по скоро мушване, отколкото истински удар с юмрук. После крадецът отстъпи задъхан назад. Дейвид видя, че човекът пред него държеше дълъг нож и в същия момент остра болка преряза вътрешностите му. Притисна ръка към корема си и се запита глупаво защо напипва нещо топло и мокро. Погледна надолу и видя бързо растящо тъмно петно, което поглъщаше белотата на тениската му.

— Намушкал си ме — каза той. Първоначално не можеше да повярва, че това е истина.

Крадецът не каза нищо, само отдръпна ръка назад и удари отново с ножа. Този път Дейвид почувства как острието навлезе дълбоко в плътта му. Краката му се огънаха, той започна да кашля и се просна по лице. Последното, което видя, бяха чифт доста износени туристически обувки. До слуха му долетя някакъв глас, сякаш много отдалече. Но звуците не успяха да добият смислена последователност в съзнанието му — чуваше само разбъркани срички, които не означаваха нищо. Преди да изгуби съзнание, успя само да помисли „Колко жалко“.

 

 

Когато телефонът иззвъня двайсет минути преди полунощ, Лин очакваше да чуе гласа на Алекс. Сигурно щеше да й се извини, че е закъснял, и да й каже, че тъкмо тръгва от ресторанта, където бе завел някакъв клиент от Гьотеборг. Не беше подготвена за зловещия вой, който се понесе от слушалката в мига, в който я вдигна. Беше женски глас — отсреща някаква жена, явно много уплашена, хлипаше нещо нечленоразделно. Първоначално Лин не можа да разбере нищо повече.

Веднага щом жената млъкна, за да си поеме дъх, Лин попита тревожно и уплашено:

— Кой е?

Отново ужасено хлипане. После, най-сетне, Лин чу нещо разбираемо.

— Аз съм, Елен. Бог да ми е на помощ, Лин, това е ужасно, ужасно! — гласът й секна, после Лин чу някакво несвързано бръщолевене на френски.

— Елен? Какво има? Какво е станало?

Лин вече крещеше, опитвайки се да надвика неразбираемите, разбъркани думи. Чу как Елен си поема дъх.

— Дейвид! Мисля, че е мъртъв!

Този път Лин чу съвсем ясно думите, но не можа да възприеме смисъла.

— Какво говориш? Какво е станало?

— Когато се прибрах, го намерих на пода в кухнята — целият е в кръв и не диша, всичко наоколо е в кръв. Лин, какво да правя? Мисля, че е мъртъв!

— Повика ли линейка? А полицията?

Що за сюрреалистична сцена! Фактът, че нещо подобно може да й мине през ума в такъв момент, стресна Лин.

— Обадих се, ще дойдат всеки момент. Трябваше да говоря с някого. Страх ме е, Лин, толкова ме е страх! Нищо не разбирам! Това е ужасно, имам чувството, че ще полудея. Мъртъв е, моят Дейвид е мъртъв.

Този път думите успяха да проникнат в съзнанието на Лин. Като че ли леденостудени ръце се сключиха около гърдите й, спираха дишането й. Тези неща не ставаха така! Не бе възможно да вдигнеш телефона, очаквайки да чуеш гласа на мъжа си, и отсреща да ти кажат, че брат ти е мъртъв.

— Не можеш да бъдеш сигурна — каза Лин безпомощно.

— Но той не диша! Не мога да напипам пулса му! А и кръвта е толкова много! Мъртъв е, Лин, знам го. Какво ще правя без него?

— Каква е тази кръв — нападнал ли го е някой?

— Какво друго би могло да бъде?

Страхът обля Лин като леден душ.

— Излез от къщата, Елен. Чакай полицията отвън. Убиецът може да е още в къщата.

Елен изпищя.

— Господи! Мислиш ли, че това е възможно?

— Излез веднага. Обади ми се после пак, когато полицията пристигне.

Разговорът прекъсна. Лин остана да лежи в леглото, цялата вледенена, неспособна да осъзнае изцяло това, което се бе случило. Алекс. Имаше нужда от Алекс. Но и Елен имаше нужда от него. Тя набра номера на мобилния му телефон. Когато Алекс отговори, на фона се чуваха весели гласове, обичайното шумно оживление в ресторанта беше в гротескна дисхармония със състоянието на Лин.

— Алекс — каза тя и не успя да продължи.

— Лин? Ти ли си? Всичко наред ли е? Добре ли си? — той беше явно разтревожен.

— Добре съм. Но току-що се обади Елен и ми съобщи нещо ужасно. Алекс, тя каза, че Мондо е мъртъв!

— Чакай малко, нищо не чувам.

Тя чу как той бутна назад стола си, и след минута шумовете заглъхнаха.

— Така е по-добре — каза Алекс. — Не можах да разбера какво ми каза. Какъв е проблемът?

Лин чувстваше, че вече не може да се владее.

— Алекс, трябва веднага да отидеш в дома на Мондо. Елен се обади току-що. Случило се е нещо страшно. Мондо е мъртъв.

— Какво?!

— Знам, звучи невероятно. Елен казва, че го намерила на пода в кухнята и навсякъде около него имало кръв. Моля те, трябва да отидеш там, за да разберем какво се е случило — по бузите й вече се стичаха сълзи.

— Елен там ли е? В къщата? И казва, че Мондо е мъртъв? Господи боже!

Лин се давеше от ридания.

— И аз не мога да повярвам. Моля те, Алекс, иди там и виж какво е станало!

— Добре, добре, тръгвам. Виж, може би той е просто ранен. Тя може да не е преценила правилно.

— По тона й личеше, че няма никакво място за съмнение.

— Е, все пак Елен не е лекар, нали? Моля те, стой там, ще ти се обадя веднага щом пристигна.

— Не мога да повярвам — сълзите вече я задушаваха, думите й звучаха като ридание.

— Лин, трябва да опиташ да запазиш спокойствие. Моля те?

— Да запазя спокойствие ли? Как? Брат ми е мъртъв!

— Това още не е сигурно. Лин, мисли за бебето. Трябва да се пазиш. Ако изпаднеш в истерия, няма да помогнеш на Мондо, независимо от това какво се е случило.

— Тръгвай, Алекс! — извика Лин.

— Тръгвам — тя чу стъпките на Алекс, преди той да прекъсне разговора. Никога досега не бе изпитвала по-голяма нужда от него. А същевременно искаше и да бъде в Глазгоу, близо до брат си. Каквото и да се бе случило между тях, кръвната връзка продължаваше да е все така силна. Не беше нужно Алекс да й напомня, че е бременна в осмия месец. Нямаше намерение да излага бебето на риск. Лин простена едва чуто и се опита да се нагласи по-удобно в леглото. Господи, моля те Елен да е сгрешила!

 

 

Алекс не помнеше да е карал по-бързо през живота си. Беше същинско чудо, че стигна до Биърсден, без нито веднъж да види сини светлини в огледалото за обратно виждане. По целия път си повтаряше, че сигурно има някаква грешка. Просто не можеше да приеме и за миг възможността Мондо наистина да е мъртъв. Не бе възможно това да се случи толкова скоро след смъртта на Зиги. Разбира се, има и ужасни съвпадения — таблоидите и сутрешните телевизионни предавания са пълни с такива неща. Но те се случваха с други хора — или поне така беше досега.

Отчаяните му надежди започнаха да се изпаряват още когато зави в тихата уличка, на която се намираше домът на Мондо и Елен. Пред къщата бяха паркирани под произволни ъгли три полицейски коли. Вътре, на алеята, която водеше към входната врата, имаше паркирана линейка. Това не беше добър знак. Ако Мондо беше жив, линейката отдавна щеше да го е откарала в най-близката болница, проблясвайки със светлините си и с виеща сирена.

Алекс спря до една от полицейските коли и затича към къщата. Едър униформен полицай с флуоресцентна жълта жилетка застана на пътя му.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита той.

— Пострадалият е мой зет — каза Алекс, опитвайки се да мине покрай полицая. Той обаче стисна здраво ръката му над лакътя, прекратявайки опитите му. — Моля ви, пуснете ме. Женен съм за сестрата на Дейвид Кър.

— Съжалявам, сър, но никой няма право да влиза на местопрестъплението.

— Ами Елен? Жена му? Къде е тя? Тя се е обадила на жена ми.

— Госпожа Кър е вътре. Тя е невредима, сър.

Алекс престана да се боричка и полицаят поотслаби хватката си.

— Вижте, наистина нямам представа какво е станало тук, но съм убеден, че Елен има нужда от подкрепата на близък човек. Не можете ли да се обадите по радиостанцията на шефа си, да го помолите да ми разреши да вляза?

Полицаят явно се колебаеше.

— Нали ви казах, сър, става дума за място, на което е извършено престъпление.

Алекс кипна.

— А така ли се отнасяте с потърпевшите от престъплението? Изолирате ги от близките им?

Полицаят включи радиостанцията с примирено изражение. Извърна се встрани, но не освободи достъпа към къщата, и заговори тихо в микрофона. Скоро краткият разговор приключи и той отново се обърна към Алекс.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Алекс нетърпеливо измъкна портфейла си и извади шофьорската си книжка. Доволен, че наскоро си беше извадил нова, вече със снимка, той я подаде на полицая. Полицаят я погледна и му я върна, кимвайки учтиво.

— Можете да продължите към къщата, сър. Някой от колегите ще ви посрещне на вратата.

Алекс мина покрай него. Имаше някакво особено чувство в краката си — коленете му сякаш бяха чужди и не му се подчиняваха. Когато стигна до входната врата, тя се отвори рязко. На прага застана трийсетинагодишна жена и плъзна по него уморения си, скептичен поглед.

— Господин Гилби? — каза тя и отстъпи назад, за да може той да влезе в антрето.

— Да. Какво се е случило? Елен се обадила на жена ми и й казала, че Мондо е мъртъв.

— Мондо?

Алекс въздъхна, ядосан на собствената си несъобразителност.

— Това е прякорът му. Ние сме приятели още от ученическите години. Имам предвид Дейвид, Дейвид Кър. Жена му казала, че е мъртъв.

Жената кимна.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но лекарят вече се произнесе — господин Кър наистина е мъртъв.

Господи, помисли си Алекс. Как само го каза!

— Нищо не разбирам. Какво се е случило?

— Прекалено рано е, за да бъдем сигурни — каза тя. — По всичко личи, че е бил намушкан с нож. Има следи от влизане с взлом през задния вход на къщата. Но вие сам разбирате, че на този етап не сме в състояние да ви дадем повече сведения.

Алекс потри лице с ръце.

— Ужасно! Горкият Мондо! Как е възможно такова нещо! — Той поклати глава, объркан и зашеметен от шока. — Не мога да повярвам. Господи! — той си пое дълбоко дъх. По-късно щеше да има време да се занимава със собствените си реакции. Лин не го беше пратила за това. — Къде е Елен?

Полицейската служителка отвори вътрешната врата.

— В дневната. Ще влезете ли? — тя отстъпи и проследи с поглед Алекс, който мина покрай нея и се упъти право към стаята, чийто прозорец гледаше към градината пред къщата. Елен винаги я наричаше „приемната“ и Алекс се сети, обзет от угризения, колко често двамата с Лин се бяха присмивали на претенциозния й начин на изразяване.

Той отвори вратата и влезе.

Елен седеше на самия ръб на един от огромните, тапицирани в бежово дивани, сгърчена и превита като стара жена. Когато Алекс влезе, тя вдигна поглед. Подпухналите й очи гледаха измъчено. Дългата й, тъмна коса беше разчорлена, тънки кичури бяха залепнали в ъгълчето на устата й. Дрехите й бяха изпомачкани — жалка пародия на привичната й парижка елегантност. Тя простря умолително ръце към него и каза с несвой, хрипкав глас:

— Алекс.

Той отиде до дивана, седна до нея и я прегърна. Не помнеше някога досега да е бил толкова близо до нея. Обичайната размяна на поздрави между тях се изразяваше в символични целувки, по скоро докосвания на бузите, или случаен допир на ръка по рамото. Забеляза с учудване колко мускулесто беше тялото й, и се учуди на себе си, че е в състояние да забелязва такива неща. Започваше да осъзнава, че шокът предизвиква у него реакции, които го караха да не познава сам себе си.

— Ужасно съжалявам — каза той. Съзнаваше напълно безсмислеността на фразата, но не беше в състояние да измисли нещо по-добро.

Елен се облегна на него, изтощена от мъката си. Алекс внезапно забеляза, че една униформена полицейска служителка седеше дискретно в ъгъла. Неволно му мина мисълта, че сигурно е донесла стола от трапезарията. Очевидно Елен нямаше право да остане насаме със себе, си въпреки ужасната загуба, която я бе сполетяла. Не му беше трудно да заключи, че и тя ще трябва да изтърпи същите подозрения, с които трябваше да живее Пол след смъртта на Зиги, макар малкото, което знаеше, да го караше да предполага, че Мондо е станал случайна жертва на изплашен крадец, заловен на местопрестъплението.

— Имам чувството, че това е ужасен кошмар и все се надявам, че ще се събудя — каза уморено Елен.

— Това е шок.

— Не знам какво е. Не знам къде съм, всичко ми се струва недействително.

— Аз също не мога да повярвам.

— Той лежеше на пода — подхвана тихо Елен. — Навсякъде около него имаше кръв. Докоснах шията му, за да видя има ли пулс. И разбираш ли, внимавах да не се изцапам с кръв. Не е ли ужасно. Той беше мъртъв, а аз не можех да пропъдя спомена за вас четиримата, как са ви нарочили за заподозрени само защото сте се опитали да помогнете на едно умиращо момиче. Затова не исках да се изцапам с кръвта на Дейвид — пръстите й късаха конвулсивно хартиената носна кърпичка. — Това е ужасно. Не намерих сили да го прегърна, защото се боях за себе си.

Алекс стисна рамото й.

— Това е напълно разбираемо — като се имат предвид обстоятелствата. Но никой не би могъл да предположи, че ти имаш нещо общо със случилото се тук.

Елен се изкашля странно, гърлено, и хвърли поглед към жената в ъгъла.

— On parle français, oui?^[1]

Какво, по дяволите, беше това?

— Ca va — отвърна Алекс. — Mais lentement^[2].

— Ще се постарая да говоря ясно — продължи тя на френски. — Имам нужда от съвета ти. Разбираш ли?

Алекс кимна.

— Да, разбирам.

Елен потръпна.

— Не мога да повярвам, че съм в състояние да мисля за това сега. Но не искам да ме заподозрат в убийство — тя стисна здраво ръката му. — Страх ме е, Алекс. Аз съм съпругата чужденка, най-лесно е да хвърлят вината върху мен.

— Не ми се вярва — той се опитваше да говори уверено, но думите му сякаш се хлъзгаха по съзнанието на Елен, без да проникнат в него.

Тя поклати глава.

— Алекс, има нещо, което ще ме представи в лоша светлина. В много лоша светлина. Един път седмично излизах вечер сама. Дейвид мислеше, че се виждам със свои приятелки, сънароднички — Елен сви кърпичката на топка. — Аз го лъжех, Алекс. Изневерявах му.

— О! — беше единственото, което можа да каже Алекс. Това вече беше прекалено, след всичко, което се бе случило през тази нощ. Не му се искаше да се превръща в доверено лице на Елен. Никога не я беше харесвал, и не считаше, че е задължен да става пазител на тайните й.

— Дейвид нямаше представа. Бог ми е свидетел, сега ми се иска да не бях постъпвала така. Защото аз го обичах, разбираш ли? Но той беше толкова обсебващ! Не ми беше лесно. И тогава, преди известно време, срещнах една жена, напълно различна от Дейвид във всяко отношение. Нямах намерение да се стигне дотам, но в крайна сметка станахме любовници.

— О — каза отново Алекс. Френският му речник бе определено недостатъчен, за да може да я попита как, по дяволите, бе мота да причини това на Мондо, как можеше да твърди, че е обичала мъжа си, когото е лъгала системно. Да не говорим за това, че моментът съвсем не беше подходящ да предизвика разправия пред жената от полицията. Не беше необходимо да познаваш един чужд език, за да разчетеш езика на жестовете и тона на разговора. Един от най-старите му приятели бе станал жертва на убийство, а опечалената съпруга току-що му бе съобщила за своята извънбрачна връзка с някаква лесбийка. Мозъкът му отказваше да преработи всичко това. Не беше възможно такива неща да се случват с хора като него.

— Тази вечер бях с нея. Ако полицаите разберат, веднага ще си кажат „тя му е изневерявала с онази жена, сигурно двете са замислили убийството“. Но това не е вярно. Джаки не представляваше заплаха за брака ни. Не бях престанала да обичам Дейвид само защото спях с нея. Да кажа ли истината? Или да мълча и да се надявам, че те няма да разберат? — тя леко се отдръпна от него. — Не знам как да постъпя и умирам от страх.

Алекс имаше чувството, че губи връзка с реалността. Какъв театър разиграваше Елен? Възможно ли бе това да е някакъв невероятен двоен блъф, с който да се опитва да го привлече на своя страна? Наистина ли беше невинна, както бе предположил той първоначално? Започна да подбира с усилие френските думи, които му трябваха, за да изрази мисълта си.

— Не знам, Елен. Струва ми се, че не е редно да очакваш съвет от мен.

— Но аз имам нужда от теб. Ти самият си бил заподозрян в убийство, знаеш какво означава това.

Алекс си пое дълбоко дъх. Искаше му се никога да не се бе озовавал тук.

— Ами твоята приятелка, тази Джаки — тя би ли се съгласила да излъже заради теб?

— Тя също няма да иска да я подозират в убийство. Да, ще излъже.

— Кой знае за това?

— За нас ли? — тя сви рамене. — Доколкото знам, никой.

— Но не си напълно сигурна?

— Човек никога не може да бъде напълно сигурен.

— В такъв случай ми се струва, че ще е по-разумно да кажеш истината. Защото, ако я разкрият по-късно, положението ти ще бъде далеч по-тежко — Алекс отново потри лице с ръка и погледна встрани. — Не мога да повярвам, че говорим такива неща само часове след смъртта на Мондо.

Елен се отдръпна още повече.

— Знам, че сигурно ме имаш за безсърдечна, Алекс. Но имам пред себе си цял живот, за да скърбя за мъжа, когото обичах. А аз го обичах, Алекс, можеш да бъдеш сигурен в това. Но точно сега трябва да направя всичко възможно, за да избегна обвинение в нещо, което не съм сторила. Тъкмо ти би трябвало да ме разбираш най-добре.

— Добре — Алекс отново мина на английски. — Обади ли се на Шийла и Адам?

Тя поклати глава.

— Не съм разговаряла с никого, освен с Лин. Просто не знаех как да го съобщя на родителите им.

— Ако искаш, ще им се обадя аз — но преди Елен да успее да отговори, мобилният телефон на Алекс зачурулика весело в джоба му. — Това сигурно е Лин — каза той, поглеждайки номера на дисплея. — Ало?

— Алекс? — в гласа на Лин се долавяше паника.

— Тук съм, при Елен — каза той. — Не знам как да ти го кажа, но Елен е била права. Мондо е мъртъв. Явно е изненадал някакъв крадец и…

— Алекс — прекъсна го Лин. — Раждането започна. Усетих първите контракции малко след като ти се обади предишния път. Надявах се да е фалшива тревога, но сега са редовни, и се повтарят през три минути.

— Божичко! — той скочи на крака и се озърна стреснато.

— Спокойно, това са нормални неща — каза Лин и веднага след това изохка от болка. — Ето пак! Повиках такси, трябва да пристигне всеки момент.

— Какво… как…

— Просто тръгвай за клиника „Симпсън“. Ще се срещнем в родилното отделение.

— Но Лин, бебето идва прекалено рано — Алекс най-сетне заговори членоразделно.

— От шока е, Алекс. Случва се. Чувствам се добре. Моля те, не изпадай в паника. Не искам да се безпокоя за теб. Искам да се качиш в колата и да караш бавно и много внимателно към Единбург, моля те!

Алекс преглътна.

— Обичам те, Лин. Обичам ви и двамата.

— Знам. До скоро.

Разговорът прекъсна и Алекс погледна безпомощно към Елен.

— Лин ражда — каза тя веднага.

— Лин ражда — повтори като ехо Алекс.

— Тръгвай веднага!

— Но ти не бива да оставаш сама.

— Ще се обадя на някоя приятелка. Ти трябва да бъдеш до Лин.

— Няма що, подбрахме момента — каза Алекс и пъхна телефона в джоба си. — Ще ти се обадя. Ще се върна веднага щом мога.

Елен се изправи и го потупа по рамото.

— Тръгвай, Алекс. И ме дръж в течение. Благодаря ти, че дойде.

Той излезе тичешком.