Вал Макдърмид
Далечно ехо (30)

28

Беше се оказало доста трудно да открие място с добър изглед към къщата на Алекс Гилби. Но Макфадън не се отказваше лесно, упорито се катереше по скали, през туфите остра трева под масивните железни пилони на стария мост. Най-сетне откри идеалния наблюдателен пункт — идеален поне за нощно време. През деня мястото беше прекалено открито, но денем Алекс Гилби никога не си беше у дома. Затова пък, паднеше ли мрак, тъмните глъбини на сенките под моста поглъщаха Макфадън, а той можеше да гледа право в зимната градина, където Гилби и жена му седяха вечер, за да се наслаждават на великолепната панорама.

Не беше справедливо. Ако Гилби беше платил за престъплението си, щеше още да чезне зад решетките или да влачи мизерното съществуване на бивш затворник. Щеше да живее в жалък апартамент в общинските жилища, съседите му да са наркомани и дребни престъпници, по стълбището да мирише на урина и повръщано — той не заслужаваше нищо по-добро. Не беше редно да се разполага в тази скъпа къща с прекрасната панорамна гледка и тройното остъкляване, което изолираше дома му от шума на постоянно тракащите по моста влакове. Макфадън копнееше да отнеме всичко това от Гилби, да го накара да осъзнае какво е отнел самият той със съучастието си в убийството на Роузи Дъф.

Но това щеше да стане по-късно. Тази вечер трябваше само да го наблюдава. По-рано през деня беше в Глазгоу, където изчака търпеливо да се освободи тъкмо това място на паркинга при университета, откъдето се виждаше най-добре мястото, запазено за Кър. Когато обектът на наблюдението се появи най-сетне, малко след четири часа, Макфадън установи с учудване, че той не потегли към Биърсден. Вместо това насочи колата към магистралата, която се вие през средата на Глазгоу, преди да излезе на открито в посока към Единбург. Когато Кър зави за отклонението към моста над Форт, Макфадън се усмихна, изпълнен с очакване. По всичко личеше, че заговорниците все пак бяха решили да се съберат.

Предвиждането му се сбъдна съвсем точно, макар и не веднага. Кър слезе от магистралата на северния бряг на реката, но вместо да се насочи направо към Норт Куийнсфери, подкара колата към модерния хотел на носа, който предлага прекрасен изглед към устието на Форт. Остави колата на паркинга и влезе забързано в хотела. Когато Макфадън влезе вътре, само минута по-късно, от Кър нямаше и следа. Не беше нито в бара, нито в ресторанта. Макфадън заснова напред-назад из приемната част, така че трескавото му щуране започна да привлича вниманието и на персонала, и на посетителите. Но Кър така и не се появи. Вбесен, че го е изпуснал, Макфадън почти изтича навън и блъсна с юмрук по покрива на колата си. Господи, това не биваше да се случва! Каква игра играеше Кър? Възможно ли бе да е усетил, че го следят, и умишлено да се е измъкнал от преследвача си? Макфадън се извърна рязко назад. Но не, колата на Кър си беше на мястото.

Какво ставаше тук? Очевидно Кър имаше среща с някого и тази среща трябваше да остане скрита. Но с кого би могъл да се срещне? Възможно ли бе Алекс Гилби да се е върнал от Америка, но да е предпочел да се срещнат на неутрална територия, за да не разбере жена му за срещата? Нямаше начин да разбере дали е така. Ругаейки под нос, той седна обратно в колата и впери поглед във входа на хотела.

Не му се наложи да чака дълго. Само двайсетина минути след като бе пристигнал в хотела, Дейвид Кър се появи отново и се качи в колата си. Този път се насочи към Норт Куийнсфери. Това даде отговор на един от въпросите. С когото и да се беше срещнал, това явно не е бил Гилби. Макфадън изостана на ъгъла на улицата, изчаквайки Кър да поеме по алеята, която водеше към дома на Гилби. Само след десет минути той вече се беше разположил на наблюдателния си пункт под моста, доволен, че дъждът бе почти престанал. Вдигна мощния бинокъл към очите си и го насочи към къщата. Бледа светлина се процеждаше в зимната градина откъм по-далечната част на сградата. Не се виждаше нищо друго. Насочи бинокъла малко по-нататък, към светлия правоъгълник на кухненския прозорец.

Лин Гилби мина през кухнята с бутилка червено вино в ръка. После в продължение на няколко минути не се виждаше нищо, накрая лампите в зимната градина светнаха. Дейвид Кър влезе вътре след жената и седна, докато тя отваряше виното и го наливаше в две чаши. Макфадън знаеше, че двамата бяха брат и сестра. Гилби се беше оженил за нея шест години след смъртта на Роузи — тогава той е бил двайсет и седемгодишен, а тя — на двайсет и една. Запита се дали тя знае какво са извършили брат й и съпругът й навремето. Не му се вярваше. Сигурно й бяха сервирали куп лъжи, а на нея й е било по-удобно да им вярва. Също както е било по-удобно и за полицаите. Явно тогава всички са предпочели по-лесния път. Но той нямаше да допусне това да се повтори.

А сега жената на Гилби беше бременна. Гилби щеше да стане баща. Обземаше го ярост при мисълта, че тяхното дете щеше да се радва на привилегията да познава и двамата си родители, да бъде желано и обичано, вместо да е постоянен прицел на укор и обвинения. Кър и приятелите бяха лишили Макфадън от тази възможност с това, което бяха извършили преди толкова години.

Забеляза, че двамата в зимната градина почти не разговаряха. Което можеше да означава едно от две неща — или бяха толкова близки, че не изпитваха нужда да дърдорят, за да пропъждат неловкото мълчание, или се бяха отчуждили дотолкова, че никакви приказки не можеха да възстановят изгубената близост. Чудеше се кое от двете обяснения е вярното; изключено беше да прецени от такова разстояние. След десетина минути жената хвърли поглед на часовника си и стана, поставила едната си ръка на кръста, а другата — на корема. Тръгна към задната част на къщата.

Когато минаха още десет минути, а тя не се появи отново, Макфадън се запита дали не е излязла от къщата. Разбира се, това беше логично. Гилби сигурно скоро щеше да се завърне от погребението. Трябваше да се срещнат с Кър, за да обсъдят последните събития, да потърсят отговор на въпросите, повдигнати от загадъчната смърт на Малкиевич. Среща на убийци.

Той приклекна и извади от раницата си термос. Кафето беше силно и сладко — за да го държи буден и да му осигури енергия. Но всъщност той не изпитваше недостиг на енергия. Откакто започна да следи мъжете, които според него бяха виновни за смъртта на майка му, преливаше от жизненост. Вечер, когато си лягаше, заспиваше веднага и спеше дълбоко, така, както не помнеше да е спал от детските си години насам. Това беше още едно доказателство, ако такова бе изобщо необходимо, че е избрал верния път.

Измина повече от час. От време на време Кър скачаше от мястото си и започваше да крачи напред-назад, от време на време излизаше от зимната градина, но се връщаше почти веднага. Явно го измъчваше безпокойство. После внезапно се появи Гилби. Не се ръкуваха, и за Макфадън скоро стана ясно, че не става дума за непринудена приятелска среща. Дори през лещите на бинокъла се виждаше съвсем ясно, че разговорът не е никак приятен.

Въпреки това той не бе очаквал, че Кър ще изгуби до такава степен контрол над себе си. Изведнъж той избухна в сълзи. Последва явно много напрегната размяна на реплики, която обаче не трая дълго. Кър се изправи рязко и си тръгна, оставяйки Гилби сам. За каквото и да бяха говорили, очевидно то не бе доставило задоволство на нито един от двамата.

Макфадън се поколеба за миг. Дали да продължи да следи Гилби? Или да тръгне подир Кър? Беше тръгнал още преди да осъзнае изцяло решението си. Гилби нямаше да излиза повече днес. Но днес Дейвид Кър бе нарушил вече веднъж своя модел на поведение. Възможно бе да го направи и втори път.

Изтича към колата си и стигна до ъгъла точно когато Кър вече излизаше от тихата странична улица. Ругаейки, Макфадън скочи зад волана, запали двигателя и потегли със скърцане на гуми. Оказа се обаче, че не е било необходимо да се притеснява. Кър все още чакаше в сребристото си ауди на пресечката с главната улица, за да завие надясно. Вместо да се насочи обратно към моста и към дома, той се качи на магистралата и се насочи на север. Пътят не беше много натоварен и Макфадън беше спокоен, че няма да го изпусне от поглед. След двайсетина минути му стана ясно накъде се е насочил Кър. Той беше подминал Къркалди, където живееха родителите му, и пое по пътя, който водеше на изток. Явно пътуваха към Сейнт Андрюз.

Когато стигнаха покрайнините на града, Макфадън си позволи да се движи малко по-близо до Кър. Не биваше да допуска да го изгуби точно сега. Мигачите на аудито сигнализираха, че ще завие наляво, когато потеглиха по пътя към Ботаническата градина.

— Не можа да устоиш, нали? — измърмори под нос Макфадън. — Не можа да я оставиш да почива в мир.

Както и бе очаквал, аудито зави по Тринити Плейс. Макфадън паркира на главната улица и тръгна забързано по тихата уличка на предградието. Зад спуснатите завеси на прозорците светеха лампи, но иначе не се забелязваше никакъв признак на живот. Аудито беше спряло в края на сляпата уличка със запалени фарове. Макфадън мина покрай него и забеляза, че вътре няма никой. Тръгна по пътеката, която опасваше подножието на хълма, питайки се колко ли пъти онези четирима студенти бяха газили същата тази кал преди фаталната нощ. Погледна вляво и видя това, което бе очаквал. На самия връх на хълма стоеше Кър с наведена шава. Силуетът му се очертаваше на нощното небе. Макфадън забави крачка. Странно как всички събития затвърждаваха отново и отново убеждението чу, че четиримата мъж, които бяха открили тялото на майка му, знаеха много повече за смъртта й, отколкото ги бяха принудили да признаят. Не можеше да разбере защо ченгетата се бяха провалили навремето. Не му се вярваше, че не са се справили с такъв елементарен случай. Та през последните месеци той бе сторил много повече за каузата на правосъдието, отколкото те бяха успели да направят за двайсет и пет години, макар че разполагаха с толкова хора и техника. Добре че не разчиташе на Лоусън и неговите дресирани маймуни да открият убиеца на майка му.

Може би Брайън Дъф беше прав и наистина не са искали да влизат в конфликт с университетските власти. А може би бе по-близо до истината, когато обвини полицията в корупция. Каквато и да е била истината тогава, междувременно светът се беше променил. Настъпил беше краят на някогашната сервилност, никой вече не би могъл да се притеснява от университетската управа. Освен това хората бяха наясно, че полицаите не са имунизирани срещу подкупност. Следователно отделни личности като него трябваше да полагат усилия, за да може да възтържествува справедливостта.

След малко Кър вдигна глава, обърна се и тръгна обратно към колата си. Още една точка в списъка на доказателствата за вина, каза си Макфадън. Още една тухла в стената.

 

 

Алекс се обърна на другата страна и погледна часовника. Беше три без десет. За последен път го беше погледнал преди пет минути. Излишно беше да се мъчи повече. Организмът му беше дезориентиран от часовата разлика след полета. Ако продължаваше да се опитва да заспи, щеше само да събуди Лин. А като знаеше колко неспокойно спеше тя поради бременността, не му се искаше да й го причинява. Измъкна се изпод завивката и потръпна, когато хладният въздух докосна кожата му. Взе халата си и излезе от спалнята, затваряйки тихо вратата.

Зад себе си имаше много тежък ден. Когато се сбогуваше с Пол на летището, изпита чувството, че го изоставя — желанието да се прибере у дома, при Лин, му се стори проява на егоизъм. По време на първия полет седя на седалка без прозорец, притиснат от някаква дебела жена — толкова огромна, че според него би повлякла цялата редица седалки със себе си, ако решеше да стане. При втория полет имаше повече късмет, но беше вече толкова уморен, че не можа да заспи. Измъчваха го мисли за Зиги, изпълваха сърцето му със съжаления за пропуснатите мигове през изминалите години. А накрая, вместо да прекара една спокойна вечер с Лин, му се наложи да понесе и емоционалния срив на Мондо. Утре трябваше да отиде в офиса, но отсега знаеше, че няма да е в състояние да работи. Отиде в кухнята и включи с въздишка електрическия чайник. Може би една чаша чай щеше да успокои нервите му, за да може да заспи.

Взе чашата си и тръгна из къщата, докосвайки познатите предмети, сякаш те бяха талисмани, които щяха да му помогнат да възстанови спокойствието си. Отиде в детската стая и застана пред креватчето. Това е бъдещето, повтаряше си той. Бъдеще, което си струва да дочакаш, което му даваше възможността да превърне живота си в нещо повече от печелене и харчене на пари.

Вратата се отвори и силуетът на Лин се очерта на прага, изрязан на фона на топлата светлина, озарила коридора.

— Събудих ли те? — попита той.

— Не, сама се събудих. От часовата разлика ли не можа да заспиш? — тя дойде до него и обви с ръка кръста му.

— Сигурно.

— А появата на Мондо свърши останалото.

Алекс кимна.

— Можех да мина и без него.

— Съмнявам се, че такова нещо би минало през ума на егоцентричния ми брат. Той е убеден, че ние всички сме дошли на този свят, за да се занимаваме с него. Между другото, аз се опитах да го убедя да не идва.

— Не се и съмнявам, че си опитала. Той никога не е чувал това, което не иска да чуе. Но Мондо не е лош човек, Лин. Слабохарактерен и егоцентричен — това да. Но не и злонамерен.

Тя потърка глава в рамото му.

— Сигурно е такъв, защото е толкова красив. Беше толкова красиво дете, че всички го глезеха, където и да се озовеше. Когато бяхме малки, направо го мразех за това. Беше обект на обожание, като някакъв малък ангел на Донатело. Красотата му направо зашеметяваше хората — после поглеждаха мен и не можеха да прикрият удивлението си. Как бе възможно такова красиво момче да има толкова невзрачна сестра?

Алекс се засмя.

— А после и грозното патенце се превърна в красив лебед.

Лин го смушка в ребрата.

— Едно от нещата, които особено харесвам у теб, е способността ти да лъжеш убедително за маловажни неща.

— Не лъжа. Горе-долу когато навърши четиринайсет, престана да бъдеш неугледно хлапе и се превърна в красавица. Можеш да ми вярваш, все пак имам око на художник.

— По-скоро език на ласкател. Не, по отношение на външния вид винаги съм била в сянката на Мондо. Напоследък много мисля за тези неща. Родителите ми стигаха до такива крайности в обожанието си към него, че дори ми е неприятно да си ги спомням. Ако детето ни бъде красиво, не искам никога да вдигам излишен шум около този факт. Искам да бъде уверено в себе си, но не и убедено, че всички са му длъжни — точно това убеждение отрови живота на Мондо.

— На това не бих възразил — той постави ръка върху издутия й корем. — Чуваш ли, младши? Самовлюбеността е забранена, ясно ли е? — Той се наведе и целуна Лин по косата. — Смъртта на Зиги наистина ме изплаши. Иска ми се да гледам как детето ни израства, и ти да бъдеш до мен. Но животът е толкова несигурно нещо — днес си тук, утре те няма. Като си помисля колко неща, които Зиги е искал да стори, никога няма да се осъществят. Не искам и с мен да се случи същото.

Лин взе полека чашата с чая от ръката му и я постави на масата за преповиване. После го прегърна.

— Не се бой — каза тя. — Всичко ще бъде наред.

Той искаше да й повярва. Но все още бе прекалено близо до съзнанието за собствената си смъртност, за да се почувства наистина убеден.

 

 

Докато чакаше да чуе бръмченето, което сигнализираше, че вратата се отваря, Карен Пири се прозя така, че челюстта й едва не се откачи. После бутна вратата и прекоси фоайето, кимвайки на дежурния, когато мина покрай него. Божичко, колко мразеше този склад за доказателствени материали! Беше Бъдни вечер, всичко живо се готвеше за празника, а къде трябваше да бъде тя? Като че ли цялото й съществувание вече се свеждаше до тесните пътеки между рафтовете с натрупани по тях кутии, натъпкани с пликове, чието съдържание разказваше историята на престъпления, извършени от глупави, несъобразителни и завистливи хора. Но тя беше убедена, че някъде сред тях се крие доказателството, което ще разреши поверения й случай.

Това не беше единственият възможен път на следствената работа. Тя знаеше, че рано или късно щеше да й се наложи да разговаря отново със свидетелите. Но съзнаваше, че при подновяване на старо разследване веществените доказателства играят основната роля. Съвременните лабораторни методи можеха да осигурят непоклатими доказателства, след което всякакви разпити на свидетели щяха да се окажат излишни.

Всичко това звучеше добре, но в склада имаше стотици кутии. И тя трябваше да прегледа всяка поотделно. Предполагаше, че досега е прехвърлила една четвърт от тях — и единственият положителен резултат от цялата работа се изразяваше в това, че ръцете й заякнаха и мускулите й се стегнаха от влачене на кутии нагоре и надолу по стълбите. Но от утре излизаше в отпуск — десет прекрасни дни, през които й предстоеше да отваря друг вид кутии, чието съдържание щеше да бъде далеч по-привлекателно от доказателства за извършени престъпления.

Размениха поздрави с дежурния пред склада и Карен зачака, докато той отключваше вратата на железния кафез, в който се редяха дълги рафтове с кутии. Най-досадно беше изпълняването на изискванията за сигурност. За всяка кутия рутината беше една и съща. Трябваше да я свали от рафта и да я отнесе до масата отпред, да я сложи така, че дежурният също да я вижда. Трябваше да запише в главната книга номера на случая, с който бяха свързани доказателствата в кутията, да напише името си, идентификационния си номер и датата на листа, залепен за кутията. Едва след това имаше право да отвори кутията и да започне да се рови из съдържанието й. След като се убедеше, че тя не съдържа това, което търсеше, трябваше да я върне на мястото и отново да повтори същите досадни и еднообразни действия. Монотонността на заниманията й се нарушаваше единствено от редките появи на други следователи, които търсеха нещо в склада. Но разнообразието не траеше дълго, защото колегите й обикновено знаеха къде се намира това, което търсеха.

Нямаше никакъв начин да стесни обхвата на търсенето. Като начало Карен беше решила, че ще е най-просто да прегледа всичко, чийто произход е от Сейнт Андрюз. Кутиите се подреждаха по поредните номера на случаите, а номерата се даваха в хронологичен ред. Но в процеса на сливането на складовете с веществени доказателства от отделните полицейски участъци кутиите от Сейнт Андрюз се бяха разпилели из целия склад. Така че тази възможност отпадна.

Беше започнала да преглежда всичко, събрано през 1978 година. Но не откри нищо интересно, като изключим един нож, който беше веществено доказателство по случай от 1987 година, кой знае как попаднал там. След това се зае със следващата и с предходната година. Отново откри доказателство, което не бе на мястото си — детска гуменка, спомен за изчезването на едно десетгодишно момче през 1969 година, останало неизяснено. Беше стигнала дотам, че се опасяваше, да не би да пропусне плика с доказателствата, които търсеше, когато попадне на него — дотолкова й се струваше, че затъпява от еднообразната работа.

Отвори кутия диетична лимонада, отпи, почувства освежаващия гъдел на мехурчетата, и се хвана на работа. Наред беше 1980 година. Третият рафт. Завлече се до подвижната стълба, която беше подпряна все още там, където я беше оставила предния ден. Покатери се, намери кутията, която й трябваше, и заслиза предпазливо по алуминиевите стъпала.

Върна се до масата, изпълни всички необходими изисквания, и вдигна капака. Прекрасно — кутията съдържаше куп парцали, сякаш отхвърлени дори при благотворителна разпродажба. Карен започна да вади пликовете един по един, като внимаваше да не пропусне името на Роузи Дъф на някой от етикетите. Джинси. Мръсна тениска. Дамски пликчета. Сутиен. Чорапогащник. Карирана риза. Нито една от вещите нямаше нищо общо с нейния случай. В последния плик имаше нещо като жилетка. Карен го извади без никакви предчувствия.

Хвърли поглед на етикета и примигна. Не вярваше на очите си. Провери повторно номера. Съмнявайки се в собствената си памет, бръкна в чантата и сравни номера от етикета на плика с този, който бе записала.

Нямаше грешка. Карен беше открила своя подранил коледен подарък.