Вал Макдърмид
Далечно ехо (3)

1

1978 г., Сейнт Андрюз, Шотландия

Беше четири часа сутринта, черна декемврийска нощ. Четири неясни силуета се лутаха из снежната вихрушка, носена от капризите на острия североизточен вятър, който брулеше от Северно море до Урал. Неуверените стъпки на така наречените „Момчета от Къркалди“ проследяваха познатите извивки на прекия път през Халоу Хил към Файф Парк, най-модерното от многото общежития на университета „Сейнт Андрюз“, където вечно неоправените им легла зееха в привлекателна прозявка, а завивките и чаршафите се влачеха по пода като изплезени езици.

Разговорът се движеше по път, също толкова познат, колкото и този, който следваха краката им.

— Казвам ти, Боуи е царят — викаше Зигмунд Малкиевич, фъфлейки леко. Обикновено безизразното му лице бе оживено от алкохола. На няколко крачки зад него Алекс Гилби придърпа качулката на якето по-близо до лицето си и се закиска на себе си, произнасяйки беззвучно отговора, който следваше със сигурност.

— Глупости — заяви Дейви Кър. — Боуи е просто превзет фукльо, „Пинк Флойд“ могат да го натикат в миша дупка, когато си поискат. „Тъмната страна на луната“ е истински епос. Боуи не може да им стъпи на малкия пръст.

Тъмните му къдрици бяха увиснали от топящите се по тях снежинки и той ги отметна нетърпеливо от тясното си, още детско лице.

Вече се бяха разгорещили. Като вълшебници, сражаващи се със заклинания, Зигмунд и Дейви се замеряха със заглавия на песни, текстове и прочути инструментални изпълнения, в наподобяващия ритуален танц спор, който течеше вече шест или седем години. Нямаше никакво значение, че музиката, от която стъклата на прозорците в стаите им звънтяха, напоследък бе по-често на „Клаш“, „Джем“ или „Скидс“. Дори прякорите им подсказваха какви са били ранните им пристрастия. От онзи първи следобед, когато се събраха в стаята на Алекс, за да слушат албума на Дейвид Боуи „Зиги Стардъст и Паяците от Марс“, беше неизбежно харизматичният Зигмунд да се превърне завинаги в Зиги, прокаженият месия. Останалите трябваше да се примирят да бъдат Паяците. Алекс се превърна набързо в Лили, макар да възразяваше, че такъв женствен прякор не се връзва с набитата му фигура на играч от отбора по ръгби. Но съвпадението с фамилното му име не можеше да се подмине. Освен това не се поколебаха нито миг да прекръстят четвъртия член на квартета Уиърд^[1] — защото Том Маккий несъмнено беше чешит. Беше най-висок в целия курс, същински мутант с дълги и слаби крайници, а външността му хармонираше с личността на човек, който се наслаждаваше на своите странности.

Оставаше Дейви, верен на каузата на „Пинк Флойд“, който категорично отказваше да приеме прякор, свързан по какъвто и да било начин с Боуи. Известно време му викаха „Пинк“, но прякорът не беше особено убедителен. Но от мига, когато чуха за първи път „Шайн он ю, крейзи даймънд“, всичко беше ясно. Дейви си беше „луд диамант“, блестящ, но насочващ лъчите си в непредсказуеми посоки, пък и винаги се чувстваше неудобно извън естествения си обков. „Даймънд“ постепенно се превърна в „Мондо“, и Дейви Кър си остана „Мондо“, докато завършиха колежа, и отнесе прякора си и в университета.

Алекс поклати глава в безмълвно удивление. Макар и замаян от прекалено многото бира, той се замисли каква бе причината да останат неразделни през изминалите години. Дори само мисълта за това пораждаше в гърдите му топлина, която пъдеше лютия студ. Алекс се препъна в един корен, скрит под натрупалия сняг, залитна и се блъсна в Уиърд. Уиърд го бутна на шега и Алекс залитна. Размахал ръце, за да запази равновесие, той затича, препъвайки се, нагоре по склона. Обзе го внезапно въодушевление, породено от милувката на снега по пламналата кожа на лицето му. Когато стигна върха, земята неочаквано хлътна под краката му. Той загуби опора и полетя презглава надолу.

Но падна почти веднага върху нещо меко и започна да се опитва да се изправи, опирайки се върху това, което беше под него. Плюейки сняг, той избърса очи с премръзналите си пръсти и започна да вдишва силно през носа, за да разтопи вледенилата се по него влага. Огледа се, за да разбере на какво се дължи мекото му приземяване, и точно тогава се появиха тримата му приятели, решени да се позабавляват със смехотворното произшествие.

Дори на призрачната светлина, излъчвана от белия сняг, се виждаше, че формата, спряла падането му, не е от растителен произход. Ясно се открояваха очертанията на човешка фигура. Падащите върху нея снежинки се топяха бързо и Алекс разбра веднага, че пред него лежи жена. Мокрите кичури на тъмната й коса, разпилени около главата й в снега, й придаваха ужасния вид на Медуза Горгона. Полата й беше вдигната до кръста, а високите черни ботуши се открояваха неестествено от бледата кожа на краката й. Неясни тъмни петна се виждаха по кожата и по бялата й блуза, прилепнала към гърдите. Алекс продължи да се взира неразбиращо в нея, после погледна ръцете си и видя, че и по тях има също такива тъмни петна.

Кръв. Прозрението го обзе в мига, когато снегът в ушите му се стопи и той можа да чуе хрипкавото й, мъчително дишане.

— Господи! — изпелтечи Алекс, докато се опитваше да изпълзи колкото може по-надалеч от ужасното нещо, върху което беше паднал. Но имаше чувството, че зад него се е издигнала каменна стена.

— Господи! — повтори той и вдигна отчаяно поглед нагоре, като че ли видът на приятелите му би развалил магията и пропъдил кошмара. После се взря отново в ужасното видение в снега. Не, това не беше пиянска халюцинация. Беше истина. Той се обърна отново към приятелите си и се провикна:

— Тук има някакво момиче!

До него долетя отговорът на Уиърд Маккий:

— Ама че късмет, копеле!

— Стига глупости, тя кърви!

Уиърд се разкикоти на висок глас.

— Е, значи не е чак такъв късмет, Гили!

Алекс усети внезапен пристъп на ярост.

— Не се занасям, да му се не види! Идвайте тук! Зиги, хайде, по-бързо!

Сега вече всички доловиха напрежението в гласа му и затичаха през снега към хребета. Както обикновено, най-отпред беше Зиги. Той изкачи припряно склона, след него се появи Уиърд и се хвърли веднага към Алекс, последен дойде Мондо, който стъпваше внимателно в следите пред себе си.

Уиърд също се препъна, строполи се върху Алекс и двамата паднаха повторно върху жената. Докато се мятаха в опит да станат, Уиърд се изкиска налудничаво:

— Ей, Гили, май за първи път се озоваваш толкова близо до жена!

— Пак си се надрусал до ушите — каза ядосано Зиги, избута го встрани и клекна до тялото на жената, опитвайки се да намери пулса на шията й. Пулсирането на кръвта се долавяше, но беше ужасяващо слабо. Когато осъзна напълно какво вижда пред себе си, тревогата го накара да изтрезнее за секунди. Беше само студент по медицина, макар и в последния курс, но знаеше достатъчно, за да различи опасни за живота наранявания.

Уиърд се отпусна назад и каза смръщено:

— Знаете ли всъщност къде сме?

Никой не му обърна внимание, но той продължи:

— Това е старо гробище, от времето на пиктите. Виждате ли тези очертания под снега, като ниски стени? Това са каменните гробове. Да му се не види, Алекс намери труп на гробищата! — и той отново започна да се киска — смехът му отекваше болезнено в притихналия от снега въздух.

— Млъквай, Уиърд — Зиги продължаваше да опипва тялото на момичето, докато плътта поддаде под пръстите на мястото, където зееше дълбока рана. Той наклони глава на една страна в опит да огледа по-внимателно мястото.

— Мондо, имаш ли запалка?

Мондо пристъпи напред с нежелание и извади ветроупорната си запалка. Щракна и поднесе слабата светлинка към тялото на жената, а после нагоре към лицето й. После притисна уста със свободната си ръка, но не успя да потисне напълно възклицанието си. Сините му очи се разшириха от ужас, пламъчето на запалката затрепери в пръстите му.

Зиги си пое рязко дъх. На трептящата светлина на запалката лицето му доби призрачен вид.

— Майната му — изохка той. — Това е Роузи от бар „Ламас“!

До този момент Алекс беше убеден, че не е възможно човек да се чувства по-зле. Но думите на Зиги му подействаха като удар под кръста. Той простена, извърна се и започна да повръща бира, пържени картофи и чеснови хлебчета в снега.

— Трябва да повикаме помощ — каза категорично Зиги. — Още е жива, но няма да е за дълго, като се вземе предвид състоянието й. Уиърд, Мондо, сваляйте палтата — докато говореше, той сваляше коженото си яке, после покри внимателно с него раменете на Роузи. — Гили, ти си най-бърз, тичай за помощ. Намери телефон. Измъкни някого от леглото, ако се налага. Но доведи хора тук, ясно ли е? Алекс?

Зашеметен, Алекс се изправи на крака и се запрепъва обратно надолу по склона, разравяйки снега с обувките си, за да не се подхлъзне. Мина през рядката горичка и се озова под светлината на уличните лампи — в най-новата задънена улица, изникнала през последните месеци в резултат на ново строителство. Най-бързо щеше да стане, ако се върнеше по пътя, който бяха изминали насам.

Алекс приведе глава срещу вятъра и затича, хлъзгайки се по снега, по средата на улицата, опитвайки се да пропъди спомена за току-що видяното. Но това се оказа също толкова невъзможно, колкото и да тича с равномерен ритъм в мекия сняг. Как бе възможно онова ужасно нещо сред гробовете на пиктите да бъде Роузи от бар „Ламас“? Та нали бяха пили там същата вечер, преди няколко часа, развеселени и шумни, в топлата жълтеникава светлина, поглъщаха пинта след пинта „Тенънтс“, възползвайки се докрай от свободата на студентския живот, преди да се върнат към ограниченията на семейната Коледа, на трийсетина мили от тук.

Самият той бе разговарял с Роузи, беше флиртувал неумело като всяко двайсет и еднагодишно момче, без да е наясно със себе си — дали е още глупаво хлапе или вече се е превърнал в светски мъж. Не за първи път я беше попитал кога свършва работа. Дори й каза къде е купонът, на който щяха да отидат после. Написа адреса на една подложка за чаша и го плъзна по мокрия тезгях към нея. Тя му се усмихна съчувствено, но взе подложката. Алекс подозираше, че веднага след това я е хвърлила в кошчето за боклук. В края на краищата, за какво й бе на жена като Роузи някакъв недодялан хлапак като него? С такова лице и такава фигура тя сигурно имаше голям избор, би могла да се спре на човек, който да й осигури весел живот, а не на някакъв беден студент, който допълваше стипендията си, като подреждаше рафтовете в супермаркета през ваканциите.

Как бе възможно същата тази Роузи да лежи, потънала в кръв, в снега на Халоу Хил? Зиги сигурно се беше заблудил, повтаряше си Алекс, докато тичаше наляво, към главния път. Всеки би могъл да се обърка на слабата светлина на запалката. Пък и Зиги поначало не обръщаше никакво внимание на тъмнокосото момиче зад бара. Беше оставил тези занимания на Алекс и Мондо. Възможно бе да е някое нещастно тъмнокосо момиче, което прилича на Роузи. Сигурно е така, убеждаваше се той. Недоразумение, нищо повече.

Алекс се поколеба за миг, пое си дъх и се зачуди накъде да тича. Наоколо имаше много къщи, но не светеше нито един прозорец. Дори да успееше да събуди някого, Алекс се съмняваше, че някой би отворил в тази виелица на потен и задъхан младеж, от който се носи силен дъх на алкохол.

Тогава се сети, че по това време на нощта при централния вход на Ботаническата градина, само на четвърт миля от тук, винаги имаше паркирана полицейска патрулна кола. Виждали я бяха често, когато се прибираха, залитайки, в малките часове, и съзнавайки, че полицаят в колата ги заглежда, се стараеха да изглеждат трезви. Тази гледка винаги ставаше повод за поредната реч на Уиърд срещу мързела и корумпираността на полицаите.

— Вместо да тръгнат да залавят истинските престъпници, онези, безликите, в костюмите, дето прекарват всички ни, те киснат тук цяла нощ с термос чай и кесия кифлички, и гледат да заловят някое пиянде, че пикае в храстите, или някой идиот, дето кара с превишена скорост. Мързеливи копелета!

Е, може би днес желанието на Уиърд щеше да се сбъдне, поне частично. Тази нощ на мързеливото копеле в колата му предстоеше много повече, отколкото би могло да се очаква.

Алекс зави към „Канънгейт“ и затича отново, а пресният сняг скърцаше под обувките му. Пронизващата болка отляво го накара да си каже, че не биваше да прекратява тренировките по ръгби. Опитвайки се да диша по-дълбоко, той затича неравномерно, залитайки и накуцвайки. Само още няколко десетки ярда, повтаряше си той. Не можеше да се бави сега, животът на Роузи зависеше от това колко бързо можеше да тича. Взря се напред, но снегът валеше още по-силно и той можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си.

Почти се блъсна в полицейската кола, преди да я види. Но още в мига, в който облекчението стопли потното му тяло, тревога загриза сърцето му. Отрезвен от шока и физическото усилие, Алекс осъзна, че ни най-малко не прилича на почтен гражданин, който съобщава за престъпление. Беше разчорлен, потен, целият в петна от кръв и залиташе. Трябваше по някакъв начин да убеди полицая, който вече излизаше от колата, че не си е въобразил нещо, и че няма намерение да го разиграва. Спря на няколко крачки от колата, надявайки се, че видът му не е заплашителен, и зачака шофьорът да се появи.

Полицаят нагласи фуражката върху късо подстриганата си, тъмна коса и заоглежда предпазливо Алекс, наклонил глава на една страна. Въпреки тежкия униформен анорак, Алекс можа да забележи напрежението в стойката му.

— Какво има, синко? — попита той. Въпреки покровителственото обръщение, полицаят не изглеждаше много по-възрастен от самия Алекс, и явно още не беше привикнал към униформата.

Алекс се опита да контролира дишането си, но не успя.

— Има едно момиче… на Халоу Хил — отвърна той задъхано. — Била е нападната. Кърви, цялата е в кръв. Има нужда от помощ.

Полицаят се смръщи и присви очи, за да вижда по-добре през снега.

— Била е нападната, така ли? От къде знаеш?

— Потънала е в кръв. Освен това… — Алекс замълча и помисли малко. — Не е облечена за излизане, без палто е. Вижте, не можете ли да повикате линейка или лекар? Много е зле, наистина.

— И ти просто се натъкна на нея посред тази виелица, така ли? Пил ли си, синко?

Говореше все така покровителствено, но в тона му се долавяше безпокойство.

Алекс беше убеден, че такива неща се случват рядко посред нощ в спокойните предградия на Сейнт Андрюз. Налагаше се да убеди по някакъв начин ченгето, че работата е сериозна.

— Разбира се, че съм пил — каза той, не съумявайки да овладее раздразнението си. — Защо иначе ще се прибирам по това време? Вижте какво, аз и приятелите ми решихме да минем по прекия път към общежитието, занасяхме се, аз се качих на хълма, спънах се и паднах право върху нея — гласът му изтъня умолително. — Моля ви, трябва да ни помогнете. Тя може да умре, ако остане там.

Полицаят, продължи да го оглежда, според него още дълги минути, после се приведе навътре в колата и подхвана някакъв неразбираем разговор по радиостанцията. После отново се изправи и се обърна към Алекс.

— Влизай в колата, тръгваме към „Тринити Плейс“. Добре ще е за теб това да не се окаже някой номер, момче! — допълни той мрачно.

Колата занасяше по улицата, гумите не бяха подходящи за зимни условия. Следите от малкото коли, минавали наскоро от тук, вече бяха затрупани и снежната повърхност беше почти гладка, доказателство за обилния снеговалеж. Полицаят едва избегна стълба на една улична лампа, изруга под нос, и когато стигнаха другия край на „Тринити Плейс“, се обърна отново към Алекс:

— Хайде, покажи ми къде е момичето.

Алекс затича, следвайки собствените си бързо заличаващи се следи. От време на време се обръщаше назад, за да се убеди, че полицаят го следва. На едно място едва не падна, защото очите му още не бяха привикнали към мрака след ярката светлина на уличните лампи, сега вече скрита от дебелите стволове на дърветата. Снегът сякаш излъчваше своя, странна светлина, която озаряваше измамно сцената наоколо, уголемяваше силуетите на храстите и стесняваше лентата на пътя.

— Насам! — подвикна Алекс, завивайки наляво. Погледна бързо през рамо и видя, че полицаят е точно зад него, но започва да забавя крачка.

— Ей, момче, сигурен ли си, че не си взел нещо? — попита той, обзет от внезапно подозрение.

— Хайде! — настоя Алекс, забелязал тъмните силуети, застанали малко по-нависоко. Без да чака повече полицая, той затича нагоре по хълма. Беше почти стигнал, когато полицаят се изравни с него, подмина го и спря рязко на няколко стъпки пред малката групичка.

Зиги все още клечеше приведен над тялото на момичето, ризата беше прилепнала към слабото му тяло, мокра от сняг и пот. Уиърд и Мондо стояха зад него, скръстили ръце на гърдите си, пъхнали длани под мишниците, сгушили глави между присвитите си рамене. Просто се опитваха да се сгреят, тъй като бяха без палта, но за съжаление позата им излъчваше напълно неподходяща за случая арогантност.

— Какво става тук, момчета? — попита полицаят. Агресивният му тон утвърждаваше авторитета му, независимо че беше един срещу четирима.

Зиги се изправи уморено и отметна мокрите кичури от лицето си.

— Закъсняхте. Тя е мъртва.