Вал Макдърмид
Далечно ехо (29)

27

Алекс не помнеше светлините по пистата на Единбургското летище да са предизвиквали някога у него такъв прилив на щастие. Дъждът плющеше по прозорците на самолета, но какво от това? Той искаше само едно — да се озове отново у дома, да поседи спокойно до Лин, поставил ръка на корема й, да чувства живота, който растеше в нея. Бъдещето. Но както и всичко останало, което минаваше през ума му, тази мисъл отново го подсети за смъртта на Зиги. Приятелят му никога нямаше да види неговото дете, никога нямаше да го прегърне.

Лин го чакаше в залата за пристигащи полети. Алекс си каза, че изглежда уморена. Искаше му се да успее да я убеди да престане да ходи на работа. Нямаха нужда от тези пари. Но тя настояваше да работи до последния месец.

— Искам да използвам целия си отпуск по майчинство, за да бъда с детето, а не за да седя из къщи и да чакам раждането — настоя тя. Продължаваше да е категорична, че ще се върне на работа, когато детето стане на шест месеца, но Алекс си казваше, че може и да промени решението си.

Махна й с ръка и забърза към нея. Прегърнала се и се притиснаха здраво един в друг, като че ли раздялата им бе траяла месеци, а не само няколко дни.

— Липсваше ми — промърмори той, заровил устни в косата й.

— И ти на мен — тя се отдръпна от него, мушна ръка под неговата и двамата тръгнаха към паркинга. — Добре ли си?

Алекс поклати глава.

— Всъщност не особено. Чувствам се празен — буквално, все едно че някой е извадил вътрешностите ми. Бог знае как се справя Пол.

— А той как е?

— Носи се по течението. Организирането на погребението ангажираше досега съзнанието му, отклоняваше го от мислите за това, което е загубил. Но снощи, след като всички си заминаха, вече се луташе като загубена душа. Наистина не знам как ще преодолее мъката си.

— Има ли хора около себе си?

— Те имаха много приятели, които няма да го изоставят. Но като си помислиш, рано или късно човек винаги остава сам с мъката си, нали? — той въздъхна. — Като че ли едва сега осъзнах какво щастие е да имам теб, а сега и бебето, което очакваме. Не мога да си представя какво бих правил без теб, Лин.

Тя стисна ръката му.

— Естествено е да ти идват такива мисли. Такава нелепа смърт ни кара да чувстваме колко сме раними. Но на мен няма да ми се случи нищо лошо.

Стигнаха до колата и Алекс седна зад волана.

— Е, да тръгваме към къщи — каза той. — Не мога да повярвам, че утре е Бъдни вечер. Копнея за малко спокойствие, да бъдем само двамата.

— Само че… — подхвана Лин, нагласяйки предпазния колан около корема си.

— О, не. Не ми казвай, че е дошла майка ти. Поне тази вечер не!

Лин се захили широко.

— Не, не е майка ми, но от това няма да ти стане по-приятно. Пристигна Мондо.

Алекс се намръщи.

— Мондо ли? Доколкото знам, той трябваше да е заминал за Франция.

— Имало промяна на плановете. Канели се да погостуват няколко дни на брата на Елен в Париж, но жена му се разболяла от грип. Затова променили резервациите си.

— И от къде на къде му е хрумнало да ни дойде на гости?

— Казва, че имал някаква работа във Файф, но според мен се чувства гузен, че не дойде с теб в Сиатъл.

Алекс изсумтя презрително.

— Е, да, винаги го е бивало да демонстрира закъснели угризения на съвестта. Което между другото никога не му е пречило да постъпва така, че после да го измъчват угризения.

Лин отпусна ръка на бедрото му. В жеста й нямаше нищо сексуално.

— Ти така и не можа да му простиш, нали?

— Сигурно си права. По-скоро съм забравил. Но когато нещата се струпат, както стана тази седмица… Не, като че ли наистина не съм му простил — донякъде заради онази история преди години, когато се опита да ме накисне пред ченгетата, само и само за да отклони вниманието от себе си. Мисля дори, че ако не беше казал на Макленън, че съм си падал по Роузи, към нас нямаше да се насочат толкова сериозни подозрения. Но най-вече не мога да му простя онази глупост, заради която Макленън трябваше да се прости с живота.

— Не мислиш ли, че Мондо също страда от угризения заради този случай?

— Така и трябва. Но ако не се беше постарал толкова да предизвика подозренията на ченгетата, и той самият нямаше да се озове в такова положение, че да изпита нужда да предизвиква съчувствие. А на мен нямаше да ми се наложи до края на следването си да се примирявам с мисълта, че където и да отида, хората ме сочат с пръст. Не мога да забравя, че всичко това се дължи на Мондо.

Лин отвори чантата си, за да извади дребни за таксата за преминаване на моста.

— Струва ми се, че и той винаги е бил наясно с това.

— И вероятно затова направи всичко възможно да заживее толкова далеч от нас — въздъхна Алекс. — Съжалявам, защото ти се лиши от присъствието му.

— Не ставай глупав — каза тя и му подаде монетите, докато колата се насочваше към моста над Форт. Преминаването по внушителната му дъга предлагаше най-хубавата гледка към трите надвиснали над реката ромба на стария железопътен мост. — Загубата беше изцяло негова, Алекс. Още когато се омъжих за теб, знаех, че това ще бъде за Мондо постоянен източник на притеснение. Но продължавам да мисля, че направих възможно най-добрия избор. Предпочитам животът ми да се върти около теб, вместо около невротичния ми по-голям брат.

— Наистина съжалявам, че нещата се развиха така, Лин. Аз все пак го чувствам близък, знаеш ли. Имаме толкова много хубави общи спомени.

— Знам. Опитай се да си го напомниш и ти, ако довечера те обземе желание да го удушиш.

Алекс отвори прозореца и потръпна, когато дъждовните капки поръсиха лицето му. Подаде монетите и натисна педала на газта. Както винаги, когато наближаваше Файф, почувства как го тегли към дома. Погледна часовника на арматурното табло.

— Кога пристига?

— Вече пристигна.

Алекс направи гримаса. Нямаше възможност да се отпусне. Нямаше къде да се скрие.

 

 

Следовател Карен Пири стигна тичешком до входа на кръчмата и отвори вратата, обзета от задоволство, че е намерила подслон. Лъхна я топъл, спарен въздух, миризма на престояла бира и дим — това беше миризмата, с която свързваше края на работния ден. От уредбата се носеше „Турист“ на Сен Жермен. Приятно парче. Тя започна да се оглежда, надничаше над гърбовете на ранните посетители, за да види познато лице. Видя Фил Пархатка, застанал на бара, привел рамене над чаша бира и чипс. Карен си проправи път през тълпата и придърпа едно столче така, че да седне точно до него.

— За мен един Бакарди Брийзър — каза тя и го смушка в ребрата.

Фил вдигна глава и успя да привлече вниманието на заетия барман. Даде поръчката и отново се облегна на тезгяха. Карен си напомни, че Фил не обичаше да остава сам — винаги се чувстваше по-добре в компания. Нямаше нищо общо с образа на ченгето единак от телевизионните сериали, не държеше да се изправя сам срещу света. Не беше и това, което хората наричат „душата на компанията“, обичаше просто да има хора около себе си. А Карен нямаше нищо против да влезе в ролята на компания тази вечер. Като останеха насаме, съществуваше някаква надежда Фил да забележи, че тя е жена. Карен взе чашата веднага щом барманът я остави пред нея и отпи дълбока глътка.

— Така е по-добре — каза тя и въздъхна доволно. — Имах нужда да пийна нещо.

— От това постоянно ровене из складовете сигурно се ожаднява. Не очаквах да те видя днес тук, мислех, че направо ще си отидеш у дома.

— Не, наложи се да мина през централата — трябваше ми компютъра, за да направя една справка. Досадна работа, но няма как.

Тя отпи още малко от коктейла, наведе се към колегата си и каза със заговорнически тон:

— Никога няма да познаеш кого спипах да рови в папките ми.

— Заместник-шефа, Лоусън — каза веднага Пархатка, без дори да се преструва, че се опитва да познае.

Карен се отдръпна, малко раздразнена, че не е постигнала желания ефект.

— Как позна?

— Че кой друг го е грижа докъде сме стигнали с работата си? Освен това той ти виси на главата още от момента, в който ти се зае с този случай. Явно се чувства лично засегнат от изхода на следствието.

— Е, да, той се е озовал първи на местопрестъплението.

— Но от друга страна по онова време е бил още униформен полицай, обикновен патрулен. Не може да се каже, че случаят е бил възложен на него или нещо от този род — той допи бирата си и побутна пликчето с чипс към Карен.

— Знам. Но вероятно се чувства по-свързан с този случай, отколкото с останалите в списъка ни. Въпреки всичко ми се стори странно, когато го видях да рови из папките ми. Обикновено по това време отдавна си е тръгнал. Явно се стресна ужасно, когато проговорих. Беше толкова погълнат от заниманието си, че изобщо не ме чу, когато влязох.

Фил взе чашата си, която барманът бе напълнил отново, и отпи.

— Наскоро е посетил брата на убитата, нали? И му е казал за изчезналите доказателства?

Карен тръсна ръка като човек, изразяващ задоволство, че се е отървал от нещо неприятно.

— Откровено казано, му бях много задължена, че ме отърва от тази задача. Не мога да твърдя, че мисълта за такъв разговор ме изпълваше с възторг. „Здравейте, сър, дойдох да ви кажа, че сме забутали някъде доказателствата, с помощта на които бихме могли да открием най-сетне убиеца на сестра ви. Неприятна история, но нали знаете, случват се и такива неща“ — тя направи гримаса. — А как върви твоята работа?

Фил сви рамене.

— И аз не знам. Мислех, че съм се добрал до нещо, но току-виж и то се оказало фалшива следа. А на всичкото отгоре местният депутат непрекъснато ми досажда с дрънканиците си за защита на човешките права. Навряхме си таралеж в гащите с тези студени досиета.

— Имаш ли нов заподозрян?

— Имам даже трима. Но ми липсват убедителни доказателства. От лабораторията още не са ми изпратили резултатите от ДНК-тестовете. А това е единственият шанс следствието да се придвижи нанякъде. Ами ти? Кой според теб е убиецът на Роузи Дъф?

Карен разпери ръце.

— Имам свободен избор между четирима.

— Наистина ли мислиш, че е бил един от студентите, които са я открили?

Карен кимна.

— Всички косвени доказателства сочат към тях. А има и още нещо — тя помълча в очакване той да зададе някакъв въпрос.

— Добре де, Шерлок. Успя да ме заинтригуваш. Та какво е още нещото?

— Психологическите характеристики на убийството. Когато става дума за ритуално убийство или за работа на сексуален маниак, психиатрите винаги ни обясняват, че извършителите действат серийно. Човек би очаквал поне два неуспешни опита за убийство преди същинското престъпление.

— Както е било с Питър Сътклиф?^[1]

— Именно. Той не се е превърнал в Йоркширския изкормвач само за един ден. Което ни връща към втория аргумент. Хората, които убиват, за да получат сексуално удовлетворение, приличат донякъде на баба ми — непрекъснато повтарят едно и също.

Фил изпъшка.

— Прекрасно заключение.

— Нямаме нужда от овации, приемаме само пари. Повтарят се, защото убийството им въздейства така, както порнографските филми на нормалните хора. Тъй или иначе, този убиец не е повторил деянието си никъде на територията на Шотландия.

— Може да е отишъл да живее другаде.

— Възможно е. А може всичко да е било инсценировка за заблуда на полицията. Може изобщо да не става дума за такъв тип убиец. Може единият от студентите да е изнасилил Роузи, или дори четиримата. После са изпаднали в паника, осъзнали са, че не могат да допуснат тя да даде показания за случилото се и са я убили. Но решили да подредят нещата така, та да изглежда, че убийството е извършено от сексуален маниак. Разбира се, престъплението не е породило у тях сексуална възбуда, затова и не се е повторило.

— И ти смяташ, че четири недорасли момчета биха се справили толкова хладнокръвно с умиращото момиче?

Карен кръстоса крака и поглади с длан полата си. Видя, че той забеляза жеста й и почувства в гърдите си топлина, която нямаше нищо общо с белия ром.

— Е, да, там е въпросът.

— А какъв е отговорът?

— Когато човек чете показанията им, особено се откроява един от тях, Малкиевич, студентът по медицина. Той явно е успял да запази хладнокръвие, показанията му имат дори съвсем клинично звучене. По разположението на пръстовите отпечатъци можем да заключим, че той е карал лендроувъра последен. Трима от четиримата са с нулева кръвна група, която съвпада с тази на човека, чиято сперма е открита по дрехите на убитата, и той е един от тях.

— Не е зле като теория.

— И според мен си струва да се полее с още по едно — този път Карен поръча питиетата. — Проблемът с теорията е там — продължи тя, когато поръчката беше изпълнена, — че има нужда от доказателствен материал, който да я подкрепи. Доказателства, с каквито не разполагам.

— Ами незаконното дете? То нали има все пак някакъв баща? Не ли възможно той да е убиецът?

— Не знаем кой е бащата. Брайън Дъф не желае да каже каквото и да било. А с Колин още не съм успяла да се свържа. Но Лоусън намекна, че най-вероятно бащата е някой си Джон Стоуби. Напуснал града точно след като Роузи забременяла.

— Но може да се е върнал.

— Точно затова Лоусън се ровеше из досието. Искаше да провери дали съм открила нещо по този въпрос — Карен сви рамене. — Но дори да се е върнал, защо му е било да убива Роузи?

— Може още да е бил влюбен в нея, а тя да го е разкарала.

— Не ми се вярва. Напуснал града, защото Брайън и Колин го пребили — по онова време е бил още хлапе. Не отговаря на представите ми за героя, който се връща, за да открие изгубената любима. Но е редно да проследим и тази улика. Пратих запитване до колегите на сегашното му местожителство. Ще отидат да си поговорят с него.

— Да бе, и той ще си спомни точно какво е правил през една декемврийска нощ преди двайсет и пет години.

Карен въздъхна.

— Прав си. Но се надявам поне хората, които го разпитват, да преценят дали изобщо съществува някаква възможност той да е убиецът. Аз лично продължавам да залагам на Малкиевич — трябва да го е направил или сам, или с помощта на приятелите си. Е, стига сме говорили за работа. Какво ще кажеш, да хапнем по едно къри някъде, преди да е дошъл ред на коледните пуйки?

 

 

Мондо скочи на крака в мига, в който Алекс влезе в зимната градина, и едва не разля чашата си с червено вино.

— Алекс — каза той. В тона му се долавяше нервно напрежение.

Колко лесно се връщаме към някогашното си поведение, когато бъдем откъснати от сегашното си ежедневие и се озовем сред хората, с които сме споделяли миналото си, каза си Алекс учудено. Знаеше със сигурност, че Мондо е капацитет в професията си, и че има самочувствието на компетентен специалист. Жена му също беше изискана интелектуална, и вероятно двамата с нея се бяха посветили на някакви изискани и интелектуални занимания, за чието естество Алекс можеше само да храни предположения. Но когато застана пред приятеля от младите си години, Мондо незабавно се превърна в невротичен тийнейджър, раним и безпомощен.

— Здрасти, Мондо — каза уморено Алекс, отпусна се на креслото срещу него и посегна към бутилката, за да налее и на себе си вино.

— Приятен ли беше полетът? — усмивката на Мондо беше почти умолителна.

— Чак пък приятен… Прибрах се жив и здрав, а това е най-доброто, което може да се каже за всяко пътуване със самолет. Лин сервира вечерята, ще ни повика всеки момент.

— Съжалявам, че ви се натрапих тази вечер, но ми се наложи да прескоча до Файф, имам среща с един човек — а утре тръгваме за Франция и това беше единствената възможност…

„Ти ни най-малко не съжаляваш за постъпката си“, помисли Алекс. „Просто искаш да успокои съвестта си на мой гръб“.

— Жалко наистина, че новината за грипа на снаха ти не пристигна малко по-рано — тогава можеше да тръгнеш с мен за Сиатъл. Уиърд също дойде на погребението.

Тонът на Алекс беше спокоен, но думите му бяха подбрани с цел да жегне Мондо.

Мондо се поизправи на мястото си, но не срещна погледа на Алекс.

— Известно ми е, че според теб и аз трябваше да бъда там.

— Така е. Зиги беше един от най-близките ти приятели в продължение на десетина години. Грижеше се за теб. Грижеше се всъщност за всички нас. Исках да изразя благодарността си за всичко, което е сторил за мен, и смятам, че и ти трябваше да постъпиш по същия начин.

Мондо прокара пръсти през косата си — беше още гъста и къдрава, макар и вече със сребристи нишки тук-там. Придаваше му екзотичен вид в сравнение с обичайния вид на мъжката половина на населението в Шотландия.

— Както и да е, аз трудно понасям такива работи.

— Ти винаги си бил най-чувствителен от всички нас.

Мондо го изгледа раздразнено.

— Винаги съм считал чувствителността за добродетел, а не за порок. И нямам намерение да се извинявам, че реагирам по такъв начин.

— Щом си толкова чувствителен, би трябвало да осъзнаеш причините, поради които не съм във възторг от постъпката ти. Да кажем, мога да разбера защо ни избягваш системно, като че ли страдаме от заразна болест. Ясно е, че искаш да бъдеш колкото е възможно по-далеч от всеки, който би ти напомнял за убийството на Роузи Дъф и смъртта на Барни Макленън. Но на погребението трябваше да дойдеш, Мондо. Наистина беше редно.

Мондо взе чашата си и я стисна здраво, като че ли тя би могла да го спаси от неловкото положение.

— Сигурно си прав, Алекс.

— Та защо дойде всъщност?

Мондо отклони поглед.

— Защото когато полицията във Файф обяви това подновяване на неприключени следствия, много забравени неща отново изплуваха на повърхността. Стана ми ясно, че няма да успея отново да си затворя очите. Имах нужда да поговоря с човек, който разбира това, което преживяхме някога. И знае какво беше Зиги за всички нас — Алекс забеляза с учудване, че очите на Мондо са насълзени. Той примигна няколко пъти, но сълзите потекоха по бузите му. Той остави чашата и скри лицето си в ръце.

Тогава Алекс почувства, че и той не е застрахован от връщане към миналото. Беше обзет от желание да скочи на крака и да прегърне Мондо, който целият трепереше от усилие да овладее скръбта си. Но Алекс се въздържа — някъде в ума му се обади старото съмнение.

— Съжалявам, Алекс — хлипаше Мондо. — Толкова ужасно съжалявам!

— За какво? — попита тихо Алекс.

Мондо вдигна очи. Погледът му беше замъглен от сълзи.

— За всичко. За всяка своя глупава и лоша постъпка в миналото.

— Това не изяснява кой знае какво — отвърна Алекс. Думите му бяха иронични, но ги произнесе с мек глас.

Мондо трепна и доби наскърбен вид. Беше привикнал хората да приемат недостатъците му без коментар и критика.

— Най-тежко ми е заради Барни Макленън. Знаеш ли, че сега брат му е в екипа, който преразглежда старите досиета?

Алекс поклати глава.

— От къде бих могъл да знам? А всъщност ти откъде научи?

— Той ми се обади. Искал да си поговорим за Барни. Затворих му телефона — Мондо въздъхна дълбоко. — Всичко това е минало, не си ли на същото мнение? Разбира се, направих голяма глупост, но тогава бях още почти дете. Божичко, дори да ме бяха осъдили за убийство, щяха вече да са ме пуснали на свобода. Защо просто не ни оставят на мира?

— Какво искаш да кажеш с това „дори да ме бяха осъдили за убийство“? — попита Алекс.

Мондо се поразмърда на мястото си.

— Нищо особено, просто така се изразих. — Той допи чашата си. — Знаеш ли, май ще е по-добре да си вървя — каза той внезапно. — Ще мина да се сбогувам с Лин.

И той мина край Алекс, който го проследи с учуден поглед. За каквото и да бе дошъл Мондо тук, той явно не бе постигнал целта си.