Вал Макдърмид
Далечно ехо (26)

24

Колелцата на куфара му трополяха зад него, докато Алекс вървеше към чакалнята на летище „Сий Так“. Трудно беше да спреш поглед върху определено лице сред множеството посрещани, и ако Пол не беше махнал с ръка, можеше и да не го забележи. Алекс забърза към него и двамата се прегърнаха, обзети от непресторена скръб.

— Благодаря, че дойде — каза тихо Пол.

— Лин каза да ти предам съболезнованията й — отвърна Алекс. — Много искаше да дойде, но…

— Знам. Толкова дълго чакахте това дете, не би трябвало сега да поема никакви рискове — Пол взе куфара на Алекс и го поведе към изхода. — Как беше полетът?

— Спах почти през цялото време, докато прекосявахме Атлантическия океан. Но по време на втория полет не можах да се отпусна. Постоянно мислех за Зиги — и за пожара. Каква ужасна смърт!

Пол гледаше неотклонно пред себе си.

— Все си мисля, че аз съм виновен.

— От къде на къде? — попита Алекс, докато го следваше по пътя към паркинга.

— Нали знаеш, че преправихме цялата таванска част и я превърнахме в една голяма спалня и баня? Редно беше, докато правехме ремонта, да сложим и външна пожарна стълба. Все се канех да се обадя на строителната фирма да дойдат да я поставят, но все изникваше нещо по-важно… — Пол спря пред джипа си и вдигна куфара на Алекс, за да го сложи в багажника. Широките му рамене опъваха карираното сако.

— Всички отлагаме какво ли не — Алекс докосна рамото му с ръка. — Знаеш много добре, че Зиги не би те обвинил. Отговорността е била и негова.

Пол сви рамене и седна зад волана.

— Има един приличен мотел на десетина минути от къщата. Наех стая в него и съм запазил и за теб една, имаш ли нещо против? Ако предпочиташ да си по-близо до центъра, ще намерим нещо друго.

— Не, предпочитам да съм там, където си и ти — Алекс се усмихна едва забележимо. — За да си плачем на раменете, нали?

— Разбира се.

Двамата замълчаха, докато Пол насочваше колата към магистралата за Сиатъл. Заобиколиха града и продължиха на север. Зиги и Пол бяха построили къщата си извън града, на склона на един хълм, така че имаха невероятно красив изглед към проливите Пюджет и Позешън, както и към Маунт Уокър. Когато им отиде на гости за първи път, Алекс имаше чувството, че се е озовал в рая.

— Чакай да видиш какво става, когато завали — бе казал тогава Зиги.

Днес облаците бяха високи, светлината беше типична за такова време — бледа, но чиста. Алекс би предпочел да вали дъжд, за да бъде времето в хармония с настроението му, но като че ли нямаше изгледи желанието му да се сбъдне. Хвърли поглед през прозореца — на места се виждаха снежните шапки на далечните планински върхове. Край пътя имаше натрупан сивкав сняг, от време на време по купчините на дневната светлина проблясваха ледени кристалчета. Добре поне, че винаги досега бе идвал тук през лятото. Така гледката не му беше толкова позната и може би нямаше да събужда толкова мъчителни спомени.

Пол навлезе в едно отклонение на около две мили преди мястото, където се бе намирала изгорялата къща. Пътят се виеше през иглолистна гора, и водеше към един скалист нос, който се издигаше над остров Уидбей. Собствениците на мотела се бяха насочили към стила на някогашните блокхауси — нещо доста смешно според Алекс, когато ставаше дума за голямата постройка, в която се намираха барът, ресторантът и рецепцията. Затова пък отделните къщички за посетителите, издигнати в една редица близо до гората, бяха доста приятни. Пол остави Алекс да разопакова багажа си в къщичката, съседна на неговата и каза:

— Какво ще кажеш, да се видим в бара след половин час?

Алекс сложи на закачалка официалния костюм и ризата, които беше донесъл за погребението, но не извади другите си дрехи. По време на полета беше направил доста скици, затова сега откъсна тази, която му беше харесала най-много, и я закрепи на огледалото. От листа го гледаше Зиги, в три четвърти профил присвил очи в познатата си иронична усмивка. Алекс си каза с тъга, че е успял да постигне добра прилика за рисунка по памет. Погледна часовника си — у дома беше почти полунощ. Но Лин не би се притеснила от късния час. Той набра номера.

Краткият им разговор успя да облекчи донякъде мъката, която се бе надигнала като вълна и заплашваше да го погълне. Алекс напълни умивалника със студена вода и наплиска лицето си. После, малко поосвежен, се упъти към бара. Коледната украса и царящото празнично настроение бяха в гротескно несъответствие с мъката му. От колоните се лееха сладникави звуци и Алекс бе обзет от желанието да ги покрие с нещо, за да ги заглуши, както навремето, при погребалните процесии, са увивали в парцали копитата на конете, теглещи екипажите. Откри Пол, седнал в едно сепаре пред бутилка бира. Направи знак на бармана да му донесе същото и седна срещу Пол. Едва сега го огледа по внимателно и забеляза явните признаци на тъга и стрес. Светлокестенявата му коса беше немита и несресана, сините му очи бяха подпухнали и гледаха уморено. Лявата му буза беше недоизбръсната, нещо крайно нетипично за спретнат човек като него, който държеше на външността си.

— Току-що говорих с Лин — каза Алекс. — Питаше ме как си.

— Лин е добросърдечна жена — отвърна Пол. — Имам чувството, че едва миналата година я опознах по-отблизо. Като че ли бременността й придаде по-голяма непринуденост.

— Знам какво имаш предвид. Опасявах се, че по време на бременността ще е като парализирана от постоянни страхове. А тя е съвсем спокойна.

Барманът донесе бирата на Алекс и Пол вдигна чашата си.

— Да пием за бъдещето — каза той. — Точно сега не мога да повярвам, че то ще ми предложи кой знае какво, но Зиги би ме упрекнал, ако се опитам да живея с миналото.

— За бъдещето тогава — повтори Алекс. Отпи от бирата и попита: — Как се справяш?

Пол поклати глава.

— Като че ли още не съм осъзнал истински какво се е случило. Имаше да се вършат толкова много неща — да се уведомяват близки и познати, да организирам погребението и какво ли не още. Което ми напомни, че трябва да ти кажа нещо. Вашият приятел Том, онзи, когото наричахте Уиърд, нали се сещаш? Той пристига утре.

Алекс посрещна новината със смесени чувства. Част от него имаше нужда от връзката с миналото, която присъствието на Уиърд щеше да осигури. От друга страна, той не бе в състояние да отхвърли изцяло неясните съмнения, които таеше още от нощта, в която загина Роузи Дъф. И накрая, безпокоеше се, че Уиърд като нищо щеше да предизвика неприятности с непреклонната си ненавист към хомосексуализма.

— Да няма намерение да държи проповед на погребението?

— Не, церемонията няма да е религиозна. Но всеки от приятелите на Зиги ще има възможност да каже по няколко думи за него. Ако Том иска да каже нещо, защо не.

Алекс изпъшка.

— Нали ти е известно, че е отчаян фанатик и проповедите му са изпълнени с предупреждения за вечното проклятие и адския огън?

Пол се усмихна кисело.

— Няма да е зле да внимава какво приказва. Линчът не е типичен само за южните щати.

— Ще поговоря с него преди погребението — каза Алекс, съзнавайки, че може да отклони Уиърд от намеренията му толкова, колкото би могъл да спре влак, ако препречи сух клон на пътя му.

Двамата продължиха да пият в мълчание. След малко Пол се покашля и каза:

— Знаеш ли, Алекс, трябва да ти кажа нещо във връзка с пожара.

Алекс го погледна озадачено.

— Във връзка с пожара ли?

Пол потри с пръсти челото си.

— Пожарът не е бил нещастна случайност, Алекс. Бил е умишлено предизвикан.

— Сигурно ли е това?

Пол въздъхна.

— От момента, в който пепелта поизстина, мястото на пожара е пълно със специалисти по умишлени палежи.

— Но това е страшно! Кой би причинил такова нещо на Зиги?

— Алекс, според ченгетата аз съм главният заподозрян.

— Що за налудничава идея, та ти обичаше Зиги!

— Излиза, че именно затова им се виждам съмнителен. Първият заподозрян е съпругът или партньорът, нали? — отвърна сухо Пол.

Алекс поклати глава.

— Никой, който ви е познавал и двамата, не би допуснал дори за миг такова нещо.

— Само че ченгетата не познават нито Зиги, нито мен отпреди. И колкото и да се опитват да го прикриват, повечето споделят ненавистта на вашия приятел Том към хомосексуалистите — той отпи глътка бира, сякаш за да отмие лошия вкус от устата си. — Вчера ме разпитваха почти цял ден.

— Нищо не разбирам. Ти си бил на стотици мили от тук. Как би могъл да запалиш къщата, след като си бил в Калифорния, когато е избухнал пожарът?

— Нали си спомняш разпределението на къщата? — Алекс кимна и Пол продължи. — Казват, че огънят тръгнал от мазето, където е резервоарът на парното. Според специалиста от пожарната по всичко личало, че някой бил струпал кутии с боя и един бидон с бензин близо до резервоара, а около тях нахвърлял хартия и дървесни отпадъци. Разбира се, ние не сме правили нищо подобно. Освен това са открили остатъци от нещо, което им прилича на запалителна бомба. Казват, че устройството било всъщност съвсем просто.

— Но не е ли било унищожено от огъня?

— Нали са специалисти по палежи, бива ги да възстановяват развоя на пожара. Съдят по откритите останки на затворена кутия от боя. Към капака на кутията, от вътрешната страна, е имало прикрепен електронен таймер, намерили са част от него. Според тях в кутията е имало петрол или някакво друго гориво, което би ускорило развоя на събитията. Нещо, което отделя леснозапалими изпарения. Така че по-голямата част от празното пространство в кутията се е било изпълнило с въпросните изпарения. Когато таймерът се задействал, искрата запалила изпаренията, кутията експлодирала и горящият петрол се е излял върху останалите леснозапалими материали. Тъй като къщата беше дървена, е пламнала като факла — спокойният му до този момент глас трепна и Пол прехапа устни. — Зиги не е имал никакъв шанс за спасение.

— И те мислят, че ти си направил всичко това? — Алекс още не можеше да повярва, но същевременно започваше да изпитва още по-дълбоко съчувствие към Пол. Тъкмо той беше напълно наясно с последиците от неоснователни подозрения, знаеше и каква цена плаща човекът, към когото са насочени.

— Не разполагат с други заподозрени. Зиги не беше от хората, които лесно си създават врагове. При това ми е завещал всичко. На всичкото отгоре съм и физик по професия.

— Което означава, че само ти знаеш как се прави запалителна бомба?!

— Според тях така излиза. От една страна е трудно да им се обясни с какво точно се занимавам, но от друга те явно разсъждават така: „Щом е учен, сигурно знае как да хвърли някого във въздуха“. Ако положението не беше толкова трагично, щеше да е смешно.

Алекс направи знак на бармана да донесе още бира.

— Значи те мислят, че си поставил бомбата и си заминал за Калифорния да четеш лекция?

— Такъв очевидно е пътят на разсъжденията им. Мислех си, че след като съм отсъствал три денонощия, би трябвало да имам алиби, но излиза, че не е така. Специалистът по палежи обяснил на адвоката ми, че този таймер е можел да бъде настроен да се задейства и една седмица предварително. Така че все още съм заподозрян.

— Такава постъпка нямаше ли да бъде крайно рискована? Искам да кажа, Зиги би могъл да слезе в мазето и да види устройството.

— Ние и двамата не слизахме почти никога там през зимата. Държахме долу все неща, които използвахме през лятото — лодките, платната, градинската мебел. Ските ни стояха в гаража. Което още повече утежнява положението ми. Как би могъл външен човек да знае, че е напълно безопасно да инсталира запалителното устройство доста по-рано?

Алекс махна пренебрежително с ръка.

— Че колко хора слизат редовно зимно време в мазетата си? Нали мокрото помещение на къщата не е било там? И трудно ли е било за външен човек да се промъкне в мазето?

— Не особено — отвърна Пол. — Мазето не беше свързано с алармената инсталация, защото човекът, който поддържа градината ни през лятото, трябваше да може да влиза и излиза оттам. Така не се налагаше да му казваме кода на алармата. Струва ми се, че ако някой си е поставил за цел да влезе в мазето, не е срещнал особени затруднения.

— Разбира се, доказателствата за нахлуване с взлом са били унищожени от пожара — въздъхна Алекс.

— Сам виждаш, всичко е против мен.

— Това са глупости. Както вече казах, всеки, който те познава, знае, че не би причинил на Зиги и най-дребната неприятност, камо ли пък да го убиеш.

Усмивката на Пол бе толкова слаба, че мустаците му едва помръднаха.

— Благодаря ти, че ми вярваш Алекс. Смятам дори да не се унижавам, отхвърляйки обвиненията. Но исках ти да знаеш какво се говори. Защото разбираш колко е ужасно да те подозират в престъпление, с което нямаш нищо общо.

Алекс потръпна, въпреки че в уютния бар беше топло.

— Не бих пожелал такова нещо на най-големия си враг, за приятел и дума да не става. Ужасяващо е. Божичко, Пол, дори само заради теб се надявам да открият скоро виновника. Това, което се случи с нас навремето, помрачи целия ми живот.

— Същото беше и със Зиги. Така и не можа да забрави колко лесно озверява човекът. Затова си и остана крайно предпазлив в отношенията си с хората. Което прави цялата история още по-абсурдна. Той беше готов на всякакви компромиси, само и само да не си развали отношенията с някого. Не че беше безгръбначен…

— Никой никога не би могъл да го обвини в такова нещо — съгласи се Алекс. — Просто вярваше, че блага дума железни врати отваря. А какво ще кажеш за работата му? Искам да кажа, в болниците възникват немалко неприятности. Когато почине дете, или лекарите не успеят да върнат здравето му, родителите веднага започват да търсят виновника.

— Това е Америка, Алекс — каза иронично Пол. — Лекарите не поемат никакви рискове. Прекалено много ги е страх да не ги съдят. Разбира се, и на Зиги му се е случвало да не успее да спаси някой от пациентите си. Понякога пък нещата не се развиваха толкова добре, колкото се бе надявал. Но една от причините, поради които беше толкова търсен педиатър, бе именно способността му да превръща пациентите и семействата им в свои приятели. Те му вярваха, и с основание — защото той беше добър лекар.

— Знам, но понякога смъртта праща логиката по дяволите.

— Не е имало нищо подобно. Ако имаше подобни неприятности, аз щях да знам. Ние разговаряхме постоянно, Алекс. Дори и след десет години съвместен живот споделяхме всичко.

— Ами колегите му? Може да е дал повод на някой да го намрази?

Пол поклати глава.

— Не ми се вярва. Той вдигаше много високо летвата, и вероятно не всички, които работеха с него, са били в състояние да отговарят безотказно на стандартите му. Но от друга страна Зиги подбираше много внимателно екипа си. В клиниката имаше прекрасна работна атмосфера. Не вярвам там да е имало дори един човек, който да не го уважава. Разбери, колегите му бяха наши приятели. Те ни идват на гости, ние гледаме децата им, когато са заети. Сега, когато вече го няма Зиги да ръководи клиниката, и тяхното професионално бъдеще е застрашено.

— Опитваш се да го изкараш съвършен — каза Алекс. — А и двамата знаем, че не беше такъв.

Този път Пол успя наистина да се усмихне.

— Не, не беше съвършен. Но беше перфекционист. Понякога ужасно ме вбесяваше. Последния път, когато бяхме на ски, едва не ми се наложи да го смъкна насила от пистата. Имаше един завой, с който не можеше да се справи. Всеки път падаше точно там. Което означаваше, че трябва да се качим пак догоре. Но никой не убива човек, само защото го дразни с перфекционизма си. Ако Зиги ме дразнеше, просто щях да го напусна. Нали разбираш? Нямаше да ми се наложи да го убивам.

— Но ти не си искал да се разделяш с него, там е работата.

Пол прехапа устни и се загледа в мокрите кръгчета, които чашите бяха оставили по масата.

— Бих дал всичко, за да го върна — каза той едва чуто.

Алекс помълча, за да му даде време да се съвземе.

— Ще открият престъпника — каза той след малко.

— Така ли мислиш? Ще ми се да споделях увереността ти. Не преставам да мисля за това, което вие четиримата сте преживели преди толкова години. Тогава полицията така и не е успяла да открие убиеца на момичето. И заради това хората са продължили да се съмняват във вас — Пол вдигна очи към Алекс. — Аз не съм силен като Зиги. Опасявам се, че не бих могъл да живея с такава мисъл.