Вал Макдърмид
Далечно ехо (25)

23

Чакането бе едно от нещата, които се удаваха най-добре на Греъм Макфадън. Осиновителят му беше страстен любител-орнитолог и момчето често бе принудено да прекарва часове в чакане да се появи някой рядък екземпляр на птичето племе, достоен за интереса на баща му, който вдигаше най-сетне бинокъла към очите си. От малък беше привикнал да седи напълно неподвижно — беше готов на всичко, стига да можеше да избегне отровния сарказъм на баща си. От постоянните му обвинения той изпитваше болка като от удар и затова се стараеше да направи всичко, което бе в рамките на ограничените му възможности, за да ги избегне. Скоро научи, че ключът се крие в начина на обличане — трябваше да е подходящо облечен за стоене на открито. Затова и сега, макар да му се налагаше да прекарва по-голямата част от деня на снега, изложен на пристъпите на студения северен вятър, той не се чувстваше зле във ватирания си анорак, непромокаемите подплатени панталони и дебелите зимни обувки. Беше доволен, че се сети да донесе и сгъваемо столче, защото наблюдателният му пост не предлагаше никакви удобства за сядане — освен ако не решеше да седне на нечия надгробна плоча, а това му се струваше невъзпитано.

Беше си взел отпуск. За целта се наложи да излъже, но нямаше друг изход. Знаеше, че постъпва нередно по отношение на колегите си, защото в негово отсъствие можеха да пропуснат извънредно важен за тях срок. Но имаше и по-важни неща от спазването на срока в някакъв договор, за да си получиш обещаните пари. Освен това никой не би предположил, че съвестен служител като него лъже, за да се измъкне от работа. Умееше да лъже много добре, точно както успяваше да придобие незабележителен вид и да стои дълго неподвижен. Беше уверен, че Лоусън не се бе усъмнил нито за миг в твърдението му, че е обичал хората, които го бяха осиновили. При това той наистина се опита да ги обикне — Бог му беше свидетел. Но тяхната емоционална студенина в съчетание с постоянно изразяваното им неодобрение и разочарование унищожиха способността му да изпитва привързаност, превърнаха го в безчувствен самотник. Той беше убеден, че истинската му майка не би се държала така с него. Но тъй като му беше отнета възможността да провери верността на предположението си, му остана единствено надеждата, че ще успее да помогне по някакъв начин за залавянето на човека, който бе виновен за това — защото той трябваше да си плати. Беше възлагал големи надежди на срещата с Лоусън, но явната некомпетентност на полицията провали очакванията му. Все пак това, че вариантът, който бе най-близо до ума, се оказа неосъществим, не означаваше, че трябва да губи надежда. Беше научил това през дългите години, в които се занимаваше с програмиране.

Не беше уверен, че бдението му ще даде резултат, но нещо го караше да стои тук. Ако и това не свършеше работа, щеше да намери друг начин да постигне целта си. Беше пристигнал малко след седем и веднага се бе упътил към гроба. Беше идвал тук и преди, и бе разочарован, че не можа да се почувства по-близо до майка си, която така и не бе видял. Този път обаче остави скромния букет пред надгробната плоча и се упъти към удобния наблюдателен пункт, който бе набелязал при предишното си идване. Когато застанеше тук, можеше да се скрие почти изцяло зад пищния надгробен паметник на някакъв бивш градски съветник, но нищо не препречваше гледката към мястото, където Роузи бе намерила вечен покой.

Някой щеше да се появи — той беше сигурен в това. Но сега, когато стрелките на часовника му пълзяха към седем часа, започнаха да го обземат съмнения. По дяволите Лоусън и неговите предупреждения да не се свързва с братята на майка си. Бе решил да им се обади. Надяваше се, че ако се появи пред тях точно на това място, споменът за Роузи ще надмогне тяхната враждебност и ще ги убеди, че и той има право да бъде считан за част от нейното семейство. А сега изглеждаше, че преценката му е била неточна. При тази мисъл у него започваше да се надига гняв.

Тъкмо тогава забеляза някакъв тъмен силует между гробовете. Беше мъж, който вървеше забързано по пътеката точно към него. Макфадън си пое рязко дъх.

Привел ниско глава срещу вятъра, човекът се отклони от алеята и тръгна между гробовете. Когато наближи, Макфадън забеляза, че държи в ръцете си малък букет. Мъжът забави крачка, спря пред гроба на Роузи и остана неподвижен, склонил глава. После, когато се привеждаше, за да остави цветята, Макфадън се появи до него. Снегът бе заглушил шума от стъпките му.

Човекът се изправи, отстъпи крачка назад и се блъсна в Макфадън.

— Какво, по… — започна той, обръщайки се рязко назад.

Макфадън вдигна ръце, за да изрази добрите си намерения.

— Съжалявам, не исках да ви стресна.

Смъкна качулката на якето си, за да успокои още повече другия.

Човекът го изгледа намръщено, склонил глава на една страна, все така нащрек.

— Познавам ли ви отнякъде? — попита той с доста нападателен тон.

Макфадън не се поколеба нито миг.

— Имам основания да предполагам, че съм ваш племенник — заяви той.

 

 

Лин остави Алекс да говори по телефона. Скръбта се беше разположила като тежка буца в гърдите й. Потънала в мисли, тя отиде в кухнята, зае се да реже пилешко, без изобщо да осъзнава какво прави, после, все така автоматично, сипа месото в една дълбока тава заедно с едро нарязан лук и чушки. Отвори консерва с готов сос, сипа и него в тенджерата, наля малко бяло вино, покри тавата с капака и я пъхна във фурната. Както обикновено, беше забравила да я включи предварително. Набоде няколко картофа с вилица и ги постави на по-горната решетка на фурната. Реши, че Алекс трябва да е приключил разговора с Уиърд. Не можеше повече да отлага, време беше да се обади на брат си.

Когато се замислеше за тези неща, винаги й се бе струвало малко странно, че въпреки кръвната близост, въпреки че тя самата винаги се бе отнасяла с презрение към онзи вид набожност, към който се числеше Уиърд с неговите проповеди за адския огън и вечното проклятие, всъщност Мондо се беше откъснал най-много от някогашната четворка. Лин често си казваше, че ако той не беше неин брат, най-вероятно Алекс отдавна щеше да му е изгубил следите. От географска гледна точка той живееше най-близо до тях, в Глазгоу. Но към края на следването им беше станало ясно, че Мондо има желание да прекъсне всички връзки, които му напомняха за детството и юношеството.

Той първи напусна Шотландия — веднага след дипломирането си замина за Франция, надявайки се да осъществи мечтата си за академична кариера. През следващите три години не се върна нито веднъж, дори за погребението на баба им. Лин се съмняваше, че би удостоил с присъствието си и сватбата им, ако междувременно не се беше върнал в Обединеното кралство, за да преподава в университета в Манчестър. Всеки път, когато Лин се опиташе да разбере причините за дългото му отсъствие от страната, той успяваше да се измъкне. Брат й беше открай време специалист по уклончивите отговори.

Лин, която бе непоклатимо свързана с корените си, не можеше да разбере защо човек би пожелал да загърби историята на собствения си живот. Не можеше да се твърди, че Мондо е имал тежко детство и че има мъчителни спомени от юношеството си. Разбира се, той си беше мамино детенце, но приятелството с Алекс, Уиърд и Зиги бе най-сигурната му защита срещу тормоза на училищните побойници. Лин още помнеше колко завиждаше тогава на момчетата за непоклатимото им приятелство, за лекотата, с която винаги успяваха да си намерят някакво забавление — за ужасната им музика, за белите и пълното пренебрежение, което проявяваха към всякакви авторитети. Решението на брат й да прекъсне доброволно връзките си с приятелите, които му бяха такава солидна опора, й се струваше направо мазохистично.

Лин знаеше отлично, че той е слабохарактерен. При първия признак за неприятности Мондо незабавно се изпаряваше. Но според нея това би трябвало да бъде още една причина той да иска да съхрани близостта с приятелите, които му бяха помагали в толкова трудни моменти. Беше попитала Алекс за неговото мнение, но той просто бе свил рамене:

— Последната година в Сейнт Андрюз беше много тежка за всички нас. Най-вероятно той просто иска да я забрави.

В това имаше някаква логика. Тя познаваше достатъчно добре Мондо, за да разбира срама и чувството за вина, които го измъчваха след смъртта на Барни Макленън. Налагаше му се да търпи подигравки в кръчмите, където го съветваха следващия път, когато реши да се самоубива, да го направи както трябва. Той страдаше и от мъчителното съзнание, че егоистичното му позьорство бе станало причина друг човек да изгуби живота си. Трябваше да се примири и с обичайните психиатрични консултации, чийто единствен резултат бе, че му пречеха да забрави ужасния миг, когато опитът му да привлече внимание върху собствената си личност завърши с истински кошмар. Лин предполагаше, че присъствието на тримата му приятели също будеше у него спомени, които той би предпочел да заличи от паметта си. Известни й бяха и смътните подозрения на Алекс, че Мондо премълчава нещо във връзка със смъртта на Роузи Дъф, макар да знаеше, че Алекс никога не би ги огласил. А всъщност това си бяха чисти глупости. Ако изобщо някой от тях бе имал възможността да извърши убийство през онази нощ, това беше Уиърд, изгубил всякаква връзка с действителността под въздействието на алкохола и наркотиците, а може би и вбесен, че подвизите му с лендроувъра не впечатляват момичетата така, както се бе надявал. Внезапно обзелата го неистова набожност винаги й се бе струвала странна.

Но каквито и да бяха причините за почти постоянното отсъствие на брат й през изминалите двайсетина години, той винаги й бе липсвал. Когато бяха съвсем млади, тя си бе представяла как ще се сприятели с момичето, което той ще вземе за жена; как ще отглеждат заедно децата си и това ще ги сближи още повече; как постепенно ще се превърнат в едно от онези големи, задружни семейства, които споделят добро и зло. Но не се случи нищо подобно. След поредица нестабилни връзки Мондо най-сетне се ожени за Елен, французойка, негова студентка, десет години по-млада от него. Елен дори не си правеше труда да скрива презрението си към всеки, който не бе в състояние да разговаря с лекота за Фуко и висша мода. Към Алекс се отнасяше с явно пренебрежение, задето бе предпочел бизнеса пред изкуството. Към Лин бе развила хладно покровителствено отношение — все пак сестрата на мъжа й се бе утвърдила като реставратор. Мондо и Елен също нямаха деца и най-вероятно нямаше и да имат, но според Лин това се дължеше на личен избор.

Лин се надяваше, че разстоянието ще облекчи по някакъв начин задачата й, но въпреки това едва успя да се принуди да вдигне телефонната слушалка. Отсреща отговориха още при второто позвъняване — беше Елен.

— Здравей, Лин. Радвам се да те чуя. Сега ще повикам Дейвид — почти съвършеният й английски сам по себе си звучеше като укор. Преди Лин да успее да я предупреди за причината, поради която се обаждаше, Елен остави слушалката. Измина една дълга минута, после тя чу добре познатия глас на брат си.

— Лин! — каза Мондо с тон на искрена загриженост. — Как си?

— Мондо, опасявам се, че имам лоши новини.

— Нещо за нашите? — прекъсна я той незабавно.

— Не, те са добре, снощи говорих с мама по телефона. Това, което се е случило, наистина е тежък удар. Днес следобед Алекс разговарял със Сиатъл — Лин почувства как гърлото й се свива при мисълта за това, което предстоеше да каже. — Зиги е мъртъв.

Мълчание. Лин не можеше да прецени дали мълчанието се дължи на шок или на търсене на подходяща реакция.

— Съжалявам — продължи тя.

— Не съм чувал да е болен — проговори Мондо най-сетне.

— Не беше болен. Снощи къщата се запалила. Зиги спял — загинал в пожара.

— Това е ужасно! Господи, горкият Зиги! Не мога да повярвам. Той винаги е бил толкова благоразумен — Лин чу някакъв странен звук, който почти наподобяваше смях. — Ако някой от нас трябваше да загине в пламъци, човек би очаквал това да е Уиърд. Винаги се набутваше в разни произшествия. Но Зиги?

— Знам. Трудно е да се повярва.

— Божичко, горкият!

— Да. Като си помисля колко хубаво си изкарахме с него и Пол, когато бяхме в Калифорния през септември — другото ми се струва нереално.

— А Пол? И той ли е загинал?

— Не. Тъкмо тази нощ бил заминал. Когато се върнал, разбрал, че къщата е изгоряла и Зиги е мъртъв.

— Лошо. Това ще насочи подозренията към него.

— Убедена съм, че в този момент това никак не го вълнува — сопна се Лин.

— Не ме разбираш. Исках да кажа, че това ще направи всичко още по-мъчително за него. Господи, Лин, да не мислиш, че не знам какво е всички да те мислят за убиец! — Мондо повиши тон на свой ред.

Настана кратко мълчание, двамата искаха да се успокоят, за да не се стигне до разправия.

— Алекс заминава за погребението — каза Лин с помирителен тон.

— О, съмнявам се, че аз ще успея — каза припряно Мондо. — Заминаваме за Франция за няколко дни. Билетите са купени, всичко вече е уредено. Освен това напоследък бях изгубил връзка със Зиги — не съм бил толкова близък с него, колкото ти и Алекс.

Лин загледа невярващо стената пред себе си.

— Но вие четиримата бяхте почти като кръвни братя! Нима това не е достатъчно, за да нарушиш плановете си?

Отново настъпи мълчание, този път по-дълго. После Мондо каза:

— Не искам да отида, Лин. Това не означава, че не ми е мъчно за Зиги. Просто мразя погребения. Разбира се, ще пиша на Пол. Какъв смисъл има да прекося половината свят, за да отида на едно погребение, което само ще ме измъчи? Това няма да върне Зиги.

Внезапно Лин се почувства изтощена, но доволна, че бе отървала Алекс от бремето на този мъчителен разговор. Най-лошото беше, че въпреки всичко намираше сили да прояви разбиране към свръхчувствителния си брат.

— Не, никой от нас не би искал да се измъчваш — въздъхна тя. — Е, оставям те.

— Само минутка, Лин — каза брат й. — Кога е загинал Зиги, днес ли?

— Да, в ранните часове на деня.

Тя чу как Мондо си пое рязко дъх.

— Това звучи доста тревожно. Нали знаеш, че днес се навършват двайсет и пет години от смъртта на Роузи Дъф?

— Не сме забравили. Учудващото е, че ти помниш.

Той се засмя с горчивина.

— Мислиш ли, че мога да забравя деня, в който бе съсипан животът ми? Датата е запечатана в паметта ми.

— Е, поне няма да забравяш годишнината от смъртта на Зиги — каза Лин, раздразнена от съзнанието, че Мондо отново успява да извърти разговора към себе си. Понякога наистина й се искаше да може да пренебрегне задълженията, налагани от роднинските връзки.

 

 

Лоусън гледаше ядосано телефонната слушалка, която току-що бе оставил на място. Ненавиждаше политиците. Току-що му се бе наложило да слуша местния представител в Шотландския парламент, който контролираше хода на следствието, поверено на Пархатка. Имаше нов заподозрян по случая, което даде повод на депутата да дрънка поне десет минути за човешките права на въпросния негодник.

У него се бе надигнало изкушението да попита как стои въпросът с човешките права на нещастника, когото онзи беше убил, но прояви здрав разум и овладя раздразнението си. Вместо това от време на време издаваше някакви звуци, които биха могли да бъдат приети като израз на съгласие. Каза си, че трябва да поговори с родителите на убития и да ги помоли да напомнят на депутата, че е редно да се грижи по-скоро за жертвите, отколкото за престъпниците. Но тъй или иначе трябваше да предупреди и Фил Пархатка да действа много предпазливо.

Погледна часовника си и се учуди, като видя колко е късно. Реши все пак да надникне в общата стая на работещите по студените досиета с надеждата, че Фил може случайно да е още там.

Но единственият човек, когото откри в този късен час в общата стая, беше Робин Макленън. Той се ровеше в някаква папка със свидетелски показания, смръщил съсредоточено чело. В светлия кръг, който настолната лампа хвърляше върху лицето му, приликата с покойния му брат беше стряскаща. Лоусън неволно потръпна — сякаш виждаше призрак, но призрак, състарил се през годините, прекарани в скитане по земята.

Лоусън се покашля и Робин вдигна глава — илюзията изчезна в момента, в който личните му особености изместиха физическата прилика.

— Добър вечер, сър — каза Робин.

— Доста си закъснял — отбеляза Лоусън.

Робин сви рамене.

— Дайан заведе децата на кино и си казах, че ще е по-добре да посвърша нещо тук, отколкото да седя в празната къща.

— Разбирам те напълно. Аз самият често се чувствам така, откакто Мериън почина.

— Момчето не е ли при вас?

Лоусън се засмя.

— Момчето е вече на двайсет и две, Робин. Майкъл се дипломира това лято — взе магистърска степен по икономика. После замина за Австралия и сега работи като куриер в Сидни. Понякога се питам за какво му беше всичкото учене. Какво ще кажеш, да пием някъде по една бира?

Робин го изгледа малко учудено.

— Защо не — каза той, затвори папката и стана.

Решиха да отидат в една малка кръчма в покрайнините на Къркалди, защото от там щеше да е най-удобно и за двамата да се приберат после у дома. Кръчмата беше пълна, шумът от разговорите се бореше за надмощие с неизбежните за това време на годината коледни песни. Барът беше окичен с гирлянди, на единия край на тезгяха се беше килнала пиянски прекалено ярка изкуствена елха. Докато „Уизърд“ изразяваха с песен желанието си всеки ден да е Коледа, Лоусън плати две бири и две малки уискита, а Робин успя да намери една по-усамотена маса в най-далечния ъгъл на кръчмата. Когато Лоусън постави бирата и уискито пред него, той отново доби малко учуден вид.

— Благодаря, сър.

— Да забравим чинопочитанието, Робин. Поне тази вечер, какво ще кажеш? — Лоусън отпи дълбока глътка от бирата. — Честно казано, зарадвах се, когато те видях. Щеше ми се да пийна някъде, а не обичам да пия сам — той погледна замислено Робин. — Знаеш ли какъв ден е днес?

Робин внезапно застана нащрек и отвърна предпазливо:

— Шестнайсети декември.

— Нямам предвид това и ми се струва, че ме разбираш.

Робин взе уискито и го изпи на един дъх.

— Днес се навършват двайсет и пет години от смъртта на Роузи Дъф. Това ли очаквахте да кажа?

— Знаех си, че не си забравил.

И двамата не знаеха как, да продължат разговора, затова известно време пиха в неловко мълчание.

— Как се справя Карен засега? — попита Робин.

— Очаквах да знаеш по-добре от мен отговора. Шефът винаги научава последен, нали така?

Робин се усмихна кисело.

— Не и в този случай. Карен почти не се явява в офиса. Имам чувството, че не излиза от склада за веществени доказателства. А пък ако се появи, аз съм последният човек, когото би заговорила. Както всички останали, и Карен се смущава да говори с мен за големия провал на Барни — той допи бирата и стана. — Още веднъж същото?

Лоусън кимна. Когато Робин се върна с напитките, той попита:

— Така ли приемаш случая? Като големия провал на Барни?

Робин тръсна нетърпеливо глава.

— Така го приемаше самият той. Помня онази Коледа — никога преди не го бях виждал в такова състояние. Постоянно се самобичуваше. Беше убеден, че той е виновен, задето няма арести. Имаше чувството, че пропуска нещо очевидно, нещо решаващо за следствието. Тази мисъл го гризеше постоянно.

— Помня, че приемаше много лично нещата около този случай.

— И още как — Робин се беше вторачил в чашата с уиски. — Исках да му помогна. Всъщност аз постъпих в полицията единствено защото боготворях Барни. Исках да бъда като него. Помолих да ме преместят в Сейнт Андрюз, за да бъда в неговия екип. Но той не се съгласи — Робин въздъхна. — Не мога да се отърва от мисълта, че ако бях там, може би…

— Ти не би могъл да го спасиш, Робин — каза Лоусън.

Робин изпи и второто уиски на един дъх.

— Знам. Но не преставам да си задавам въпроси.

Лоусън кимна.

— Барни беше ченге от класа. Трудно се следва такъв пример. А като си помисля как загина, ми причернява. Продължавам да мисля, че на времето трябваше да повдигнем обвинение срещу Дейви Кър.

Робин го изгледа озадачено.

— И в какво щяхте да го обвините? Опитът за самоубийство не се счита за престъпление.

Лоусън започна учудено:

— Но… — изведнъж се прекъсна и после продължи с друг тон. — Така е, Робин. Какви глупости ми минават през ума! Забрави това, което казах.

Робин се приведе напред.

— Кажете това, което имахте намерение да ми кажете първоначално.

— Не, нямах предвид нищо. Наистина — Лоусън отпи от уискито, за да прикрие смущението си, но се задави, започна да кашля и уискито протече по брадичката му.

— Щяхте да кажете нещо във връзка със смъртта на Барни — погледът на Робин приковаваше Лоусън на мястото му.

Той избърса уста и въздъхна.

— Мислех, че знаеш.

— Какво да знам?

— Че трябваше да обвиним Дейви Кър в предумишлено убийство, ето какво.

Робин се намръщи.

— Никой съд не би приел такова обвинение. Кър дори не е искал да скочи, паднал е случайно. Не е имал намерение да се самоубива, а само да привлече внимание.

Лоусън доби смутен вид. Бутна стола си назад, стана и каза:

— Няма да е зле да пийнеш още едно.

Този път уискито, което донесе, беше двойно. Седна и вдигна очи към Робин.

— Господи — въздъхна тихо Лоусън. — Бях решил никога да не говоря по този въпрос, но бях убеден, че ти знаеш.

— Продължавам да не разбирам за какво говорите — каза Робин с напрегнато изражение. — Но мисля, че имам право на някакво обяснение.

— Когато дърпахме въжето, за да ги изтеглим на брега — поде Лоусън, — аз бях най-отпред. Точно когато вече ги извадихме над водата и висяха на ръба на скалата, Кър се паникьоса, ритна Барни и той падна обратно.

Робин се смръщи и впери невярващо поглед в него.

— Искате да кажете, че Кър го е бутнал обратно във водата, за да спаси собствената си кожа? — попита той объркано. — Как е възможно да научавам това едва сега?

Лоусън сви рамене.

— И аз не знам. Когато разказах на шефа на полицията какво съм видял, той беше потресен. Но после каза, че нямало смисъл да се занимаваме с това — все едно, от прокуратурата ще откажат да възбудят дело, щели да настояват, че при тези условия не е било възможно да виждам ясно, и че се опитваме да прокараме личното си отмъщение, задето Барни загина, докато спасяваше Кър. Щели дори да изтъкнат, че се опитваме да скърпим това обвинение в предумишлено убийство, защото Барни не успя да намери доказателства срещу Кър и приятелите му по случая Роузи Дъф. Затова решихме да не повдигаме въпроса.

Робин вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че стъклото се удари в зъбите му. Кръвта се бе отдръпнала от потното му, посивяло лице.

— Не мога да повярвам.

— Напълно убеден съм в това, което видях, Робин. Наистина съжалявам, предполагах, че някой ти е казал.

— Сега го чувам за първи… — Робин се озърна. Имаше вид на човек, който не знае къде е и как се е озовал тук. — Съжалявам, трябва да се махна от тук — той стана рязко и тръгна към вратата, без да обръща внимание на протестите на посетителите, когато ги блъскаше, минавайки покрай тях.

Лоусън притвори очи и въздъхна дълбоко. Работеше в полицията почти от трийсет години и още не беше привикнал да съобщава лоши новини, не успяваше да пропъди тежестта, която притискаше след това гърдите му. Тревогата загриза душата му като червей. Какво беше направил? Трябваше ли да разкрива истината пред Робин Макленън — след толкова години?