Вал Макдърмид
Далечно ехо (20)

18

Макленън минаваше покрай стаята на радиотелеграфистите, когато постъпи повикването. Той разчете кода. Потенциален самоубиец на скалите край замъка. Това всъщност не беше в сферата на дейност на криминалния отдел, освен това днес беше почивният му ден. Беше дошъл тук да поразчисти натрупалата се на бюрото му документация.

Можеше да си тръгне и само след десет минути щеше да си бъде у дома с чаша бира и купчина спортни вестници пред себе си. Както през всеки почивен ден, откакто Илейн го беше напуснала.

Перспективата не беше особено съблазнителна.

Макленън надникна в стаята.

— Кажете им, че тръгвам към замъка — подвикна той. — И съобщете да повикат спасителната лодка от Анструтър.

Операторът го изгледа учудено, но вдигна палец в знак, че ще предаде съобщението. Макленън продължи към паркинга.

Какъв ужасен следобед! Дори само отвратителното време беше в състояние да докара човек до самоубийство. Потегли към брега, а чистачките едва успяваха да избърсват потоците дъждовна вода от предното стъкло.

Скалите бяха любимо място на самоубийците. Когато съвпадаха с прилива, в повечето случаи опитите бяха успешни. Близо до брега имаше силно подводно течение, което отнасяше човек на дълбокото само за минути. А никой не можеше да оцелее във водите на Северно море през зимата. Но имаше и някои забележителни провали. Макленън си спомни случая с портиера на едно от местните начални училища. Човекът бе подбрал напълно неподходящо време — затова, когато скочил, паднал в два фута вода, дори не улучил подводните скали и се стоварил на пясъка, като успял само да счупи и двата си глезена. Бил толкова потиснат от смехотворния провал на опита си, че в деня, когато го пуснали от болницата, взел автобуса до Люкърс, затътрил се на патериците до железопътната линия и се хвърлил под експреса за Абърдийн.

Но днес такова нещо не можеше да се случи. Макленън знаеше, че приливът вече настъпва, а източният вятър превръщаше водите под скалния бряг в кипящ водовъртеж. Надяваше се да се доберат до човека, преди да реши да скочи.

На мястото вече имаше една патрулна кола. Джанис Хог и още един униформен полицай стояха край оградата, без да откъсват очи от младия човек, привел тяло срещу вятъра и разперил ръце като Христос на кръста. Явно се чудеха какво да предприемат.

— Не стойте така — каза Макленън и вдигна яката на шлифера си, за да се предпази от дъжда. — Малко по-надолу има спасителен пояс, вързан на дълго въже. Някой да иде да го вземе!

Полицаят хукна натам, накъдето сочеше Макленън. Инспекторът се прехвърли през оградата и пристъпи към ръба на скалата.

— Спокойно, синко — каза той меко.

Младият човек се обърна и Макленън позна Дейви Кър. Един съсипан, напълно смазан Дейви Кър. Въпреки това не можеше да сбърка това лице с нежни черти и огромните очи на уплашена сърна.

— Много късно — изфъфли пиянски Кър и залитна.

— Никога не е прекалено късно — отбеляза Макленън. — Ако нещо се е объркало, може да се поправи.

Мондо се обърна с лице към Макленън и отпусна ръце.

— Да се поправи ли? — очите му пламнаха гневно. — Нали вие съсипахте всичко! Нали благодарение на вас хората ме мислят за убиец! Нямам приятели, нямам и бъдеще.

— Разбира се, че имаш приятели. Алекс, Зиги и Том. Те все още са твои приятели.

Вятърът виеше и дъждът плющеше в очите му, но Макленън не изпускаше от поглед уплашеното лице на момчето.

— И те са едни приятели! Мразят ме, защото говоря истината — Мондо неволно вдигна ръка към устата си и загриза един нокът. — Те ме мразят.

— Мисля, че грешиш — Макленън пристъпи предпазливо към него. Още два фута и щеше да успее да го сграбчи.

— Не приближавайте! Стойте там. Това е моя работа. Няма защо да се месите.

— Обмисли ли наистина това, което се готвиш да извършиш, Дейви? Помисли за хората, които те обичат. Това ще съсипе семейството ти.

Мондо поклати глава.

— Тях не ги е грижа. Винаги са обичали сестра ми повече от мен.

— Кажи ми какво те измъчва.

„Карай го да говори — докато говори, е още жив“, повтаряше си Макленън. Дано това не завърши с нов кошмар.

— Да не сте глух? Казах вече — извика Мондо с изкривено от мъка лице. — Вие съсипахте живота ми!

— Това не е вярно. Очаква те прекрасно бъдеще.

— Не, вече нямам никакво бъдеще — Мондо отново разпери ръцете си като криле на птица. — Никой не може да разбере това, което преживявам.

— Аз искам да се опитам да разбера — Макленън направи още една крачка напред. Мондо се опита да се отдръпне встрани, но беше още нестабилен поради изпития алкохол — краката му се хлъзнаха по мократа трева. На лицето му се изписа смъртен ужас. Последва кратка, смразяваща пантомима — той размахваше ръце, съпротивлявайки се срещу силата на гравитацията. В продължение на няколко секунди имаше изгледи да успее. Но после краката му се хлъзнаха напред и той изчезна от поглед.

Макленън скочи към него, но беше закъснял. Залитна на ръба на скалата, но вятърът беше на негова страна и му помогна да си възвърне равновесието. Погледна надолу. Стори му се, че видя плискане и забеляза бледото лице на Мондо през белите пръски на пяната. Обърна се рязко назад точно когато пристигнаха Джанис и другият полицай.

На брега спря втора патрулна кола, от която изскочиха Джими Лоусън и още двама униформени полицаи.

— Спасителният пояс! — изкрещя Макленън. — Дръжте здраво въжето!

Той вече смъкваше палтото и сакото и събуваше обувките си. После хвана спасителния пояс и погледна надолу. Този път видя една ръка в тъмен ръкав, която се открояваше ясно на фона на пяната. Пое си дъх и скочи.

Резкият скок спря дъха му. Блъскан от вятъра, Макленън се почувства дребен и безтегловен. Когато падна във водата, имаше чувството, че се удря в твърда земя. Задъхан, плюейки леденостудена солена вода, Макленън изплува на повърхността. Около себе си виждаше само вълни и водна пяна. Зарита с крака и се опита да се ориентира.

Тогава, в пролуката между две вълни, забеляза Мондо. Момчето беше само няколко ярда по-навътре във водата, малко по-наляво. Макленън заплува към него, но поясът му пречеше. Една вълна го повдигна и го стовари право върху Мондо. Той го сграбчи за яката.

Мондо се заблъска така, че Макленън първоначално реши, че иска да се освободи от него и да се удави. После обаче осъзна, че момчето иска да се добере до спасителния пояс. Макленън съзнаваше, че няма да издържи още дълго. Пусна пояса, но продължаваше да се държи за Мондо.

Мондо сграбчи пояса, промуши една ръка през него и се опита да го нахлузи през главата си. Но Макленън продължаваше да го стиска за яката, съзнавайки, че от това зависи собственият му живот. Мондо имаше само един изход. Той блъсна Макленън с все сили със свободния си лакът. Беше свободен.

Нахлузи спасителния пояс, борейки се отчаяно за глътка въздух. Зад него Макленън бе успял да доплува съвсем наблизо и да сграбчи въжето, за което бе вързан поясът. Това му струваше свръхчовешки усилия, защото мокрите дрехи през цялото време го дърпаха надолу.

Студът се просмукваше в тялото му и пръстите му изтръпваха. Той притисна въжето под мишницата си и вдигна свободната си ръка, за да сигнализира, че колегите му могат вече да ги изтеглят.

Почувства как въжето започна да се обтяга. Дали петима души бяха достатъчни да ги издърпат нагоре? Дали някой се беше сетил да повика лодка от пристанището? Ако чакаха спасителната лодка от Анструтър, щяха да умрат в студената вода много преди тя да пристигне.

Наближаваха скалите. За миг Макленън почувства как водата го тегли назад. После тялото му се издигна над повърхността — беше се вкопчил отчаяно в Мондо и в пояса. Вдигна поглед нагоре и се взря с благодарност в бледото лице на човека, който теглеше въжето, застанал най-отпред — дъждът и морската пяна размиваха чертите му.

Бяха се издигнали на шест фута над морската повърхност, когато Мондо, уплашен, че тежестта на Макленън ще го дръпне обратно във водовъртежа, ритна назад. Пръстите на Макленън изпуснаха въжето и той падна обратно във водата. Отново потъна, отново успя да изплува. Когато погледна нагоре, видя, че Мондо продължава да се издига нагоре към ръба на скалата. Още не можеше да повярва. Това копеле го ритна, за да спаси собствения си живот. Значи не е искал да се самоубие! Всичко е било поза, опит да привлече внимание.

Макленън изплю още вода. Сега вече беше решен да оцелее, дори само за да накара Дейви Кър да съжалява, че не се е удавил. Трябваше само да държи главата си над водата. Отгоре щяха да хвърлят отново спасителния пояс. Лодката щеше да дойде всеки момент. Не беше възможно да не дойде.

Силите му бързо се изчерпваха. Не можеше да се бори срещу течението, затова се остави то да го носи. Важното беше главата му да е над водата.

Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Подводното течение го всмукваше, водата се надигаше като черна стена пред устата и носа му. Вече не изпитваше студ — това поне беше приятно. Някъде далеч се чу пърпоренето на хеликоптерна перка. Носеше се по повърхността — около него всичко беше притихнало. Цареше спокойствие. Да, това трябва да беше въздушният спасителен отряд. „Пристига колесницата красива, със нея ще си ида у дома“. Смешно наистина, за какви неща се сеща човек понякога. Той се изкиска и глътна още вода.

Чувстваше се съвсем безтегловен. Морето под него се полюшваше приспивно като люлка. Барни Макленън спеше, положил глава на океанските вълни.

Прожекторът на хеликоптера обхождаше морската повърхност в продължение на цял час. Не успяха да открият нищо. Убиецът на Роузи Дъф бе станал причина за смъртта на втора жертва.