Вал Макдърмид
Далечно ехо (18)

16

Когато се прибра, Алекс установи с учудване, че къщата е празна. Зиги не беше споменавал, че ще излиза и Алекс бе останал с впечатлението, че той смята да поработи тази вечер. Сигурно беше решил да прескочи до някой от колегите си. А може Мондо да се беше прибрал и двамата да са отишли да пият по нещо. Алекс не се разтревожи особено. Неприятният сблъсък с Кевъндиш и неговата компания не означаваше, че и със Зиги трябва задължително да се случи нещо подобно.

Направи си кафе и препече няколко филийки. После седна на кухненската маса и зачете записките си от лекцията. Винаги се беше опитвал да възприема венецианската школа като нещо отделно, но тази вече му се бяха изяснили някои елементи, които не искаше да забрави. Продължаваше да драска в полетата на тетрадката, когато в кухнята нахлу Уиърд, преливащ от възторжено човеколюбие.

— Страхотна вечер беше — поде той ентусиазирано. — Лойд направи истински вдъхновен анализ на посланието на апостол Павел до ефесяни. Потресаващо е да се чуе колко много е в състояние да извлече от текста.

— Радвам се, че си прекарал добре — отвърна разсеяно Алекс. Драматичните появи на Уиърд бяха също така и доста еднообразни, откак бе тръгнал с евангелистите. Алекс отдавна беше престанал да му обръща внимание.

— Къде е Зиг? Учи ли?

— Отишъл е някъде, не знам къде. Ако смяташ да включваш чайника, бих изпил още едно кафе.

Водата тъкмо завираше, когато чуха как хлопна входната врата. За тяхно учудване се появи не Зиги, а Мондо.

— Здравей, страннико — поздрави го Алекс. — Изхвърлиха ли те, а?

— Не ме е изхвърлила, има да пише есе — отвърна Мондо, взе чаша и сипа вътре нес кафе. — Затова е в криза и ако бях останал, нямаше да мигна — щеше да стене и да се оплаква цяла нощ. Затова реших да ви ощастливя с присъствието си. Къде е Зиги?

— Не знам. Нима съм пазач на брата си?

— Битие, глава четвърта, стих девети — отбеляза самодоволно Уиърд.

— Да му се не види, Уиърд — каза Мондо. — Още ли не си се отказал?

— Човек не се отказва от Исус, Мондо. Но не мога да очаквам разбиране от повърхностна личност като теб. Ти се кланяш на фалшиви идоли.

Мондо се ухили.

— И така да е, ама идолопоклонството си има изгодите.

Алекс изпъшка.

— Не издържам повече. Отивам да си легна.

Остави ги да се заяждат и се упъти доволно нагоре, предвкусващ удоволствието да остане на спокойствие в собствената си стая. Тъй като от управата на общежитието не изпратиха никого на местата на Кевъндиш и Грийнхал, той се нанесе в бившата стая на Кевъндиш. Спря на прага и хвърли поглед към стаята, където бяха инструментите. Не помнеше откога не бяха влизали там и не бяха свирили заедно. До началото на този семестър рядко минаваше ден, без да посвирят поне половин час. Но всичко това беше минало, както и някогашната близост между тях.

Може би това беше естествен процес, съпровождащ съзряването. Но Алекс не можеше да се отърве от убеждението, че отчуждението им се дължи на това, което научиха един за друг и за самите себе си благодарение на смъртта на Роузи Дъф. И това развитие не се бе оказало особено удовлетворително — поне засега. Мондо се отдаде на секс и егоизъм; Уиърд се озова на друга планета, където говореха на неразбираем език. Единствено Зиги му бе останал близък. А дори и той започна да се губи напоследък. А зад всичко това, като постоянен, мъчителен контрапункт на ежедневието, подозренията и несигурността гризяха душите им. Мондо беше първият, който произнесе отровните думи, но и самият Алекс бе дал в мислите си достатъчно храна на червея на съмнението.

Част от него все още се надяваше, че нещата ще се изяснят и всичко ще бъде както преди. Но другата част съзнаваше, че някои неща, разрушат ли се веднъж, са непоправими. Тези размисли за възстановяване на разрушеното го наведоха на мисълта за реставрация, а оттам и за Лин. Усмихна се, защото беше решил да се върне в Къркалди за уикенда. Имаха намерение да отидат на кино в Единбург — щяха да гледат „Раят може да почака“ с Джули Кристи и Уорън Бийти. Една романтична комедия беше подходяща като начало. Бяха постигнали негласно споразумение да не излизат заедно в Къркалди — имаше прекалено много клюкари.

Все пак имаше намерение да разкаже за намеренията си на Зиги. Всъщност беше решил да поговори с него тази вечер. Но също като раят и разговорът им можеше да почака. Нито един от двамата нямаше да изчезне.

 

 

Зиги би дал всички свои земни притежания, за да се озове някъде другаде, без значение къде. Имаше чувството, че откакто го пуснаха в Тясната тъмница, бяха изминали часове. Беше премръзнал до мозъка на костите. Мокрите от урина панталони бяха почти вледенени, имаше чувството, че топките му са се свили като на новородено. И все още не бе успял да развърже ръцете си. Спазматични болки пронизваха вдървените му крайници — понякога толкова силно, че той викаше от болка. Но най-накрая почувства как възелът поддава.

Челюстите го боляха, но той отново стисна със зъби найлоновото въже и задърпа, клатейки глава наляво и надясно. Да, определено се чувстваше някакво движение — или халюцинираше от отчаяние. Дръпване вляво, после малко назад. Повтори движението няколко пъти — и въжето най-сетне се изхлузи и свободният му край го перна през лицето. Зиги избухна в плач.

След развързването на първия възел останалото беше лесно. Ръцете му бяха вече свободни. Изтръпнали, но свободни. Пръстите му бяха студени и подути като замразените наденички в супермаркета. Пъхна ръце под мишниците си. Axillae, мина му през ума. Припомни си, че студът пречи на мисленето, забавя мозъчните процеси. „Да преговорим анатомията“, каза си Зиги и си припомни как се бяха кикотили с един колега, когато учеха как се намества изкълчена раменна става. „Поставете крака си, обут в тънък найлонов чорап, под мишницата“, пишеше в учебника.

— Ръководство за лекари травестити — беше се изхилил тогава колегата му. — Трябва да си нося в чантата черни найлонови чорапи — кой знае, може да ми се наложи да намествам раменна става.

Зиги си каза, че това е начинът да оцелее — с помощта на спомените и постоянното движение. Сега, когато вече можеше да пази равновесие с ръцете си, започна да тича на място. Една минута тичане, две минути почивка. „Чудесна програма, стига да можех да си гледам часовника“, каза си той. За първи път в живота си съжали, че не пуши. Ако пушеше, можеше да има в джобовете си кибрит или запалка — каквото и да е, за да разкъса поне за миг тази непрогледна тъмнина.

— Глад на сетивата — каза си той на глас. — Наруши мълчанието. Говори си сам. Пей!

Почувства в ръцете си бодежи от възстановяващата се циркулация. Започна да тръска енергично ръцете си и да ги движи в китките. Търкаше ги несръчно една в друга, докато възстанови осезателната им способност. Докосна стената и изпита удоволствие от грубия досег на пясъчника. Беше започнал да се тревожи да не се е стигнало до трайна безчувственост поради продължителната липса на приток на кръв. Пръстите му бяха все така подути и вдървени, но поне отново ги чувстваше.

Изправи се и започна да тича на място. Позволяваше на пулса си да се ускори за кратко време, после спираше, докато се възстановяха нормалните стойности. Припомни си колко мразеше часовете по физическо възпитание, садистичните преподаватели, нескончаемите гимнастически упражнения, тичането и мачовете по ръгби. Памет и движение.

Щеше да излезе жив от тук. Нали?

 

 

На другата сутрин Зиги не се появи в кухнята. Леко обезпокоен, Алекс надникна в стаята му. Там нямаше и помен от него. Трудно беше да се прецени дали е спал в леглото си, защото надали го беше оправял от началото на семестъра. Върна се в кухнята и откри Мондо, който се тъпчеше с пуканки от една огромна купа.

— Безпокоя се за Зиги. Мисля, че не се е прибирал снощи.

— Заприличал си на бабичка, Гили. Може пък да му е излязъл късметът.

— Предполагам, че щеше да спомене поне нещо в този смисъл.

Мондо изсумтя.

— Как пък не. Ако Зиги реши да пази нещо в тайна, никога няма да го разбереш. Той не е прозрачен като теб и мен.

— Мондо, откога живеем заедно?

— От три години и половина — отвърна Мондо и извърна мъченически очи към тавана.

— А колко пъти Зиги не е нощувал тук?

— Отде да знам? Виж какво, Гили, в случай, че не си забелязал досега, аз самият често нощувам другаде. За разлика от теб имам интереси извън тези четири стени.

— Не съм някакъв монах, Мондо, но доколкото ми е известно, Зиги нито веднъж досега не е оставал да спи другаде. Тревожа се и защото съвсем наскоро братята Дъф пребиха Уиърд, а едва вчера аз самият имах доста неприятна среща с Кевъндиш и неговите хора. Ами ако се е сбил с някого? Ако се е озовал в болница?

— Ами ако е намерил кого да чука? Гили, говориш точно като майка ми!

— Затваряй си човката, Мондо!

Алекс грабна якето си от закачалката и тръгна към външната врата.

— Къде тръгна?

— Отивам да се обадя на Макленън. Ако и той ми каже, че говоря като майка му, млъквам. Ясно ли е?

И затвори с трясък вратата зад себе си. Тормозеше го и друго опасение, което предпочете да не споделя с Мондо. Ами ако Зиги е тръгнал да търси сексуални авантюри и са го арестували? Това би било истински кошмар.

Отиде в една от телефонните кабини до административната сграда и набра номера на полицията. За негово учудване го свързаха незабавно с Макленън.

— Обажда се Алекс Гилби, инспекторе — започна той. — Знам, че може би ви губя времето, но се безпокоя за Зиги Малкиевич. Не се прибра снощи, а такова нещо не се е случвало досега…

— И след неприятния случай с господин Маккий считате, че имате основание за тревога? — довърши Макленън.

— Именно.

— Във Файф Парк ли сте сега?

— Да.

— Стойте там, идвам веднага.

Алекс сам не знаеше дали да се радва или да се тревожи, задето инспекторът прие съвсем сериозно опасенията му. Върна се обратно и уведоми Мондо, че може да очаква посещение от полицията.

— Зиги ще ти е страшно благодарен, когато се появи с характерния израз на сексуално удовлетворение, изписан по физиономията му — отбеляза Мондо.

Уиърд се беше присъединил към тях, когато се появи Макленън. Той потри полека носа си, който още не бе заздравял напълно, и каза:

— Съгласен съм с Гили. Ако Зиги е пресякъл пътя на братята Дъф, нищо чудно да е в интензивното отделение.

Макленън накара Алекс да разкаже в подробности как беше протекла предната вечер.

— Значи нямате никаква представа къде може да е отишъл?

Алекс поклати глава.

— Изобщо не спомена, че има намерение да излиза.

Макленън изгледа замислено Алекс.

— Вие как мислите, приятелят ви има ли обичая да търси контакти край църквата „Сейнт Мери“?

— Какво, какво? — недоразбра Уиърд.

Мондо не му обърна внимание и се обърна вбесено към Макленън.

— Вие да не искате да изкарате приятеля ми швестер?

Уиърд все още не разбираше за какво става дума.

— Какъв швестер и каква „Сейнт Мери“?

Мондо се обърна ядосано към Уиърд и обясни:

— Там се срещат обратните. Ако някой педераст закъса, ходи там, забърсва първия, който му падне и после ходят да се чукат по тоалетните — той посочи с палец към Макленън. — А ченгето по някакви причини е решило, че Зиги е обратен.

— Млъквай, Мондо — каза Алекс. — По-късно ще поговорим за това.

Другите двама замълчаха, стреснати от авторитетния тон на Алекс и объркани от развоя на събитията.

Алекс се обърна към Макленън.

— Доколкото знам, понякога посещава едно заведение в Единбург, но не е споменавал нищо за подобни срещи тук, в Сейнт Андрюз. Мислите ли, че може да са го арестували?

— Проверих кои са новите арестанти, преди да тръгна насам. Не е попадал в ръцете на полицията — радиостанцията му запука и той излезе в антрето, за да разговаря. Откъслечни думи долитаха до кухнята.

— Замъкът… Да не се занасяте? Всъщност ми се струва, че дори знам кой може да бъде. Обадете се на пожарната. Ще се срещнем там.

Той се върна с угрижено изражение на лицето.

— Мисля, че може и да са го открили. Току-що един от екскурзоводите в замъка се е обадил в полицията. Имал обичая да прави обиколка на целия замък всяка сутрин, за да провери дали всичко е наред. Твърди, че имало човек в Тясната тъмница.

— Тясната тъмница? — повториха в хор и тримата.

— Изкопана е в скалата, под една от кулите, с тясно гърло като на бутилка. Влезеш ли вътре, няма излизане. Трябва да отида там и да видя какво става. Ще пратя някой да ви уведоми веднага щом се разбере кой е долу.

— Не. Ще дойдем с вас — настоя Алекс. — Ако е прекарал там нощта, заслужава да види приятелите си около себе си, когато го извадят.

— Съжалявам, момчета, не става. Ако искате да отидете там сами, ще се обадя да ви пуснат. Но не мога да ви позволя да объркате спасителните операции.

И той излезе.

Щом вратата се затвори зад него, Мондо се обърна към Алекс.

— Какво те прихвана? Защо ни каза да мълчим? И какви са тези истории със „Сейнт Мери“?

Алекс отклони поглед. После каза:

— Зиги е хомосексуален.

Уиърд го изгледа стреснато.

— Не, не е възможно! Как би могъл да бъде? Ние сме най-близките му приятели, трябваше да знаем.

— Аз знам — каза Алекс. — Каза ми още преди две години.

— Прекрасно — отбеляза Мондо. — Благодаря, че сподели с нас, Гили. На ви сега „Един за всички, всички за един“. Не бяхме достойни да бъдем уведомени, така ли? Ти можеш да знаеш, а ние нямаме право да сме наясно, че така нареченият ни приятел е педал.

Алекс срещна погледа му.

— Е, съдейки по твоята спокойна и толерантна реакция, бих казал, че Зиги е бил съвсем прав, като е решил да не ти казва.

— Нещо не си разбрал — упорстваше Уиърд. — Зиги не е педал. Той е нормален. Педалите са болни хора — те са отвратителни! Зиги не е такъв!

Внезапно на Алекс му дойде до гуша. Той избухваше рядко, но стигнеше ли се дотам, гледката беше незабравима. Лицето му пламна и той блъсна стената с разперена длан.

— Я да млъквате и двамата! Карате ме да се срамувам, че съм ви приятел! Да не съм чул нито една тъпанарска дума повече! Зиги се грижи за нас тримата вече в продължение на почти десет години. Винаги ни е бил приятел, винаги ни е помагал, никога не ни е изоставял в беда. Какво ме интересува дали си пада по мъже или по жени? Пет пари не давам. Това не означава, че той си пада по мен или по вас — аз да не би да искам да чукам всичко живо, което има цици! Това не означава, че трябва да се пазите от него, когато влизате в банята, да ви се не види! Той си е същият, какъвто е бил винаги. И аз продължавам да го обичам като брат. Бих му поверил и живота си, както би могъл да направи и всеки от вас. Ами ти — той мушна Уиърд с пръст в гърдите. — И ти се наричаш християнин! Как смееш да съдиш един човек, който струва десет пъти повече от теб и изпукалите ти богомолци? Не заслужавате да имате приятел като Зиги — той сграбчи якето си. — Аз отивам в замъка. И не желая да ви видя повече, докато не си съберете акъла.

Този път, когато тресна вратата, всички прозорци в къщата зазвънтяха.

 

 

Когато Зиги забеляза бледата светлинка, първоначално реши, че пак има халюцинации. От известно време ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си, и в кратките моменти на просветление беше в състояние да разсъждава достатъчно ясно, за да знае, че изпада в хипотермия. Въпреки опитите му да не престава да се движи, летаргията се оказа жесток противник. От време на време се свличаше на пода в пристъп на бълнуване, и мислите му отлитаха в най-невероятни посоки. Веднъж му се стори, че баща му е с него и че разговарят за шансовете на „Райт Роувърс“ в първенството. Това вече си беше чист сюрреализъм.

Беше изгубил представа за времето. Но когато видя проблясъка на светлина, съобрази моментално какво трябва да направи. Изправи се и заподскача на място, крещейки с все сила:

— Помощ! Помощ! Аз съм тук, долу! Помогнете ми!

Първоначално не забеляза никаква реакция. После светлината стана изведнъж толкова силна, че очите го заболяха от нея и той вдигна длан пред лицето си.

— Има ли някой долу? — отекна нечий глас в шахтата и изпълни тясното пространство.

— Измъкнете ме от тук — изкрещя Зиги. — Моля ви, помогнете ми да изляза!

— Отивам да повикам помощ — разнесе се отново безтелесният глас. — Ако хвърля фенерчето, ще успеете ли да го хванете!

— Чакайте! — извика Зиги. Не вярваше, че ръцете му са възвърнали нормалната си сръчност. Освен това тежкото фенерче щеше да падне като куршум. Свали якето и пуловера си, сгъна ги и ги постави в средата на пода, точно там, където падаше светлината. После извика нагоре:

— Готово, пускайте!

Светлината затрепка и се заблъска в стените на шахтата, изписвайки странни шарки пред замъглените му очи. После от гърлото на шахтата излезе нещо като светлинна спирала и тежкото, облицовано с гума фенерче тупна меко върху коженото яке. Сълзи избликнаха от очите на Зиги — реакцията беше едновременно физиологична и емоционална. Сграбчи фенерчето и го притисна към гърдите си като талисман.

— Благодаря ви — захлипа той. — Благодаря ви, благодаря ви!

— Ще се върна колкото може по-бързо — отвърна човекът горе. Гласът му отслабна, докато се отдалечаваше.

Зиги си каза, че сега вече има сили да чака. Имаше светлина. Плъзна лъча на фенерчето по стените. Грубият червеникав варовик беше изгладен на места, а стените и покривът с отвор в средата бяха почернели тук-там от сажди и от лойта, пръскала от свещите. Сигурно затворниците, озовали се тук, са се чувствали като в преддверието на ада. Той поне знаеше, че ще бъде освободен, и то скоро. А за тях светлината трябва само да е увеличавала отчаянието им, защото благодарение на нея са осъзнавали, че нямат никаква надежда за спасение.

 

 

Когато Алекс стигна до замъка, пред него имаше паркирани две полицейски коли, една пожарна кола и една линейка. Какво ли се беше случило със Зиги? Пуснаха го да влезе, без да му създават проблеми — Макленън беше изпълнил обещанието си. Един от пожарникарите му посочи накъде да върви — през моравата към Морската кула, където няколко души работеха спокойно и експедитивно. Пожарникарите бяха включили преносимия генератор, за да могат да заработят мощните прожектори и лебедката. В дупката, която зееше по средата на пода, беше спуснато въже. Алекс потръпна.

— Зиги е, няма съмнение. Един от пожарникарите тъкмо се спусна с вдигачката — нещо като детска люлка, на която ще може да седне, нали се сещате? — каза Макленън.

— Мисля, че да. Какво се е случило?

Макленън сви рамене.

— Още не е ясно.

Докато говореше, отдолу се разнесе глас:

— Вдигайте!

Пожарникарят, който обслужваше лебедката, натисна едно копче и машината забръмча. Въжето започна да се навива на барабана, мъчително бавно, инч по инч. Алекс имаше чувството, че е минала цяла вечност. Тогава, най-сетне, над ръба на дупката се появи познатото лице на Зиги. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше почти неузнаваемо от засъхнала кръв и кал. Едното му око беше насинено и подуто, долната му устна спукана, със спекла се по нея кръв. Примигваше от силната светлина, но веднага щом погледът му се изясни и спря върху Алекс, Зиги опита да се усмихне.

— Хей, Гили — каза той. — Благодаря, че намина.

Тялото му се издигна нагоре, множество ръце го измъкнаха от брезентовото столче. Зиги стъпи на земята и залитна, изтощен и дезориентиран. Тласнат от внезапен импулс, Алекс изтича към приятеля си и го прегърна. Блъсна го остра миризма на пот и урина, смесена с мирис на кал и пръст.

— Всичко е наред — каза Алекс, притискайки го към себе си. — Вече всичко е наред.

Зиги се притисна към него.

— Страхувах се, че ще умра там долу — прошепна той. — Не си позволявах да се замислям, но дълбоко в себе си се страхувах, че ще умра.