Вал Макдърмид
Далечно ехо (17)

15

Никога през живота си Зиги не се беше чувствал по-уплашен. Изправи се, залитна и започна да отстъпва. Но Брайън го сграбчи веднага и стисна здраво ревера на якето му. После го блъсна в стената така, че почти му изкара въздуха. Дони и Кени стояха и наблюдаваха объркано сцената. През това време другият мъж се закопча и хукна нанякъде.

— Брайън, да го догоним ли? — попита Кени.

— Не, този ще ни свърши работа. Познавате ли това гадно педерастче?

— Не — отвърна Дони. — Кой е той?

— Един от копелетата, които убиха Роузи — Брайън сви юмруци и се втренчи в Зиги, в очакване на най-малкия признак, че се кани да побегне.

— Не сме убили Роузи — отвърна Зиги. Гласът му трепереше от страх — не можа да се овладее. — Аз се опитах да спася живота й.

— Да бе, след като първо я изнасили и я намушка с нож. Какво си се опитвал да направиш — да докажеш на приятелчетата си, че не си обратен? — Брайън вече крещеше. — Е, момченце, дойде време за изповед. Ей сега ще си признаеш всичко и ще кажеш истината за това, което се е случило със сестра ми.

— Но аз ви казвам истината. Не сме я пипвали и с пръст.

— Не ти вярвам и ще те накарам да кажеш истината. Знам точно какво ми трябва — без да откъсва поглед от Зиги, той продължи: — Кени, слез до пристанището и ми донеси въже. Гледай да е дълго.

Зиги нямаше представа какво го очаква, но беше ясно, че няма да е никак приятно. Единственият му шанс бе да не спира да говори с надеждата, че ще ги убеди да го пуснат.

— Имате грешка — настоя той. — Не съм убил сестра ви, освен това знам, че сте получили предупреждение от полицията да не ни закачате. Имайте предвид, че ще се оплача.

Брайън се изсмя.

— Ти за идиот ли ме вземаш? Ще отидеш при ченгетата и ще кажеш „Моля ви, сър, вчера, когато духах на едно приятелче, се появи Брайън Дъф и ми удари шамар“? Да не съм вчерашен — ще си траеш, то е ясно. Иначе всички ще разберат, че си обратен.

— Все ми е едно дали ще разберат — заяви Зиги. Точно в този момент, тази вероятност далеч не го плашеше толкова, колкото мисълта за това, което можеше да роди замъгленият от алкохол мозък на Брайън Дъф. — Ще поема риска. Наистина ли искате да създадете неприятности на майка си след всичко, което преживя?

Още в мига, в който произнесе последните думи, Зиги осъзна, че е сбъркал. Лицето на Брайън се изкриви, той сви юмрук и удари Зиги в лицето толкова силно, че прешлените на врата му изпукаха, когато главата му се отметна назад.

— Да не съм те чул да споменаваш майка ми, проклет педераст! Мъките й започнаха, когато убихте сестра ми, мръсници такива — той го удари отново. — По-добре си признай. Знаеш много добре, че рано или късно ще си платиш за стореното.

— Нямам намерение да признавам нещо, което не съм извършил — произнесе задавено Зиги. В устата си усети вкус на кръв — зъбите му се бяха забили във вътрешната страна на бузата.

Брайън се отдръпна и му нанесе нов удар, този път в корема. Зиги се присви, залитна и започна да повръща. Задъхан, той се облегна на студената каменна стена — единствено благодарение на нея все още стоеше на краката си.

— Казвай — изсъска Брайън.

Зиги стисна клепачи.

— Няма какво да казвам — произнесе той с усилие.

Брайън продължи да го удря, докато Кени се върна. Зиги не вярваше, че ще издържи още дълго на болката, преди да припадне. Кръв течеше по брадичката му от спуканата устна, болката от премазаните бъбреци се разпространяваше по цялото му тяло.

— Защо се забави толкова? — сопна се Брайън. После дръпна двете ръце на Зиги пред тялото му и изкомандва: — Вържи китките му с единия край.

— Какво ще правите с мен? — Зиги размърда с усилие подпухналите си устни.

Брайън се ухили.

— Ще те накараме да се разприказваш, госпожице.

Когато Кени приключи, Брайън взе въжето, направи примка и я затегна около кръста на Зиги, така че ръцете му се притиснаха здраво към тялото. Брайън дръпна въжето.

— Хайде, имаме още работа — Зиги се опита да се дръпне, но Кени задърпа въжето заедно с Брайън и успяха да го повлекат напред. — Кени, провери дали наоколо е чисто.

Кени изтича напред и мина под арката. Огледа се, но не забеляза никакъв признак на живот. Беше прекалено студено за разходки и прекалено рано за хората, които разхождаха кучетата си.

— Няма никой, Брай — подвикна той тихо.

Брайън и Дони дръпнаха въжето и тръгнаха напред.

— По-бързо — подвикна Брайън на Дони. Затичаха по моравата. Зиги отчаяно се опитваше да запази равновесие и не преставаше да движи китките си с надеждата, че ще успее да ги измъкне от примката. Какво, по дяволите, бяха решили да правят с него? По това време имаше прилив. Възможно ли бе да са решили да го пуснат във водата. Беше чувал, че през този сезон в Северно море човек може да умре само за няколко минути. Но каквото и да бяха замислили, той съзнаваше инстинктивно, че ще е по-лошо от всичко, което би родила неговата фантазия.

Внезапно земята пропадна под краката му, той падна и се затъркаля, докато се блъсна в краката на Брайън и Дони. Те го обсипаха с ругатни, изправиха го рязко и го блъснаха така, че застана с лице към някаква стена. Постепенно започна да се ориентира. Стояха на пешеходната пътека, която минаваше покрай стената, опасала замъка — това не беше някакво средновековно укрепление, а обикновено средство за предпазване на руините от вандали и влюбени двойки. Да не бяха решили да влязат в замъка и да го обесят на крепостната стена?

— Какво търсим тук? — попита притеснено Дони. Явно не беше уверен, че има смелост да участва в това, което беше замислил Брайън.

— Кени, мини от другата страна на стената — каза Брайън.

Привикнал да се подчинява на Брайън, Кени послушно се закатери нагоре и изчезна от другата страна.

— Прехвърлям въжето, Кени — извика Брайън. — Хвани го от другата страна!

После се обърна към Дони.

— Трябва да го прехвърлим от другата страна. Както се хвърля греда.

— Ще си счупя врата! — обади се Зиги.

— Няма, ако внимаваш. Ще ти помогнем да се качиш догоре. Там ще се обърнеш така, че да си краката надолу и ще се пуснеш.

— Не мога!

Брайън сви рамене.

— Твоя работа. Ако искаш, падни с тавата надолу. Така или иначе ще те прехвърлим оттатък. Освен, разбира се, ако си решил да кажеш истината.

— Но аз ви казах истината! — извика отчаяно Зиги. — Трябва да ми вярвате!

Брайън поклати глава.

— Когато чуя истината, ще я разпозная. Готов ли си, Дони?

Зиги се опита да побегне, но го хванаха веднага. Притиснаха го с лице към стената, хванаха го за краката и го повдигнаха. Зиги вече не се дърпаше — отлично знаеше колко слабо защитен е гръбначният, стълб в основата на черепа и не му се искаше да остане парализиран цял живот. Озова се горе, увиснал на стената като чувал с картофи. Започна да се извърта бавно и безкрайно предпазливо, докато успя да прехвърли единия си крак. После повтори същото с другия крак. Болка пронизваше ръцете му от ожулените кокалчета чак до раменете.

— Давай, педерастче! — провикна се нетърпеливо Брайън.

Той се изкатери на свой ред и само за секунди се озова до Зиги и блъсна грубо крака му, така че той политна и падна. Докато падаше, усети, че панталонът му е мокър от собствената му урина. Приземи се тежко на краката си, коленете и глезените му поддадоха и той се строполи на земята, разплакан от болка и унижение. Брайън скочи и се озова до него.

— Добре се справи, Кени — каза той и взе края на въжето.

Дони се появи горе на стената и погледна към тях.

— Няма ли да ми кажеш какво смяташ да правиш? — попита той.

— И да проваля изненадата? В никакъв случай. — Брайън подръпна въжето. — Хайде, педерастче, време е за разходка.

Заизкачваха се по затревения хълм към останките от източната крепостна стена. Зиги се препъна и падна няколко пъти, но веднага го изправяха на крака. Минаха от другата страна и се озоваха в някогашния двор на замъка. Луната изплува иззад облак и обля всичко в призрачна светлина.

— Двамата с брат ми много обичахме да идваме тук, когато бяхме малки — каза Брайън и забави крачка, като че ли беше дошъл на разходка. — Този замък не е строен от някой крал, а от църквата. Известно ли ти е това, педерастче?

Зиги поклати глава.

— Никога не съм идвал тук.

— А трябваше — тук е страхотно. Първа и втора защитна стена — подземни коридори за миниране, едни от най-солидните укрепления на света — вървяха към северната част на замъка — от дясната им страна остана кулата с готварницата, отляво се падаше Морската кула. — Голяма работа е бил този замък — служел е и за резиденция, но е бил и крепост. — Той се обърна с лице към Зиги и продължи да върви заднешком. — А също така и затвор.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Зиги.

— Защото е интересно. Между другото, пречукали са тук един кардинал. Убили го, съблекли го гол и го провесили на крепостната стена. Това също не ти е известно, нали, педерастче?

— Не съм убил сестра ви — каза отново Зиги.

Междувременно бяха стигнали входа към Морската кула.

— Тук, на долния етаж, има две зали със сводести тавани — продължи невъзмутимо Брайън и ги поведе навътре. — В източната има нещо не по-малко интересно от подземните коридори за миниране. Знаете ли какво е то?

Зиги мълчеше. Затова пък Кени отговори на въпроса.

— Да нямаш намерение да го пуснеш в Тясната тъмница?

Брайън се ухили.

— Отлично, Кени. Справяш се блестящо — после бръкна в джоба си и извади запалка. — Дони, подай ми вестника.

Дони измъкна от вътрешния джоб на якето си един брой на „Ивнинг Телеграф“. Брайън го нави стегнато и запали единия му край, после влезе в източната зала. На светлината на импровизираната факла Зиги видя в средата на пода кръгла дупка, покрита с желязна решетка.

— Тук са копали направо в скалата — дупката има формата на бутилка и е доста дълбока.

Дони и Кени се спогледаха. Работата ставаше прекалено сериозна за техния вкус.

— Я стига, Брайън — възрази Дони.

— Защо? Нали точно вие разправяхте, че педерастите не се броят за хора. Хайде, помагайте — и той завърза единия край на въжето, с което бе вързан Зиги, за желязната решетка. — За да свършим всичко както трябва, ще трябва да се понапънем тримата.

Хванаха решетката и започнаха да дърпат, да пъшкат и да пухтят. В продължение на няколко щастливи мига Зиги повярва, че няма да успеят да я преместят. Но в крайна сметка се разнесе рязко стържене на метал в камък и решетката поддаде. Избутаха я встрани и се обърнаха едновременно към Зиги.

— Да имаш нещо да ми кажеш? — попита Брайън Дъф.

— Не съм убил сестра ви — настоя отчаяно Зиги. — Наистина ли вярвате, че ако ме пуснете в шибаната тъмница и ме оставите да умра тук, това ще ви се размине?

— През зимния сезон отварят замъка за туристи само през почивните дни. До уикенда има само два дни, значи няма да пукнеш. Най-малкото вероятността е слаба — той сръга Дони в ребрата и се засмя. — Хайде, момчета, да приключваме.

Заобиколиха Зиги и го забутаха към дупката. Той риташе и се гърчеше отчаяно — но нямаше никакъв шанс, бяха трима срещу един. Само след секунди се озова седнал на ръба на кръглия отвор. Краката му висяха в празното пространство.

— Не правете това — каза той. — Моля ви, недейте.

Подсмръкна и се опита да преглътне сълзите и надигащата се паника.

— Моля ви!

— Трябва просто да кажеш истината — отвърна Брайън Дъф. — Давам ти последна възможност.

— Никога… — захлипа Зиги, — никога не съм…

Брайън го ритна в гърба и той започна да пада, докато увисна на дълбочина няколко фута. Дупката беше толкова тясна, че раменете му се блъскаха болезнено в стените. Някой дръпна рязко въжето и то се заби болезнено в ребрата му. Горе отекна смехът на Брайън.

— Нали не очакваше да те пуснем изведнъж?

— Моля ви — продължи да хлипа Зиги. — Не съм я убил! Не знам кой го е направил! Моля…

Започнаха отново да го спускат — отпускаха рязко въжето и пак спираха. Той имаше чувството, че примката ще го пререже наполовина. Чуваше тежкото дишане на мъжете горе, от време на време по някоя ругатня, когато въжето прежулваше ръката на някого. Той потъваше все по-надълбоко в мрака, бледият проблясък на светлина отгоре постепенно изчезна, погълнат от влажния, леденостуден въздух.

Спускането сякаш продължи цяла вечност. След малко обаче той забеляза някаква разлика в пространството около себе си, освен това раменете му вече не се блъскаха в стените. „Бутилката“ се разширяваше. Значи наистина бяха решили да доведат нещата докрай. Наистина щяха да го оставят тук.

— Не! — изкрещя Зиги с всички сили. — Не!

Пръстите му докоснаха пода и болката от примката, пристягаща кръста му, намаля. Въжето се отпусна. Далечен, безплътен глас се разнесе отгоре.

— Последна възможност, педерастче! Признай си и ще те издърпаме обратно.

Би било толкова лесно. Но това означаваше да излъже, при това с непредвидими последици. Дори за да спаси живота си, никога не би могъл да се нарече убиец.

— Заблуждавате се! — извика той с последни сили.

Въжето се стовари върху главата му — беше неочаквано тежко. Чу за последен път злорадия им смях, после настана пълна тишина. Слабият отблясък на светлина в отвора на шахтата угасна. Обгърна го пълен мрак. Колкото и да напрягаше очите си, не можеше да види нищо. Беше се озовал в абсолютна тъмнина.

Зиги пристъпи предпазливо настрани. Не можеше да прецени колко далеч са стените и не му се искаше да блъсне израненото си лице в камъка. Спомни си, че бе чел някъде за слепи раци албиноси, които живеели в някаква подземна пещера, май беше на Канарските острови. След като поколения наред бяха живели в пълен мрак, ненужното им зрение беше закърняло. Точно в това се беше превърнал и той — в сляп рак, пълзящ из непроницаема тъмнина.

Стената се оказа по-близо, отколкото очакваше. Обърна се и заопипва зърнестата повърхност на пясъчника. Опитваше се да потисне паниката, като изучаваше съсредоточено обстановката, в която се беше озовал. Не искаше да се занимава с предположения колко дълго му предстоеше да остане тук. Ако започнеше да обмисля различните възможности, щеше да полудее, да изпадне в истерия и да започне да блъсва главата си в стените. Не беше възможно да го оставят да умре тук. Всъщност Брайън Дъф можеше и да го направи, но Зиги предполагаше, че приятелите му няма да рискуват.

Обърна се гърбом към стената и се плъзна бавно надолу, докато успя да седне на леденостудения под. Цялото тяло го болеше. Доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено, но междувременно му беше станало ясно, че не само счупванията предизвикват непоносими болки, които те караха да копнееш отчаяно за нещо обезболяващо.

Беше му ясно, че не може просто да си седи тук и да не прави нищо. Тялото му щеше да се схване, ставите да откажат да му служат, ако не се опиташе да се движи колкото е възможно повече. Освен това при тази температура мажеше да умре от измръзване, а нямаше намерение да достави това удоволствие на онези копелета. Трябваше да освободи ръцете си по някакъв начин. Приведе глава колкото бе възможно по-ниско, присвивайки се от болката, прорязваща гърба и ребрата му. Ако успееше да вдигне ръцете си, опъвайки докрай въжето, можеше да стигне възела със зъби.

Плачейки беззвучно от болка и самосъжаление, Зиги започна най-тежката битка в своя живот.