Вал Макдърмид
Далечно ехо (16)

14

Последните надежди на приятелите, че убийството на Роузи ще бъде забравено, когато нови събития приковат вниманието на хората, рухнаха след вниманието, което вестниците отделиха на погребението. Статиите бяха поместени на първа страница, и ако някой бе пропуснал да прочете първите материали за убийството, сега не би могъл да пропусне повтарянето на всички подробности.

Първата жертва беше отново Алекс. След няколко дни, когато се прибираше от супермаркета, реши да мине за по-пряко през единия край на ботаническата градина и се натъкна на Хенри Кевъндиш и неговите хора, облечени за тренировка по ръгби. Веднага щом го видяха, започнаха да подвикват обиди, а после го наобиколиха и започнаха да го блъскат от всички страни. Образуваха нещо като верига около него, изтеглиха го встрани от тревата и го хвърлиха на калната земя. Алекс започна да се търкаля насам-натам, за да се опази от ритниците им. Не се страхуваше, че ще стане жертва на истински побой като Уиърд, и не беше толкова уплашен, колкото ядосан. Нечий крак го улучи по носа и той усети как по лицето му рукна кръв.

— Разкарайте се — извика той, бършейки кал, кръв и киша от лицето си. — Защо не се разкарате на майната си?

— Вие трябва да се разкарате, убиецо — подвикна Кевъндиш. — Никой тук не ви иска.

Близо до тях се разнесе тих глас.

— А какво ви навежда на мисълта, че някой държи на вашето присъствие тук?

Алекс потърка очи и видя Джими Лоусън, застанал до групата побойници. За миг не можа да го разпознае без униформата, но когато разбра кой е, му олекна.

— Чупи се — изсъска Едуард Грийнхал. — Това не е твоя работа.

Лоусън бръкна във вътрешния джоб на анорака и извади полицейската си карта, отвори я небрежно и заяви:

— Струва ми се, сър, че тъкмо това е моята работа. А сега, ако позволите, искам да запиша имената ви. Струва ми се, че университетските власти биха се заинтересували от този случай.

Кевъндиш и хората му веднага се превърнаха в малки момчета. Започнаха да рият с крака из кишата, провесили носове, и съобщаваха, мънкайки, имената и адресите си, докато Лоусън ги записваше в бележника си. Междувременно Алекс се беше изправил на крака, мокър и мръсен, и оглеждаше пораженията. Едно шише мляко се беше счупило и разляло върху панталоните му, една пластмасова кофичка с лимонов крем се беше размазала по ръкава на якето му.

Лоусън освободи мъчителите му и загледа усмихнато Алекс.

— Изглеждате ужасно — каза той. — Имате късмет, че минавах от тук.

— Явно не сте на работа — отбеляза Алекс.

— Точно така. Живея съвсем наблизо. Излязох да пусна няколко писма. Хайде, елате с мен у дома, ще ви помогна да се изчистите малко.

— Много мило от ваша страна, но наистина няма нужда.

Лоусън се ухили.

— Не можете да вървите из Сейнт Андрюз в този вид. Вероятно ще ви арестуват, за да не плашите играчите на голф. Освен това целия треперите. Имате нужда от чаша чай.

Алекс нямаше сили да спори. Температурата на въздуха беше близо до нулата и идеята да върви чак до общежитието, мокър до кости, никак не го привличаше.

— Благодаря — каза той.

Завиха по една съвсем нова улица — толкова нова, че още нямаше тротоари. Първите няколко парцела бяха застроени, но от там нататък имаше само строителни площадки. Лоусън мина покрай новопостроените къщи и спря пред една каравана, паркирана на мястото, където някой ден щеше да бъде дворът на бъдещата къща. Отзад четири стени и покривна конструкция криеха обещанието за нещо по-просторно от каравана.

— Строя къщата сам — поясни Лоусън, отключвайки вратата. — Всички на тази улица го правят — помагаме си един на друг. Всеки върши това, което умее. Така ще се сдобия с къща на полицейски началник, платена с доходите на редови полицай. — Той влезе в караваната и се обърна. — Но засега живея тук.

Алекс го последва. Вътре беше уютно, портативна газова печка бе затоплила силно малкото помещение. Беше впечатлен от реда, който цареше в караваната. Повечето мъже, които познаваше, превръщаха жилищата си в кочини, но в караваната на Лоусън всичко блестеше от чистота. Хромираните части сияеха, дървените бяха чисти и прясно боядисани. Пъстрите перденца бяха дръпнати и спретнато привързани към рамката на прозореца. Нямаше нищо излишно и нищо разхвърляно. Всичко беше спретнато подредено — книгите по лавиците, чашите, окачени на куки, касетките в голяма кутия, а на стените в двата края на караваната бяха заковани чертежи. Единственият признак на живот беше бълбукането на една тенджера на печката. Ароматът на супа от леща стопли сърцето на Алекс.

— Много е приятно тук — каза той, озъртайки се.

— Малко е тесничко, но ако се поддържа ред, не е чак потискащо. Свалете си якето, ще го окача над газовата печка. Трябва да се измиете — тоалетната е там, отзад.

Алекс влезе в миниатюрното помещение и погледна в огледалото, окачено над умивалника — толкова мъничък, че сякаш беше взет от къща за кукли. Божичко, на какво приличаше — целият в кал и кръв. А косата му стърчеше на кичури, слепнали от лимонов крем. Нищо чудно, че Лоусън настоя да го доведе тук, за да се почисти. Напълни умивалника и започна да се мие. Когато излезе, Лоусън го посрещна, облегнат на печката.

— Така е по-добре. Седнете близо до печката, за да изсъхнете по-бързо. А сега нали няма да откажете чаша чай? Имам и супа, ако предпочитате. Сам я сготвих.

— Супа, ако нямате нищо против — би било чудесно.

Алекс се разположи на посоченото му място, а Лоусън напълни една дълбока купа със златистожълта супа, в която плуваха късчета шунка. Постави я пред Алекс и му подаде лъжица.

— Не искам въпросът ми да прозвучи грубо, но все пак — защо се държите толкова мило с мен?

Лоусън седна срещу него и запали цигара.

— Защото съчувствам на вас и на вашите приятели. Вие постъпихте като хора с гражданско съзнание, а за награда ви излезе име на злодеи. Предполагам, че изпитвам и чувство на вина. Ако бях излязъл да патрулирам, вместо да си седя на топло в колата, можеше и да спипам убиеца на местопрестъплението — той отметна глава назад и издуха дълга струя дим към тавана. — Точно затова си мисля, че извършителят не може да е местен човек. Всеки, който познава горе-долу района, знае отлично, че патрулната кола често паркира наблизо — Лоусън изкриви лице в гримаса. — Но не ни отпускат достатъчно гориво, за да сновем насам-натам по цяла нощ, затова спираме от време на време.

— Макленън все още ли се съмнява в нас? — попита Алекс.

— Не знам какво мисли той, но ще ви отговоря честно. Следствието е в задънена улица. Братята Дъф вият за кръв, а ако съдя по това, на което присъствах току-що, и приятелите ви са се обърнали срещу вас.

Алекс изсумтя.

— Те не са ми приятели. Наистина ли ще съобщите в полицията за станалото?

— Вие какво предпочитате?

— По-добре недейте. Те ще намерят начин да се измъкнат при всички случаи. Освен това не ми се вярва да продължат да ни тормозят. Страх ги е мама и татко да не научат и да спрат да им изпращат пари. Виж, братята Дъф ме безпокоят много повече.

— Предполагам, че и те ще ви оставят на мира. Вече получиха сериозно предупреждение. Маккий, вашият приятел, просто се озова пред очите им в много неподходящ момент. Не бяха на себе си след погребението.

— Не ги обвинявам. Просто не искам и с мен да се случи това, което сполетя Уиърд.

— Уиърд? Искате да кажете господин Маккий?

— Да. Това е училищният му прякор — от една песен на Дейвид Боуи.

Доусън се усмихна.

— Разбира се. „Зиги Стардъст и паяците от Марс“. Тогава вие трябва да сте Гили, прав ли съм? А Зигмунд е Зиги.

— Отлично.

— Не съм толкова по-стар от вас. Но какво име остава за господин Кър?

— Той не харесва много Боуи. Пада си по „Пинк Флойд“. Затова е Мондо — от „Крейзи даймънд“, нали разбирате?

Лоусън кимна.

— Между другото, супата беше страхотна.

— По рецепта на майка ми. Значи сте приятели отдавна, така ли?

— Запознахме се през първия учебен ден в гимназията. И оттогава сме приятели.

— Всеки има нужда от приятели. Същото е и в моята работа. Човек работи известно време с едни и същи хора, докато му станат по-близки и от братя. Готов си да рискуваш дори живота си за тях.

Алекс се усмихна с разбиране.

— Знам какво е. С нас е същото — „Или по-скоро беше“, помисли си той със свито сърце. През този семестър нещата се промениха. Уиърд излизаше най-често с набожните си приятелчета. А къде се губеше Мондо, един господ знаеше. Внезапно му стана ясно, че не само членовете на семейство Дъф страдат от тежка емоционална травма след смъртта на Роузи.

— Значи ли това, че бихте излъгали, за да се защитите един друг, ако се наложи?

Лъжицата със супа замръзна на половин път към устата на Алекс. Ето каква била работата. Той побутна купата встрани, стана, посегна към якето си и каза:

— Благодаря за супата — и допълни: — Вече съм по-добре.

 

 

Зиги рядко се чувстваше самотен. Като единствено дете беше привикнал да се забавлява сам и никога не страдаше от липса на разнообразие. Когато някои родители се оплакваха, че децата им се отегчавали по време на ваканцията, майка му винаги ги гледаше, сякаш им хлопа дъската. Скуката не беше проблем, с който й се налагаше да се справя.

Но тази нощ самотата се беше просмукала в жилището им във Файф Парк. Имаше достатъчно работа, за да не скучае, но тъкмо тази нощ имаше нужда да си поговори с някого. Уиърд беше излязъл с китарата си и несъмнено се обучаваше да слави Бога с два-три прости акорда. Алекс се прибра в отвратително настроение след сблъсък с консервативната младеж и среща с онзи полицай, Лоусън, която явно бе завършила зле. Преоблече се и отиде на лекция за венецианските художници. А Мондо вероятно чукаше някъде.

Между другото, това не беше лоша идея. Последното му сексуално преживяване беше далечен спомен — случило се беше много преди нощта, когато откриха Роузи Дъф. Една вечер беше отскочил до Единбург. Отиде в една кръчма — знаеше се, че там се срещат хомосексуалисти. Стоеше на бара, пиеше си бирата и се озърташе. След време го заговори някакъв трийсетинагодишен мъж в джинси и яке — грубоват, но привлекателен на вид. Всичко свърши със секс в тоалетната — напълно удовлетворителен, макар и припрян. Срещата беше приключила доста преди часа, когато потегляше последният влак за Сейнт Андрюз.

Зиги търсеше нещо повече от анонимни контакти с непознати, каквито бяха всичките му сексуални контакти досега. Имаше нужда от същото, което хетеросексуалните му приятели получаваха без особени усилия — ухажване, нежност, романтика. Имаше нужда от истинска интимност, която не свършваше с обмяна на телесни течности. Трябваше му приятел, любовник, партньор — а нямаше никаква представа откъде да го намери.

Знаеше, че в университета има официално съществуващо общество на хомосексуалисти. Но доколкото можеше да прецени, членовете му бяха не повече от десетина, при това все хора, които се наслаждаваха на скандала, който предизвикваха със сексуалната си ориентация. Зиги следеше политическата борба за равноправие на хомосексуалистите — само че в случая ставаше дума за обикновено позьорство без никакъв реален политически ангажимент. На тези хора просто им харесваше да бъдат скандално известни. Зиги не се срамуваше от сексуалните си пристрастия, но не желаеше това да бъде единственото, което хората ще знаят за него. Освен това имаше искреното желание да бъде лекар и дълбоко се съмняваше, че кариерата на хомосексуален активист ще подпомогне осъществяването на амбициите му.

Така че засега единствената възможност да получи удовлетворете си оставаха инцидентните срещи. Доколкото му беше известно, в Сейнт Адрюз нямаше заведения, където би могъл да намери това, което търсеше. Но на някои места се навъртаха мъже, които не биха отказали случаен секс с непознат. За съжаление тези места за срещи бяха на открито, а малко хора биха излезли навън в такова време. Все пак можеше да предположи, че не е единственият мъж с такива нужди в Сейнт Андрюз тази вечер.

Зиги нахлузи коженото си яке, обу зимните си обувки и излезе в мразовитата нощ. За петнайсет минути стигна до руините на катедралата. Прекоси откритото пространство и стигна до останките от църквата „Сейнт Мери“. Тук в сенките на стените почти винаги се срещаха мъже, които се преструваха, че късната им вечерна разходка се дължи на интерес към архитектурното наследство. Зиги изпъна рамене и се постара да добие достатъчно безразлично изражение.

 

 

В една кръчма на пристанището Брайън Дъф пиеше заедно с приятелите си. Всички се отегчаваха, а бяха изпили достатъчно, за да бъдат обзети от пристъп на пиянска активност.

— Никакъв купон няма в този град — оплака се Дони, най-добрият приятел на Брайън. — А и пари няма, та да отидеш някъде, където може да си изкараш добре.

Оплакванията бяха подети от цялата компания. Тогава Кени бе споходен от блестяща идея.

— Момчета, знам какво ще направим. Хем ще си изкараме чудесно, хем ще приберем и някоя пара. Без никакви рискове.

— Какво измисли? — попита Брайън.

— Да идем да поотупаме швестерите.

Всички го зяпнаха, като че ли говореше на суахили.

— Какво? — попита учудено Дони.

— Ами да, голям купон ще бъде. А те влачат винаги доста пари. И надали ще се съпротивляват особено, нали са нежни…

— Искаш да кажеш — да обираме хората? — попита Дони и в гласа му се прокрадна съмнение.

Кени сви рамене.

— Какви ти хора, обикновени педерасти — това не се брои. При това със сигурност няма да хукнат да се оплакват в полицията. Иначе ще им се наложи да обясняват какво са правили край „Сейнт Мери“ по тъмно.

— Може да стане весело — изфъфли Брайън. — Да постреснем нежните момчета — той се изкиска. — Ще се напикаят от шубе. Добре ще им дойде — допи бирата си и стана. — Хайде, да вървим, какво се мотаете още?

Излязоха навън, залитайки и продължиха към църквата, като се ръгаха в ребрата и се смееха на висок глас. Пътят по крайбрежната улица до останките на църквата беше кратък. Полумесецът надничаше през бързодвижещите се облаци, посребряваше морската повърхност и осветяваше пътя им. Когато наближиха, всички млъкнаха и запристъпваха дебнешком. Завиха покрай стените. Нямаше никой. Продължиха нататък и се шмугнаха през една полуразрушена арка. Там, в една ниша, откриха най-сетне това, което търсеха.

Някакъв мъж стоеше прав, облегнат на стената, и стенеше тихо от удоволствие. Пред него беше коленичил друг, чиято глава се движеше ритмично напред-назад.

— Виж ти, виж ти — подхвана завалено Дони. — Какво си намерихме!

Стреснат, Зиги се отдръпна, вдигна глава и видя пред себе си най-ужасния си кошмар в плът и кръв.

Брайън Дъф пристъпи напред.

— Май наистина ще си прекараме весело.