Вал Макдърмид
Далечно ехо (11)

9

Не можеше да почувства, че е Бъдни вечер. Когато по обяд прескочи до хлебарницата, за да си вземе пай, Бърни Макленън изпита усещането, че се е озовал в някакъв паралелен свят. По витрините блестяха коледни украшения, пъстри светлинки примигваха навсякъде, улиците бяха пълни с хора, влачещи натъпкани пазарски торби. Но всичко това му беше напълно чуждо. Той не споделяше грижите и интересите на тези хора — те имаха основания да очакват нещо повече от една коледна вечеря, развалена от горчивия вкус на провала. Бяха изминали осем дни от убийството на Роузи Дъф и все още нямаше никакви изгледи за арест.

— Зиги Малкиевич беше нещо друго — дълбока вода, няма съмнение. Ако той беше убиецът, за Макленън бе ясно, че няма да пробие, докато не се добере до недвусмислени доказателства; студентът по медицина нямаше да се предаде. Беше решил, че е разбил алибито на Дейви Кър, когато онова момиче в Гардбридж отрече да е спало с него. Но Джанис Хог, която бе взел със себе си от приличие, заяви убедено, че момичето лъже, опитвайки се да запази доброто си име. И наистина, когато Джанис се върна да поговори насаме с момичето, то призна, че е имало сексуален контакт с Дейви Кър. Звучеше така, като че ли преживяването не е било такова, че да я накара да повтори. Това според Макленън също беше интересно — може би в крайна сметка Дейви Кър не е бил толкова весел и доволен от себе си, колкото твърдеше.

Алекс Гилби беше също много вероятен кандидат, дори само защото не съществуваха никакви доказателства да е шофирал лендроувъра. Негови отпечатъци имаше навсякъде във вътрешността на колата, но не и на волана. Но това не го оневиняваше. Ако Гилби бе убил Роузи, бе много вероятно да е повикал приятелите си на помощ и също толкова възможно бе те да са се отзовали; Макленън не си правеше илюзии относно близостта между четиримата така че, ако Гилби бе успял все пак да си уговори среща с Роузи Дъф, на която се е случило нещо непоправимо, Макленън беше убеден, че Малкиевич би направил всичко възможно, за да защити приятеля си. Независимо дали Гилби го съзнаваше или не, Малкиевич очевидно беше влюбен в него. Макленън бе убеден в това, макар че съдеше единствено по инстинкт.

Но в цялата работа имаше и нещо друго, освен това, което му подсказваше професионалният инстинкт. След изнервящата поредица разговори той се канеше да потегли обратно към Сейнт Андрюз, когато нечий познат глас го повика по име.

— Ей, Барни, научих, че си се появил тук — извика някой от другия край на потъналия в мрак паркинг.

Макленън се обърна рязко.

— Робин? Ти ли си?

Стройна фигура в полицейска униформа се появи в кръга от светлина под близката лампа. Робин Макленън беше петнайсет години по-млад от брат си, но приликата между двамата беше поразителна.

— Реши да се измъкнеш, без дори да кажеш здрасти, така ли?

— Казаха ми, че си на работа.

Робин дойде до брат си и стисна ръката му.

— Току-що се върнах за една справка. Стори ми се, че те виждам, когато спряхме колата отпред. Хайде да изпием по едно кафе, преди да тръгнеш — той се усмихна и тупна приятелски брат си по рамото. — Имам сведения, които сигурно ще оцениш по достойнство.

Макленън се взря намръщено в гърба на брат си, който бързаше пред него. Робин, уверен както винаги в чара си, не изчака отговора на брат си, а тръгна обратно към бюфета на полицейския участък. Макленън го настигна при вратата.

— За какви сведения говориш?

— Става дума за онези студенти, които подозираш в убийството на Роузи Дъф. Рекох си, че и аз мога да поровя тук-там, да проверя какво говорят клюкарите.

— Не би трябвало да се замесваш, Робин. Случаят не е твой — възрази Макленън, докато вървеше след брат си по коридора.

— Когато става дума за такова убийство, случаят засяга всеки от нас.

— Въпреки това не трябва — ако се провалеше сега, не би искал интелигентният му, очарователен брат да бъде засегнат от позора му. Робин умееше да се понрави на висшестоящите; сигурно щеше да се издигне много повече от Макленън, и напълно го заслужаваше. — Тъй или иначе, нито един от тях няма досие в полицията. Вече проверих.

Робин се обърна, докато влизаха в бюфета, и отново се усмихна лъчезарно.

— Виж какво, това тук е моя територия. Мога да накарам хората да ми кажат неща, които биха премълчали пред теб.

Заинтригуван, Макленън последва брат си към една усамотена маса в ъгъла, а после зачака търпеливо Робин да донесе кафетата.

— Е, какво научи?

— Тези момчета не са чак света вода ненапита. Когато са били по на тринайсет години, били заловени да крадат в някакъв магазин.

Макленън сви рамене.

— Доста деца го правят.

— Само че в случая не става дума за отмъкване на два шоколада или на кутия цигари. Било е нещо от рода на Формула едно — върховното предизвикателство за крадеца. Като че ли са се състезавали кой ще извърши най-трудната кражба — просто за удоволствие. Крадели са предимно от малки магазини, нито една от откраднатите вещи не им е била необходима — всичко възможно, от градинарски ножици до парфюми. Спипали Кър на местопрестъплението, когато се опитвал да отмъкне буркан с китайски джинджифил от някаква бакалница. Останалите трима стояли отпред да пазят — та прибрали и тях. Веднага щом се озовали в участъка, си признали всичко. Отвели полицаите в една барака в градината на Алекс Гилби, където криели плячката. Дори не били разопаковали нищо — Робин поклати глава. — Колегата, който ги прибра, разправяше, че вътре било като пещерата на Аладин.

— Какво стана после?

— Ами задвижиха се разни връзки. Бащата на Гилби е училищен директор, бащата на Маккий играе голф с началника на полицията. Отърваха се с едно хубаво сплашване и плащане на обезщетение.

— Интересно наистина. Но не е чак Големият влаков обир.

Робин кимна в знак на съгласие.

— Но това не е всичко. Две години по-късно имаше някаква поредица от номера с паркирани коли. Когато собствениците се прибираха, откриваха драсканици от вътрешната страна на предното стъкло, написани с червило. А колите си стояха здраво заключени. Всичко свърши внезапно, както и беше започнало, когато една от заключените коли се запали и изгоря. Така и не се откриха никакви улики срещу тях, но хората от местния следствен отдел са убедени, че те са били в основата на цялата история. Явно имат обичая да се набутват в рискови ситуации.

Макленън кимна.

— Не бих ти противоречил.

Заинтригува го историята с колите. Може би през нощта на убийството лендроувърът не е бил единствената кола, шофирана от някой от заподозрените.

Робин се бе опитал да научи подробности за хода на следствието, но Макленън се измъкна ловко. Разговорът потече по утъпкани пътища — семействата, футбол, какво да купят на родителите си за Коледа — и след това Макленън си тръгна. Сведенията, получени от Робин, наистина не бяха кой знае какви, но те затвърдиха убеждението на Макленън, че „Момчетата от Къркалди“ следват определен модел на поведение, който подсказва, че обичат риска. Хора с такова поведение често се подхлъзват към нещо наистина опасно.

Инстинктът беше много хубаво нещо, но не му вършеше работа без конкретни доказателства. А доказателства за съжаление нямаше. Лендроувърът отведе хората от лабораторията в задънена улица. Практически бяха разглобили цялото купе, но не намериха нищо, което да доказва, че Роузи Дъф някога е влизала в колата. Когато служителите от екипа, анализиращ местопрестъпления, откриха следи от кръв, всички настръхнаха от вълнение, като че ли ги бе ударил ток, но по-подробните изследвания разкриха не само че кръвта не е на Роузи, но че дори не е човешка.

Единствената бледа надежда бе изгряла на хоризонта предния ден. Един собственик на къща на „Тринити Плейс“ почиствал градината си, и се натъкнал на подгизнал вързоп, пъхнат в живия плет. Госпожа Дъф бе потвърдила, че дрехата е на Роузи. Отнесоха я за анализ в лабораторията, но Макленън съзнаваше, че въпреки бележката „Спешно!“, нищо нямаше да се случи преди Нова година. Още една неприятност, която можеше да прибави към списъка.

Дори не можеше да реши дали да повдига обвинение срещу Маккий, Кър и Малкиевич за присвояване на чужда кола. Изпълняваха съвестно условията на гаранцията, а той тъкмо се канеше да изготви обвинението, когато случайно дочу някакъв разговор в полицейския клуб. Седеше зад една преграда, така че не виждаше кой говори, но разпозна без усилие гласовете на Джими Лоусън и Иън Шоу. Шоу беше застъпник на идеята да обвинят четиримата студенти във всичко, което успеят да аргументират. Но за учудване на Макленън Лоусън възразяваше.

— От цялата работа ще пострада само нашият облик — настояваше униформеният полицай. — Ако повдигнем такива обвинения, ще изглеждаме дребнави и отмъстителни в очите на хората. Все едно да разлепим плакат, на който да пише: „Признаваме, че не можем да ги обвиним в убийство, но поне ще се постараем да им отровим живота“.

— И какво лошо има в това? — отвърна Иън Шоу. — Ако са виновни, нека страдат.

— Но нали може да са невинни — каза настоятелно Джими Лоусън. — От нас се очаква да защитаваме справедливостта, нали? Редно би било не само да откриваме виновниците, но и да защитаваме невинните. Добре, ясно е, че са излъгали пред Макленън за лендроувъра. Но това далеч не означава, че са убийци.

— Ако не е някой от тях, кой може да е тогава? — попита Шоу.

— Продължавам да мисля, че убийството има някаква връзка с Халоу Хил — някакъв езически ритуал или нещо подобно. Знаеш не по-зле от мен, че всяка година получаваме доклади за убити животни в гората Тентсмуър, които като че ли са станали жертви на някакъв ритуал. И никога не обръщаме внимание на тези сведения, защото те не са кой знае колко важни в сравнение с останалите ни задължения. Но я си представи, че това се е трупало в мозъка на някой идиот в продължение на години? Беше близо до датата на сатурналиите в крайна сметка.

— На сатурналиите ли?

— Римляните са празнували зимното слънцестоене на седемнайсети декември. Но честванията не са били твърдо установени само на тази дата.

Шоу изсумтя удивено.

— Божичко, Джими, добре си се подготвил.

— Просто попитах в библиотеката. Нали знаеш, че се надявам да ме приемат в следствения отдел, редно е да проявя инициативност.

— Значи предполагаш, че някакъв изкукал сатанист е пречукал Роузи?

— Не мога да кажа нищо със сигурност, но и това може да е една от теориите. Все пак имай предвид, че ще излезем последни глупаци, ако обвиним четиримата студенти, и после попаднем на ново човешко жертвоприношение по Белтейн.

— Белтейн? — повтори Шоу с отпаднал глас.

— Края на април, началото на май. Голям езически празник. Затова ми се струва, че не бива да избързваме с категоричните обвинения по адрес на тези хлапета, преди да сме открили някакви по-солидни улики. В края на краищата, ако не бяха се натъкнали на умиращата Роузи, щяха да върнат лендроувъра на мястото му на другия ден и никой нищо нямаше да разбере. Просто са имали лош късмет.

Двамата допиха питиетата си и излязоха. Но думите на Лоусън се запечатаха в съзнанието на Макленън. Той нямаше склонност към самозаблуди и беше принуден да признае, че полицаят има право. Ако още в началото бяха открили кой е мъжът, с когото е излизала Роузи Дъф, най-вероятно нямаше и да се сетят да обърнат внимание на момчетата. Възможно бе той да се е ожесточил срещу студентите просто защото нямаше върху кой друг да съсредоточи търсенията си. Колкото и неприятно да му беше, че думите на един униформен му припомниха истинските задължения, Макленън се отказа да повдига обвинение срещу Малкиевич и Маккий именно заради това, което чу от Лоусън.

Отказа се поне на първо време.

Междувременно се зае да направи някои проучвания. Опита се да разбере дали някой в областта е чувал нещо за провеждане на сатанистки ритуали. За съжаление нямаше представа откъде да започне. Може би трябваше да изпрати Бърнсайд да поговори с някой от местните свещеници. Макленън се усмихна мрачно. Това определено щеше да отклони мислите им от Младенеца и Рождество.

 

 

В края на смяната Уиърд махна с ръка на Алекс и Мондо и тръгна към носа. Свил рамене, той се приведе напред, забил брадичка в шала си, и тръгна срещу ледения вятър. Трябваше да приключи с коледните подаръци, но имаше нужда да остане насаме с мислите си, преди да се отправи към шума и блъсканицата на главната улица.

Имаше отлив, затова той слезе по хлъзгавите стъпала от крайбрежната улица на плажа. На сивкавата светлина, която струеше от прихлупеното небе, мокрият пясък бе добил цвят на стар маджун и издаваше неприятни всмукващи звуци под стъпките му. Обстановката беше в съвършена хармония с настроението му. Не помнеше да се е чувствал по-потиснат през целия си живот.

У дома положението беше още по-напрегнато от обикновено. Наложи му се да признае пред баща си, че е бил задържан в участъка, и това разкритие стана повод за непресъхващ водопад от обвинения, упреци, и коментари на неспособността му да покрие изискванията за това, което би трябвало да представлява един добър син. Налагаше се да дава отчет за всяка минута, прекарана вън от дома, като че ли беше отново на десет години. Най-лошото от всичко беше, че дори не бе в състояние да се почувства морален победител. Знаеше отлично, че е постъпил нередно. Почти беше готов да повярва, че заслужава презрението на баща си, и това бе най-лошо от всичко. Винаги бе съумявал да се успокои с убеждението, че неговият избор е правилният. Но този път наистина бе преминал границите на допустимото.

Не се чувстваше по-добре и когато отиваше на работа. Това, което вършеше, беше отегчително, еднообразно и унизително. Навремето би обърнал всичко на шега, би се възползвал от възможността да направи някаква беля и да предизвика суматоха. Но сега човекът, който обичаше да дразни по-високопоставените от него и винаги успяваше да убеди Алекс и Мондо да участват в поредната лудория, му се струваше чужд и далечен. След това, което се бе случило с Роузи Дъф и въвличането му в следствието като заподозрян, Уиърд беше принуден да признае, че сигурно наистина е безполезен нехранимайко, за какъвто го смяташе баща му. А не беше приятно да се живее с тази мисъл.

Не намираше утеха и в срещите с приятелите си. За първи път, когато се събереше с останалите, не изпитваше чувството, че е част от едно органично цяло. Те по-скоро му напомняха за всички негови недостатъци. Не можеше да забрави чувството за вина в тяхно присъствие, защото тъкмо той ги беше поставил в сегашното положение, макар те явно да не го обвиняваха за това.

Не можеше да си представи как ще преживее новия семестър. Краката му се плъзгаха по изхвърлени на брега водорасли; той стигна до края на плажа и тръгна нагоре по широките стълби към Порт Брее. Имаше чувството, че всичко около него е слузесто, хлъзгаво и несигурно като водораслите, по които стъпваше.

Последната дневна светлина гаснеше на запад, когато Уиърд тръгна най-сетне към магазините. Време беше да започне да се преструва, че е част от заобикалящия го свят.