Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (7)

Седма глава

Едуина бе пристигнала. Ема знаеше, че голямата й дъщеря е долу в библиотеката и с една напитка се възстановява от пътуването си от летището на Манчестър. В последните минути най-напред Хилда, а сетне и Емили дойдоха да й се обадят и да й предадат вестта.

Настоящето няма равно, си каза Ема, приготовлявайки се за вечерята с Блеки и Шейн. Да отлагаш неизбежното е не само глупаво, то изостря нервите. У Едуина тиктакаше бомба със закъснител. „Добре — рече си тя, — да я неутрализирам преди началото на уикенда.“

Доволна, че се е възстановила, Ема пристегна бисерния гердан около шията си, погледна се в огледалото, грабна вечерната си чанта и жакета и излезе.

Слезе бавно по извитото стълбище, мислейки какво ще трябва да каже и как да постъпи с Едуина. Ема бе склонна към конфронтации и конфликти, но предпочиташе обходните пътища и много често постигаше целите си с потайни ходове. Най-силните й оръжия и досега бяха нагаждането и компромисите — както в бизнеса, така и в личните проблеми. Сега обаче, наближавайки библиотеката, тя си даде сметка, че едно е, което трябва да стори: да предизвика Едуина.

С бързи, леки и колебливи стъпки тя премина през обширния Стон Хол. По лицето й се четеше тревога при мисълта, че трябва да води битка. Но щастието на Антъни беше изложено на риск, така че този въпрос трябваше да се разисква с Едуина, преди тя да е причинила сериозни затруднения не само на него, но и на всички останали. Ема си пое дълбоко дъх и продължи да върви през хола вече с твърда стъпка и непоколебима решимост.

Вратата на библиотеката беше полуотворена. Ема се спря за момент, преди да влезе, като опря ръка в рамката на вратата, наблюдавайки Едуина, седнала на люлеещия се стол пред камината. Беше запалена само една лампа. По-голяма част от стаята бе в полумрак. Внезапното припламване на едно дърво в огнището освети и очерта мрачното лице на Едуина.

Ема внезапно премигна стресната. От мястото, откъдето я гледаше, прегърбена и самовглъбена, дъщеря й беше живо копие на Адел Феърли… същата сребриста руса коса, същият деликатен ясно очертан профил. Колко често беше виждала тя Адел да седи така край огъня в спалнята си във Феърли Хол, загледана в пространството, потънала в мислите си. Докато обаче Адел не доживя да види тридесет и осмата си година, Едуина беше на шестдесет и три години, а красотата й никога не е бивала толкова ефирна и толкова впечатляваща, каквато беше на Адел някога. Сега Ема осъзнаваше, че това е част от една илюзия, и все пак приликата съществуваше, съществувала е винаги след раждането на Едуина, която винаги е приличала в много отношения повече на рода Феърли, отколкото на Харт.

Като се изкашля леко, Ема поздрави.

— Добър вечер, Едуина. — Забърза се към нея, не желаейки Едуина да разбере, че Ема я е наблюдавала от вратата.

Дъщеря й трепна изненадана, обърна глава и като стана от стола си, отговори:

— Здравей, мамо. — Гласът й звучеше строго.

Ема не обърна внимание на тона й, свикнала вече с него. Сложи палтото и чантата си на един стол и се отправи към огнището, като запали няколко лампи, докато минаваше покрай тях.

— Виждам, че пиеш — започна тя, сядайки на другия люлеещ се стол. — Искаш ли още малко?

— Засега не, благодаря.

— Как си? — попита любезно Ема.

— Добре съм, мисля. — Едуина изгледа майка си. — Няма нужда да питам ти как си. Сигурно си цветуща.

Ема леко се засмя. Облегна се на стола си, кръстоса крака и каза:

— Май че няма да бъда тук за вечеря. Трябва да излизам.

— Бизнес, както обикновено, предполагам — каза неодобрително Едуина, като я изгледа неприязнено.

Ема трепна, но потисна раздразнението си. Грубостта на Едуина и подигравателен маниер обикновено предизвикваха Ема, но тази вечер тя беше решила да се издигне над неоправданото държане на дъщеря си към нея. Помисли трезво и реши да бъде мила и дипломатична каквото и да става. Като разучаваше лицето на Едуина, Ема веднага забеляза уморената й увиснала уста и тъмните кръгове около сребристосивите й очи, плуващи в тъга. Едуина беше отслабнала, изглеждаше нервна, разтревожена. Сигурно графиня Дауагър Дънвейл, обикновено изпълнена със самочувствие и важност, съвсем не беше толкова самодоволна тази вечер. Очевидно беше, че е налегната от грижи.

Ема изпита болка на съжаление към нея. Това беше едно толкова безпрецедентно и толкова неочаквано чувство, че тя самата се учуди в себе си. Бедната Едуина. Толкова е изплашена и нещастна, но тя сама си създава тези грижи, си помисли Ема. Ако можех само да я накарам да разбере това, да я убедя да промени отношението си към нещата. В този момент, осъзнавайки, че Едуина я гледа толкова внимателно, колкото и Ема я разучаваше, тя каза:

— Гледаш ме много странно, Едуина. Има ли нещо нередно в моето появяване?

— Роклята, мамо — отговори Едуина без минутка колебание. — Малко е младежка за теб, не намираш ли?

Ема настръхна, питайки се, заслужава ли Едуина насочените към нея милосърдни чувства. Едуина беше решена да бъде неприязнена. Ема отпусна напрегнатите си мускули и се засмя, за да отмахне всяка неприятна мисъл, решена да не даде на Едуина възможност да я извади от равновесие.

— Обичам червения цвят — отговори тя. — Той е приятен. Какъв цвят искаш да нося? Черен? Не съм умряла още, както ти е известно, а щом сме на темата дрехи, защо държиш да носиш тези ужасни груби вълнени платове? — Без да дочака отговор, тя добави: — Ти имаш хубава фигура, Едуина. Трябва да я подчертаеш още повече.

Едуина пропусна този малък комплимент да премине покрай нея. Тя се питаше защо изобщо прие поканата на Джим Феърли или защо се съгласи да остане тук, в Пенистън Роял. Трябва да е била ненормална да се излага пред майка си по този начин.

Ема стисна устни и присви очи, като измерваше изпитателно Едуина. С голяма предпазливост тя каза:

— Искам да говоря с теб за Антъни.

Това изявление извади Едуина от самовглъбяването й. Като извърна глава, за да срещне погледа на Ема, тя извика:

— О, не, мамо! Когато Емили каза, че ще слезеш да ме видиш, предполагах, че е за това. Но отказвам да разговарям за моя син с теб. Ти обичаш да манипулираш и да властваш.

— А ти пък, Едуина, си като счупена грамофонна плоча — отбеляза Ема. — Уморих се да слушам от теб да ме обвиняваш в това. Дойде ми също така до гуша от твоето непрекъснато нападение из засада. С теб човек не може да води приличен разговор по какъвто и да е въпрос. Ти заставаш винаги в отбранителна позиция и си надъхана с враждебност.

Колкото и да бяха силни тези думи, изречени, докато се люлееше назад-напред в стола си, тонът на Ема беше мек, а лицето й — лишено от емоции. Тя отиде в ъгъла и си наля чаша уиски. След това седна отново пред камината. Държейки чашата си в ръка, тя постоя известно време неподвижно със замислен поглед. След малко каза:

— Аз съм една стара жена. Всъщност много стара жена. Макар и да разбирам, че никога няма да има пълен мир в това мое семейство, бих желала поне мъничко спокойствие през остатъка от моя живот, ако е възможно. Така че съм готова да забравя много от нещата, които си казала или направила, Едуина, защото дойдох до заключението, че е вече време ти и аз да се помирим. Мисля, че трябва да опитаме да бъдем приятели.

Едуина зяпна смаяна, чудейки се дали не сънува. Тя едва ли очакваше да чуе тези думи от майка си. Накрая успя да каже:

— Защо с мен? Защо не с всички други? Или мислиш да произнесеш такава кратка реч и на тях в края на седмицата?

— Не вярвам те да са поканени. А ако са, надявам се, че ще имат достатъчно съзнание да не дойдат. Аз нямам достатъчно време за всеки един от тях.

— А за мен имаш? — попита Едуина скептично, изкарана от душевно равновесие от помирителния жест на майка си.

— Да кажем, че е така. Аз мисля, че ти беше най-малко виновна в този смешен заговор срещу мен миналата година. Сега зная, че ти до известна степен си била заставена. Ти, Едуина, никога не си била непочтена, алчна или користна. Аз съжалявам също за нашето отчуждение, натрупало се с годините. Сега виждам, че е трябвало да се помирим отдавна.

Ема искрено желаеше това, но също така имаше и една друга причина: Антъни. Ема знаеше, че само ако убеди Едуина да бъде на нейна страна, ще може да се надява тя да възприеме по-благоприятно отношение към сина си. Така че тя подхвана отново:

— Трябва да опитаме. Какво ще загубим от това? А ако не можем да бъдем истински приятели, бихме могли най-малкото да имаме мирни отношения.

— Аз не мисля така, мамо.

Ема избухна с досада:

— Тъжно ми е за теб, Едуина. Наистина ми е тъжно. Ти захвърли едно от най-важните неща в живота си, но…

— Какво е то?

— Любовта ми към теб.

— О, остави, мамо — извика подигравателно Едуина, гледайки изкосо Ема. — Ти никога не си ме обичала.

— Напротив. Обичала съм те.

— Аз не вярвам на този разговор! — извика Едуина, размърдвайки се на стола си. Отпи от скоча си, след това сложи чашата си на шкафчето за напитки. — Ти си чудна жена, мамо. Седнала си тук да правиш тези невероятни изявления и очакваш да ги налапам изцяло. Това е шегата на века. Аз може да съм глупава, но не съм пък чак толкова глупава. — Наведе се напред и се загледа втренчено в Ема. Очите й бяха като две ледени топки. — Какво си мислиш? Боже мой, ти беше тази, която ме захвърли, когато бях бебе.

Ема се надигна от стола с типичното си достойнство. Изразът на лицето й стана страшен, а очите — стоманено студени.

— Не съм те захвърлила! И да не си посмяла повече да кажеш това. Никога! Чуваш ли? Ти знаеш, че те поверих на грижите на леля ти Фреда, защото трябваше да работя като роб, за да ви издържам. Но това сме го предъвквали много пъти в миналото и ти можеш да си мислиш каквото искаш. Това си е твоя работа. Между другото нямам намерение да бъда отклонена от това, което трябва да ти кажа само защото си настроена да изливаш старата си злоба срещу мен.

Едуина отвори уста, но Ема разтърси глава.

— Не, нека да свърша — настоя тя, като зелените и очи гледаха остро Едуина. — Не искам да правиш втори път в живота си същата грешка. Не искам да отблъснеш любовта на Антъни, както отблъсна моята. И ако направиш това, ти се излагаш на голяма опасност. — Ема седна отново с надеждата, че думите й ще бъдат чути, че ще имат някакъв ефект.

— Никога не съм чувала толкова смешно нещо — изсумтя Едуина, придобивайки надменен вид.

— Въпреки това е истина.

— Какво знаеш ти за отношенията ми с моя син?

— Много. Въпреки любовта му към теб обаче ти си настървена да вкараш клин между двама ви. Снощи той ми каза колко е загрижен за вашите отношения и ми изглежда дяволски разтревожен.

Едуина вдигна бързо глава.

— Значи той е тук. Когато му телефонирах снощи в лондонския му клуб, ми казаха, че вече бил излязъл. Не можех да си представя къде е. Не ми дойде наум, че идва за кръщенето. Тук ли е той?

Въпросът беше зададен с тревога. Ема забеляза трепкаща светлина в очите на дъщеря си.

— Не, не е — каза тя.

— Къде е отседнал?

За момента Ема реши да не обърне внимание на този въпрос и вместо отговор продължи:

— Антъни не може да разбере защо се противопоставяш толкова на неговия развод. Изглежда, че правиш живота му нещастен, вадейки ден и нощ душата му да се помири с Мин. Той е объркан и разстроен, Едуина.

— И бедната Мин е разстроена! Тя е с разбито сърце и не може да разбере нито действията му, нито поведението му. Аз също не мога. Той разсипва живота ни по най-тревожния начин, като създава атмосфера на разруха. Аз съм почти толкова объркана, колкото и Мин.

— Това е разбираемо. Никой не обича да се развежда, нито болката, която разводът причинява. Все пак ти трябва да помислиш за Антъни преди за когото и да било другиго. Доколкото разбрах от това, което Антъни ми казва, той се чувствал много нещастен от…

— Не чак толкова нещастен, мамо — прекъсна я Едуина с подигравателен и изпълнен с напрежение глас. — Той и Мин имат нещо много общо, каквото и да ти е казал. Естествено, той е разочарован от факта, че тя няма дете. Всъщност те са женени само шест години. Тя все още би могла да забременее. Мин е съвършеният тип жена за него. И не ме гледай високомерно и всезнаещо. Просто така се случва, че аз познавам сина си по-добре от теб. Антъни може да има силен характер — нещо, което ти толкова настоятелно искаш да ми изтъкнеш винаги, когато имаш такава възможност. Въпреки това той има някои слабости.

Едуина спря, колебаейки се дали да продължи, след това реши, че майка й така или иначе ще научи истината.

— Секс например — заяви тя направо, гледайки предизвикателно Ема. — Той би тръгнал по всяко време с някое хубаво личице. Преди да се ожени за Мин, се е впускал в най-отвратителни неприятни истории с жени. Не знам доколко Мин знае, но аз съм уверена, че през последните няколко години Антъни е имал няколко любовни истории, и то с непорядъчни жени.

Ема не беше много изненадана от тази информация, нито пък много се интересуваше и не се хвана на въдицата. Вместо това тя погледна Едуина и попита:

— Какво точно имаш предвид под непорядъчна жени?

— Знаеш много добре какво имам предвид, мамо. Неподходящи женски същества без произход и възпитание. Човек с положението на Антъни, светски човек, с огромни отговорности, би трябвало да има за съпруга жена, която произхожда от аристокрацията, от неговата класа, съпруга, която да знае неговия начин на живот.

Скривайки развеселеността си от тесногръдия снобизъм на Едуина, Ема каза:

— О, за бога, престани да говориш като важна дама. Живеем в двадесет и първи век — или почти. Възгледите ти са остарели, мила моя.

— Можех, да си представя, че ще кажеш подобно нещо — отговори високомерно Едуина. — Трябва да призная, че непрекъснато ме изненадваш, мамо. За жена с твоето огромно богатство и власт ти си страшно лекомислена по отношение на някои неща. Произходът е едно от тях.

Ема се засмя пресилено и отпи от чашата си с шери. Очите й просветваха над рамките на очилата й.

— Хора, които живеят в стъклени къщи, не бива да хвърлят камъни — каза тя и отново показа същата усмивка.

Лицето на Едуина почервеня. Тя сбърчи нос в израз на отвращение и каза:

— Изпитвам страх, като си помисля с коя ще свърши, ако този процес някога приключи.

— О, ще приключи, не се бой — заяви Ема с възможно най-мек тон. — Мисля, че ще бъдеш разумна да приемеш това. Това е един факт в живота, който ти не можеш да промениш.

— Ще видим дали е така. Мин трябва да се съгласи, преди той да може да направи каквото и да е.

— Тя обаче се съгласи, мила моя Едуина.

Едуина остана като гръмната. Тя погледна ужасена майка си, опитвайки се да схване смисъла на думите й. За част от секундата не можеше да повярва на ушите си. После с потиснато сърце разбра, че майка й говори истината. Каквото и друго да беше, Ема Харт не беше лъжкиня. Нещо повече, информацията й винаги биваше достоверна, дяволски точна. Накрая Едуина започна да заеква.

— Но… но… — Гласът й секна. Тя не беше повече в състояние да говори. Посегна с трепереща ръка към чашата си, но я остави отново на мястото й, без да пие от нея. После продължи: — Но Мин не ми е казвала нищо, когато вечеряхме снощи. Колко странно. Винаги сме били близки, че тя ми е като дъщеря, чудно защо не ми се е доверила. Винаги го е правила в миналото. — Лицето на Едуина имаше смаян вид, докато размишляваше върху необикновеното поведение на Мин и върху объркващата я потайност.

За първи път с внезапен проблясък на проникновение Ема разбра защо дъщеря й беше толкова обезумяла. Очевидно тя е била в близки отношения с Мин, щастлива от родството им. Да, тя беше спокойна, щастлива и в безопасност със своята снаха. С разстройване на брачния си живот Антъни беше поставил света на майка си в опасност или поне така вярваше Едуина. Тя се ужасяваше при мисълта за промяна, за нова жена в живота на сина й, жена, която би могла да не я приеме с такава готовност, както я беше приела Мин, жена, която би могла даже да я отчужди от сина й.

Като се наведе към Едуина, Ема заговори с по-голяма нежност, отколкото обикновено:

— Може би Мин се е страхувала да ти каже, за да не те разстрои още повече. Виж какво, ти не трябва да се чувстваш застрашена от този развод. Той няма да промени толкова много живота ти, колкото ти си мислиш. Сигурна съм, че Антъни няма да има нищо против да останеш в приятелски отношения с Мин. — Опита се да се засмее леко. — И в края на краищата Антъни се развежда с Мин, а не ти, Едуина. Той никога не би направил нещо, с което да те огорчи — каза Ема умиротворително.

— Той вече го направи. Държането му е непристойно. — Гласът на Едуина беше рязък и ожесточен. От лицето й лъхаше горчивина.

Ема се стъписа. Гневът, който сдържаше, внезапно се надигна. Устата й се изкриви в плътно стисната линия, очите й придобиха студен израз.

— Ти си егоистична жена, Едуина. Ти не мислиш за Антъни. Теб те е грижа само за себе си. Претендираш, че синът ти е в центъра на живота ти. Е добре, щом е така, много малко го познаваш. Той се нуждае от любовта ти и поддръжката ти в трудни минути като тези, а не от твоята враждебност. — Ема й хвърли обвиняващ поглед. — Аз не те разбирам. В теб има възмущение и враждебност към всички, не само към мен. Не мога да си обясня защо. Имала си добър живот, бракът ти беше щастлив — поне аз така предполагам. Зная, че Джереми те обожава, а аз винаги съм мислила, че и ти го обичаше. — Погледът й остана втренчен в Едуина. — Надявам се в Бога, че ти го обичаше заради самата себе си. И все пак, въпреки всички чудни неща, които ти даде животът, ти си изпълнена с разяждащ те гняв. Моля те, отърви се от него. Махни тази горчилка от сърцето си веднъж завинаги.

Едуина стоеше потънала в мълчание. Изразът на лицето й беше по-враждебен откогато и да било. Ема продължи:

— Вярвай в сина си, вярвай в неговото решение. Аз, разбира се, му вярвам. Ти си блъскаш главата в тухлена стена, борейки се срещу неговия развод. Ти нямаш шанс да победиш. В края на краищата ти ще загубиш. Ще отблъснеш завинаги Антъни. — Ема търсеше погледа на дъщеря си с надежда да открие признак на смекчаване, но погледът й беше все така затворен и неотстъпчив.

Ема си помисли: „Отказвам се. Никога няма да мога да проникна в нея“. Но след това се реши да направи един последен опит, с надежда да я убеди да промени начина на мисленето си. Тя подхвана предупредително и строго:

— Ще свършиш като стара самотна жена, Едуина. Не мога да повярвам, че искаш това да стане. А ако мислиш, че ти имам зъб, знай, че няма какво да печеля. Казвам ти го съвсем честно, Едуина. Просто искам да те предпазя от най-ужасната грешка, която ще направиш.

Макар Едуина да изглеждаше недружелюбна и да избягваше пронизващия поглед на майка си, тя слушаше внимателно през последните няколко минути, попивайки думите на Ема. Те попадаха в целта си, противно на това, което си мислеше Ема. Дълбоко в съзнанието на Едуина нещо се раздвижи. То беше смътното съзнаване, че не е била права. Внезапно я обзе несъгласие със себе си, почувства се виновна пред Антъни. Разбра, че е била егоистична, по-егоистична, отколкото си е мислила до този момент. Вярно беше, че обичаше Мин както дъщерята, която никога не бе имала, и се ужасяваше от мисълта да я загуби. Но тя се ужасяваше още повече от мисълта да загуби сина си. А това беше вече започнало да става.

Едуина не притежаваше много голяма проникновеност, нито пък беше интелигентна жена, но не беше и съвсем лишена от известен здрав разум, който сега й подсказваше, че Антъни се е обърнал към баба си от отчаяние, доверил се е на Ема вместо на нея. Двете й най-лоши черти, сръдливостта и ревността, горяха в нея при мисълта за това предателство от страна на сина й. И тогава, с несвойствена за нея мъдрост, тя отблъсна тези чувства. Всъщност Антъни не е бил нечестен или нелоялен към нея. Всичко това е било нейна грешка. Тя го отдалечаваше от себе си, както майка й каза. Ема беше искрена, като се опитваше да премахне бързо разширяващата се пропаст между нея и сина й. Ема желаеше те да останат близки — това изглеждаше очевидно, ако приемеше трезво и честно думите й. Това учуди Едуина и тя противно на волята си започна да изпитва благодарност към майка си.

Едуина заговори бавно с беззвучен глас:

— Това беше един шок — разводът, искам да кажа. Но ти си права, мамо. Аз трябва да мисля преди всичко за Антъни. Да, всъщност неговото щастие е, което е от значение.

За първи път в живота си Едуина се обърна към майка си за помощ. Гневът и горчивината й някак си се разсеяха и тя попита меко:

— Какво мислиш, че трябва да направя, мамо? Той трябва да ми е много сърдит.

Убедена, че опитите й да събуди здравия разум в Едуина няма да имат никакъв успех, Ема остана не малко изненадана от този неочакван обрат. Прегрупирайки бързо силите си, тя отговори:

— Не, не е сърдит. Може би наскърбен, по-скоро загрижен. Той много те обича, ти знаеш това. Този не прекъснат разрив между вас е най-малкото нещо, което той желае. — Ема се засмя едва-едва. — Питаш ме какво да правиш. Ами мисля, че трябва да му кажеш точно това, което току-що ми каза: че щастието му е най-важното нещо за теб и че има благословията ти каквото и да е намислил да прави с живота си.

— Ще му кажа — извика Едуина. — Трябва. — Тя погледна Ема този път без омраза и прибави: — Има и нещо друго. — Тя преглътна и успя да каже със сподавен глас: — Благодаря ти, мамо. Благодаря ти за усилията ти да ми помогнеш.

Ема кимна с глава и погледна встрани. Изразът на лицето й беше спокоен, но тя беше изпълнена с неудобство. Ще трябва да й каже за Сали, помисли си тя. Ако не й разкрия връзката му с момичето, утре ще стане страшен ад. Всичко, което успях да постигна през последния половин час, ще бъде пометено от яростта на Едуина, когато ги види утре заедно. По този начин ще има време да преспи с яда си, а може би и да го преживее. Когато се успокои, тя сигурно ще осъзнае, че не може да живее живота му вместо него.

Набирайки сили, Ема се реши.

— Имам още нещо да ти кажа, Едуина, и искам да ме изслушаш, преди да правиш каквото и да е изявление.

Едуина се намръщи.

— Какво е то? — попита нервно тя.

Ема замълча, но лицето й издаваше известна промяна. То говореше на Едуина за някаква неприятност. Страхувайки се от нещо, което тя някак си предугаждаше, че ще бъде силен удар, Едуина подкани майка си да продължи.

Ема започна:

— Антъни е влюбен в една друга жена. Тя е Сали… Сали Харт. Виж какво, Едуина, аз…

— О, не! — Едуина извика ужасена. Лицето й пребледня. Тя сграбчи стола си, търсейки опора.

— Помолих те да ме изслушаш. Ти току-що каза, че щастието на сина ти е единственото нещо, което има значение. Вярвам, че това всъщност искаше да кажеш. Той мисли да се ожени за Сали, когато се освободи, и ти си…

Едуина отново я прекъсна:

— А казваш, че нямаш лични цели!

— Нямам — заяви Ема. — И ако мислиш, че съм ги подтиквала, грешиш. Знаех, че той я е извеждал няколко пъти, когато е бил в Йоркшир. Не отричам това. Но не бях обърнала внимание. Както и да е, изглежда, отношенията им са сериозни. Така че Антъни дойде да ми съобщи плановете си, а не да ми иска разрешение да се ожени за моята внучка. Освен това подразбирам, че е направил същото с Рандолф, като му казал без много церемонии, че има намерение да се ожени за дъщеря му. Рандолф е старомоден и снощи, като говорехме с него, фасонът му беше малко оклюмал. Но аз набързо го оправих.

Като се премести към края на стола си, кипящата от яд Едуина шареше с поглед по лицето на Ема. Тя изучаваше непрекъснато това старо, набръчкано лице, търсейки признаци на двуличие и хитрост, но такива липсваха. Прикритите зелени очи бяха чисти и открити. И тогава във възбудената мисъл на Едуина нахлу ненадейно образът на Сали Харт. Те се бяха срещнали преди девет месеца на изложението на картини на Сали в Кралската академия. Тя всъщност беше открила Едуина. Беше прелестна и много приятна. Тогава Едуина смяташе Сали за една от най-красивите жени, на които е спирала погледа си. Една Харт обаче, имаща привлекателния вид на своя дядо Уинстън, с неговите безгрижни сини очи и тъмна, развявана от вятъра коса.

Едуина отпъди красивия, но независимо от това тревожещ образ на Сали Харт и съсредоточи вниманието си върху стоящата срещу нея стара жена, която на свой ред я наблюдаваше изпитателно и строго. Винаги готова и склонна да обяви майка си за манипулатор, за интригант, който успява да ги управлява и да ръководи целия им живот, Едуина реши, че в този момент Ема Харт беше наистина една невинна наблюдателка. Колкото и да искаше да я обвини за това… не можеше. Имаше ужасното убеждение, че това беше дело на нейния син и само на него. Антъни не би могъл да устои на това мило, усмихнато, омайващо лице, от което тя самата беше толкова поразена. В края на краищата това беше неговият характер… да си пада по красиви лица и стройни фигури. Да, още веднъж Антъни успя да се забърка с неподходящия тип жени и всичко това заради секс.

Треперейки леко, Едуина се изправи и каза с пресекващ глас:

— Добре, мамо, трябва да призная, че ме убеди, че не си била участничка в тази нещастна връзка. Оправдавам те поради липса на доказателства.

— Благодаря ти много — каза Ема.

— И все пак — продължи Едуина целеустремено със суров израз — трябва да изразя своето неодобрение към този брак или по-скоро неподходящ брак за моя син. Сали не е създание, подходящо да бъде негова жена. Тя е най-неподходяща. Преди всичко тя се е посветила на своята кариера. За нея рисуването ще бъде винаги на първо място. Следователно тя най-вероятно няма да се приспособи към живота му в Клонлуглин, живот, който се върти около имението, около местното дворянство и неговите занимания. Той прави ужасна грешка, грешка, за която ще съжалява до края на живота си. Така че мисля да спра веднага тази сделка.

„Как можах да родя толкова твърдоглава глупачка?“ — се питаше Ема. Тя стана и каза твърдо и категорично:

— Трябва да тръгвам. Шейн ще пристигне всеки момент. Но преди да си тръгна, имам да направя две изявления и искам да ме изслушаш най-внимателно. Първото засяга Сали. Не можеш да кажеш нищо лошо за нея, тъй като не можеш да я упрекнеш в нищо. Репутацията й е безупречна във всяко отношение. А що се отнася до кариерата й, тя може също толкова прекрасно да рисува в Клонлуглин, както може и тук. Бих искала също да ти напомня, глупава снобке, че тя е не само приемана от тези смешни глупаци в така нареченото висше общество, на което ти имаш желанието непрекъснато да се покланяш до земята, но е и усърдно ухажвана от тях. Слава богу, тя има повече здрав разум от теб и не е примряла за тази надута паплач.

— Както винаги, ти обиждаш, мамо — отговори троснато Едуина.

Ема разтърси отчаяно посребрилата си глава и сви устни. Упрекна Едуина, че прекъсва един сериозен разговор, защото чувствителността й е засегната. С малка, много студена усмивка Ема прибави:

— Старите хора вярват, че възрастта им дава право да казват точно това, което мислят, без да ги засяга фактът, че могат да обидят някого. Аз не смекчавам думите си тези дни, Едуина, аз говоря истината и ще продължавам да я казвам, докато умра. Всичко друго е губене на време. Но връщайки се на въпроса за Сали, бих искала да ти напомня, че тя е художничка с известна репутация. А също така, ако си забравила, тя е наследница по нейна лична линия, тъй като брат ми Уинстън остави на внуците си голямо богатство. Знаеш ли, ще ти дам дължимото. Зная, че парите не са от особено значение за теб или за Антъни. И все пак това не променя фактите и ти сама ставаш смешна, като казваш, че тя е неподходяща. Безсмислици! Сали е идеална за него. И нека да не пренебрегваме чувствата им един към друг. Те са влюбени, Едуина, и това е най-важното от всички съображения.

— Любов? Секс, искаш да кажеш. — Едуина започна и спря, виждайки неодобрение в очите на Ема. — Е, добре, ти си права в едно отношение, мамо, парите нямат значение за фамилията Дънвейл — привърши Едуина с вид, подсказващ, че е надушила нещо гнило.

Ема отговори със студен авторитетен глас:

— Антъни е самостоятелен мъж. Той ще постъпи така, както желае. А ако тази връзка е една грешка, това ще е негова собствена грешка. Нито твоя, нито моя. Антъни е мъж на тридесет и три години, а не сополиво момче с къси панталонки и ти трябва да престанеш да се отнасяш към него като такова.

Ема се отвърна грубо от Едуина, прекоси стаята и отиде до бюрото при прозореца. Застана зад него и се загледа съсредоточено в дъщеря си.

— И така, моя мила Едуина, ако решиш да говориш с Антъни, ти предлагам да ограничиш разговора с него до майчински думи на любов и грижа за неговото добро. И искам да се въздържиш, когато той спомене Сали, което без съмнение ще направи. Не си въобразявай, че ще търпи каквато и да е критика относно нейните или неговите планове.

През прозореца се чу звук на клаксон, който стресна двете жени. Ема погледна през рамо и видя Шейн да слиза от яркочервено ферари. Като се обърна отново към Едуина, Ема вдигна адресната книга от бюрото и я развя към Едуина.

— Тук ще намериш номера на Рандолф. Антъни е в Олингтън Хол. Послушай ме, обади се на сина си и се помири с него. — Ема замълча за малко и в заключение прибави: — Преди да е станало твърде късно.

Едуина стоеше като закована на стола си. От бледата й трепереща уста не излизаше нито звук.