Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (56)

Петдесет и шеста глава

Той седеше върху една от древните разрушени стени на замъка Мидълхам, цял зареян в мисли. Беше топъл неделен следобед на месец септември. Високо опънатият балдахин на небето имаше оловен цвят и предвещаваше дъжд, независимо че слънцето настоятелно правеше опити да го пробие. Накрая то се показа иззад масата от кълбести облаци и огромни снопове от ярка сребърна светлина заструиха през небесната шир.

Шейн вдигна поглед и остана поразен от свръхестествената отсянка на тази ослепителна светлина. Сякаш я излъчваше някакъв скрит зад дивите сурови хълмове източник и нейната трептяща прозрачност и кристално сияние бяха тъй неземни, че му спираха дъха.

Тъмните му замислени очи обходиха небето и се отместиха настрани. Той се загледа в останките от свода на някогашната огромна крепост на Уорлик и обърна взор навътре в себе си. Беше самотен и все пак сърцето му подсказваше, че тук, в Йоркшир, ще намери покой на душата си. Взе решението в началото на миналата седмица по време на пътуването си с Уинстън от Ню Йорк.

Шейн О’Нийл щеше да сложи край на самоналоженото си изгнание. Достатъчно мъка имаше в живота му, за да я подсилва още повече с такова изгнание. Когато не е на път, ще живее тук, заобиколен от красотата, с която беше израснал и която той много обичаше. Това беше единственото място на земята, където се чувстваше истински щастлив.

В началото ще му е тежко, но щеше да свикне. Той беше мъж, зрял, интелигентен и винаги се е чувствал силен. Все щеше да събере смелост да се приспособи към нов живот без нея. Твърдо бе решил да изживее живота си тук.

Наблизо бе вързан Ърл Лорд и той го чу, че изцвили. Шейн вдигна глава, огледа се наоколо, очаквайки да види туристи или някой скитник. Ала никой не наруши самотата му. Старият замък беше безлюден днес и наоколо нямаше почти никакви признаци на живот, освен случайния писък на някое рибарче или свирец и напевното гоок-гоок на чайка, долетяла от Северното море. Погледът му се плъзна по хълмистата пустош и отново преброди хоризонта, тъй прекрасен днес.

Шейн остана да се наслаждава дълго време на гледката, която го поразяваше с красотата си. Внушителността и великолепието на това място всеки път докосваха келтската му душа, която беше дълбоко свързана с природата.

Изведнъж той премигна и вдигна ръка да засенчи очите си. На фона на хълмовете се движеше едно петно, следвайки неотклонно конската пътека по посока към замъка.

Когато самотният кон и ездачът се приближиха, Шейн замръзна на мястото си и се вторачи в тях.

Конят бе язден от млада жена. Тя го водеше в тръс и личеше, че е опитна ездачка. Дългата й тъмна коса се развяваше от лекия бриз и откриваше бледо напрегнато лице.

В следващия момент сърцето на Шейн подскочи и заби неестествено бързо. Ездачката пришпори коня си напред. Той разпозна собствената си кобила Селтик Мейдън, позна и младата жена, която вече се виждаше съвсем ясно в трепкащата северна светлина.

Това беше момичето, което яздеше в приказната страна от детските му сънища… яздеше сред светлината и сянката… и се приближаваше все по-близо и по-близо… вдигайки ръка за поздрав. Неговото приказно момиче от детските му сънища идваше към него… най-после. Но то бе станало вече жена… както и той бе станал мъж… тя беше приказната жена, която той обичаше, която винаги бе обичал и щеше да обича до края на живота си.

Тъпият звук на конските копита заглуши ударите на сърцето му. Бавно, колебливо той стана от мястото си и я загледа с питащи очи. Лицето му обаче остана спокойно и безизразно.

Тя скочи леко от коня, подхвърли юздите върху дънера, за който бе вързан Ърл Лорд, пристъпи крачка напред и спря.

— Мислех, че си в Ню Йорк — чу гласа си Шейн. Беше изненадан от спокойния му, естествен тон.

— В петък взех нощния самолет от „Кенеди“ до Манчестър. Тилсън ме посрещна вчера и ме докара до вкъщи… до Пенистън Роял.

— Тъй ли. — Шейн с неохота отстъпи назад и седна отново, почувства се отмалял.

Тя се настани до него върху старата каменна стена и заоглежда лицето му.

Известно време никой не проговори.

Най-сетне Шейн се обади:

— Какво ти е на лицето?

— Паднах. Не е страшно.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те търся. Рандолф ми каза къде си. Дойдох да те питам нещо, Шейн.

— Кажи.

— Би ли ми дал пръстена… пръстена, който Блеки даде на Ема?

— Ако искаш, можеш да го вземеш, Пола. Тя би трябвало да го остави на теб.

— Не. Тя искаше да го притежаваш ти. Никога не е правила такива грешки. А и аз не те моля да ми дадеш пръстена като… нали разбираш, като подарък. — Пола се поколеба за миг. — Искам да ми го дадеш като на твоя бъдеща съпруга.

Той зяпна.

Тя му се усмихна.

Необикновените й теменужени очи станаха огромни.

— Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, Шейн. Ако все още ме искаш.

Той не беше в състояние да говори. Протегна ръка да я обгърне и я притегли към разтуптяното си сърце. После зацелува косата й, очите и накрая меките й, нежни устни. Целувката му беше дълга и страстна, но в нея имаше толкова нежност и обич, бликнала от мъката, която изживяха и двамата.

Те се прегърнаха и останаха дълго да седят върху останките от стената на замъка Мидълхам. Седяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си.

Най-сетне Пола се почувства в безопасност с него. Никога вече нямаше да го напуска. Щяха да бъдат заедно до края на дните си. Те принадлежаха един на друг, бяха едно цяло.

Шейн хвърли поглед на огромния мрачен силует на замъка и отново го изпълни онова чувство на вечност, което това място пораждаше у него всеки път. После го обгърна ново, приятно спокойствие. Беше уверен, че отсега нататък то вече никога нямаше да го напусне, след като Пола щеше да остане при него до края на живота му.

Тя измърмори:

— Ех, ако Блеки и Ема можеха да знаят, ако можеха да ни видят отнякъде, че сме заедно…

Шейн я погледна в очите и се усмихна, после отмести поглед към тъмните хълмове, проблясващи в свръхестествената светлина.

Келтското в него заговори, той вдигна ръка и нежно помилва лицето й:

— Може и да ни виждат, Пола. Може и да ни виждат.