Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (55)

Петдесет и пета глава

Пола успя някак да се овладее по пътя за апартамента на Пето авеню. Тя влезе безшумно и изкачи стълбите на пръсти, за да не се показва в ужасния си вид пред Ан, икономката.

Промъкна се в спалнята си, заключи след себе си украсената с дърворезба врата и се облегна на нея. Едва сега усети, че диша по-леко. Тялото й беше все още напрегнато и вдървено от страха, който я бе изпълнил, когато Рос Нелсън тъй неочаквано я нападна.

Най-сетне тя намери сили да пристъпи напред в стаята. Чувстваше краката си омекнали, а ръцете й трепереха, докато посягаше да дръпне ципа на съсипаната си рокля. Съблече я през глава и я метна на пода. Щом свали бельото си и чорапогащника, тя слепешката влезе в банята.

В продължение на десет минути Пола стоя под душа, като непрекъснато се насапунисваше и оставяше силната гореща струя вода да се стича по тялото й. Чувстваше се разбита и омърсена, трябваше час по-скоро да заличи миризмата му, допира му.

Когато накрая излезе изпод душа и се погледна в огледалото на стената, видя, че тялото й е ярко розово, а на места дори зачервено, сякаш бе попарила или претъркала кожата си. Но поне се чувстваше изчистена от близостта на Рос Нелсън. Тя нахлузи хавлията си, без дори да се избърше, и отиде да погледне лицето си в огледалото над мивката. Мястото, където беше ударила скулата на лицето си в бюфета, беше ожулено. Утре щеше да е синьо-черно.

Тя продължи да се оглежда.

Сините й очи бяха потъмнели почти до черно и имаха изражението на подгонена сърна — разширени от страх и ужас. Тя ги затвори и здраво ги стисна. Искаше да забрави онова, което й се бе случило само преди малко. Но не й се удаде и тя отвори клепки. Пред очите й затанцува похотливото му лице, отразяваше се в огледалото, сякаш той бе застанал зад нея в банята. Пола потръпна и се хвана за мивката, като си спомни как ръцете му грубо опипваха тялото й, как противната му мокра уста олигавяше нейната, как тежестта на тялото му я беше заклещила. Беше изпитала чувството, че ще се задуши.

Гняв лумна в нея. На практика Рос Нелсън се беше опитал да я изнасили. Това, че беше мъртвопиян, не го извиняваше. Не можеше да има извинение за такова безскрупулно поведение. Той беше от противния тип мъже. От най-противния. Той не беше мъж, а животно. Още по-силни тръпки я побиха. Почувства се осквернена, разбита.

Повдигна й се. Пола започна да повръща в мивката и не спря, докато не изпразни стомаха си. Сухото гадене продължи още малко и накрая утихна. Тя вдигна глава, избърса течащите си очи и потното си лице с влажната си хавлия, после облегна глава на хладните плочки на стената. Усещаше бучене в главата, очите я боляха, мускулите й бяха отмалели от борбата й с него, от ударите, които му бе нанесла.

Заличавайки образа му, Пола затвори очи и пое дълбоко въздух, за да може да се успокои, и когато се почувства по-стабилна в краката, тя се отдръпна от мивката и с несигурна походка се върна в спалнята. Приближи се до леглото и се излегна.

И точно в този момент рухна напълно.

Изведнъж я разтърси силна вътрешна тръпка, после цялото й тяло започна да трепери. Тя издърпа пухения юрган и се зави с него. Зъбите й затракаха от ледените тръпки. Тя зарови лице във възглавницата и започна да плаче тъй, сякаш сърцето й се късаше.

* * *

В продължение на час Пола даде воля на сълзите си. Най-сетне изля цялата си мъка, която бе потискала от деня на трагичната смърт на баща й, Джим и Маги.

Дълбоката й скръб я смазваше, ала тя я преглъщаше, отдаваше й се, докато накрая разбра, че е погрешно и глупаво от нейна страна да я трупа в себе си. Но не знаеше какво друго можеше да направи. Трябваше да се държи, да бъде силна заради майка си и Александър, заради децата си. И затова най-съзнателно погреба скръбта си. Тя дремеше дълбоко в нея, но в същото време я глождеше отвътре, разяждаше я и я правеше безпомощна за много неща в живота.

Когато Пола Феърли избърса горчивите си сълзи, които трябваше да избърше преди девет месеца, ала не го направи, почувства известно спокойствие и облекчение от болката и мъката, които, стаени в сърцето й, не й даваха покой от онзи злощастен ден.

След като изплака сълзите си, тя остана да лежи притихнала в леглото, чувстваше тялото си отпуснато и изтощено, очите й бяха зачервени и подпухнали.

Забила поглед в тавана, Пола започна бавно, но с присъщата си интелигентност и аналитичност, да подрежда мислите си, да отсява болезнените си спомени, да изследва с нова и поразителна обективност емоционалната и физическата си студенина.

Сякаш шокът от бруталността, с която я нападна Рос Нелсън, проясни съзнанието й, извади я от състоянието на скована сдържаност. Тя започна да гледа на себе си по нов начин и изведнъж разбра, че угнетяващата тежест на чувството й за огромна вина беше пречупило пристрастието й, емоционалния й отклик към всекиго, освен към децата. Тя нямаше причина да се чувства виновна. Нямаше за какво да се обвинява.

Шейн се оказа прав във всяко едно отношение.

Колко жестоко постъпи тя с него, като му причини болка само защото нейната болка я беше заслепила за истината, за действителността. Шейн. Образът му изплува в съзнанието й. Да можеше да е тук в този момент. Тя закопня за прегръдката на силните му ръце, които я утешаваха и й вдъхваха увереност и сигурност.

Сълзите й отново рукнаха. Беше го отблъснала, беше се показала толкова упорита в решението си да поеме пътя на уединението и самотата, вярвайки, че за нея друг път няма. Запита се дали би й простил някога.

Образът на Шейн бе изместен от противната, хилеща се, пияна физиономия на Рос Нелсън. Пола потръпна силно и седна в леглото. Изведнъж я изпълни силен гняв. Той се беше опитал да я изнасили. По-отвратително нещо не й се беше случвало в живота. Но тя и не познаваше грубата страна на живота. Винаги е била закриляна от някого. От баба си. От родителите си. От огромната й фамилия. И от цялата тази власт и богатство. Тя не познаваше улицата, жестокия свят, в който други жени трябваше да живеят, да се борят и да пазят здравия си разум, независимо от бремето, което трябваше да носят, и от наказанията, на които ги подлагаха някои мъже.

Тя, разбира се, не познаваше и мъжете — мъже като Рос Нелсън, мъже експлоататори, които преследваха неумолимо собствените си цели. Познаваше единствено Джим. Той беше първият й любим и се омъжи за него. Колкото и да беше егоист и да гледаше собствените си интереси, той никога не се държеше грубо с нея, никога не я е насилвал за нещо през времето, докато бяха женени.

После дойде Шейн… между тях пламна силна страст, но физическото привличане се беше смесило с трайна дълбока любов — любов, както я определи той, водеща началото си от детско увлечение и приятелство. Тяхното беше истинско обвързване един към друг, и то във всяко отношение.

Грубостта, която изпита в ръцете на Рос Нелсън, беше ужасяваща. Това беше най-жестокият вид насилие, което можеше да прояви един мъж към жената — насилие не само над тялото, а и над съзнанието, сърцето и душата. Жестоко, болезнено и унизително насилие. Голям късмет беше, че успя да избяга, преди Рос да стигне до крайност. Вълни от леки тръпки преминаха през нея и гневът й отново изплува на повърхността.

И все пак неговата грубост я върна в реалността, в живота, отприщи бента на скръбта й, разчупи черупката, която тя внимателно и преднамерено бе изградила около себе си. Тя си позволи да изпълзи от защитната си обвивка, да се върне в действителния свят, да заживее отново. Да, тя искаше да почне отначало, да върви напред, да остави миналото зад гърба си, да гледа в бъдещето. Не се обръщай назад, движи се само напред, непрекъснато й бе напомняла Ема. Сега беше моментът да направи това.

* * *

Съмваше се, когато Пола най-сетне заспа. Заспа дълбоко, сякаш беше упоена. Нито веднъж не се събуди с вик на ужас и не седна сепната в леглото от усещането, че е заровена жива под тонове леден сняг, причиняващ бяла смърт.

Кошмарът, който дълго време изпълваше нощите й, бе прогонен заедно с всички призраци, с всички мъчителни спомени.

Когато на сутринта стана, тя се почувства по-бодра и по-свободна, макар да бе спала само няколко часа. Имаше усещането, че голям товар е паднал от плещите й и че вината, с която тъй дълго бе живяла, започваше да се стопява. И щеше напълно да изчезне… някой ден.

Докато се обличаше да иде до магазина на Пето авеню, нова сила се вля в жилите й. И с тази сила дойде усещането за твърдост, спокойствие и увереност. Пола знаеше къде трябва да отиде, какво трябва да направи и закима в огледалото насреща си.