Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (48)

Четиридесет и осма глава

Отколешната детска стая в Пенистън Роял, макар и леко занемарена, излъчваше уют и топлина. В камината пращеше голям огън, лампите светеха ярко, радостно, волно настроение изпълваше въздуха.

Беше рано вечерта в една студена януарска събота на 1971 година. Седнала до прозореца, Емили наблюдаваше Пола и децата й, доволна, че присъства на щастливата сцена, която се разиграваше пред нея. Колко безгрижна беше Пола тази вечер, в очите й, които напоследък бяха необичайно загрижени, сега искряха игриви пламъчета. По лицето й отново се четеше спокойствие, а от държането й, както винаги, когато биваше с децата, лъхаше нежност и обич.

Близнаците, които идния месец щяха да навършат две години, бяха вече изкъпани и по пижамки. Пола ги беше хванала за ръце и тримата стояха в кръг насред стаята.

— Хайде, готови, едно, две, тръгни! — извика Пола и бавно, с малки крачки поведе децата в кръг.

Току-що измитите им лица сияеха от радост и щастливи усмивки, очите им грееха. Пола запя:

— Ринги-ринги рае, наш петел играе, чужд петел го гони — чуш!

Щом спряха на място, Лорн се пусна от хорото, пльосна се на пода и се затъркаля, заливайки се от кикот и смях.

— Чуш! — крещеше той. — Чуш! Чуш! — продължаваше детето през смях и риташе във въздуха с буйността на игриво кученце.

Стиснала здраво ръката на Пола, Теса го гледаше смаяна, после вдигна поглед към майка си:

— Глупчо — изрече Теса. — Рорн… глупчо.

Пола клекна и се усмихна на смръщеното малко личице, което излъчваше такава сериозност.

— Не е глупчо, миличка. Лорн е щастлив. И тримата сме щастливи след такъв прекрасен ден. Опитай се да кажеш „Лорн“, скъпа.

Теса кимна:

— Рорн — повтори тя, все още неспособна да произнесе правилно името на брат си.

Сърцето на Пола преливаше от любов. Тя се протегна и погали с пръст порцеланово гладката бузка на детето. Зелените очи, които я оглеждаха, й напомниха цвета на леко разреден ликьор „Шартрьоз“ — толкова изумително наситен беше цветът им. Тя взе Теса в прегръдките си, притисна я силно и разроши лъскавите й червеникавозлатисти къдрици.

— Ах, какво скъпо същество си ми ти, Тес!

Теса постоя още малко вкопчена в Пола, после се изплъзна от прегръдките й, протегна врат, за да доближи лице до майка си, и събра устни:

— Мама… мама — рече тя и замляска лекичко.

Пола се усмихна, наведе се към дъщеря си и я целуна, разчорляйки отново косата й.

— Бързо тичай да целунеш леля Емили, скъпа моя. Отдавна трябваше да си в леглото.

Пола проследи с поглед малката, която запристъпя с решителни крачки към другия край на стаята. Беше очарователна с бялата памучна нощничка и синьото си халатче, същински ангел. Пола се обърна към Лорн, коленичи до него и го загъделичка. Той запищя и зарита, зарадван от играта. Виковете му на смях прорязаха кротката тишина. Най-сетне Пола спря да го закача и го притегли към себе си, шляпна го леко по пламналите бузи и започна нежно да го укротява, милвайки го по косата, която беше по-тъмночервена от тази на сестра му.

— Глупаво постъпи мама, задето те разигра тъкмо преди лягане.

Детето наклони глава на една страна и я загледа с огромен интерес.

— Аз — продума то, — мам… мам…

Лорн подаде лице за целувка и събра устни, както бе направила и сестра му. Това беше вечерен ритуал с децата и Пола обви с ръце главата му и целуна бузата му, върха на носа и влажните му розови устни. Сетне се отдръпна.

— Ти си такова послушно момче, Лорн — шепнеше тя и оправяше якичката на пижамата му, изпълнена с нежност към малката си рожба.

Лорн протегна ръчички, докосна лицето й, а после се хвърли в скута й и се заклати ту на една, ту на друга страна. Пола го притисна към себе си и се заклати заедно с него, галейки го по медночервената коса, блестяща от светлината на огъня. След малко нежно охлаби прегръдката си, стана и вдигна детето от пода. Хващайки го за ръка, тя го поведе към прозореца, където Теса се бе сгушила в прегръдките на леля Емили.

— Лельо Емили, Сънчо ще дойде всеки момент — оповести Пола с възможно най-сериозен глас. — Да идем ли в спалнята да го посрещнем?

— Чудесно предложение — рече Емили и хвана ръката на Теса, за да й помогне да стане. — От години не съм виждала тоя Сънчо.

Четиримата се упътиха към съседната стая, осветена от малка нощна лампа между двете легла.

— Сваляйте халатите — подкани ги Пола — и право в леглата. Бързо! Да не вземе да ни подмине Сънчо, като види как се бавят тук две куклички.

Теса и Лорн се опитваха да си отвържат коланите и Пола и Емили им се притекоха на помощ. Близнаците се пъхнаха в леглата, Пола ги зави и ги целуна за лека нощ.

— Седни, лельо Емили, и стой много тихичко, за да не изплашиш Сънчо.

Пола внимателно взе стол и седна между леглата.

— Ще кротувам като мишок — прошепна Емили, продължавайки играта, и се настани до леглото на Лорн.

Пола се обърна към децата:

— Шшшт! — сложи тя пръст на устните си.

— ’Тихче — обади се Теса, — ’тихче, мам.

— Добре, ще ви кажа стихчетата на Сънчо, а вие легнете удобно и затворете очички.

Децата покорно се подчиниха. Лорн лапна палеца си, а Теса гушна бялото агънце-играчка и засмука ухото му.

С нежен глас Пола започна да рецитира:

„С най-бързите криле се слави Сънчо,

обувките му са от чисто злато.

Вечерницата щом изгрее, обажда ти се той,

преди да падне тъмна нощ.

Той носи малка сребърна лъжичка

и ведро, препълнело със нощ,

очите ти изпълва с лунна светлина

и бляскав, ярък, звезден прах.

На борда си те взима той и плава

край суши от мечти и радост

и приказки вълшебни ти разказва

за дракони и за магични хвърчила.

Склони сега сънливата главица

и силно притисни клепачи,

че свари ли те буден Сънчо,

ще те отмине тази вечер.“

Пола свърши и се надигна да погледне лицата на близнаците. И двамата отдавна бяха заспали. Устните им трепкаха в леки усмивки. Бяха прекарали необичайно вълнуващ ден и се бяха изтощили. Тя ги целуна още веднъж и върна стола на мястото му. Емили също се наведе да целуне последователно Лорн и Теса, след което двете жени излязоха на пръсти от стаята.

* * *

Към седем часа Пола започна да се чуди какво ли може да се е случило с Джим. Емили си тръгна преди половин час, след като пийнаха по чашка в библиотеката. Пола се настани на бюрото с намерението да прегледа книжата си, ала безпокойството не й даваше мира.

Беше пети януари — денят, в който трябваше да проведе сериозен разговор с Джим. Филип и родителите й отпътуваха за Лондон преди три дни, бяха прекарали Коледа в Пенистън Роял. Оттам вече са заминали за Шамони да карат ски.

Коледните празници минаха изключително спокойно. Рандолф и Вивиан приеха поканата да отидат на гости на Антъни и Сали в Клонлуглин, а О’Нийл в последния момент решиха да идат при Шейн в Барбадос. Емили и Уинстън бяха дошли за няколко дни заедно с Александър и Меги, а в навечерието на Коледа пристигна и цялото семейство Калински. Без Ема обаче празниците минаха тъжно и потискащо. Тя винаги въздействаше като катализатор, беше двигателят и душата на всичко и без нея нещата не бяха същите.

Докато броеше часовете до днес, Пола положи свръхусилия да не издава унилото си настроение пред децата и родителите си. И ето че сутринта Джим изведнъж хукна за вестника и тя не успя дума да каже.

В този момент шум от кола по чакълестата пътека я накара да скочи от стола. Тя се приближи до прозореца, опря длани на стъклото и надникна през него. Лампата над задната врата светеше ярко и освети Астън-Мартина на Джим.

Пола хлъцна леко, но успя да се овладее, когато погледът й падна върху ските, които стърчаха от задния прозорец на колата. Ето защо се е забавил толкова. Отишъл е първо в Лонг Медоу — да си вземе ските. Значи ще ходи в Шамони.

Сега или никога, измърмори Пола под носа си и побърза да излезе от библиотеката. Отвори припряно вратата и застана да изчака Джим, стараейки се да потисне раздразнението си.

След малко Джим влезе и се упъти към главното стълбище в другия край на вестибюла.

— Тук съм, Джим — обади се Пола.

Той се извърна стреснат, спря и я загледа колебливо.

— Ще ми отделиш ли няколко минути? — попита тя, като се опитваше да говори с понижен глас, за да не породи у него подозрение или паника.

— Разбира се. Отивах да се преоблека. Днес ми беше много натоварено. Учудващо натоварено за съботен ден.

Не е толкова учудващо, помисли си тя и направи крачка назад, за да отвори по-широко вратата. Разчистил си е бюрото, за да е готов за незабавно заминаване, продължи тя мислено, но нищо не му каза.

Джим влезе покрай нея в библиотеката, без да я целуне или да покаже, макар и с жест, някаква сърдечност. Между тях се бе създало огромно напрежение, което напоследък бе прераснало в открита студенина.

Пола старателно затвори вратата с мисълта дори да я заключи, ала се отказа от решението си. Последва го до камината.

Тя седна в люлеещия се стол, приведе се към огъня и вдигна поглед към Джим.

— Вечерята е в осем. Имаш достатъчно време да се освежиш. Настани се удобно, Джим. Искам да си поговорим.

Той я погледна озадачен, но въпреки това седна до камината и извади цигарите си. След като запали, дръпна няколко пъти, загледан мълчаливо в огъня. После попита:

— Как прекара деня?

— Добре. Бях с децата. Емили дойде на обяд и остана целия следобед. Уинстън щял да ходи на мач.

Джим не каза нищо.

Пола продължи да говори все тъй тихо:

— Значи заминаваш за Шамони?

— Да. — Не я погледна.

— Кога тръгваш?

Той се изкашля.

— Реших да пътувам до Лондон с колата тази вечер някъде към десет-единадесет. Пътищата няма да са натоварени. Ще стигна за рекордно кратко време. Така ще мога да хвана първия утрешен самолет за Женева.

Гняв изпълни Пола, но тя успя да го потуши, защото съзнаваше, че ако иска да постигне нещо, трябва да запази хладнокръвие и да не го нервира.

— Джим, моля те, не заминавай. Поне тия няколко дни.

— Защо? — Той извърна глава и я погледна със сребристосивите си очи, русите му вежди се повдигнаха от изненада. — Ти заминаваш за Ню Йорк.

— Да, но не по-рано от осми или девети. Още като се върнах от Канада, ти казах, че искам да поговорим за нашите проблеми. Ти отложи разговора заради Коледа и гостите, които очаквахме. Но ми обеща, че няма да пътуваш за Шамони, преди да сме си изяснили проблемите.

— Ти имаш проблеми, Пола, не аз.

— Ние имаме проблеми.

— Позволявам си да не се съглася. Ако в брака ни има някакви проблеми, то ти ги създаваш. Вече цяла година търсиш да изтъкнеш някакви усложнения, а такива просто няма. Освен това ти беше тази, която… напусна брачното ни легло, не аз. Ти, Пола, единствено ти докара нещата до това непоносимо положение. — Той се усмихна леко и съсредоточи погледа си в нея. — Ти си причината да имаме полубрак, но аз съм готов да продължим и така.

— Ние изобщо нямаме брак.

Джим се изсмя глухо:

— И все пак имаме две деца, тъй че заради тях съм готов да живея в една къща с теб. Те имат нужда от нас двамата. Като казах къща, държа да те предупредя, че щом се върна от Шамони, ще се преместим отново в Лонг Медоу. Там е моята къща, моят дом и моите деца ще отраснат там.

Пола го гледаше втрещена.

— Знаеш много добре, че баба искаше да…

— Тази къща не е твоя — прекъсна я той бързо. — Тя принадлежи на майка ти.

— Добре си спомняш, че мама и татко трябваше да идат да живеят в Лондон, за да могат да ходят у „Харт“ всеки ден.

— Това си е тяхна работа, не наша.

— Баба не искаше Пенистън Роял да остава необитаем по шест месеца в годината. Отдавна бе решено аз да живея тук повечето време, а майка ми и баща ми да идват, когато могат в края на седмицата, а лятото и по празници да прекарват в къщата.

— Аз държа да се преместя в Лонг Медоу. С децата — припряно настоя той. — И ти си добре дошла там. Разбира се, няма да те насилвам да се местиш при нас… — Джим млъкна и сви рамене: — Ти си решаваш.

Пола го гледаше, хапейки устните си отвътре, после каза:

— Джим, искам развод.

Той студено отвърна:

— Но аз не искам. И никога няма да ти дам. Никога! И нещо повече, трябва да си наясно, че ако предприемеш подобна стъпка, ще се боря да ти отнема Лорн и Теса. Моите деца ще останат при мен.

— Децата имат нужда от майка — рече тя и поклати глава. — Ти най-добре го знаеш. Естествено, ще имаш пълното право да ги виждаш. Никога няма да крия децата от теб, Джим. Ще можеш да бъдеш с тях, когато пожелаеш, а и те ще идват и ще остават при теб.

Джим заговори с иронична усмивка:

— Ти си страхотна, знаеш ли? Направо изключителна, най-голямата егоистка, която съм срещал. Искаш всичко, нали. Свобода, за да правиш каквото ти хрумне, да живееш, където пожелаеш, и да вземеш и децата. — Погледът му стана леден. — Не искаш ли да отнемеш и работата ми?

Пола си пое дъх.

— Как можеш да помислиш такова нещо! Разбира се, че не искам. Баба поднови контрактите ти, преди да умре, и работата ти е осигурена до края на живота ти. Освен това имаш дялове и в новото дружество.

— Ах, да — замислен отвърна той. — Новото дружество. Аз май предпочитам Торонто… чудесен град. Може и да отида там за няколко години. През декември ми мина такава мисъл. Бих се радвал да поема торонтския „Сентинъл“. Естествено, децата ще тръгнат с мен.

— Не! — извика тя и побледня.

— О, да — отвърна й Джим. — Но това зависи от теб, Пола. Ако продължаваш да държиш на идиотското си решение за развод, ако развалиш семейството ми, аз ще се установя в Торонто с твърдото намерение да си взема и децата.

— Но те са и мои.

— Да, така е. И ти си моя жена. — Тонът му се смекчи, очите му я гледаха с повече топлота: — Ние сме едно семейство, Пола. Децата имат нужда от теб, аз имам нужда от теб. — Той се протегна и хвана ръката й. — Защо не престанеш с тия глупости, избий си от главата твоята нелепа и неоснователна злоба към мен, направи усилие да заличиш пукнатините в брака ни. Готов съм на драго сърце да опитаме. — Той й се усмихна приветливо. — Защо не почнем още сега… довечера. — Ръката му стисна нейната, гласът му звучеше предразполагащо, когато продължи, накланяйки се към нея: — Да не отлагаме повече, скъпа. Хайде да се качим горе и да се любим. Ще ти докажа, че всички тия разногласия, за които непрестанно говориш, са въображаеми, съществуват само в главата ти. Върни се в леглото ми, върни се в прегръдките ми, Пола.

Тя не смееше да продума.

Настъпи дълга, мъчителна тишина.

Накрая Джим измърмори:

— Добре, няма да е довечера. Жалко. Слушай, тъй като аз заминавам за Шамони, а ти се готвиш да пътуваш за Ню Йорк, хайде да използваме това време да се помирим, докато сме разделени. А после, като се върнем след някоя и друга седмица, да почнем отначало. Ще се преместим в Лонг Медоу и ще си изградим отношения, много по-добри от досегашните.

— Между нас вече нищо не е останало, Джим, така че няма върху какво да градим оттук нататък — прошепна тя отчаяно.

Той пусна ръката й и се загледа в огъня. След малко рече:

— Психолозите наричат това силно изразено копие.

Пола не можа да схване в каква връзка беше казано това и сви вежди:

— Не те разбирам.

Джим обърна лице към нея и повтори:

— Психолозите наричат това силно изразено копие.

— Какво означава това? — остро попита тя, решавайки, че Джим се опитва да отклони темата, както често обичаше да прави.

— Това обяснява начина на поведение, който някои хора възприемат… става дума по наследство, повтаряйки живота на някой от родителите или прародителите си с всичките му грешки и прочие така, сякаш той или тя е направляван от някаква страхотна вътрешна принуда.

Пола го гледаше онемяла. Но бързо възвърна гласа си:

— Да не би да намекваш, че аз повтарям живота на баба?

— Точно така.

— Жестоко грешиш! — извика Пола. — Аз притежавам собствена индивидуалност. И живея свой собствен живот.

— Мисли си тъй, щом ти харесва, само че не е вярно. Ти вършиш натрапчиво всичко, което вършеше Ема Харт, и го вършиш до съвършенство. Съсипваш се от работа, посвещаваш всяка минута от времето си на проклетите си ангажименти, свързани с нея, най-егоистично летиш по света, за да въртиш сделки, пренебрегвайки напълно задълженията си на съпруга и майка. Караш всеки да се придържа към правилата, към твоите правила и си лишена от всякаква емоционална стабилност, точно както бе лишена и тя.

Пола побесня.

— Как смееш! Как смееш да критикуваш баба! Изкарваш я такава, каквато не е била, нея, която беше толкова добра с теб. Каква невероятна дързост от твоя страна. Освен това не съм пренебрегвала децата си, не съм пренебрегвала и теб. Отчуждението между нас настъпи поради нещата, от които ти си лишен, Джим. Аз не съм емоционално нестабилна, но ме учудва, че ти си. Не аз бях в… — Пола млъкна и скръсти ръце в скута.

— Бях сигурен, че няма да престанеш да ми натякваш — рече той с помръкнало лице. — Минавало ли ти е понякога през ума, че имаш вина за психическото ми разстройство? — възрази той.

Пола дишаше тежко.

— Ако някой има натрапчиви идеи, това си ти. Ти ме обвиняваш непрекъснато за всичко онова, което ти самият вършиш.

Джим въздъхна, отмести поглед и потъна в мисли, после отново се обърна към Пола и я загледа проницателно:

— Защо си толкова нетърпелива да получиш развод?

— Защото бракът ни свърши. Глупаво е да продължаваме — измънка тя, възприемайки по-спокоен, по-разумен тон. — Няма да е честно заради децата, заради теб, Джим, и заради мен.

— Ние бяхме влюбени — промълви той почти на себе си, после добави по-силно: — Нали бяхме?

— Да, бяхме. — Пола пое дълбоко въздух. — Но да си влюбен не е гаранция за щастие, Джим. Двама влюбени трябва да си подхождат и да се търпят един друг ден след ден. Не е достатъчно само да си влюбен. Един брак трябва да се гради на основата на искрено приятелство.

— Има ли друг мъж? — попита Джим. Очите му не се отделяха от нея.

Колкото и да беше неочакван въпросът, лицето на Пола не трепна. Макар сърцето й да прескочи един удар, тя отвърна с най-убедителен глас:

— Не, Джим, няма.

Известно време той не каза нищо. После стана, пристъпи напред и се изправи до стола й. Сложи ръка на рамото й.

— Би било добре да няма, Пола. Защото, ако има, ще те унищожа. Ще те обвиня за развода и ще те обявя за негодна майка. Аз ще поема грижата за децата, бъди спокойна. Никой съдия няма да даде децата от разтрогнат брак на жена, която своеволно е разбила този брак и пренебрегва децата си, която пътува по света, преследвайки деловите си интереси за сметка на тия деца. — Джим приближи още лицето си към нейното и впивайки пръсти в рамото й, додаде: — Или която си развява байрака с някой мъж.

Пола успя да се отскубне от стискащите му като менгеме пръсти. Тя скочи на крака, лицето й беше пламнало.

— Опитай се, само се опитай — рече тя с леден глас. — И ще видим кой ще победи.

Той се отдръпна и се изсмя в лицето й:

— И твърдиш, че не повтаряш живота на Ема Харт. Това е смешката на века. Само се погледни — та ти и говориш точно като нея. И мислиш като нея. И ти смяташ, че парите и властта те правят неуязвима. За жалост, мила моя, не те правят. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика след него Пола.

Джим се спря на място и извърна лице към нея:

— В Лондон. Не виждам някакъв смисъл да оставам за вечеря — само ще продължим да се разправяме. Дотегна ми от това.

Пола се затича към него, взе ръката му и го загледа умолително:

— Но всъщност няма причина да се караме по този начин, Джим. — Гласът й трепереше. — Можем да се разберем като цивилизовани хора, като зрели и интелигентни хора. Убедена съм, че можем.

— Зависи от теб, Пола. — И Джим говореше с по-умерен тон. — Премисли всичко, което ти казах, и дано, като се върна от Шамони, да си се вразумила.