Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (43)

Четиридесет и трета глава

След смъртта си, както й приживе, Ема Харт владееше положението.

След като извикаха доктор Хедли, телефонираха на членовете на семейството и съпроводиха тялото на Ема до погребалното бюро, Пола и Емили, най-накрая се прибраха в Пенистън Роял.

Хилда, цялата в сълзи, ги посрещна в Стон Хол.

Икономката подаде на Пола писмо, което стискаше в ръце.

— Мисис Харт ми го даде преди няколко седмици. Помоли ме да го пазя за вас, мис Пола, до смъртта й.

Хилда, която беше работила при Ема повече от тридесет години, отново избухна в сълзи.

— Изглежда невъзможно, че я няма — каза Хилда, бършейки очите си. — Изглеждаше толкова добре тази сутрин, когато отиваше в магазина.

— Да — промърмори Пола тихо. — И нека да сме благодарни, че запази способностите си до края и че смъртта й беше толкова спокойна и красива, Хилда.

Пола и Емили прекараха следващите няколко минути, успокоявайки скръбната икономка, като й разказаха с пълни подробности за кончината на Ема.

След като се съвзе, Хилда каза:

— Знам, че вие двете имате много работа. Ще бъда в кухнята, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря, Хилда — каза Пола. Бавно прекоси Стон Хол и се изкачи по големите стълби, притискайки писмото до гърдите си. Емили я следваше по петите.

Отидоха в горния салон на Ема, където гореше камина и лампите блестяха. Седнаха заедно на дивана и Пола с треперещи ръце отвори запечатания плик и прочете четирите страници, изпълнени с четливия и елегантен почерк на Ема. Писмото не беше нито сантиментално, нито тъжно, а енергично и реалистично и съдържаше инструкциите на Ема за погребението й. Искаше къса и проста религиозна церемония, само с една молитва и два химна, единият от които да бъде изпълнен от Шейн О’Нийл. Забраняваше похвални слова, но предполагаше, ако Пола иска това, да има едно. Трябваше да бъде изречено от Рандолф, племенника й.

Писмото излъчваше бодрост, която изпълня очите на Пола със сълзи. Преглъщайки ги, тя го подаде на Емили.

— Това са последните желания на баба. Не иска погребалната церемония да бъде дълга или провлечена и не трябва да бъде прекалено религиозна. Трябва да направим така, както иска, Емили.

Емили също плака, докато четеше писмото. След като попи сълзите и издуха носа си, попита с треперещ глас:

— Какво ще правим без баба, Пола?

Пола прегърна Емили и я успокои. След малко каза твърдо, но с нежност:

— Ще направим това, което тя иска от нас да направим, ще поемем инициативата и ще я погребем така, както тя пожела. И отсега нататък ще бъдем силни и смели. Тя не би очаквала по-малко от нас. В края на краищата тя така ни възпита. Научи ни да стоим изправени, като нея самата, така че ние сме длъжни. Не можем да я предадем.

— Да, права си. — Емили пое дълбоко дъх. — Съжалявам, не искам да ти бъда в тежест. Знам, че и на теб ти е толкова тежко, колкото и на мен. — Емили се намръщи и добави: — Забеляза ли датата на писмото?

— Да. Написала го е няколко дни след сватбата на Александър — само преди месец.

— Мислиш ли, че баба е знаела, че ще умре скоро?

— Може би, но не съм сигурна. Казват, че старите хора виждат приближаването на смъртта. Това, че Блеки си отиде толкова внезапно, я разтърси, както знаеш, и я накара да се чувства уязвима, още повече съзнаваща своята собствена тленност.

Пола се усмихна насила.

— От друга страна, бих искала да вярвам, че нашата баба просто е останала вярна на обичайната си енергична същност, мислейки за всяка подробност, когато е писала писмото. Знаеш добре, както и аз, че Ема Харт никога не оставяше нищо на случайността.

Тези коментари, изглежда, разведриха Емили.

— Истина е. И най-малкото баба умря така, както искаше да умре — в кабинета, работейки.

Двете млади жени погледнаха назад, когато вратата се отвори внезапно.

Уинстън бързо влезе в салона, лицето му беше сериозно, очите — с червени кръгове.

— Съжалявам, че закъснях. На телефона съм от дълго време — каза. Целуна жена си, стисна рамото й успокояващо и после се наведе и целуна Пола по бузата.

— Вие двете изглеждате толкова съкрушени, колкото съм и аз. Какво ще кажете за по едно питие?

— Благодаря, Уинстън. Ще взема водка с тоник — каза Пола.

— За мен същото, скъпи — каза Емили.

Той им донесе питиетата, седна до камината и запали цигара.

Пола му подаде писмото на Ема, обяснявайки:

— Това са последните инструкции на Ема, последните й желания.

След като го прочете, той каза:

— Ема е много подробна и точна. Благодаря на Бога. Това ще спести много семейни дискусия и спорове за погребението й и най-вече обяснения с Робин. Знаете какъв е, толкова гласовит за всичко, толкова ужасно самоуверен.

Пола му хвърли учуден поглед.

— Трудно бих си представила той да дава мнение за погребението на майка си — и то при сегашните обстоятелства. Сигурно не би посмял.

Уинстън направи гримаса.

— Би могъл, след като човек го познава. Но в писмото всичко е казано ясно и това е окончателно.

— И можеш да бъдеш сигурен, че погребението на баба ще бъде точно такова, каквото тя самата го е планирала — възкликна Пола.

Уинстън кимна и попита:

— Какво каза доктор Хедли, след като прегледа леля Ема?

— Сърдечен удар — обади се Емили. Преглътна сълзите си. — Горкото старо сърце на баба просто отказа, спря да бие.

Уинстън дръпна от цигарата и погледна встрани, очите му изведнъж се навлажниха. Гласът му трепереше, когато отбеляза:

— Дядо Уинстън винаги ми казваше, че сърцето на сестра му е голямо като паве, и то наистина беше. — Въздъхна леко. — Поне си отиде спокойно и трябва всички да бъдем благодарни за това.

Той отново погледна Пола.

— Кога е погребението? Решихте ли вече?

— Страхувам се, че не можем да го направим преди вторник, главно защото Филип трябва да дойде от Австралия — му отговори Пола. — За щастие Пип беше в Сидни, а не във фермата в Кунамбъл, когато му позвъних тази вечер. Каза, че ще тръгне веднага сутринта. Много рано. С частен самолет. Мисли, че ще дойде по-бързо, отколкото ако вземе редовен полет. Говорих също с майка си. Естествено тя бе толкова съкрушена, колкото и ние и иска да се прибере вкъщи колкото се може по-бързо. Така че тя, баща ми и Джим летят от Ница за Манчестър утре сутринта. Александър и Меги пристигат също по това време.

Емили каза:

— Говорих с мама в Париж. Казах й, че може да не идва до неделя или понеделник. Говорих също с Робин и Кит. Те са тук, в Йоркшир, така че няма проблем. Успяхме да се свържем с всички в списъка ни, включително Сара и Джонатан. А ти, Уинстън?

— Открих татко в хотела в Лондон. Ще тръгне с влака сутринта. Вивиан е в Мидълхам, разбира се. Сали и Антъни бяха в Клонлуглин. Но леля Едуина е в Дъблин. Антъни ми каза, че ще се свърже с нея късно тази вечер. Ще долетят в неделя. Къщата ти ще се напълни, Пола.

— Да, знам.

Уинстън каза замислено:

— Мисля, че Емили и аз би трябвало да се преместим тук при теб за следващите няколко дни. Какво…

Пола го прекъсна:

— О, да, разбира се. Ще ви бъда благодарна.

Прочиствайки гърлото си, Уинстън попита с приглушен глас:

— Кога ще донесат тялото й, искам да кажа, леля Ема, в Пенистън Роял?

Пола замига бързо. Очите й се навлажниха.

— Утре следобед. Първото нещо, което ще направя сутринта, е да занеса роклята, която тя искаше да носи, в погребалното бюро в Лийдс.

Пола обърна глава, възпирайки сълзите си. След секунда продължи:

— Емили и аз не искахме да я оставяме там съвсем сама през следващите няколко дни. Може да звучи глупаво, но не искахме да бъде самотна без нас. Така че ковчегът й ще бъде докаран тук, в тази къща, нейния дом, мястото, което истински обичаше на тази земя. Решихме да поставим ковчега в Стон Хол. Тя толкова обичаше хола…

Гласът й заглъхна.

Емили каза гневно:

— Не можеш да повярваш на какъв глупав погребален агент попаднахме, Уинстън! Завършен бюрократ. Опита се да спори с нас, когато настояхме да придружим баба…

— О, знам, скъпа — промърмори съчувствено Уинстън. — Винаги има много глупави формалности. Но вие постигнахте своето, което е главното.

— Съвсем сигурно е, че го постигнахме — потвърди Пола. — Между другото, Емили се свърза с Мери точно когато излизаше от кабинета, за да дойде на вечеря тук, и тя отиде да каже на чичо Брайън за Ема. Очевидно е бил толкова разстроен, че е трябвало да го закара у дома си в Уедърби.

— Сигурен съм, че е бил разстроен и че продължава да е — отговори, Уинстън. — Леля Ема беше като майка на Брайън, когато той бе дете.

— Мери ни позвъни отново в кабинета — каза Емили. — Семейство О’Нийл ще наминат към девет часа, за да бъдат с нас.

— Опитах се да открия Шейн. Трябваше да се завърне от Испания днес следобед. — Уинстън закова погледа си върху Пола. — Но когато позвъних в лондонския офис в шест и четиридесет и пет, нямаше отговор. Предполагам, че съм го изпуснал.

— Аз го хванах там — прекъсна го Пола. — В шест. Току-що влизаше от летището. Сега е на път за Йоркшир — с кола. Ще дойде право тук, би трябвало да пристигне към единадесет.

На вратата се почука и Хилда влезе в салона:

— Извинете, мис Пола — каза, — но вече бях приготвила обичайния студен бюфет за вечеря, както винаги правя в петък. Знаете, преди да ми позвъните за…

Икономката спря, покри устата си с ръка. Пое въздух и гласът й потрепери, когато завърши:

— За кончината на мисис Харт.

Втренчи се безпомощно в Пола, без да може да произнесе нищо повече.

— Съжалявам, Хилда, но не ми се яде. — Пола погледна Емили и Уинстън. — Някой от вас? — Двамата поклатиха глави и Пола добави: — Мисля, че е по-добре да пропуснем вечерята. Все пак благодаря, Хилда.

— О, разбирам, мис Пола. — Хилда направи гримаса. — Аз също не мога да ям. Храната би ме задавила — промърмори тя и изчезна.

— Хилда е пряма както винаги — каза Уинстън. — Но знам какво има предвид. Чувствам се по същия начин.

Изправи се и отиде до масичката, където си наля още едно уиски със сода. Обърна се внезапно, погледна първо жена си и после Пола. Каза замислено:

— Може да изглежда странно да се каже, даже пресилено, но сега, след като леля Ема е мъртва, усещам присъствието й по-остро от всякога. Нямам предвид това, че съм тук, в тази стая, която й бе любимата. Тя е просто с мен. Чувствам близостта й още откакто ми се обадихте в офиса на Харогейт, за да ми кажете, че е мъртва.

Емили кимна енергично.

— Това не е пресилено, Уинстън. Пола и аз обсъждахме същото нещо, когато карахме насам тази вечер.

За момент Пола остана мълчалива, премисляйки, и после каза с тих глас:

— Не всички чувстваме присъствието й, защото е тук с нас, Уинстън. Тя е навсякъде около нас. И вътре в нас. Направи ни това, което сме, даде ни толкова от себе си, че сме пълни с нея.

Внезапна и прекрасна топла усмивка прекоси умореното лице на Пола.

— Баба ще бъде с всеки един от нас до края на дните ни. И така в известен смисъл никога няма да бъде истински мъртва. Ема Харт ще живее чрез нас вечно.

 

 

Погребението на Ема Харт се състоя в катедралата Райпли, както бе пожелала. Беше извършено в един часа, в първия вторник след смъртта й.

Присъстваше цялото й семейство, също приятели, колеги, служители и повечето от жителите на селото Пенистън Роял, където бе живяла повече от тридесет години. Катедралата беше препълнена докрай и ако имаше някои със сухи очи, те бяха много по-малко от онези, които плачеха и тъжаха.

Ковчегът й бе пренесен през нефа и източната част на църквата до олтара от шестима души, които сама бе избрала. Трима от тях бяха нейни внуци, Филип Макгил Еймъри, Александър Баркстоун и Антъни Стендиш, граф Дънвейл. Другите трима бяха нейният внук Уинстън Харт, Шейн О’Нийл и Майкъл Калински, внуците на двамата скъпи приятели от младостта й.

Въпреки че ковчегът й не беше тежък, шестимата млади мъже вървяха с бавен, измерен ход, стъпките им бяха в такт с музиката на органа, която се издигаше до покривните греди на катедралата. Най-накрая мъжете, които носеха ковчега, спряха пред разкошния олтар и там го поставиха сред изобилието от изтънчени букети и венци. Централното пространство, където лежеше ковчегът, беше окъпано в светлината на свещите и слънчевата светлина, която се изливаше през много цветните скъпоценни витражи.

Семейството заемаше всичките предни редове. Пола седеше между Джим и майка си. Баща и беше от другата страна на Дейзи. От дясната му страна седеше Емили. Тя се грижеше за Аманда и Франческа, които непрестанно плачеха в мокрите си носни кърпички. Въпреки че Емили бе също толкова разстроена, както и сестрите й, някак си успяваше да се държи, опитвайки се да успокои съкрушените тийнейджъри.

След като мъжете, които носеха ковчега, седнаха при останалите опечалени, пасторът на Райпли, преподобният Едуин ле Гратис, започна кратката си церемония. Говори красиво за Ема, думите му бяха красноречиви я вълнуващи и когато след десет минути слезе от амвона, мястото му бе заето от племенника на Ема, Рандолф Харт.

Рандолф изрече единственото хвалебствие. На места му беше трудно, силният му глас секваше и някои от изреченията го задавяха, когато мъката му надделяваше. Думите на Рандолф за леля му бяха много прости и изпълнени с любов, изречени от самото сърце и с искрено чувство. Възхвалата му на Ема бе ограничена до изброяване на качествата й като човешко същество. Не спомена за кариерата й в бизнеса, като едно от най-големите търговски достижения в света. Вместо това докосна великодушието на духа, милия й характер, разбиращото й сърце, големите й благотворителни актове, лоялността й като приятел и роднина, изключителните й качества на жена със забележителен характер, сила и непобедима воля.

След възхвалата, която накара много от присъстващите да плачат, хорът на катедралата в Райпли се изправи и изпълни в красиво хармонизирана интерпретация „Напред, войници на Христа“, един от двата химна, който Ема беше научила като дете, който искаше да бъде изпълнен днес.

Когато хорът седна, пасторът на Райпли се върна на амвона. Поведе опечалените в една-единствена молитва, преди да предложи своята собствена кратка молитва за душата на Ема Харт и нейния вечен живот. Когато свърши, той помоли всички присъстващи да кажат своите лични молитви за Ема през следващите няколко минути на абсолютна тишина.

Пола наведе глава, стисна силно затворените си очи, но сълзите й въпреки това потекоха и капнаха върху сключените й ръце. В катедралата бе сега напълно тихо, спокойствие обгръщаше всички. Но от време на време в мълчаливото свето пространство отекваше приглушено ридание, скръбна въздишка или приглушено покашляне.

И изведнъж гласът му иззвъня, толкова истински и ясен, и чист, че Пола помисли, че сърцето й ще се пръсне. Знаеше, че Шейн ще пее „Йерусалим“, тъй като това бе едно от последните желания на Ема, но въпреки това бе стъписана. Приближи кърпичка до лицето си, чудейки се как ще издържи тази част на службата.

Шейн О’Нийл стоеше сам в един отдалечен ъгъл на катедралата и пееше стария химн на Уилям Блейк без акомпанимент, като богатият му плътен баритон отекваше във всеки ъгъл на църквата.

Когато стигна до края на първия куплет и започна втория, Пола изпита внезапно и изключително чувство на спокойствие и освобождение, като че ли думите я заляха. Той я очарова.

Живият глас на Шейн се простря и докосна всеки присъстващ:

„Донеси ми моя лък от горящо злато.

Донеси ми моите стрели от желание.

Донеси ми моето копие. О, облаци, разделете се!

Донесете ми моята огнена колесница!

 

Няма да прекъсна борбата на ума,

сабята няма да спи в моята ръка,

докато не построим Йерусалим

в зелената и хубава земя на Англия.“

Когато гласът на Шейн избледня, неочаквано Пола разбра нуждата, значението и важността на ритуала и церемонията на смъртта. По някакъв начин те й помагаха да изтърпи мъката си. Молитвите, колкото и кратки да бяха, момчетата от хора и после Шейн, който пееше така мелодично, масата от цветя и изключителната красота на тази катедрала в голяма степен бяха облекчили съкрушителната й болка. Присъствието на пастора, когото познаваше от години, бе успокояващо за нея. Изведнъж я порази мисълта, че когато скръбта можеше да се сподели по този начин, товарът на разбитото сърце ставаше малко по-лек за носене. Знаеше, че службата бе малко по-подробна, отколкото баба й искаше, но някак си чувстваше, че тя бе изключително успокояваща за онези, които искрено държаха на Ема и я оплакваха истински. Оказахме й чест, отдадохме й чудесна почит, когато напусна този земен живот, мислеше Пола. По собствен начин й пожелахме нашето обично сбогом. Пола почувства как нова сила я обзе, когато вдигна главата си.

Изведнъж осъзна ужасното страдание на майка си. Дейзи хълцаше неудържимо на рамото на Дейвид. Пола сложи ръка на рамото на майка си и прошепна:

— Всичко е наред, мамо. Успокой се от мисълта, че тя е спасена най-после. При баща ти е, при Пол, и те са заедно завинаги във вечността.

— Да. — Дейзи пое въздух. — Знам, скъпа, знам. Но ще ми липсва толкова много. Беше най-добрата. Най, най-добрата на този свят.

Музиката на органа засвири отново и прерасна в кресчендо, когато ковчегът й бе вдигнат от мъжете. Те го върнаха през източната страна на църквата, надолу по нефа и го изнесоха от катедралата Райпли. Най-близките на Ема вървяха след ковчега и после застанаха навън, наблюдавайки как беше положен в катафалката и покрит с покров от цветя за последния й път.

Пола забеляза, че Едуина бе също толкова покрусена и разплакана, както и майка й, и импулсивно се приближи, постави ръка на рамото на леля си.

— Радвам се, че се сдобри с баба — каза Пола с треперещ глас. — Наистина се радвам, лельо Едуина.

Едуина се обърна към Пола, сълзите в светлите й сиви очи напираха.

— Беше твърде късно. Трябваше да го направя преди години. Не бях права. Толкова не бях права, скъпа Пола.

Пола каза:

— Тя разбираше. Винаги разбираше всичко. Това бе красотата на Ема Харт. И беше толкова доволна, че ти и тя станахте приятелки — бе на върха на щастието, ако искаш да знаеш истината.

— Това все пак е някакво утешение — каза тихо Едуина. — И ти, и аз, Пола, ние също трябва да бъдем приятелки. Можеш ли да ми простиш?

— Да — каза съвсем просто Пола и се наведе и целуна мократа буза на Едуина.

 

 

Дълга редица коли следваше кортежа от Райпли към Харогейт. Скоро оставиха след себе си пасторалния Дейлс, пресякоха град Лийдс, седалището на мощната империя на Ема, и продължиха през мрачните индустриални долини на Уест Райдинг. Но накрая процесията стигна високия пуст път, който се врязваше в голямата верига от хълмове.

В този слънчев следобед на ранния септември тези мрачни и диви йоркширски тресавища бяха загубили своя опушен и страховит вид, който така можеше да ужаси окото. Тъмни и неумолими през по-голямата част от годината, сега блестяха с неочаквано, и възхитително великолепие. Както винаги в края на лятото, вълна след вълна от виолетов и пурпурен пирен се люшкаше по безкрайното протежение на дивите, необитаеми тресавища. Като че ли плат от царски пурпур бе разстлан и се нагъваше нежно под лекия бриз. Високо горе плуваше сияйно небе, синьо като великденче и блестящо с онази невероятна яркост на светлината, която е така характерна за Северна Англия. Въздухът бе чист и ободряващ. Чучулиги и конопарчета се виеха и обръщаха стремително, пляскаха с криле и сладките им трели пронизваха тишината. В прозрачния въздух се усещаше неуловимият аромат на камбанки, диви цветя и пирен.

Най-накрая кортежът започна да се спуска, оставяйки тресавищата след себе си, и няколко часа след тръгването от Райпли бавно се насочи към селото Феърли. Катафалката спря пред старомодната, нормандска църква, където преди осемдесет и една години е била кръстена Ема.

Шестимата млади мъже, представящи трите клана, за последен път повдигнаха ковчега. Движейки се с бавна стъпка, те го пренесоха през покритата порта на църквата до гробището, където свещеникът, преподобният Хънтли, чакаше до гроба.

Пред каменните стени и по лъкатушещите пътеки стояха селяните на Феърли. Бяха мълчаливи и скърбящи, мъжете с шапки в ръцете, жените и децата държаха клончета диви цветя и пирен. Всички бяха с наведени глави, а много от тях плачеха тихо. Бяха дошли да поднесат своите последни почитания, да кажат сбогом на тази жена, която бе една от тях, тя, която бе израснала толкова високо в света, но нито за миг не беше ги забравила.

След кратка церемония под това широко и блестящо небе, което тя вярваше, че е единствено, Ема Харт бе погребана в добрата земя, която толкова дълго приютяваше любимите й хора. Гробът й бе между тези на майка й и Уинстън. Последното й убежище бе закриляно от тресавищата, които толкова обичаше и където скиташе като дете, където никога не се бе чувствала самотна или сама в своята самота.