Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (33)

Тридесет и трета глава

Около десет минути по-късно Шейн пристигна на пресечката на Пето авеню със Седемдесет и седма улица.

Тъй като през първите три месеца от престоя си в Ню Йорк той бе живял в апартамента на Ема, дежурният портиер го познаваше и те се поздравиха, преди той да се обърне към домофона, за да оповести неговото пристигане.

По пътя към десетия етаж Шейн бе обхванат от опасения, а дали не от предчувствия. Той се предупреди наум да внимава с Пола, да овладее чувствата си и нагласи лицето си в любезна усмивка. Когато стигна до звънеца, за миг се разколеба. Точно преди да звънне, вратата внезапно се отвори и срещу него се показа приятното ирландско лице на Ан Донован.

— Добър вечер, господин О’Нийл — каза тя, отдръпвайки се, за да му стори път. — Радвам се да ви видя.

— Здравей, Ан, аз също се радвам да те видя. — Той влезе, затвори вратата след себе си и свали палтото си. — Изглеждаш добре.

Ан взе палтото.

— Благодаря, вие също, господин О’Нийл. — Обърна се към гардероба и добави: — Г-жа Феърли ви очаква в кабинета.

Но тя не беше там. Прекосяваше просторния хол, насочвайки се право към него, а лицето й бе грейнало в усмивка.

Нещо го парна под лъжичката и го разтърси целия. За миг той се закова на мястото си, без да може нито да помръдне, нито да проговори. Но бързо се съвзе, пристъпи напред и се усмихна още по-сърдечно.

— Пола! — възкликна той, учуден, че гласът му прозвуча спокойно и напълно нормално.

— Пристигна за рекордно кратко време, Шейн — каза Пола. — Точно седем и тридесет е.

— Уличното движение не бе особено натоварено тази вечер.

В мига, в който тя се спря точно пред него, погледът му се прикова върху нея.

Пола го погледна с блеснали очи.

Той се наведе да целуне бузата, която тя му предложи, хвана я с една ръка, придърпа я към себе си, но след това бързо я пусна, страхувайки се и от най-малкия досега с нея.

Тя се засмя, взирайки се втренчено в него.

— Какво има?

— Пуснал си си мустаци! — Тя го огледа критично, наклонила глава на една страна.

— О, да… — Ръката му автоматично се насочи към лицето му. — Естествено… ти не си ги виждала.

— Как бих могла да ги видя! Не съм те зървала от април.

— Не ти ли харесват?

— Да. Мисля, че ми харесват — каза тя колебливо, после го хвана под ръка, заведе го в кабинета, като продължаваше да говори: — Изглеждаш във форма. Господи, какъв тен! А за теб се чува само, че се трудиш изключително усилено. Хващам се на бас, че ако истината бъде разкрита, ще се окаже, че мързелуваш по златните пясъци на Карибското крайбрежие.

— Да, да, как ли не. Старият ме юрка като роб.

Радваше се, че тя го пусна и се отдръпна на разстояние от него. Пола се придвижи към малката ракла в другия край на стаята. Шейн се завъртя около масичката за кафе, наблюдавайки как тя пусна няколко ледчета в чашата. Забеляза, че му сипа уиски и сода, без да го пита какво ще пие. Но защо въобще да пита? Знаеше какво пие. Зърна кошничката с теменужки и се усмихна. В този момент тя вече беше застанала до него и му предлагаше напитката.

Шейн взе чашата, благодари й и попита:

— Ти нищо ли няма да пиеш?

— Ще пия малко бяло вино. Чашата ми е там. Налях я точно когато пристигна. — Докато говореше, тя приседна в креслото край камината и повдигна чашата. — Наздраве, Шейн.

— Наздраве. — Той седна на стола срещу нея, изпитваше облекчение, че няма нужда да стои прав. Все още беше разтреперан, неспокоен и усещаше нейната близост така остро, че направо се разтревожи. „Внимавай“, помисли си той и остави чашата на крайчеца на масата. Запали цигара, за да прикрие нервността си, и докато си дърпаше, внезапно откри, че не е в състояние да проговори. Озърна се, възхищавайки се от стаята, както винаги. Тук се чувстваше уютно. Ема бе използвала смесица от светло и тъмнозелени тонове, диванът и столовете бяха тапицирани с ярък кретон на цветя, а наоколо бяха разположени няколко красиви антики от периода на Регентството. Заобикалящите го предмети го караха да се чувства у дома си, пораждаха в него чувство на носталгия. Най-накрая той каза:

— На практика аз живеех в този кабинет, докато пребивавах тук.

— Колко странно. Аз също. — Пола се облегна назад и кръстоса дългите си крака. — Напомня ми за будоара на втория етаж на Пенистън Роял, въпреки че е много по-малък, но е уютен, топъл и обитаван.

— Да. — Той се покашля. — Резервирах маса в „Льо Во д’Ор“. Била ли си там?

— Не, не съм.

— Мисля, че ще ти хареса атмосферата. Малко френско бистро, много оживено и весело място, а храната е отлична. Заведох леля Ема и нашите там една вечер, когато бяха в Ню Йорк. Наистина прекараха добре.

— Звучи чудесно. А като стана въпрос за нашите, те ще дойдат отново след няколко седмици на връщане за Англия, нали? Ще си дойдеш ли с тях? За Коледа?

— Страхувам се, че не, Пола. Татко иска да отида до Барбадос по време на празниците. През този сезон хотелът е доста натоварен.

— Всички ще се разочароват, ако не се върнеш в Йоркшир — промълви Пола, взираше се в него и се опитваше да свикне да го гледа с мустаци. Те променяха външния му вид, правеха го различен, малко по-възрастен, отколкото бе в действителност — двадесет и осем годишен, по-елегантен, ако това изобщо беше възможно. Беше един от онези мъже, след които хората се обръщаха поради ръста и структурата на тялото му, красивите черти на мургавото му лице и силното му присъствие.

— Зяпнала си ме — каза той и повдигна въпросително вежди.

— Същото може да се каже и за теб.

— Отслабнала си — поде той, млъкна и се пресегна към чашата.

Пола се намръщи, по лицето й се изписа тревога.

— Да, наистина. А не съм пазила диета. Знаеш, че не се занимавам с такива неща. Прекалено слаба ли съм станала?

— Донякъде. Нуждаеш се от охранване, момичето ми, а след като стана дума, нуждаеш се и…

— През целия си живот си ми повтарял все това. А и през целия ми живот — прекъсна го тя, присвивайки устни. — Откак се помня.

— Вярно е. Щях да ти кажа, че изглеждаш изморена, необходима ти е почивка, отпуска. — Той вдигна чашата към устните си, взираше се в нея над ръба й, изучаваше я. След като отпи, я остави обратно на масата и стремително се наведе към нея. — Добре си се гримирала, както винаги. Гримът обаче не може да ме заблуди. Лицето ти е измършавяло, а под очите си имаш едва доловими лилави сенки — отбеляза той с присъщата му обезкуражителна откровеност. — Не се учудвам, че сестра ми и Уинстън се тревожат за теб.

Тази забележка стресна Пола и тя бързо възкликна:

— Не знаех, че се тревожат. Никой от тях не е споменавал за това пред мен.

— Сигурен съм, че не са. Всъщност предполагам, че никой не го е сторил — те всички се страхуват от теб, страхуват се да не те разгневят. Освен мен, Бубче. Винаги сме били прями един с друг и честни. Това никога няма да се промени, надявам се.

— Аз също. — Тя не можа да не се замисли за поведението му напоследък, за пропастта, която бе издълбал между тях двамата. В това отношение не бе постъпил честно, Пола бе сигурна в това. Тя се почуди дали да захване този разговор, но после се отказа от намерението си. Някой друг момент може би би бил по-подходящ. Не искаше да го принуди да заеме отбранително положение, да предизвика неприятности още първата вечер. Искаше да се отпусне в негово присъствие, да се наслади на компанията му. Шейн наистина й бе липсвал и сега тя го желаеше обратно в живота си на предишното положение, имаше нужда да възкреси приятелството от детските им години. За нея това бе от огромно значение. Така че тя заяви:

— Чудесно е, че те виждам, и толкова се радвам, че ще вечеряме заедно, Шейн. Ще бъде както в добрите стари времена.

Тя се усмихна толкова нежно и сърдечно, а в красивите й умни очи се четеше такова нетърпение, че сърцето му се сви. Той също й се усмихна.

— Вече е, както в добрите стари времена — отговори й Шейн, осъзнавайки, че наистина е така. Притеснението му се изпари и той се засмя. — Не съм особено любезен и галантен, нали? Заядох се с теб в момента, в който влязох. Независимо от всичко, което твърдях досега, ти изглеждаш прелестно, Пола, така елегантна, както винаги.

Погледът му се плъзна по нея с одобрение, обхващайки алената копринена блуза и белите панталони от вълнен плат, които бе облякла. Устните му се изкривиха в едва доловима усмивка.

— Ако се беше сетила да добавиш и лилаво шалче, щеше да изглеждаш върха, направо страхотно.

На лицето й се изписа объркване. Тя погледна блузата си и се разсмя заедно с него.

— Чаплите! Не ми хрумна, докато се обличах, но това наистина са твоите любими цветове.

Той кимна, а очите му весело проблясваха. Изправи се. Занесе чашата до раклата и добави сода и лед, за да разреди уискито. Тя бе приготвила напитката точно така, както той я обичаше, улучвайки пропорциите, но той искаше да бъде особено внимателен през остатъка от вечерта. Върна се към камината и рече с по-сериозен глас:

— Уинстън ми каза, че докато е траяла бъркотията в Ирландия, Сали е била отседнала в „Гнездото на чаплата“ и че сега вече всичко е наред. Но как всъщност е Сали?

— Чувства се отлично. Много добре. Засега Антъни живее в Олингтън Хол. Предполагам, знаеш, че тя е бременна.

— Да, Уинстън ми каза… — Той замлъкна, поглеждайки я бдително. — Не е за чудене, че си смазана, преуморена. Трябвало е да се справиш с толкова много неща. — В отношението му пролича съчувствие, загрижеността се изписа и на лицето му.

— Оправих се. — Като желаеше да запази безгрижния характер на разговора и отегчена от семейните проблеми, Пола промени темата, и се впусна в дълъг монолог за Ема, Блеки и тяхното пътешествие. Тя задоволи любопитството на Шейн с откъси от дългите писма на баба си и с пикантни подхвърляния от ежеседмичните им телефонни разговори. Придаде интерес на разказа си чрез собствените си коментари, придружавайки тези малки отклонения с изблици на смях и веселие, като постепенно се оживяваше, докато говореше по този въпрос.

Шейн се смееше с нея, кимаше от време на време, заслушан в думите й, изпитвайки удоволствие просто да седи и да я остави да говори. Предоставяше му се възможност да я наблюдава отблизо и да й се наслаждава. Присъщата й жизненост се излъчваше от нея, както винаги, тя бе ту шеговита, ту рязка, ту умерена, всяка дума, която изричаше, разкриваше любовта, която Пола изпитваше към Ема и към дядо му.

Дори по-рано по телефона да се бе престорила на весела, с цел да го заблуди, сега настроението й наистина беше добро. Шейн трябваше да признае, че в момента тя се държеше естествено, бе пряма, общителна — бе онова момиче, с което той беше израснал и което познаваше така добре, както и самия себе си. И двамата се чувстваха непринудено, след като бяха отминали първите напрегнати моменти на срещата им, и Шейн изпитваше усещането, че се е разделил с нея предния ден. Раздорът, който той бе причинил, сякаш никога не бе съществувал.

Докато слушаше нежния й музикален глас, Шейн постепенно бе обхванат от чувство на пълно спокойствие. Бе в мир със себе си — нещо, което не бе изпитвал доста отдавна. Но той поначало се чувстваше така в присъствието на Пола. Те никога не разиграваха театър. Между тях не съществуваха неуместни задръжки, преструвки и фалшиви пози. Бяха искрени, в съзвучие един с друг, както когато бяха деца.

Той изучаваше лицето й съвсем открито, без да се опитва да прикрие искрения си интерес. Остротата и изпитостта на чертите й бе омекотена от светлината на лампата зад нея. Лицето й бе подвижно, изразително й издаваше голяма част от мислите и чувствата й. Имаше хора, които твърдяха, че Пола не е красива. Но за него тя бе красива. Съчетанието на цвета на кожата и косата й поразяваше със своята яркост и в действителност бе екзотично. Блестящата черна коса засенчваше гладкото й широко чело, кожата й бе чиста, прозрачна, с цвят на слонова кост. Всички тези черти, взети заедно с големите й раздалечени очи, я правеха красива по един уникален начин. Ако трябваше да я сравни с някое от цветята, които тя обичаше да отглежда, би я оприличил на орхидея или гардения. Но никога не би й подарил нито едно от тези две цветя — само теменужки. Замисли се за истинската й същност. Тя бе стеснителна, сдържана и нежна. Но в същото време бе й емоционална, страстна, силно влюбена в нещата, които обичаше, и точно толкова непримирима по отношение на онова, което не й харесваше. Отличаваше се с интелигентност, бърз ум, безпристрастност и честност. Шейн вътрешно се усмихна. Можеше да постъпи непочтено в бизнеса, но това бе семейна черта, наследена от вдъхващата уважение Ема Харт. Сега, докато размисляше, Шейн бе принуден да признае, че тя бе една изключително сложна жена, най-сложната жена, която някога бе срещал. Но той я обичаше именно заради сложния й характер, който другите биха намерили объркващ, дори обезпокоителен. Може би това бе така, защото той знаеше точно откъде произлизаше Пола, какви бяха силите и въздействията, които я бяха превърнали в това, което бе сега.

Той се отпусна назад, опитвайки се да погледне на нея обективно, така както би погледнал някой друг мъж. Очите му се задържаха за миг върху нея, но след това той сведе поглед. Собствените му чувства му пречеха, заслепяваха го, правеха невъзможни всякакви опити да гледа на нея безпристрастно. Как можеше да стори това? Та той я обичаше, обичаше я отчаяно. Винаги щеше да я обича. Ако не можеше да я притежава, а той знаеше, че не може, нямаше да притежава никоя друга жена. Да притежава нещо второстепенно бе дори по-зле, отколкото да няма нищо. Освен това, ако в живота му нямаше друга жена, той нямаше да бъде принуден да прави сравнения, копнеейки за Пола. А той щеше да продължи да копнее за нея. „Не трябва да мислиш за това — каза си той строго. — Тя е твоята най-стара и близка приятелка. Изпусна я. Така че задоволи се с приятелството й — ако това е всичко, което можеш да получиш. И се наслади на тази вечер такава, каквато е, не такава, каквато си въобразяваш, че може да бъде.“

Пола казваше:

— Както и да е, това са всички вести от нашите неуморими, странстващи по земното кълбо баби и дядовци. Явно си прекарват страхотно.

— Да, така изглежда — съгласи се Шейн. — Но Ема се е заела далеч по-усърдно с писането на писма, отколкото Блеки. Единственото, което дядо изпраща на всеки от нас, е по някоя картичка всяка седмица с по някой и друг тъп ред, надраскан на обратната страна. Аз получих три, които цял живот ще ценя. Една от Хонконг, изобразяваща някакви китайски глупости на фона на оранжев залез и с една-единствена дума — „Наздраве“. Втората е от Бора-Бора, на която е написал: „Пия мляко от кокосов орех за твое здраве“. — Шейн се ухили. — Както и на двамата ни е добре известно, това звучи доста правдоподобно.

Пола се изкиска и попита:

— А третата картичка?

— Една от Сидни, в която се казва: „Още днес се връщаме в пустинята“. Страхотен образ е. Трябва да ти кажа, че наистина ми бе приятно да слушам за тях двамата и похожденията им. Чувствам ги сякаш по-близко.

— Да, наистина, но сега е твой ред да говориш — обяви Пола. — Кажи ми за живота си в Ню Йорк.

— Няма какво толкова да ти разказвам, Пола — каза той, мислейки за самотното си съществуване, за безрезултатността на живота си. — Препускам между канцеларията и хотелския обект по шест, понякога седем дни седмично, пътувам със самолет до Ямайка и Барбадос веднъж месечно, за да се убедя, че хотелите функционират нормално. Все същата отегчителна работа, а аз наистина бачкам като луд.

Тя кимна.

— Мислех, че ще останеш в Ню Йорк само шест месеца, а си тук вече осем.

— Татко и аз решихме, че ще е по-практично, ако остана, докато приключи строежът на хотела, докато го открием и го пуснем в действие. Далеч по-удобно е, отколкото да летя непрекъснато между Ню Йорк и Лондон. Освен това и островите са по-близко. Татко ми намекна, че би искал да остана в Щатите за неопределен период от време.

— Разбирам аргументите му — призна тя тихо. Завъртя чашата и замислено се вгледа в питието. Мисълта, че Шейн ще остане за постоянно в Ню Йорк, я изпълни с внезапна и необяснима тревога. Неочаквано се сети за Скай Смит и почувства същия пристъп на безпокойство, както когато Мери бе споменала името й преди няколко седмици. Преди да може да се възпре, Пола рече с лека насмешка:

— Предполагам, че Ню Йорк е прекрасно място за ергени, които обичат да се забавляват като теб, Шейн. Хващам се на бас, че всички момичета ти падат в краката, сигурно чакат на опашка, за да си уредят среща.

На лицето му се изписа смайване.

— Другите жени не ме интересуват — възкликна той и млъкна, осъзнал, че се е изпуснал и мислено се прокле. Реши да остави репликата си да премине незабелязано, колкото по-малко кажеше, толкова по-добре.

Неразбрала, че Шейн бе имал нея предвид, Пола кимна.

— Е, да, естествено, сега ти имаш нова приятелка. Мери ми спомена за Скай Смит.

Въпреки че се раздразни от поведението на сестра си и от нейната бъбривост, Шейн успя да се усмихне, изпитвайки облекчение, че Пола не бе усетила как бе сгафил.

— О, Скай Смит ми е само приятелка, независимо какво ти е казала Мери. Не съм в интимни отношения с нея или с когото и да било друг. — Той строго погледна Пола. — Казах ти, че татко здравата плющи с камшика напоследък и аз посвещавам цялото си време на работата си. Не водя някакъв особено активен обществен живот. Седя в канцеларията до късно, довличам се обратно до апартамента и се просвам на леглото изтощен.

— Явно всички работим като в каторга напоследък — каза Пола. Шейн очевидно доста се бе променил. Той и Уинстън се бяха прославили като донжуани, безделници, диви и безразсъдни, съгласно семейните клюки, които бе чувала. Но Уинстън се бе укротил. Може би същото бе сторил и Шейн. Доволна бе, че не бе в интимни отношения със Скай Смит. Защо ли я безпокоеше тази жена? Може би заради унищожителната критика на Мери по неин адрес.

— Давам жълтица на този, който ми разкрие мислите ти — каза Шейн.

Пола се изсмя.

— Не струват и пукнат грош. Мери ми каза, че имаш апартамент в Сътън Плейс Саут — продължи тя. — Как е?

— Всъщност не е лош. Наех го вече обзаведен, а вкусът на собственика не съвпада напълно с моя. Но ми харесва, че живея в надстройката над плоския покрив, а изгледът е великолепен, особено нощем. Пред очите ми се разкрива целият Манхатън, докъдето ти стигат очите. Установих, че мога с часове да седя и да се наслаждавам на изпълнената с блещукащи светлини гледка. Това е наистина един вълнуващ град, Пола, град, който те предизвиква. Мисля, че е и красив, а архитектурата продължава да ме смайва.

— По гласа ти се познава, че ти харесва тук, но понякога все пак се замислям дали Щатите… — Тя поклати глава, а на лицето й се изписа сериозно, замислено изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да спра да мисля, че това е една жестока държава. Всички тези ужасяващи, страховити убийства — Мартин Лутър Кинг, президента Кенеди, след него Боб Кенеди, убит миналата година. А през този август отвратителните убийства в Калифорния. — Тя потрепери. — И хипарите, наркотиците, престъпността и протестите.

Шейн се вгледа в нея и бавно рече:

— В това, което казваш, се съдържа много истина. Но Щатите са в известен смисъл все още млада държава и преодоляват болките от растежа. Нещата тук ще се оправят, ще се уталожат — гарантирам ти. Освен това ние имаме хипари, наркотици, престъпност и протести и в Англия… навсякъде по света. Шестдесетте години бяха наистина бурни, но ние скоро ще навлезем в ново десетилетие. Може би 70-те години ще бъдат по-спокойни.

— Надявам се. Както и да е. Надявам се, че ще ме поканиш да видя апартамента ти, преди да си замина.

— Когато пожелаеш. А като стана дума за заминаване, мисля, че е време да се запътим към ресторанта. Не искам да анулират резервацията.

— Добре. Само ще отида да си взема нещата. — Вече бе стигнала до средата на стаята, когато се обърна към него. — Не съм особено грижлива, нали? По телефона ти казах, че тук ще можеш да се освежиш, но след това веднага забравих. Искаш ли да използваш банята ми?

— Не, не, но все пак благодаря. Банята на този етаж ще ми свърши работа. — Изправи се и я последва навън.

— Ще се видим след малко — каза тя, затичвайки се леко по стълбите.

Шейн прекоси фоайето и се насочи към банята за гости. Той изми лицето и ръцете си, среса къдравата си черна коса и се взря в отражението си в огледалото. Зачуди се дали да не обръсне мустаците си на следващия ден. Не, харесваха му. Направи физиономия срещу огледалото — трябваше да си отиде и да се преоблече. „О, по дяволите. Не се опитвам да направя впечатление на Пола“, помисли си той и излезе.

Тя го чакаше във фоайето.

Беше облякла бяло сако от вълнен плат, което вървеше на панталона й, на раменете си бе наметнала бяла пелерина от мохер. Изглеждаше му невероятно красива.

Шейн се обърна, за да вземе палтото си от гардероба, и стисна зъби, за да преодолее познатото чувство на копнеж по нея, което го завладя. Стегна се, знаеше, че е безполезно, безнадеждно. Тя бе омъжена за Джим Феърли и много влюбена в него.

„За нея можеш да бъдеш само приятел, такъв, какъвто винаги си бил“, напомни си Шейн, докато излизаха от апартамента и се насочваха към асансьора.

 

 

„Льо Во д’Ор“ бе оживено, претъпкано с хора — такова, каквото Шейн бе очаквал да го завари.

Жерар дойде да ги посрещне, усмихнат, както подобава на любезен домакин. Обеща им, че масата им ще е готова след десет минути, и им предложи да пийнат нещо на бара, докато чакат да ги настанят.

Шейн заведе Пола до бара, дръпна един стол за нея и без да я пита какво ще пие, поръча два коктейла „Кир Роял“. Запали цигара, наблюдавайки как барманът наля сиропа от касис в големите бокали и след това ги допълни с искрящо шампанско.

След като получиха напитките си, Шейн се обърна към Пола и се чукна с нея.

— За старите приятелства — каза той и я погледна с топлите си очи.

— За старите приятелства, Шейн.

— Знаеш ли, последния път, когато пих такъв коктейл, беше в „Ла Ризърв“ в Южна Франция… с теб.

Тя му хвърли бърз поглед и едва доловимо се усмихна.

— Да, спомням си… Постъпи така грубо с Емили, карайки моторницата с лудешка скорост, като дивак. Горката, беше ужасена. А след това, за да изкупиш вината си, ни завлече там и здравата започна да ни наливаш с „Кир Роял“. — Тя започна да се смее. — Беше преди около четири години — онова лято, когато всички отидохме на вилата на баба в Кап Мартин.

— Но напитките нямаха никакъв ефект, доколкото си спомням. Лудорията с лодката ми излезе доста скъпо… цената, която трябваше да платя за липсата си на отзивчивост и за безразсъдството си, бе един скъп копринен шал. И все пак си струваше — дори и само за да накарам Емили да се усмихне отново.

— Вцепенява се от ужас, когато се окаже във вода — като баба.

— Но ти не се страхуваш от нищо, нали?

— Какво те кара да говориш така? — намръщи се тя.

— Като дете беше безстрашна, влачеше се след мен и вършеше всичко, което вършех аз. Беше такава мъжкарана, толкова смела, никога не трепваше, независимо от препятствието или опасността, свързана с него.

— Но аз ти вярвах. Знаех, че няма да позволиш да ми се случи каквото и да било. Така и стана.

„И никога няма да позволя такова нещо, скъпа“, помисли си той, изпълнен с любов към нея. В гърлото му, за негово учудване, заседна буца. Той пи продължително, отклонил за момент поглед встрани, докато остави чашата на бара, тъй като не желаеше да я погледне в очите. Погледът му щеше да разкрие прекалено много.

Пола започна да приказва за годежа на Емили и Уинстън и Шейн за пореден път се почувства доволен, че тя говореше през по-голямата част от времето. Това му даваше възможност да въведе ред в чувствата си и да ги овладее. Скоро той бе в състояние да разговаря нормално и спокойно и те обсъдиха широк кръг от теми. Поклюкарстваха за общите си познати, обсъдиха дейността на бутиците „Харт“ в хотелите „О’Нийл“, чудиха се какви са шансовете на коня Емералд Боу да спечели голямото национално надбягване. А когато най-сетне ги настаниха на масата, все още анализираха трудните отсечки на хиподрума в Ейнтрий и най-голямото надбягване с препятствия в света.

Настанявайки се удобно на облицованата в червено скамейка, Шейн каза:

— На обяд хапнах само един сандвич, докато работех, така че съм гладен като вълк. Тъй като добре те познавам, знам, че ще ми кажеш, че не си гладна, но аз мисля, че трябва да поръчаме незабавно.

— Но аз съм гладна — искрено запротестира тя. За първи път от няколко месеца с удоволствие очакваше да й бъде сервирано. Теменужените й очи, насочени към него, проблеснаха закачливо. — Независимо от това, ще ти позволя да поръчаш и за двама ни. Ще взема същото като теб — така е по-сигурно, не мислиш ли?

Устните му потрепнаха.

— Да, така мисля. В противен случай ще искаш да ядеш това, което ям аз, както когато бяхме деца. Ще почнеш да си вземаш от моята чиния, а аз ще умра от глад. — Той й намигна. — Не си въобразявай, че съм забравил лошите ти навици…

След като прелисти менюто, Шейн повика келнера с ръка и избра „Сосисон шо“, „Трип а ла мод дьо кен“ и бутилка бургундско вино.

В „Льо Во д’Ор“ бе традиция на вечерящите да бъдат сервирани ордьоври, с които да запълнят времето, докато им бъде поднесено основното ястие. За секунди пред всеки от тях бе поставена чиния с ордьоври.

Шейн възкликна:

— О, браво, тази вечер има миди. Много са вкусни. Опитай ги, Пола. — Бъркайки с вилицата си в купчината миди, той продължи: — Ще отидеш ли до Тексас, докато си в Щатите?

— Не мисля… Хм, прав си, много добре са приготвени. — Тя сдъвка малко от мидите, преди да му отговори. — Надявам се, че няма да е необходимо да отида до Одеса. Срещнах се с Дейл Стивънс тази сутрин и за щастие положението в „Ситекс“ се е поуспокоило. Естествено Хари Мариот, верен на себе си, е все така необуздан. На този човек му липсва елементарна далновидност. Винаги се опитваше да възпре дядо ми, мразеше разрастването и обновлението, а сега се опитва да пречи и на нас. Все още мърмори за това, че „Ситекс“ се включи в добива на нефт в Северно море. А там всичко върви идеално, както знаеш. Дълбоководните сондажи ни донесоха печалба и ние бяхме една от първите компании, която откри нефта тази година. За пореден път Ема Харт доказа на този човек, че греши.

Шейн се усмихна, кимна и продължи да яде.

Пола каза:

— Знам, че баба ти даде писмо, с което да се представиш на Рос Нелсън. Какво ти е мнението за него?

— Рос е готин. Всъщност добре се разбираме. Подозирам, че е малко гаден, когато става въпрос за жени. Колкото до бизнеса — Шейн повдигна рамене, — играе с открити карти. Много е умен, но в същото време честен. Очевидно винаги защитава интересите на банката — това е съвсем естествено. — Той я погледна. — А какво е твоето мнение за господин Нелсън?

— Същото като твоето, Шейн. — Пола му разказа за срещата си с Дейл и Рос, проведена сутринта, споделяйки с него всички подробности.

— Ема никога няма да продаде акциите си в „Ситекс“! — възкликна Шейн, когато тя приключи. Той сключи вежди. — Не мога да си представя как Рос е могъл да си помисли такова нещо или пък защо толкова настоява да продадете акциите си. Той не може да извлече полза от вътрешната информация за сделките с акции, търгуването е забранено от закона, а като директор на частна инвестиционна банка, при неговата репутация и положение, той строго ще държи на законните процедури, ще се движи в рамките на закона, спазвайки изискванията на Комисията за ценни книжа и валута. Не, финансовата печалба няма нищо общо в случая, а той и без това е богат като Крез. Разбира се, ако успее да уреди една такава сделка за някой клиент на банката, то Рос много ще се издигне в очите на този клиент, нали? — Без да я изчака да отговори, Шейн стремително продължи: — Да, ето защо се интересува от „Ситекс“. От всичко, което ми разказа, личи, че този клиент иска да добие контрол. А от това следва, че ако наистина е такъв приятел на Дейл, вероятно се опитва да го предпази. С един куршум два заека.

— Да. След като си тръгнаха, аз обмислих нещата и стигнах до същия извод. Рос Нелсън може да ми вади душата колкото си иска — аз нямам намерение да убеждавам баба да продаде акциите си, което според мен е това, което той се надява да направя.

Шейн я погледна хладно и проницателно.

— По-добре внимавай с Рос — той сигурно ще се опита да те свали.

Пола се канеше да му каже за розите, за поканата на Рос да прекара уикенда в неговата вила в провинцията, но поради някаква причина, която в момента не можа да проумее, промени намерението си. Усмихната иронично, само каза:

— Няма да посмее. Аз съм омъжена. Освен това няма да иска да разгневи баба.

— Не бъди толкова наивна, Пола — незабавно й отвърна Шейн. — Това, че си омъжена, и недоволството на баба ти няма да повлияят на Рос ни най-малко. Той е абсолютно безскрупулен, ако се вземат под внимание слуховете, които се носят за него. Страхувам се, че трябва да се вземат под внимание. — Не му се нравеше особено идеята банкерът да се навърта около Пола и той промени темата на разговора. Започна да говори за хотела им в Ню Йорк и продължи през цялото време, докато ядяха предястието в очакване да им сервират основното блюдо.

Тя го слушаше с нарастващ интерес, радваше се, че той отново споделя с нея. По-рано, преди Шейн да пристигне в апартамента, на Пола й бе хрумнало, че може би ще се чувстват неудобно, че дори ще се стесняват един от друг, ще бъдат смутени и сдържани — не се бяха виждали насаме и не бяха излизали заедно от доста време. Но нещата не се бяха развили, нито пък в момента изглеждаха така. Беше като в добрите стари времена, така както тя бе предрекла, че ще бъде, докато пиеха коктейлите. Не им бе отнело много време да се върнат към предишните си взаимоотношения. Между тях се чувстваше привързаност и топлота, а приятелството от детските им години отново бе оживяло.

— Така че бих искал да дойдеш в хотела и да го огледаш — каза Шейн, — когато имаш свободно време тази седмица. Някои от етажите са завършени и ще мога да ти покажа част от апартаментите. Държа на твоето мнение относно дизайните за интериора — този следобед получих плановете от фирмата, ангажирала се с вътрешното обзавеждане. Имаш толкова изискан вкус, интересува ме твоето мнение.

Лицето на Пола грейна от удоволствие.

— Бих искала да видя хотела. Чичо Брайън и Мери ми говориха много за него. Всъщност утре не ми е натоварен ден. Бихме могли да се срещнем там късно следобед. — Тя се наведе към него, погледна го, а на лицето й бе изписано нетърпение. — А ти можеш да се върнеш за вечеря в апартамента с мен. Ан ми каза, че иска да ти приготви някакво ядене. Спомена за твоето любимо ястие — овнешко, задушено с картофи и лук. Защо да не го направим утре вечер?

„Защото колкото повече те виждам, толкова повече ще те желая“, помисли си той, но на глас каза:

— Благодаря ти много. Идеята е наистина хубава.

Учуди се, че с такава готовност бе приел поканата й. И внезапно, потресен, той осъзна, че възнамерява да прекара с нея възможно най-много време, докато тя пребиваваше в Ню Йорк.

 

 

Изпрати я обратно до апартамента.

Вечерта бе безоблачна, ведра и хладна, но не особено студена за ноември. След топлината и шума в бистрото, въздухът бе освежителен, а взаимното им мълчание — успокояващо.

Намираха се на Медисън авеню и наближаваха Седемдесет и седма улица, когато Шейн каза:

— Искаш ли да пояздим в неделя?

— С удоволствие — възкликна Пола и го погледна. — От толкова време не съм се качвала на кон. Дрехите ми за езда не са тук, но предполагам, че мога да обуя и дънки.

— Да, или пък можеш да отидеш в магазина на Кофман — те имат всичко, от което се нуждаеш, а самият магазин е в центъра.

— Тогава ще направя точно така. Къде яздиш?

— В Кънектикът — в един град на име Ню Милфорд. Всъщност там имам едно местенце. Един стар хамбар. През последните месеци го обновявах, сменях интериора…

— Шейн О’Нийл, колко потайно и жестоко от твоя страна! Защо не си ми казал за този хамбар по-рано?

— Досега не ми се е отдавала възможност. Имахме толкова много неща да си кажем по време на вечерята — по-важни — като твоите търговски работи, нашия хотел. — Смехът му бе плътен и гърлест. Той продължи: — Искаш ли да го видиш?

— Какъв нелеп въпрос. Разбира се, че искам. Ще го видя, нали? В неделя имам предвид.

— Да.

— Ако искаш, можем да ги приготвим пикник и да вземем храна с нас. Кога искаш да тръгнем в неделя? — попита Пола.

— Ти ще трябва да тръгнеш доста рано, защото аз вече ще бъда там. Уредил съм двама от нашите дърводелци да работят с мен в петък. Ще отида там в четвъртък вечерта. Възнамерявам да прекарам уикенда в „хамбара“.

— О, в такъв случай как ще се прибера аз в неделя?

— Няма проблеми. Ще уредя да те докара кола с шофьор. Освен ако… — Той поспря и възкликна. — Имам страхотна идея, Пола. Защо не дойдеш с мен в четвъртък вечер и не останеш за края на седмицата? Сигурно ще можеш да пропуснеш петъка в работата. — Той й хвърли един бърз поглед с периферното си зрение и добави шеговито: — Ще ти купя лопата. Можеш да копаеш, колкото ти душа иска, дори да ми направиш градина.

Тя се засмя:

— В това време? Земята сигурно е твърда като камък. Но с удоволствие ще дойда за уикенда, Шейн.

— Страхотно. — Шейн се усмихна скришом.

Тя го хвана под ръка и тръгна в крак с него. Продължиха да вървят мълчаливо. Тя мислеше за дните от детството им, прекарани в „Гнездото на чаплата“, и въпреки че Пола нямаше откъде да разбере това, Шейн мислеше за същото.